Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5

История

  1. — Добавяне

6.

6 септември, 05:22

Киев, Украйна

 

Николай Соколов чакаше да разположат камерите. Самият той вече беше готов — с голяма мека салфетка, втъкната около яката, която да предпази бялата колосана риза и тъмносиния костюм от дебелия слой професионален грим. Беше се оттеглил за кратък размисъл в едно от болничните отделения в дъното. Международните новинарски екипи все още се подготвяха за сутрешното предаване от стълбите пред сиропиталището.

Слънчевата светлина се лееше на потоци през високите прозорци на отделението в дъното на Киевския дом за деца. Само една сестра от персонала се движеше тихо между леглата. Тук бяха скрити най-тежките случаи — двегодишно момиче с тироиден тумор в гърлото, който не подлежеше на операция, десетгодишно момче с подута от хидроцефалия глава, друго, чиито очи гледаха празно заради тежка форма на умствено изоставане. Това, последното, беше вързано за леглото — и краката, и ръцете.

Сестрата, едра украинска матрона в синя престилка, забеляза кое е привлякло погледа му.

— За да не се нарани, г-н депутат — обясни тя с очи уморени от ежедневната среща с твърде много страдание.

Имало бе и по-тежки случаи. През 1993 година в Молдова се беше родило бебе с две глави, две сърца, два гръбначни стълба, но само с един комплект крайници. Друго дойде на бял свят е мозък извън черепната кутия.

Всичко това бе наследство от Чернобил.

През пролетта на 1986 г. четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил беше експлодирал посред нощ. През следващите десет дни той беше излъчил радиация, равняваща се на четиристотин бомби като онази, която бе разрушила Хирошима. Лъчението бе засечено в различна степен по цялата планета. Според руската академия на медицинските науки до днешна дата от радиационно отравяне бяха починали над сто хиляди души, други седем милиона бяха получили по-голяма или по-малка доза радиация. Повечето от тях бяха деца, а краят на наследството от ракови заболявания и генетични аномалии не се виждаше.

А сега идваше ред на втората трагична вълна, сега, когато облъчените, в крехка възраст деца ставаха родители на свой ред. Данните показваха трийсет процента ръст на вродените заболявания.

Именно по този повод беше дошъл тук енергичният и харизматичен лидер на долната камара на руския парламент. Избирателният район на Николай — Челябинск — беше на повече от хиляда и петстотин километра оттук, но проблемите му бяха от сходно естество. Именно там, сред височините на планината Урал, беше добивана огромната част от горивото за Чернобил, както и плутоният за съветските програми за въоръжаване. Челябинск и до днес беше едно от най-радиоактивните места на планетата. — Чакат ви, г-н депутат — каза откъм вратата секретарката му.

Той се обърна към нея.

Елена Озерова, жена в началото на двайсетте с къса черна коса и смугла кожа, беше облечена с черен бизнес костюм, който скриваше малките й гърди и я превръщаше в безполово същество. Беше хладна, мълчалива и винаги на разположение. Пресата я наричаше „Николаевият Распутин“ и той нямаше нищо против.

Всичко това се вписваше идеално в плана му да бъде възприеман като смел политически реформатор, едновременно отворен за отминалата слава на руската империя. Дори беше роден в Екатеринбург, където съименникът му, Николай, последният цар от династията Романови, е бил държан като затворник и впоследствие убит. Макар и провалил се приживе, след смъртта си Николай беше канонизиран от Руската православна църква. Патриарсите дори издигнаха Кървавата църква с позлатен купол над мястото, където семейството му е било убито. Тя бележеше символичното прераждане на Романови.

Някои твърдяха, че четиридесет и една годишният депутат Николай Солоков с рядката си тъмна коса и къса къдрава брада е въплъщение на преродения цар.

Самият той нямаше нищо против подобни сравнения.

Сега, когато полагаше усилия да се изправи на крака под тежестта на огромен дълг, бедност и повсеместна корупция, Русия имаше нужда от нов лидер в новото хилядолетие.

И Николай смяташе себе си достоен за тази роля.

За тази и за много повече.

Позволи на Елена да махне салфетката от яката му. Младата жена го изгледа от главата до петите и кимна одобрително.

Той тръгна към чакащите го навън прожектори.

Мина през вратите, следван почтително от Елена. Катедрата беше издигната на площадката над стъпалата, голямата табела с името на сиропиталището отзад беше завършващият акцент.

Застана пред бойния ред от микрофони и вдигна ръка да спре преградния огън от въпроси. Някакъв репортер питаше на висок глас за някогашните му връзки с КГБ, друг — за финансовите отношения на семейството му с мащабните минни проекти в Урал. Колкото повече растеше властта му, толкова по-кресливи ставаха онези, които искаха да подрежат крилата му.

Николай не обърна внимание на въпросите, защото имаше свой сценарий за тази пресконференция.

Наведе се към микрофоните и отпусна глас, за да надвика досадните въпросчета:

— Време е да затворим тези врати! — извика той и посочи назад към входа на сиропиталището. — Децата на Украйна, на Беларус и на цяла Майка Русия страдаха достатъчно от греховете на нашето минало. Стига толкова!

Постара се гневът да прозвънти в думите му. Знаеше как ще изглежда това на телевизионния екран. Суровото лице на реформата и справедливия гняв. Продължи нататък със страстния си призив за една нова Русия, с апел за действие, със зов да погледнат напред без да забравят миналото.

— След два дни четвърти реактор на Чернобил ще бъде запечатан под нов стоманен купол. Този нов саркофаг ще отбележи края на една трагедия и ще пребъде за вечни времена като мемориал на всички мъже и жени, които жертваха живота си, за да предпазят не само родината, но и целия свят. Пожарникари, които останаха на поста си сред пламъците, докато радиацията отнемаше бъдещето им. Пилоти, които навлязоха в токсичния облак, за да осигурят необходимия цимент. Миньори от цялата страна, които се стекоха, за да издигнат първия погребален саркофаг около реактора. Тези изключителни мъже и жени, загубили здравия си разум в прилив на национална гордост, те са истинското сърце на Русия! Нека никога не ги забравяме, тях и тяхната саможертва!

Множеството зад репортерите беше нараснало, докато Николай говореше, и сега избухна в ръкопляскания и одобрителни викове.

Това беше едва първата от серията предстоящи речи преди основното събитие — церемонията в Чернобил, където новият саркофаг щеше да бъде положен върху токсичното ядро на мъртвия реактор. Първоначалният бетонен щит вече се ронеше — издигнат беше като временно решение, а оттогава бяха минали цели двайсет години. Новият саркофаг тежеше осемнадесет хиляди тона и беше висок колкото половин Айфелова кула. С тези си размери той беше най-голямата подвижна конструкция на цялата планета.

И други политици вече трупаха дивиденти покрай събитието с речи и открити събрания; но Николай се бе постарал да е най-шумният и красноречивият, истински поборник за атомна реформа и за прочистване на горещите радиационни точки из цялата страна. Мнозина възразяваха, че проектите му щели да струват истинско състояние. Членове на собствената му парламентарна група го критикуваха пренебрежително в пресата.

Но Николай знаеше, че е прав.

И всички те щяха да видят един ден.

— Запомнете думите ми! — продължи той. — Макар да затваряме една глава от нашата история, боя се, че само сме запушили с пръст пробойна в язовирната стена. Ядреното ни минало още не е приключило нито с нас… нито със света. И когато настъпи кризисният момент, мога само да се надявам, че и ние ще се окажем достойни като храбрите мъже и жени, които в онзи трагичен ден се простиха с бъдещето си. Затова нека не обръщаме гръб на завета им. Нека построим един нов ренесанс! Защото от пламъците може да се роди нов свят.

Знаеше, че очите му са светнали при последните думи. Това беше мотото на неговата реформа.

Нов ренесанс.

Руски ренесанс.

Нужно беше едно леко побутване в правилната посока, нищо повече.

Елена се наведе към него и го докосна по лакътя да му каже нещо. Той сведе глава към нея миг преди откъм парка през улицата да изтрещи пушечен изстрел. С периферното си зрение Николай зърна припламването на дулото, а част от секундата по-късно нещо разпра въздуха край ухото му.

Снайперист.

Покушение.

Елена го дръпна зад катедрата сред писъците на тълпата. Възцари се хаос и Николай се възползва от мига, за да целуне леко Елена по устата. Погали дългата й коса и пръстите му се плъзнаха за миг по очертанието на студената хирургическа стомана зад ухото й.

Прошепна в полуотворените й устни:

— Мина добре.

 

 

22:25

Вашингтон

 

Пейнтър застана до Грей при входната врата и впери поглед в свързания с външните камери монитор и към двамата служители на Сигма, които уж трябваше да ги пазят, а сега стояха прегърбени под прицел.

Кльощавият мъж извика тихо през вратата, сякаш усетил присъствието им:

— Не искаме никой да пострада — каза той със силен източноевропейски акцент.

Пейнтър се вгледа в образа на непознатия върху монитора. После насочи вниманието си към момичето, което мъжът държеше за ръка. Детето гледаше право към уж скритата камера.

Мъжът извика отново:

— Ние сме съюзници на Арчибалд Полк! — Прозвуча някак неуверено, сякаш не беше сигурен, че думите му ще значат нещо за хората в къщата. — Нямаме много време!

Пейнтър усети присъствието на Елизабет зад себе си. Обърна се да я погледне. Ако искаха да научат повече за съдбата на баща й, трябваше да рискуват. Друг въпрос беше колко голям риск можеха да поемат. Пейнтър натисна копчето на домофона и се наведе към микрофончето:

— Ако сте съюзници, не бихте имали нищо против да освободите нашите хора и да оставите оръжията си.

Мъжът на верандата поклати глава.

— Първо трябва да докажете, че заслужавате доверие. Рискувахме твърде много, за да доведем момичето тук. Разкрихме се.

— Ще ви пуснем да влезете — каза Пейнтър. — Но само двамата с момичето.

— Аз пък ще задържа двамата ви колеги като гаранция за сигурността ни.

Ковалски изпръхтя:

— Какво голямо и задружно семейство, направо да си изповръщаш червата.

Пейнтър даде знак на Грей да изведе Елизабет зад ъгъла на коридора.

Самият той застана встрани от вратата. Ковалски зае позиция от другата й страна, както си беше по чорапи, и вдигна в готовност единственото си оръжие — обувката.

Изглежда нямаха друг избор.

Пейнтър дръпна резето и открехна вратата. Непознатият вдигна ръка да покаже, че е празна. С другата държеше детето. Момичето не беше на повече от десет години, тъмнокосо и с рокля на каре в сиво и черно. Мъжът беше мургав и гладко избръснат, но тъмна четина вече засенчваше долната половина на лицето му. Египтянин или арабин може би. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни на слабото осветление, горяха нащрек. Беше с дънки и тъмночервено яке.

Непознатият обърна глава, но погледът му не се отдели и за миг от вратата. Каза нещо на хората си, Езикът беше непознат за Пейнтър, но казаното прозвуча като заповед да останат в готовност.

— Тоя тип е циганин — измърмори Ковалски.

Пейнтър стрелна с поглед едрия мъж.

— На нашата улица живееше едно такова семейство — обясни Ковалски и посочи с палец непознатия. — Това, дето го каза, беше на цигански.

— Прав е — каза непознатият. — Казвам се Лука Херн.

Пейнтър отвори още малко вратата и даде знак на мъжа да влезе.

Непознатият пристъпи предпазливо през прага, но не пропусна да кимне учтиво на Пейнтър и Ковалски.

— Састимос.

— Найс туке — отвърна Ковалски. — Само за сведение обаче, т’ва е кажи-речи всичко, което помня от езика ви.

Пейнтър заведе Лука и детето в дневната. Забеляза, че момичето се движи несигурно, а лицето му лъщи като при треска.

Лука видя Грей, който стоеше зад вратата с пистолет в ръка.

Пейнтър му даде знак да прибере оръжието. Не долавяше признаци за пряка заплаха в поведението на мъжа. Само предпазливост.

Елизабет пристъпи напред.

— Споменахте баща ми.

Лука сбърчи неразбиращо чело. Пейнтър обясни:

— Това е дъщерята на Арчибалд Полк.

Очите на непознатия се разшириха и след миг той кимна почтително на Елизабет.

— Съжалявам за загубата ви. Той беше велик човек.

— Какво знаете за баща ми? — попита тя. — И кое е това момиче?

Детето издърпа ръката си от непознатия и отиде при масата. Коленичи до нея и започна да се люлее напред-назад.

— Момичето ли? — каза Лука. — Истината е, че не знам. Истинска загадка. Получих съобщение от баща ви. На гласовата поща. Думите се застъпваха, сякаш е бързал да каже много, а не е имал време. Да сме купели дузина радиоприемника „Кобра Марийн“ и да сме ги настроели на определена вълна. После изреждаше някакви цифри. Да сме обикаляли Националния мол и да сме се оглеждали за „пакет“, който щял да активира приемниците. Звучеше като умопобъркан.

Пейнтър погледна към Грей. Той сви рамене.

— Пакет? — попита Пейнтър.

Лука сведе поглед към детето.

— Нея.

— Момичето? — попита шокирана Елизабет. — Защо?

Лука поклати глава.

— Бяхме задължени на баща ви, затова направихме каквото поиска. Дори бяхме в мола, когато са го застреляли, макар да разбрахме едва по-късно, че убитият е бил той. Но хванахме дирята на детето.

Пейнтър огледа момичето. Изглежда в дрехите или по тялото й имаше микропредавател.

— Проследихме я до зоопарка и там успяхме да я отведем, без никой да разбере.

— Отвлекли сте я? — попита Пейнтър.

Мъжът сви рамене.

— Съобщението завършваше с думите „откраднете пакета“. После трябвало да го доставим на някой или нещо на име „Сигма“.

Последното свари Пейнтър неподготвен.

— Съобщението прекъсваше рязко — продължи циганинът, — без други указания или обяснение някакво. След като отведохме момичето, трябваше да действаме бързо. Бояхме се, че и други може да я търсят. Особено след като беше обявена тревога в целия окръг. Но нямахме представа какво или кои са тези „Сигма“ от съобщението на професора. И докато обикаляхме и се мъчехме да измислим нещо, момичето взе да рисува като пощуряло.

Посочи детето, което се беше изправило и сега стоеше до една от стените. Взело беше парче въглен от камината и рисуваше с отсечени движения по стената, започваше на едно място, после се прехвърляше на друго, на пръв поглед без никаква целенасоченост.

— Направо като машина беше — продължи Лука. — Първо нарисува нещо като парк с дървета, после и моста Рок Крийк. — Кимна към прозореца. — А сетне и къща сред дърветата от първата рисунка. Наложи се да обиколим целия парк, докато я намерим. Така де, решихме, че явно е нещо важно. А междувременно тя нарисува скицата, която пъхнах под прага ви.

Лука ги изгледа по ред.

— Нарисува вас. Близки на д-р Полк, както изглежда. Може би вие знаете нещо за тази прословута Сигма?

Пейнтър извади лъскава черна карта — с негова снимка и президентския печат отгоре. И релефно изображение на холограмна гръцка буква.

Лука огледа внимателно картата, дори я наклони, за да види по-добре холограмата. И когато позна изображението, очите му се разшириха.

Докато течеше горният разговор, Грей се беше приближил тихо до момичето и сега разглеждаше рисунката му, приклекнал отстрани. Потърка брадичката си. Нещо беше привлякло вниманието му. Вдигна пръст, скрит наполовина между коленете му, като кечър, който дава знак на питчъра. Пръстът му сочеше към момичето.

Лицето й се беше прояснило. Главата й беше отпусната леко на една страна. Очите й бяха отворени, но не следяха движенията на въглена по стената. Колкото и странно да изглеждаше поведението й, не това беше привлякло вниманието на Грей.

Той сочеше друго — нещо, което и Пейнтър беше забелязал. Влажната й от пот коса се беше разделила леко зад ухото и малка метална пластина улавяше отблясъци от лампата. Формата й беше същата като на устройството, прикрепено към странния череп.

Само дето в този случай ставаше дума за жив човек.

Какво им беше пратил Арчибалд Полк?

Докато Пейнтър прехвърляше наум различни възможности, Елизабет се дръпна няколко крачки назад, загледана в стената. После посочи драсканицата и каза с ясно доловим страх в гласа:

— Елате да видите.

Пейнтър застана до нея и се загледа в рисунката, която Елизабет сочеше. От това по-голямо разстояние безсмислените драсканици придобиваха форма. Все по-ясна форма.

Накрая, след четири дълги мълчаливи минути, Елизабет заекна изумено:

— Но това е… това е…

— Тадж Махал — довърши вместо нея Пейнтър.

В тишината на последвалото изумление до слуха им стигна далечен звук. Ритмичен, усилващ се. Хеликоптер, който лети ниско и се приближава. Грей стана и посегна към детето.

— Някой ни е открил!

 

 

06:02

Киев, Украйна

 

Николай слезе от Елена и се отпусна по гръб.

Вентилаторът в хотелската стая охлаждаше потното му тяло. Кръстът го болеше, а по раменете му имаше дълбоки драскотини, които още го щипеха. Елена стъпи грациозно на пода и разрошената й коса се люшна по гърба. Ритмичното полюшване на задника й на път към банята за малко да го възбуди отново. Пенисът му се размърда, но Николай знаеше, че след половин час му предстои интервю.

Новината за неуспешното покушение вече се беше разпространила. Репортажи от събитието щяха да се излъчат в новинарските емисии на всички международни канали. Вече го бяха уведомили, че снайперистът, когото полицаите бяха успели да прострелят, е издъхнал на път за болницата.

С неговата смърт вероятността някой да се досети, че всичко е било постановка, се свеждаше до минимум. Дори самият стрелец — миньор от Полевской, чийто брат бе загинал при трудова злополука миналата година — не се беше усъмнил, че участието му в покушението е плод на умела манипулация.

Всичко се беше развило по най-прецизния начин. Организацията беше перфектна. Но пък Елена ги умееше тези неща. В състояние на активност можеше да изчислява вероятности с точността на суперкомпютър. Статистическите й анализи на борсовата търговия не биха посрамили и най-добрите финансови брокери в света. А с познанията си в областта на пистолетите и лекото въоръжение можеше да изчисли точната траектория на куршума само по стойката на стрелеца и посоката на дулото.

Затова тази сутрин Николай бе оставил живота си в нейните ръце.

И беше оцелял.

А онзи момент зад катедрата беше ужасен — и най-вече усещането за пълна липса на контрол, за пълна зависимост от някой друг. След като цял живот беше Държал събитията около себе си на къс повод, онази макар и мигновена загуба на контрол бе ускорила пулса му до неузнаваемост. Щом врявата стихна, едва беше изчакал да се приберат в хотела.

Елена излезе мокра изпод душа и се облегна гола на рамката на вратата. Сластта в очите й затихваше бавно — угасваха и последните искри на еротична стимулация от невралния комплекс на импланта й. Пламенната лъвица се превръщаше в сънливо коте. Въпреки това Николай се вгледа в този последен нагорещен въглен — възбуждаща смесица от нужда и омраза, но дори и това скоро щеше да изстине до обикновено и лишено от емоции подчинение.

Стимулацията на импланта беше нещо необходимо — както за да влее жар в съвкуплението, така и за да активира нужната физиологична реакция, увеличаваща шанса за зачеване. Николай беше чел научните доклади. А и майка му искаше внуци — дори беше одобрила Елена за тяхна майка. В края на краищата, комбинацията беше страхотна — неговата воля и нейният студен ум.

Сутринта Николай се бе постарал да угоди максимално на майка си.

Синините и драскотините го доказваха.

Майка му обаче едва ли би изпаднала във възторг, ако знаеше, че позволява на Елена да го връзва за леглото и да го налага по задника с четка за под. Но пък самата тя винаги казваше, че целта оправдава средствата.

Такава си беше, практична до дупка.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Елена отиде да го вдигне, после му подаде слушалката.

— Генерал-майор Савина Мартова — каза студено тя, превключила на работен режим. — Търси депутата.

Той взе с въздишка слушалката. Тази жена винаги уцелваше безпогрешно момента. Сигурно беше научила вече за неуспешния атентат и се е чудила защо не се е обадил да докладва подробно. Програмата за следващите дни беше повече от напрегната — и по двата им проекта — чак до официалното запечатване на Чернобил. Нищо не можеше да се обърка.

Николай премести тежестта си и примижа от смъденето по насинения си задник.

— Имаме проблем, Николай — изпревариха го отсреща.

Той въздъхна отново.

— Какво има, майко?

 

 

22:50

Вашингтон

 

Грей носеше на ръце детето и подтичваше през предния двор. Студената септемврийска нощ само подчертаваше трескавата топлина, която се излъчваше от момичето. Кожата й пареше през ризата му. Температурата й се беше повишила още повече, докато рисуваше по стената, а когато Грей взе парчето въглен от ръката й, тя се срина като кукла с отрязани конци. Беше в съзнание, но очите й гледаха празно, а крайниците й бяха неестествено вдървени, пак като на кукла. А и восъчният цвят на лицето подсилваше допълнително това впечатление.

Грей докосна лицето й, спря поглед върху финия рисунък на късите й мигли.

„Кой би могъл да стори такова нещо на дете?“

Трябваше да я изведат на сигурно място.

Грей вдигна поглед към небето. Самотен черен хеликоптер военен модел летеше ниско над улицата. Друг кръжеше лениво в далечния край на пресечката. Трети обикаляше над парка зад тях.

Триангулираха позицията им.

Седанът им си стоеше на входната алея, където го бяха оставили. Лука и хората му бяха с три еднакви високопроходими форда, паркирани по-надолу на улицата. Водачът на циганския клан вече беше събрал хората си. Раздаваше заповеди на цигански и сочеше ту насам, ту натам — инструктираше ги как да се разделят. Трима тръгнаха пеша към парка, където отново щяха да се разделят. Други двама пресякоха на бегом улицата и хлътнаха между две къщи. Някакво куче се разлая ядосано.

Ковалски и Елизабет бързаха към линкълна на алеята. Елизабет говореше по телефона.

Пейнтър вървеше към малка кола, паркирана до тротоара — тойотата на един от пазачите. Грей тръгна след него. Пазачът, когото хората на Лука бяха освободили преди малко, вече седеше зад волана.

Пейнтър отвори задната врата и се обърна да поеме детето от Грей.

— Направо изгаря — каза Грей.

Пейнтър кимна.

— Да се измъкнем веднъж и ще я види лекар. Вече се обадих на Кат и Лиза да тръгват към централата.

Лиза Камингс беше опитен лекар с докторат по физиология. Освен това беше гаджето на шефа. Капитан Кат Брайънт беше служител на Сигма и експерт по разузнаване и координация. Тя щеше да ръководи операцията на терен.

— Преди това обаче — каза Пейнтър, вдигнал поглед към небето, докато се настаняваше на задната седалка с болното дете в ръце — трябва да пробием кордона.

Надолу по улицата един от фордовете потегли с изгасени светлини. Другият направи обратен завой и пое с висока скорост в противоположната посока, профучавайки покрай тойотата на Пейнтър.

— Да се надяваме, че планът ще сработи — каза Грей. Преди да тръгнат, Пейнтър беше накарал Лука да донесе един от приемниците „Кобра“, с чиято помощ бяха открили момичето в Националния мол. Както се беше надявал, устройствата се оказаха една идея посложни — можеха и да предават, не само да приемат. Пейнтър показа на Лука как да ги превключи така, че да излъчват определен сигнал, вместо да го „търсят“. На свой ред Лука инструктира хората си. И сега те се движеха в различни посоки, като всеки излъчваше чрез радиото си сигналната сигнатура на момичето, чертаейки дузина различни следи, между които преследвачите да избират — а и техните сигнали навярно бяха по-силни от сигнала, който излъчваше малкият микропредавател на детето. Под прикритието на тази радиокакофония Пейнтър се надяваше да изведе необезпокояван момичето до подземните бункери на централното командване. Там лесно щяха да изолират сигнала й и да я държат в безопасност.

Грей тръгна към линкълна. Ковалски беше запалил двигателя и подаваше нетърпеливо газ. Двамата щяха да поемат към международното летище „Рейгън“. Грей се замисли за нарисуваната с въглен скица на Тадж Махал. Прословутият мавзолей се намираше в Индия, страната, където д-р Полк е бил видян за последно. Още преди появата на момичето, Грей беше решил да разшири разследването в тази посока и да проследи стъпките на професора там. Тайнствената рисунка само затвърди решимостта му.

Имаше един човек в Индия, който можеше да хвърли светлина върху изследванията на д-р Полк и движението му в страната преди да изчезне.

Елизабет стоеше до отворената врата и оглеждаше тревожно небето. Затвори телефона си и се обърна към Грей:

— Успях да се свържа с д-р Мастерсън. Колегата на баща ми от университета в Бомбай. Само че той не беше там. А в Агра.

— Агра? — вдигна вежди Грей.

— Град в Индия, където се намира Тадж Махал. В момента е там. При самия мавзолей.

Грей погледна назад към тойотата, която тъкмо се отлепваше от бордюра и поемаше бавно по улицата.

„Какво става, по дяволите?“

Хеликоптерите над тях застинаха колебливо за миг, после се изтеглиха в различни посоки, подмамени от фалшивите сигнали.

Грей реши да пробва за последно:

— Елизабет, за теб ще е по-безопасно, ако останеш тук.

— Не, идвам с вас. Сам ще се убедиш, че д-р Мастерсън не е от най-общителните. Но мен ме познава. И знае, че отивам при него. Без мен едва ли ще се съгласи да ви съдейства.

Погледите им се срещнаха. Грей разчете смесица от емоции на лицето й — решителност, страх и утаила се чак до костите скръб.

— Той ми беше баща — каза тя. — Трябва да дойда.

— Освен т’ва — обади се Ковалски иззад волана, — аз ще я наглеждам, нямай грижа.

Подобие на усмивка заглади острите ръбове на скръбта и объркването й.

— Това май не вещае нищо добро, нали? — прошепна на Грей тя.

— Никак даже.

Махна й да влиза в колата. Беше възразил на идеята й да дойде с тях, но без да се престарава. Подозираше, че знанията й тепърва ще им бъдат от полза. Не вярваше баща й случайно да е отишъл точно в нейния кабинет в Природонаучния музей. А и съдействието му Елизабет да получи докторантурата в Гърция също не изглеждаше продиктувано единствено от бащинска загриженост. Изглежда всичко това имаше връзка с Делфи — по някакъв начин.

Лука се бе приближил междувременно и беше чул последната част от разговора.

— И аз ще дойда — заяви той.

Грей кимна. Пейнтър вече го беше предложил, като бартер срещу помощта на циганина за бягството на момичето. Колкото до Грей, той нямаше нищо против. Искаше му се да поразпита по-подробно Лука за някои неща, най-вече за отношенията му с д-р Полк. А и циганският предводител изглеждаше твърдо решен да постигне нещо. Грей не знаеше какво е то, но виждаше решимостта в тъмните му очи.

След като уточниха окончателно бройката на пътниците, Грей седна до шофьора. Лука и Елизабет се настаниха отзад.

— Дръжте се! — извика им Ковалски, включи на задна, натисна газта и колата изхвърча на улицата с жален писък на гуми.

Ритмичният звук на хеликоптерите затихваше в далечината.

Мислите на Грей се въртяха около момичето.

„Коя е тя? Откъде идва?“

 

 

Монк вървеше след трите деца. При долния шлюз се бяха сдобили с още един малък спътник, който се влачеше най-отзад.

Само дето не беше дете.

Монк усещаше тъмните очи с гърба си.

Групичката им се изкачваше по спиралното стълбище, издълбано във варовиковата скала. По каменните стени се стичаше вода и стъпалата под краката им бяха хлъзгави. Стълбището беше тясно и очевидно се ползваше само за сервизни нужди. Освен това се оказа твърде дълго за слабичкия Пьотър, който висеше задъхан на ръката на Монк.

По-рано, сред воя на сирената, хлапетата бяха повели Монк по една пътека, която обикаляше по края на пещерата и извеждаше до малък шлюз. Вратичката му беше отворена и водеше към стълбището, което изкачваха сега. Пак там му бяха представили последния и най-странен член на групата им.

Казваше се Марта.

— Тук! — извика Константин от челото на колоната. У него беше единственото им фенерче. Беше стигнал края на стълбите. Монк подбра другите две деца и го настигна. Длъгнестото по-голямо момче клекна до купчина багаж. Стълбището преминаваше в къс тунел с шлюз в края.

Константин бутна една раница в ръцете на Монк. Той пое приведен към шлюза и сложи длан на металната врата. Беше топла на допир.

Обърна се и видя последния член на групата им да се появява откъм стълбището. С тегло около четиридесет килограма и със силно приведена фигура, смаляваща я до ръст от един метър, тя опря кокалчетата на едната си ръка в пода. Тялото й беше покрито с мека тъмна козина, без лицето, дланите и стъпалата. Козината около лицето й беше посребряла.

Константин твърдеше, че женското шимпанзе било на повече от шейсет години.

Срещата между децата и човекоподобното при долния шлюз беше повече от топла. Въпреки воя на сирената и свръхчувствителността на децата към примигващата светлина, шимпанзето беше прегърнало всяко от тях, утешително и насърчително, съвсем като майка.

Монк трябваше да признае, че присъствието й определено беше успокоило децата.

Дори и сега тя вървеше между тях, докосваше ги и издаваше тихи звуци.

Най-малкият, Пьотър, получаваше най-много внимание. Двамата изглежда общуваха по специфичен начин. Не чрез знаци, по скоро чрез езика на тялото — леки докосвания, пози на тялото, които означаваха конкретни неща, дълго взиране в очите на другия.

Изтощеното от дългото изкачване момченце сякаш почерпи сила от старото шимпанзе.

Константин се приближи до шлюза. Протегна към Монк малка пластмасова значка и му показа как да я закрепи на гащеризона си.

— Какво е това? — попита Монк.

Константин кимна към запечатания шлюз.

— Замерваща значка… за радиация.

Монк погледна към вратата на шлюза. Радиация? Какво толкова имаше зад вратата? Беше топла на пипане, спомни си той. Въображението му веднага сътвори образ на мъртъв пейзаж, изгорен от ядрена експлозия или нещо такова.

Когато всички бяха готови, Константин застана до шлюза и натисна силно заключващия лост. Вратата издрънча и се открехна.

Нахлу ослепителна светлина, все едно са погледнали в доменна пещ. Монк заслони с ръка очите си. След миг-два с облекчение си даде сметка, че яркото сияние е просто светликът на изгряващото слънце. Измъкна се навън с децата.

Пейзажът наоколо не беше изгорен, нито мъртъв.

Точно обратното всъщност.

Шлюзът извеждаше на гъсто залесен хълм, основно брези и елши. Много от дърветата пламтяха в отсенки на жълтото и червеното заради смяната на сезоните. От едната страна по покрити със зелен мъх камъни танцуваше поток. Ниски и заоблени планински възвишения се редяха до хоризонта, напръскани тук-там с малки езерца, които грееха като капки разтопено сребро.

Бяха се изкачили от ада в рая.

Само че адът още не беше приключил с тях.

Откъм тунела отзад отекна странен пронизителен вой. Същия вой бяха чули на излизане от заградения комплекс в съседство с болницата, спомни си Монк.

„Менажерията“.

Един, после още един вой отвърна на първия.

Не беше нужно Константин да го подканва — и сам разбираше, че трябва да си плюят на петите.

Знаеше какво вещаят тези звуци — знаеше го не от собствените си спомени, а благодарение на онова дълбоко заровено в мозъка му местенце, където все още дремеха инстинктите на хищник и плячка.

Отекна нов вой.

По-силен и по-близо.

Ловът тепърва започваше.