Серия
Сигма форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5


13.

6 септември, 22:26

Южен Урал

 

Монк беше поел поста.

Със сухи дрехи, поотпочинал и стоплен край огнището, той обикаляше из хижата. Стъпваше внимател13 но и се стараеше да не вдига шум. Обул беше кубинките си, макар и с развързани връзки. Накарал беше децата да се облекат и да си сложат обувките, преди да се свият под юрганите. Ако се наложеше да се изнасят под тревога, по-добре беше да не губят време с такива неща.

Константин и Кишка се бяха сгушили един до друг, всеки увит с юргана си. Заспали изглеждаха по-малки, особено Константин. Изостреното внимание и зрелите речеви конструкции го правеха да изглежда по-голям. Сега обаче, като го гледаше отпуснат в съня, Монк си даде сметка, че момчето едва ли е на повече от дванайсет години.

Подмина ги и продължи още по-внимателно. Вече беше запомнил кои дъски скърцат най-силно и се стремеше да ги избягва. Пьотър лежеше на топка в обятията на старото шимпанзе. Марта седеше на пода с провиснала към гърдите глава и дишаше дълбоко в съня си. Малко по-рано Пьотър беше изпаднал в нов пристъп на паника, този път заради сестра си. Монк не се съмняваше в инстинкта на детето, което вярваше, че нещо ужасно грози близначката му, но оттук нищо не можеха да направят. Мина цял час в опити да успокоят малкия, без особен успех. Но преходът толкова го беше изтощил, че накрая умората го надви и той заспа в прегръдките на Марта.

Колкото и предпазливо да стъпваше Монк, маймуната току вдигаше глава. Влажните й топли очи се плъзваха по него, после клепачите й се затваряха и тя отново отпускаше надолу глава.

„Продължавай да го пазиш, Марта“.

Поне едно същество обичаше тези деца.

Монк се върна на мястото си до вратата. Беше обърнал масата настрани пред нея и се отпусна с въздишка на стола отпред.

Заслуша се в звуците на нощното блато — гъргорене на вода, квакане на жаби, цвъртене на щурци и мекото бухане на някоя излязла на лов сова. Малко по-рано се беше стреснал от шума на нещо голямо което се движеше близо до хижата, но тревогата му се оказа напразна. Бърз поглед през капаците му разкри окалян глиган, който ровеше земята наблизо.

Монк остави животното да си рови — можеше да го използва като един вид допълнителна алармена система с бивни. Но глиганът скоро си тръгна.

Еднообразният шум на блатото го унесе и скоро главата му клюмна напред. Щеше да затвори очи само за няколко минутки.

„… Пак закъсняваш, Монк! Размърдай се!“

Той вдигна рязко глава и се цапна в преобърнатата маса. Болка прониза черепа му — не от удара в дървото, а някъде издълбоко. За миг усети… усети топъл вкус на канела, както и лек повей, сякаш някой беше прошепнал близо до устните му. Уханието го изпълни и го разбуди.

После бързо изчезна.

Просто сън…

Но Монк знаеше, че не е само това. Изправи гръб, докато болката затихваше. Вдигна ръка и опипа шевовете зад ухото си.

„Кой съм аз?“

Константин му беше обяснил за потънал туристически кораб, за тежка мрежа и как го били извадили от водата. На кораба ли беше работил? Или е бил от пътниците? Никакъв отговор не намираше в паметта си, само мрак.

Монк плъзна поглед из стаята и видя две очи да го гледат. Пьотър не беше помръднал. Само го гледаше. Сигурно беше събудил детето, когато си фрасна главата в масата.

Или го беше събудило нещо друго.

Монк задържа погледа му. Очите му бяха като бездънен кладенец от тъга, твърде дълбок за толкова малко дете. Това плашеше Монк. Защото освен тъгата и страха, от Пьотър се излъчваше отчаяние, за каквото нямаше място в очите на никое дете. Момчето потръпна и Марта се събуди.

Шимпанзето издаде тих звук и погледна през рамо към Монк.

Той стана и отиде при тях. Детското лице лъщеше под светлината на огъня. Лъщеше неестествено. Монк сложи ръка на челото му.

Направо гореше.

Само това му липсваше сега — болно дете.

Още колко по-сложно можеше да стане всичко, по дяволите?

Сякаш в отговор на неизречения му въпрос, писък на голяма котка разцепи нощния покой. Близо. Започна като гърлено ръмжене, после набра сила и височина. Ужасен звук, пронизителен, от който ти се смръзваше кръвта.

Отговори му втори врясък — от другата страна на хижата.

Константин и Кишка скочиха на крака.

Не ги бяха усетили.

Монк не беше чул приближаването на котките. Дори Пьотър беше останал в неведение. Сигурно от високата температура или просто от умора. Монк се беше надявал, че момчето ще ги усети навреме.

Хижата нямаше да ги предпази. При кратката си среща с тигрите край реката Монк беше преценил, че те тежат поне по триста килограма, от които огромната част се падаше на жили и мускули. Можеха да си пробият път през вратата или покрива за секунди. Засега обаче котките само обикаляха, ръмжаха и преценяваха ситуацията.

Константин изказа и друго неприятно предположение. Дори тигрите да не нападнеха хижата, след тях със сигурност щяха да дойдат и двукраки ловци. С други думи, не можеха да останат тук.

Притиснати до стената, те се хванаха на работа.

Монк извади от колана си ловджийския нож, който бяха намерили в хижата, и стисна между зъбите си костената му дръжка. После отиде при каменното огнище и извади пламтяща главня от огъня. С помощта на ножа по-рано вечерта беше отрязал еднометров клон от чворестия бор пред хижата. Смолата беше силно възпламенима и превръщаше клона в идеална факла.

Обиколи стаята, като вдигаше факлата към тръстиковия покрив. Отдавна неподменян, той беше сух като прахан. За всеки случай Монк беше излял керосина от лампата върху няколко парцала и ги беше натикал под подпорните тавански греди.

Огънят се разпространи бързо.

Котките отвън преминаха в по-високи октави.

В това време Константин вдигна две дъски от чамовото дюшеме. Монк вече беше извадил старите пирони с ножа, разхлабвайки дъските. Заради късите подпори под хижата имаше открито във всички посоки пространство, достатъчно за да пропълзиш. Е, достатъчно за децата и Марта поне. Монк се надяваше, че ще е твърде ниско за тигрите.

Кишка махна резето на прозоречния капак срещу вратата и го отвори.

В същото време Монк изрита масата, която запречваше вратата.

Махна на децата да слизат през дупката — димът вече се стелеше по тавана и жегата ставаше неприятна.

Марта помогна на Пьотър да се мушне под дъските. Кишка беше следващата. Преди да ги последва, Константин кимна на Монк — в рамките на няколко минути момчето отново беше отстъпило място на мрачния и решителен младеж — и му каза сериозно:

— Внимавай.

С кама между зъбите, Монк му кимна на свои ред.

Константин се мушна през отвора и изчезна.

Задачата на Монк беше да отвлече вниманието на котките. Пламналият покрив и димът би трябвало да ги объркат донякъде. За останалото щеше да се погрижи той. С факлата в ръка Монк преброи до десет… после изрита с всички сили издутата врата. Дъските изскърцаха и вратата се отвори широко.

На няма и три метра разстояние клечеше тигър. Стреснатото животно се сви и изсъска заплашително. Едната му лапа раздра въздуха по посока на Монк.

Котешкият еквивалент на „майната ти“.

Монк зяпна за миг, удивен от размера на животното. Четири метра дълго, че и отгоре. Пламъците от покрива се отразяваха в очите му. Обточената в черно муцуна се отвори, розов език се гънеше зад редица дълги зъби.

Монк замахна с факлата и описа пламтяща дъга. Сърцето му препускаше в праисторически ритъм, спомен от времето, когато предците му са се криели в тъмни пещери.

Точно по план, трясъкът на вратата беше привлякъл вниманието и на втората котка. Тя се появи като стрела иззад ъгъла вляво, ниско над земята, размазано петно от раирана козина и тежки лапи. Монк бутна факлата си в муцуната на връхлитащия го тигър.

Замириса на опърлена козина, котката изврещя и се метна встрани.

Монк зърна отхапаното ухо — значи този беше Захар.

Аркадий нададе вой и се хвърли да защити брат си.

Монк разбра, че котката ще стигне до него независимо от факлата.

Затова се засили и я метна като копие. Факлата разцепи въздуха и удари тигъра право в зейналата паст. Котката се изстреля нагоре, като плюеше и се гърчеше във въздуха.

Монк извади ножа от устата си, завъртя се на пета и се хвърли обратно в хижата. Докато се обръщаше с периферното си зрение видя как Захар се засилва право към него.

Затаил дъх от ужас, Монк притича през задименото помещение. Също като сълзотворен газ, горещината и парливият пушек го ослепиха. Осланяше се единствено на инстинкта си. Отвореният прозорец се намираше точно срещу вратата. Като примигваше да прогони сълзите, той съзря по-тъмен квадрат на неясния фон.

Метна се право натам, протегнал ръце пред себе си.

Добре се беше ориентирал… поне докато тигърът не закачи с нокти единия крачол на панталона му. Платът се скъса, но съприкосновението промени траекторията на тялото му. Рамото му закачи рамката на прозореца и от болката ръката му изтръпна до пръстите. Въпреки това инерцията го изхвърли през прозореца. Той падна тежко и остана без въздух. Ножът излетя от пръстите му и падна някъде във високата тръстика.

Захар се удари в стената зад него в неведение за мишата дупка, през която се беше измъкнал Монк. От удара цялата хижа се разтресе, а пламъците затанцуваха още по-високо. Вой на безумна ярост подгони Монк и той скочи бързо на крака.

Залитна, стъпи стабилно, после хукна презглава към водата. Но онова първо залитане подпечата съдбата му.

 

 

14:20

Вашингтон

 

— Става въпрос за форма на менингит — призна д-р Юри Раев.

Пейнтър седеше на масата, лице в лице с по-възрастния руски учен. Раев седеше между Джон Мейпълторп, когото Пейнтър позна от досието на Шон Макнайт… и един изненадващ гост, д-р Трент Макбрайд, уж липсващия колега на Арчибалд Полк.

Явно се беше намерил.

Пейнтър имаше стотици въпроси към този човек, но срещата им тук, в ресторант „Кепитъл Грил“ на Пенсилвания авеню беше резултат от сложни преговори по разузнавателни канали. Предметът и обхватът на разговора бяха договорени предварително. Както и забранените теми. Като темата за д-р Полк, например. Поне засега. Единствената тема на разговор щеше да бъде здравето на момичето.

Затова Пейнтър си беше довел свои експерти. От неговата страна на масата седяха Лиза и Малкълм. Двамата имаха нужните медицински познания и опит, за да преценят правдивостта на предложената информация.

Руснакът не изглеждаше спокоен. И изобщо не приличаше на чудовището, което си беше представял Пейнтър, докато договаряше срещата. Напротив, с омачкания си тъмен костюм приличаше на нечий търпелив дядо, макар че в очите му на моменти се долавяше страхът на преследван човек. Очевидна беше и тревогата му за момичето. Бръчките по лицето му се вдълбаха сякаш още повече, докато преглеждаше медицинския картон, който Лиза плъзна по масата. Пейнтър подозираше, че единствената причина да им съдейства беше искреният му страх за живота на детето.

— Влошаването й се дължи на импланта — продължи Юри. — Не знаем докрай защо това е така. Микроелектродите на устройството представляват въглеродно-платинени нановлакна. По наши наблюдения, колкото повече използва таланта си един обект, толкова по-бързо се влошава състоянието му. Саша рисува ли, откакто е при вас?

Пейнтър си помисли за всичките й трескави скици — обезопасената квартира, Тадж Махал, Монк. Кимна бавно.

— Какво точно прави, когато рисува?

Мейпълторп вдигна ръка. В гласа му имаше нещо мазно, сякаш да улесни заобикалянето на истината.

— Знаете, че това е извън предмета на тази дискусия. Не насилвайте късмета си, директор Кроу.

Юри отговори въпреки възражението на Мейпълторп, което се стори доста интересно на Пейнтър.

— Тя е изключителен савант, гениална е — каза той, пренебрегвайки гневните погледи от двете си страни.

— Естествената й дарба комбинира остра пространствена динамика с художнически талант и когато бъдат подсилени изкуствено, тези способности граничат със…

— Достатъчно — излая Мейпълторп. — Или слагаме край на разговора и си тръгваме веднага. А вие можете да ни изпратите трупа на момичето, когато умре.

Лицето на Юри потъмня, но той усмири гнева си и млъкна.

Лиза върна разговора към първоначалната му тема:

— Защо упражняването на дарбата ускорява влошаването на Саша?

Юри отговори тихо, с натежал от чувство за вина глас:

— При стимулация в интерфейса между органичното и неорганичното се появява теч.

Малкълм се размърда.

— Теч?

Какво имате предвид?

— Според нашите учени от краищата на микроелектродите се отделят наночастици, които контаминират гръбначно-мозъчната течност.

Беше ред на Лиза да се размърда.

— Нищо чудно, че посевките ни дадоха отрицателен резултат. Менингитът не е бил бактериален или вирусен, а резултат от замърсяване с частици от външен произход.

Юри кимна.

— И за да я излекуваме, трябва да обезвредим замърсяването? — попита тя.

Юри кимна.

— Да. Отне ни години, докато разработим система от превантивни мерки. В основата си тя включва модифицирана версия на химиотерапевтик, който се използва при лечението на рак на пикочния мехур. Цисплатинум. Моноатомната платина свързва отделилите се наночастици и спомага изхвърлянето им от организма. За да се определи точният състав на коктейла от медикаменти, необходими за успеха на подобно лечение, трябва да прегледам момичето и да имам непосредствен достъп до последните и кръвни тестове.

Пейнтър забеляза реакцията на Макбрайд. Ако се съдеше по стиснатите му устни, този тип никак не одобряваше факта, че зависи по някакъв начин от д-р Раев. Но ако руснакът казваше истината, то знанията и опитът му бяха жизненоважни за оцеляването на Саша.

Лиза сложи ръка върху коляното му под масата. Дългата ленена покривка скри движението. Седяха в малката зала на „Кепитал Грил“ — уютен неутрален терен, известен с множеството сделки, сключени на фона на ленени покривки и фин порцелан. Бяха запазили частната трапезария за себе си, но и останалата част от ресторанта беше забележимо празна. Последното най-вероятно беше дело на Мейпълторп като допълнителна мярка за сигурност.

Пръстите на Лиза се свиха около коляното му, в знак че вярва на казаното от д-р Раев. Колкото до отношенията между руснака и двамата му придружители, те определено изглеждаха обтегнати. Имаше ли начин да използва това в своя полза?

— Разполагаме с лекарствата от списъка на д-р Раев — каза Макбрайд. — Ако прехвърлите момичето в болница, можем веднага да започнем лечението. Да речем във Военномедицински център „Уолтър Рийд“.

Пейнтър поклати глава.

„Ще ти се, приятел“.

Лиза го подкрепи гласно:

— Твърде е крехка, за да я местим. И така едва държим ДИК синдрома й под контрол. Всеки допълнителен стрес може да я дестабилизира фатално.

— Тогава аз трябва да отида при нея — каза Юри. Пейнтър знаеше, че преговорите рано или късно ще стигнат до този щекотлив момент. Детето беше като горещ картоф — и от политическа, и от научна гледна точка. Беше го оставил на грижите на Кат и Шон. Шон от своя страна, като директор на АИОП, упражняваше предпазлив натиск зад кулисите. Преговорите тук бяха само върхът на политическия айсберг.

Пейнтър нямаше друг избор освен да заведе Юри при момичето, създавайки по този начин пробив в системата за сигурност на Сигма — за жалост Мейпълторп също беше наясно с това. А ако се съдеше по реакциите им и очевидното напрежение между тях, Мейпълторп никога не би позволил Юри да тръгне сам.

— Склонен съм да допусна още един човек, който да придружи д-р Раев — каза Пейнтър.

Мейпълторп грешно разбра изложеното ограничение.

— Знаем къде се намира щабквартирата на Сигма, ако това ви е притеснението. Под Замъка Смитсониън.

Макар че това едва ли би трябвало да е изненада за Пейнтър, стомахът му се сви на топка. Мейпълторп беше пуснал пипалата си из цялата разузнавателна мрежа на Вашингтон. Шон го беше предупредил, че този тип бързо ще изрови кой е замесен в историята и къде се намира техният център. Въпреки цялата си политическа мощ обаче Мейпълторп нямаше как да получи достъп до вътрешното светилище на Сигма. Което не му пречеше да опитва отново и отново, разбира се. Зад кулисите. Задачата на Шон беше да опази портите им здраво заключени.

Пейнтър запази безизразно изражение.

— Така или иначе, д-р Раев може да дойде само с един придружител — каза той, като местеше поглед между двамата мъже.

Макбрайд вдигна ръка.

— Аз ще отида. Мога да му бъда от полза.

Д-р Раев май не беше съгласен с последното, ако се съдеше по това как завъртя очи.

Мейпълторп погледна с раздразнение Пейнтър, после бавно кимна.

— Но ще искаме отплата за сътрудничеството си — каза той.

— Каква?

— Можете да задържите момичето — но оттук насетне ще ни осигурите свободен достъп до нея след като се възстанови. Тя е ресурс, от който няма да се откажем. На карта е заложена сигурността на страната.

— Не ми развявайте националния флаг — каза Пейнтър. — Сътрудничеството ви в проекта, чийто резултат е това момиче, излиза извън всички определения за човешко достойнство.

— Ние само осигурихме финансирането, научните ни експерти се включиха едва накрая. Проектът отдавна беше станал факт. И ако не бяхме „сътрудничили“, както се изразихте вие, страната ни можеше да се озове в състояние на висок риск.

— Направо не е за вярване! Пресичайки граница като тази, вие вредите на всички ни. Що за нация се опитваме да предпазим — нация, която подпомага жестокостите, довели до съществуването на такова дете?

— Възможно ли е да си чак толкова наивен, Кроу? Светът навън е друг, коренно променен.

— Нищо подобно. Все същата планета обикаля около все същото слънце. Единствената промяна е в нашите реакции и в това кои граници сме склонни да пресечем. Все още сме в състояние да спрем това.

Мейпълторп го изгледа гневно. На Пейнтър не убягна решимостта в очите му. Този човек наистина вярваше, че действията му са продиктувани от необходимост, и не виждаше нищо нередно в тях. И най-разумните аргументи се разбиваха във фанатизма му като в стена. Пейнтър се зачуди откъде ли идва тази непоклатима увереност — дали беше само патриотизъм или един вид защитен пашкул от догми, за да се предпази от мисълта за извършените жестокости, от престъпленията, които не би могъл да оправдае по друг начин.

Така или иначе, бяха стигнали до задънена улица.

— Споразумяхме ли се? — попита Мейпълторп. — В противен случай ние си измиваме ръцете. Има и други деца, в края на краищата.

Пейнтър не сваляше поглед от противника си. Ако искаше да спаси детето, трябваше да играе по свирката на Мейпълторп. А не би могъл да подпише смъртната присъда на Саша. С политическите последствия щеше да се оправя по-късно.

Кимна бавно.

— Кога ще имате готовност?

Отговори му Макбрайд:

— Ще ни трябва един час да вземем медикаментите на д-р Раев.

— Ще ви чакаме — каза Пейнтър и стана, слагайки край на срещата.

Мейпълторп стана на свой ред и протегна ръка, сякаш току-що бяха сключили сделка за недвижим имот. А може и да бяха, Пейнтър беше на път да продаде част от душата си.

Но понеже нямаше друг избор, той стисна протегнатата му ръка.

Дланта на Мейпълторп беше студена и суха, ръкостискането му — силно и уверено.

Дълбоко в себе си Пейнтър завидя на тази непоклатима убеденост в собствената правота. От друга страна се питаше дали Мейпълторп спи спокойно. Докато излизаха от изискания ресторант, друга мисъл прикова вниманието му. Нещо, което Мейпълторп беше казал уж между другото.

„Има и други деца, в края на краищата“.

За какво говореше той, по дяволите?

 

 

22:42

Южен Урал

 

Трябваше да се махне оттук.

Монк хукна към водата. Откъм пламтящата хижа зад него изврещя тигър.

Захар.

Опитваше се да изскочи през прозореца.

Монк затича по-бързо.

Вече различаваше малкия сал във водата. По-рано вечерта го беше извлякъл от тръстиките. След като изстърга голяма част от мъха, откри, че салът още е в движение. За жалост нямаше гребла, така че Монк сряза една млада фиданка, окастри я и така си осигури дълъг прът за избутване.

Навътре във водата Константин стоеше при кърмата и натискаше с всичка сила импровизирания прът. Салът се отдалечаваше на тласъци. Е, поне децата се бяха измъкнали.

Планът беше да изпълзят изпод хижата, докато Монк се занимава с котките. Салът ги чакаше на метър от брега. Трябваше да скочат на него, да се отблъснат и да се придвижат към по-дълбоките води.

Междувременно Монк трябваше да ги настигне — само че бягството му от хижата не беше протекло съвсем според очакванията.

Забавянето даде време на втория тигър — Аркадий — да заобиколи пламтящата хижа и да се спусне след Монк.

Чуваше гневно съскане и тропот на тежки лапи зад себе си. Тичаше с всички сили към брега. Останал без оръжие, можеше да се надява единствено на бързината си.

Задъхан до болка, той буквално летеше напред.

Пейзажът се килна леко пред напрегнатото му зрение.

Ниското ръмжене се чуваше все по-силно.

Огромните подскоци го настигаха.

Не му стигаше въздух.

Сърцето биеше оглушително в ушите му.

По-остро съскане… тигърът се готвеше да скочи.

Проблясък на вода.

Твърде далеч.

Нямаше смисъл. Монк се обърна и падна, плъзна се по задник.

Котката се набра за скок, но…

… от високите тръстики изскочи тъмна сянка и удари котката в хълбока. Монк зърна блясък на сребро. После сянката прескочи тигъра, падна на земята, хукна презглава към гъстия върбалак наблизо и изчезна от погледа.

Марта.

Шимпанзето не беше тръгнало с децата.

Ударен насред скока си, Аркадий беше паднал по хълбок на земята. Сега се изправи на лапи, а Монк запълзя заднишком на четири крака. Тигърът залитна и издаде дрезгав, задавен звук.

Нещо черно течеше по шията на животното и заличаваше шарките му.

Кръв.

Малко под челюстта му стърчеше дръжката на нож.

Ловджийският нож от хижата.

Монк го беше изпуснал, когато падна през прозореца.

Шимпанзето го беше намерило и с негова помощ му бе спасило живота.

Монк си спомни — един бог знаеше как, но си спомни, — че шимпанзетата умеят да си служат със сечива. Измъквали термити от термитниците им с помощта на вейки. А със заострени клонки принуждавали онези миниатюрни африкански маймунки, галагосите, да излязат от дупките си в дървесните стволове.

А Марта не беше обикновено шимпанзе.

Аркадий трепереше силно, в гърлото му клокочеше кръв.

На дрезгавия му вик отвърна друг.

Захар изрева с ярост, от която кръвта на Монк се вледени.

Той се размърда и хукна към водата. Стигна разкаляния бряг и се метна по корем в плиткото. Заора с крака и нагази към по-дълбоките води.

Воят на Захар сякаш беше събрал цялата ярост на света.

Монк навлезе с газене и цапане достатъчно навътре, за да потъне изцяло. Студът отми паниката му, но дори и под водата още чуваше зверския вой. Сдържайки дъха си, заплува към дълбокото.

Когато дробовете му запариха непоносимо, изплува тихо над водата.

Като движеше крака колкото да не потъне, той погледна назад към хижата. Пламъците танцуваха високо сред мрака. Тъмен на огнения фон, Захар обикаляше около брат си. Другият тигър не помръдваше.

Монк чу Марта да се придвижва по клоните. Проточи врат и я видя да се спуска с тежък скок на сала. Който беше само на десетина метра от него.

Той преплува разстоянието и се издърпа с последни сили на дъските. Просна се по гръб, останал без дъх.

Вляво от него Марта лежеше свита на кълбо по хълбок и се клатеше лекичко. Тих стон излезе от гърлото й. Пьотър се хвърли отгоре й, галеше я, утешаваше я.

Монк се повдигна на лакът, погледна към хижата, после към Марта.

Докато Захар продължаваше да надава яростни писъци, той протегна ръка и положи длан върху рамото на шимпанзето. Тялото на Марта потрепваше, свито в универсалната поза на дълбока скръб.

„Нямахме друг избор“ — опита се да й внуши с мислите си той.

Аркадий е бил подложен на изтезания и извращения, докаран е бил до състояние на лудост. От божие създание котката се беше превърнала в чудовище.

И смъртта й беше по-скоро благословия, милост.

Само че Марта продължаваше да трепери.

Да убиваш е трудна работа.

Щръкнал на кърмата, Константин натисна отново дългия прът и салът се устреми към сърцето на блатото.

Монк седна. Нещо привлече погледа му. Преди да се прибере в хижата за нощта, беше струпал раниците на сала. Сега погледът му попадна върху значката, която висеше от ципа на една от тях. Радиационният дозиметър.

Виждаше се ясно в отразената светлина на пожара.

Бледорозовият цвят беше потъмнял.

А с него помръкваха и надеждите им.

 

 

16:31

Вашингтон

 

Юри нагласи капката на системата. Пръстите му трепереха. Не можеше да откъсне поглед от Саша, изгубена сред одеялата и чаршафите на болничното легло. Детето беше по-зле от очакваното.

Изруга наум Макбрайд и Мейпълторп, заради който беше изгубил цял час. Един час, който беше прекарал заключен в сградата на ФБР, докато онези двамата вършеха кой знае какво, вместо да е тук и да започне лечението на Саша. В края на онзи изгубен час Макбрайд се върна с всички лекарства, които Юри държеше в хотелската си стая.

След това бяха прекосили пеша мола към Замъка Смитсониън. Там вече ги чакаха. Ескортираха ги с частен асансьор някъде под земята, където ги претърсиха, сканираха и им вързаха очите. Воден за ръка като малко дете, Юри скоро изгуби ориентация в подземния лабиринт на комплекса. Накрая влязоха в някаква стая, вратата се затвори зад тях и се чу щракването на заключващ механизъм.

Едва тогава махнаха превръзката от очите му.

Намираше се в малка болнична стая. По-голямата част от едната стена беше заета от огледало, без съмнение — еднопосочно стъкло. Двама души стояха на пост до детето — висока тъмнокоса жена, която се представи като Кат Брайънт, и д-р Лиза Камингс, с която се беше запознал в ресторанта. Лиза му подаде папка с медицинска документация.

— На вашите услуги сме — заяви тя. — Кажете ни какво трябва да се направи.

И Юри се хвана на работа. Изчете документацията, прегледа последните резултати от биохимията. Минаха още десетина минути, докато изчисли дозите. Макбрайд се опита да помогне, като надничаше над рамото му.

Юри го изгледа ядосано.

— Махни ми се от главата.

Американците не познаваха сложната алхимия, нужна за поддържането на децата и Юри не смяташе да променя това. А методът беше твърде сложен, за да го изтръгнат от него чрез изтезания. Но за да помогне на Саша, трябваше да остави онзи да гледа. Само да се оправеше веднъж детето обаче…

Кат, застанала зад него, прекъсна мислите му:

— Тя ще се оправи ли?

Юри почука с нокът по тръбичката на системата. Доволен от корекцията, той се обърна към жената. Тя го гледаше съсредоточено. Прибраната й на плитка коса откриваше лицето и врязаните следи от тревога в ъгълчетата на очите и устата.

Юри въздъхна и й каза истината:

— Направих всичко възможно. Ще трябва да следим на всеки час бъбречната функция и концентрацията на урината. Това ще ни даде някаква представа как вървят нещата, но едва след пет-шест часа ще знаем дали ще оцелее.

При последните думи гласът му се пречупи и той се извърна, за да скрие тази проява на слабост. Но вместо да си осигури относително усамотение, попадна на студения и пресметлив поглед на Макбрайд. Едрият американец седеше на стол до вратата, преметнал самодоволно крак върху крак.

— Можем само да чакаме — измърмори Юри и погледна към стола до леглото. Там беше оставена отворена детска книжка.

Кат посегна да я вземе.

— Почетох й малко — каза тя.

Юри кимна. По време на полета към Щатите беше чел на Саша руски приказки, а тя го слушаше, облегнала глава на рамото му. Споменът извика усмивка на устните му. Обучени бяха да не се привързват към децата, но Саша беше специална.

Ръката му се плъзна по чаршафите към пръстчето, което се показваше навън. С прикрепена към него щипка и кабел към монитора на кръвното налягане.

Юри погали тънкото пръстче, бледо и деликатно като на порцеланова кукла.

Накрая седна и се облегна назад. Чакането щеше да бъде дълго. Макбрайд тактуваше с крак по пода. Машините гъргореха и бибипкаха. След няколко минути д-р Камингс излезе от стаята, за да обсъди ситуацията с техния патолог. Кат седна на стол от другата страна на леглото.

Докато първият час се точеше бавно, Юри забеляза купчинка листове на нощното шкафче. Ъгълчето на един от тях привлече вниманието му. Беше плътно защриховано с черен маркер. Дори и ъгълчето беше достатъчно, за да разпознае почерка на Саша. Той взе купчинката и запрехвърля листовете. Рисунките не му говореха нищо. От последния лист обаче го гледаше познато лице. Юри застина от изненада на стола си.

Скица на затворника, когото държаха в Челябинск 88.

Юри се опита да прикрие интереса си. Макбрайд не знаеше нищо за залавянето на американеца. Не му бяха казали. Въпреки всичко реакцията му не остана незабелязана.

— Това е съпругът ми — обади се Кат от другата страна на леглото. — Саша го нарисува. Сигурно е видяла снимката, която държа в портфейла си.

Юри кимна бавно и покри рисунката с друг лист.

„Нейният съпруг?“

— Как мислите, защо го направи? — попита Кат. В погледа й се четеше напрежение. — Защо нарисува портрета му?

Юри сведе поглед към момичето. Сърцето му препускаше, зрението му се стесни. Именно рисунките на Саша бяха спасили живота на този човек. А сега той стоеше в една стая със съпругата му. Това не можеше да е плод на случайност, беше извън обсега на статистическата вероятност. Какво ставаше тук?

— Д-р Раев? — настоя жената.

Необходимостта да отговори му беше спестена по най-неочакван начин. Клепачите на Саша потрепнаха, после очите й се отвориха и той потъна в сините им дълбини. Юри придърпа стола си по-близо. Жената стана.

Саша очевидно беше замаяна, погледът й бе разфокусиран. Въпреки това сърцевидното й личице се обърна към Юри.

— Унки Пепе…?

Името.

Кръвта се качи в главата му, запулсира в ушите и потече ледена през вените му. Озова се в тъмния кораб на студена църква, застанал пред дете, което стиска парцалена кукла до каменен олтар и гледа нагоре към него със същите сини очи.

Същите думи. Същото обвинение.

„Унки Пепе…“

Фамилиарното обръщение към Йозеф Менгеле, Касапина от Аушвиц.

Той хвана ръката на Саша — толкова непохватно, че щипката на монитора за кръвно налягане падна от пръста й.

„Не — обеща й мълчаливо. — Никога повече“.

Сълзи замъглиха зрението му.

Тънките пръстчета се свиха немощно около неговите. Клепачите й изпърхаха.

— Папа… Папа Юри…?

— Да — промълви той. — Тук съм, миличка. Няма да те оставя.

Устните й се размърдаха, докато потъваше обратно в съня. Пръстите й се отпуснаха върху чаршафа.

— Марта… Марта я е страх…

 

 

23:50

Южен Урал

 

Тялото още беше топло, но не и кръвта.

Смъртта беше настъпила преди час или там някъде.

Лейтенант Борсаков дръпна ръката си от хълбока на мъртвия тигър. Посегна към главата, хвана едното ухо и го повдигна. Не беше по-различно от другото. Значи беше Аркадий.

Пусна ухото и стана.

В другата си ръка стискаше, пистолет „Яригин“. Нелошо оръжие, но в момента му се искаше да разполага с нещо по-мощно от деветмилиметровите патрони. Огледа се за Захар. От тигъра нямаше и следа.

Старата изба зад него димеше и догаряше.

Впечатлен от бягството на преследваните, Борсаков се върна при надуваемата лодка. Там го чакаха кормчията и двама войници, които го прикриваха с автоматите си. Прожекторът на приспособената за придвижване в заблатени води лодка пронизваше мрака. Огромната перка при кърмата й се въртеше бавно, а двигателят мъркаше на бавни обороти.

Борсаков се качи на борда и даде знак да продължат през потъналото в тъмнина блато. Двигателят нададе вой, перката се завъртя бясно и лодката бързо се отдалечи от нажежените руини на ловджийската хижа. Преследването щеше да е по-лесно, ако можеха да използват инфрачервените очила за нощно виждане, само че някой се беше промъкнал в склада — предния ден и бе повредил ограничената им наличност от този ловен аксесоар.

Или американецът, или децата.

Знаели са, че ще ги преследват.

— Не трябва ли да докладваме на генерал-майор Мартова? — попита заместникът му и посегна към портативната радиостанция.

Борсаков поклати глава.

Генерал-майорът не обичаше лоши новини.

Надуваемата лодка летеше през блатото.

Щеше да се обади, след като убиеха американеца.

Борсаков хвърли поглед назад към островчето, към догарящите отломки на хижата и към мъртвия тигър. Замисли се за американеца, който продължаваше да се измъква под носа му.

Кой беше този тип? И къде се беше научил на такива неща?

 

 

18:02

Вашингтон

 

Трент Макбрайд вдигна телефонната слушалка до ухото си. Позволили му бяха да използва стационарен телефон, за да се обади в офиса на Мейпълторп. Трент не се съмняваше, че разговорът се записва.

Но той трябваше да докладва и подслушването нямаше да го спре.

Размени няколко несъществени реплики с Мейпълторп, след което каза:

— Изглежда, че момичето може и да прескочи трапа.

Смъртта й би наложила сериозни промени в плановете им.

— Много добре — отвърна Мейпълторп. Последва дълга и многозначителна пауза, преди да продължи: — Кога ще се знае със сигурност?

Трент погледна часовника си и пресметна колко време ще му бъде необходимо.

— Със сигурност — шест часа — каза той.

„Посреднощ“.

Координацията щеше да е малко по-сложна, но пък тогава щяха да разполагат с всичко. Мейпълторп изръмжа доволно.

— Значи новината наистина е добра.