Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5

История

  1. — Добавяне

16.

7 септември, 08:11

Припят, Украйна

 

— Събуди се!

Грей чу думите, но в първия миг мозъкът му не успя да ги дешифрира. А после силен шамар прогони сънливостта му. В черепа му избухна светлина, после мястото й заеха неясни образи.

Лука се беше навел над него и го разтърсваше за раменете.

Грей се закашля, избута го назад и се надигна на лакът. Огледа се. Намираха се в голя бетонна килия с напукана боя по стените и червеникав от ръжда под. Единствената светлина идваше от зарешетено прозорче високо в стената. Под прозорчето, на тънък мухлясал сламеник и с провесена между коленете глава седеше Ковалски и пъшкаше изразително, сякаш всеки момент ще повърне.

Грей си пое дълбоко дъх, събра остатъците от самообладанието си и се замисли за последните събития. Помнеше как напуснаха на бърз ход клисурата под дулата на оръжия, после ги качиха на хеликоптер, а след кратък полет до някаква брулена от дъжда писта ги прехвърлиха на товарен самолет. Опипа врата си отстрани — нещо там го болеше. На борда на самолета ги бяха упоили.

Къде са ги откарали след това Грей нямаше идея.

— Елизабет… Росауро…? — попита дрезгаво той.

Лука поклати глава. Опря гръб на стената и се плъзна надолу.

— Не знам къде са. Може би в друга килия.

— А някаква идея къде сме ние?

Лука сви рамене. Ковалски изпъшка.

Грей се изправи на крака, изчака световъртежът да премине, после се приближи до прозорчето. Беше твърде високо, за да погледне през него без чужда помощ.

Ковалски вдигна глава и видя накъде гледа Грей.

— Пиърс, хич не си го и помисляй.

— Ставай — нареди му той. — И ми помогни.

Ковалски стана неохотно с ръка на стомаха и сплете пръсти в люлка.

— За к’во ме земаш? За личната си стълбичка?

— Стълбите се оплакват много по-малко от теб.

Грей се оттласна, стъпил с един крак върху импровизираната стъпенка, стигна долния ръб на прозорчето и с помощта на Ковалски успя да се хване здраво за решетките. Плъзна поглед по непознатия пейзаж отвън. Град, погълнат наполовина от гора. Мястото изглеждаше изоставено, като след бомбардировка. Малкото непропаднали покриви бяха обрасли с мъх, от прозорците бяха останали празни и разкривени черчевета, противопожарните стълби бяха ръждясали до неузнаваемост, в цепнатините на пропукания асфалт растяха бурени и цели храсти. От другата страна на улицата голямо избеляло табло съобщаваше за нещо като панаир, бяха нарисувани виенско колело и детски въртележки, а на преден план ухилено до уши семейство крачеше бодро към карнавалните атракции.

В далечината Грей зърна и самото виенско колело. Самотна реликва от минала слава. Кръвта му се смрази. Знаеше къде са. Изоставеният панаир се беше превърнал в емблема и символ на този град.

— Чернобил — измърмори той и скочи на пода.

Защо ги бяха довели тук?

После си спомни доклада от аутопсията на д-р Полк. Радиационната сигнатура говореше, че професорът е бил облъчен именно в Чернобил. Макар че по-нататъшните тестове, направени от Малкълм Дженингс, бяха поставили под въпрос това заключение.

Какво ставаше, по дяволите?

В течение на следващите десет минути Грей обикаля килията, пробва и вратата. Макар и с ръждясали панти, тя изглеждаше достатъчно здрава. Откъм другата й страна се долавяха звуци — провлачени стъпки, тиха кашлица. Най-вероятно пазач. Явно ги беше чул да говорят и беше съобщил където трябва по радиостанцията си, защото малко по-късно към килията им се приближиха тежки стъпки.

Стъпки на твърде много хора.

Грей отстъпи назад миг преди вратата да се отвори. С насочени пистолети вътре нахлуха войници в черно-сиви униформи и бързо оформиха шпалир за високия непознат мъж, който чакаше на прага. Лицето му не се различаваше много от чертите на нарисувания баща от рекламното табло навън. Лицето му беше ъгловато, като изсечено, грижливо подрязаната брада му стоеше добре. Беше с морскосин костюм и червена копринена вратовръзка, костюмът очевидно шит по поръчка, за да легне идеално на поддържаната му фигура. Изобщо всичко беше като по каталог, чак до…

— Хубави обувки — отбеляза Ковалски.

Мъжът сведе поглед към лъснатите си черни половинки и смръщи вежди при този неочакван комплимент към облеклото му.

— Еми така си е, к’во — добави с доза предизвикателство в гласа Ковалски.

Новодошлият премести погледа си върху Грей.

— Доброе утро, командир Пиърс. С вас трябва да поговорим за някои неща, а времето ни е малко, така че ако обичате, да ме последвате.

Грей не помръдна от мястото си.

— Не и докато не ми кажете къде са двете жени, които…

Мъжът махна отегчено с ръка.

— Елизабет Полк и д-р Шей Росауро. И двете са добре, уверявам ви. Всъщност те се радват на повече лукс от вас. Уви, нямахме много време да се подготвим. Последвайте ме моля.

Шестимата въоръжени войници отнеха до голяма степен любезността на поканата. Изведоха го в коридора и Грей огледа преценяващо мизансцена. От двете му страни се редяха килии — мястото явно е било затвор, сега изоставен. През отворените врати се виждаха ловки застояла вода, прекатурени и ръждясали кревати, купчини боклук в ъглите. В сравнение с тези килии тяхната изглеждаше направо луксозна.

Коридорът свърши при стаята на надзирателите. Оттам се откриваше гледка към обраслия с буренаци затворнически двор. Далеч, на границата на хоризонта, Грей различи високата вентилационна кула на чернобилския реактор.

Много по-близо изскърца стол, нервно някак.

Грей се обърна. В средата на стаята имаше маса. Зад нея седеше Мастерсън, с изправен гръб, целият в бяло — както винаги, отпочинал и със самодоволна физиономия. Грей с мъка потисна желанието си да скочи и да му скърши предателския врат. Само че му трябваха отговори, а съдействието изглеждаше най-обещаващата политика за момента.

Посочиха му стол от другата страна на масата и той седна. С почти опряно в тила му пистолетно дуло.

В стаята имаше и друг непознат. Непозната. И тя седеше на масата. Черната й коса обточваше смугло лице, неподвижно и търпеливо. И тя беше с костюм, черен, в същия стил като костюма на мъжа, който го беше взел от килията. Мъжът зае своето място на масата почти без да обръща внимание на Мастерсън.

Скръсти ръце и ги подпря на плота.

— Казвам се Николай Солоков, депутат. Вероятно сте чували за мен.

Грей не каза нищо, при което другият мъж изкриви разочаровано уста.

— Не сте, така ли? Е, това скоро ще се промени — каза той. После даде знак на слабата жена. Тя тръгна към Грей. Движенията й бяха едновременно вдървени и изящни. Отпусна се на едно коляно до стола му, кривна глава и посегна с ръката си. Преди да го е докоснала, вдигна въпросително вежда, все едно му иска разрешение.

Грей сви рамене. Тя повдигна внимателно ръката му и пъхна своята под нея с дланта нагоре. Върховете на пръстите й го гъделичкаха по китката. Очите й се вгледаха дълбоко в неговите.

— Вече разговаряхме с Елизабет Полк — каза Николай. — Дъщерята на д-р Полк ни информира за откритието ви в Индия. Невероятно наистина. Дори само тази информация оправдава транспортирането на цялата ви група до тук. Удивително е, че наследството ни стига чак до древна Гърция и прословутия Делфийски оракул.

Грей се изкашля.

— Вашето наследство?

Николай махна към жената.

— И на Елена. Всички ние сме от една и съща генетична линия.

Грей се сети за историята, разказана им от Лука.

— От изгубените цигански деца.

— Да. Д-р Мастерсън каза, че сте наясно с този злощастен, но неизбежен факт от миналото. Моят баща е бил едно от отвлечените деца. А ако не се лъжа, вие сте се запознали и с друг член на нашето голямо семейство. Малката Саша. Момиче със специален талант.

Грей знаеше за кого говори мъжът, но се постара изражението му да остане празно, все едно няма представа за какво иде реч.

Елена се обърна към Николай и каза нещо на руски.

Депутатът кимна.

— Значи наистина познавате Саша. И не си правете труда да лъжете, моля — каза той и кимна към жената до стола му. — Елена е силно… възприемчива, така да се каже. Способна е чрез докосване да определи температурата на кожата ви и скоростта, с която бие сърцето ви. Не й убягват също дишането и ширината на зениците. Всъщност нищо не й убягва. Тя е личният ми детектор на лъжата.

Николай посочи ухото си. Елена се обърна леко и раздели с ръка косата зад ухото си. Грей зърна познатата му вече пластинка от хирургическа стомана. Същият имплант като на момичето. Жената беше по-възрастен вариант на Саша, само че с различен талант.

— Тя е забележителна, уверявам ви — изръмжа Николай. В думите му прозвуча топлота и гордост, но и нещо по-мрачно на заден план.

Грей се вгледа внимателно в него и откри, че нещо липсва.

— Тогава къде е вашият имплант?

Николай отвърна на погледа му с присвити очи Грей с удоволствие отбеляза сянката на раздразнение, прекосила лицето му. Явно беше уцелил слабо място. Мъжът прокара пръсти през косата си над дясното ухо.

— Боя се, че моят път лежи другаде.

Грей се замисли за значението на този факт. Щом няма имплант, няма и талант — явно при Николай природата си беше взела почивка. Въпреки това някой му беше осигурил висок политически пост в Русия. Защо? Каква игра се разиграваше тук и каква беше крайната цел?

Николай продължи:

— Да се върнем на Саша. При цялата бъркотия във Вашингтон е трудно да получим достоверна информация за местонахождението й. Именно по тази причина ви доведохме тук.

„Вместо да ни застреляте още в Индия като Аби Банджее“.

— Тревожим се за Саша и искаме да си я върнем. Така че първият ми въпрос е къде е тя и кой я държи?

Грей го погледна право в очите.

— Не знам.

Клекнала до него, Елена поклати глава.

— Хайде да опитаме още веднъж. Предпочитам да запазя добрия тон. Не забравяйте обаче, че четирима от приятелите ви са тук, при нас.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Грей. — Когато я видях за последно, за Саша се грижеха хора от моята организация.

Николай погледна към Елена, която кимна. Грей беше казал истината.

— Предполагам, че не работите за Джон Мейпълторп, иначе едва ли би организирал опита за покушение върху вас и д-р Мастерсън в хотела в Агра.

— Да. Тъкмо обратното всъщност — опитваме се да опазим детето от него.

— И добре правите. Този човек е крайно неблагонадежден. Е, значи бихме могли да преговаряме все пак. Особено сега, когато имаме какво да предложим в замяна.

— За какво всъщност ви е момичето? — попита Грей — Мястото й е тук. При семейството й. Ние можем да се грижим за нея много по-добре от всеки във вашата страна.

— Вероятно. Но това не отговаря на въпроса ми. За какво ви е нужна Саша? За какво може да ви послужи?

Николай го гледаше изпитателно. В очите му Грей долови прагматизъм и изобретателност в добавка към патологично самомнение, видя човек, който всячески се стреми към признание, навярно като компенсация за липсата на талант другаде.

И реши да се възползва от тази слабост.

— Имате ли план, който отива отвъд експлоатацията на деца като Саша?

Очите на депутата хвърлиха искри.

— Не подценявайте мащабите на нашето начинание. И не търсете в него лоши намерения. Целите ни са единствено хуманитарни и в името на всеобщото добруване. Използването на няколко деца е несравнимо по мащаби с жестокостите, които терзаят света ежедневно и на които никой не обръща внимание.

Зад разгорещената риторика Грей разпозна нуждата на депутата да оправдае сам пред себе си своите действия.

— И какво целите?

— Да променим курса на човешката история, ни повече, ни по-малко.

В този миг суетата на този тип грейна като слънце. Той дори изправи гръб и се наведе към Грей.

— На всеки няколко века се появява по една велика фигура, която рязко променя хода на историята, променя фундаменталния път на човечеството. Говоря за великите пророци. Буда, Мохамед, Исус Христос. Хора, чието мислене е толкова уникално, които виждат света по толкова различен начин, че самата им гледна точка повежда човечеството в нова посока. Откъде се появяват тези хора? Откъде идва уникалността на тяхното мислене?

Мастерсън се размърда, сякаш да разкърши схванатия си гръб.

Грей си спомни какво им беше казал професорът за аутизма и неговата роля в човешката история. И цитата, който беше използвал, за да илюстрира твърдението си. „Ако по някакъв начин аутизмът е бил заличен от човешкия генотип, хората още щяха да се събират около лагерен огън пред входа на пещерата“.

— Защо да чакаме произволната игра на генетичния зар? — попита Николай. — Щом уникалност от подобен мащаб може да бъде разпозната, отгледана и впрегната за всеобщото добруване, представете си новото просвещение, което може да доведе след себе си. Особено когато въпросната уникалност може да бъде подсилена до удивителни нива.

Николай спря погледа си върху Елена.

Грей започваше да се досеща за мащаба на замисления проект. Не ставаше въпрос за обикновена шпионска програма. Организацията на Николай искаше да поеме юздите на човешката история, използвайки изкуствено подобрени индивиди като впрегатни коне. Започна да се досеща и защо именно Николай е бил изтикан до сегашната си политическа позиция. Някой го беше превърнал в съвършения фигурант, подкрепян зад кулисите от група талантливи деца с импланти в главите. Опита се да си представи контрола над целия този талант в ръцете на един-единствен човек.

Представи си го и не успя да скрие ужаса си.

— И как смятате да…?

— Достатъчно! — излая Николай. — Сега, когато разбирате в някаква степен намеренията ни, вярвам разбирате и защо искаме да си върнем Саша. Тя е важна за нашата програма… и особено важна за мен.

Грей зърна нещо в очите му.

— За вас? Защо?

— Защо ли? — Той погледна втренчено Грей. — Защото тя е нещо повече от тестови обект, тя е моя дъщеря.

Ноктите на Елена се забиха в китката на Грей и тя се обърна рязко към Николай. Явно изявлението беше ново и за нея. Нищо чудно, че бяха довлекли Грей и хората му чак тук, в Чернобил.

— Преди денят да е свършил, ще знаеш на какво съм способен — каза Николай и се наведе още към Грей с пламнали от решителност очи. — Колкото до дъщеря ми — ще си я върна.

 

 

08:20

Южен Урал

 

Генерал-майор Савина Мартова стоеше в сърцето на операция Сатурн. Зад нея основният влак чакаше на релсите, потракваше и свистеше, миришеше на дим и нафта. Спрял беше на стотина метра от края на релсовия път при минен комплекс 337, изоставена уранова мина, надупчила с галериите си планината наоколо. МК 337 беше мястото, където настанените в Челябинск 88 затворници се бяха трудили по осемнайсет часа на ден в мрака, а радиацията бавно ги беше убивала.

Сега служеше като сметище на операция „Сатурн“, където изхвърляха счупено минно оборудване и скални отломки. За последните пет години малък екип миньори и експерти по взривове бяха напълнили догоре няколко стари шахти с камънака, изкопан от това място.

Операция „Сатурн“ заемаше малка изкуствена пещера встрани от релсовия път; Издълбаното с взривове помещение имаше размерите на хотелско фоайе, а покрай стените му се редяха напоени с машинно масло скелета. Пълно беше с миньорско оборудване — конвейерни ленти, хидравлични макари, каменотрошачки, водни помпи, маркучи, и всичко това отрупано около компактна сонда с волфрамово-карбиден свредел. По-голямата част щеше да остане тук или да бъде откарала със следващия влак.

Савина гледаше как малко багерче изсипва товара си от камъни и чакъл в една от откритите вагонетки. Влакът щеше да направи последен курс до МК 337.

Всичко се движеше по план.

Въпреки това ето я тук, стои с ръце на кръста и наблюдава лично операцията. Още не можеше да се успокои след разговора си с Николай. Момчето открай време си беше твърдоглаво и склонно към прибързани и драматични решения. Изобщо не трябваше да му казва за Саша, но откъде би могла да знае, че Николай ще постъпи толкова глупаво. Нали уж трябваше да запазва самообладание и безпристрастност по тези въпроси. Все още разполагаха с цели десет омеги, предостатъчно за новия им проект в Москва. Десетте бяха достатъчно силни, за да му поднесат света на тепсия, да тласнат човечеството към нов ренесанс, предвождан от една възродена руска империя. А бъдещият цар щеше да има не един, а цели десет Разпутиновци, които да го съветват. Десет гениални саванти, които с общите си усилия и с помощта на имплантите си можеха да огъват времето и пространството в името на своя предводител.

Толкова ли не можеше да го разбере Николай?

Какво значение имаше едно дете в сравнение с цел от подобен порядък?

Две, ако се броеше и синът на Николай, Пьотър. Само че талантът на момчето, макар и силен, не беше особено ценен. Каква полза от емпатията, когато ти предстои да изковеш цял един нов свят? Безполезна, вредна дори. С бягството си Пьотър ги беше лишил единствено от генетичния си потенциал. Значителна загуба, вярно, но не и непрежалима. А и все още имаше надежда да го върнат. За последно лейтенант Борсаков й беше докладвал, че навлиза в Асановите блата. През нощта трудно щяха да хванат дирите на бегълците, но слънцето вече беше изгряло и резултатите едва ли щяха да закъснеят. Така поне беше казала на Николай.

Макар че в крайна сметка това нямаше особено значение. И Николай рано или късно щеше да се примири.

Техник в бяла престилка, каска и респираторна маска се приближи към нея. Беше инженер от държавния рудодобивен институт в Санкт Петербург.

— Готови сме да тестваме диафрагмата.

Тя кимна. След този последен взрив теренът щеше да се евакуира. Последните два дни екипът й беше работил извънредно, за да се вмести в съкратения срок. Операцията на Николай беше предвидена за днес, а тази на Савина — за след две седмици. Но след предателството на Мейпълторп беше решено двете операции да се проведат едновременно. Пристигнеше ли съобщение за успеха на Николай, Савина щеше да даде зелена светлина и за своята част от плана.

— Някакви проблеми? — попита тя инженера. Макар да вървяха един до друг, гласът му едва се чуваше, приглушен от респираторната маска.

— Направихме пълна диагностика, проверихме за пореден път концентрацията на амониевия нитрат, извършихме последно замерване на свръхтовара с дълбокия радар и проверихме основно електрическата система. Чакаме заповедите ви да евакуираме терена и да отворим диафрагмата. Сега ще направим пробен запуск.

— Добре.

Савина последва мъжа под арката на скелето. Преносимата сонда вече беше откарана настрани. Мъже работеха в тясното пространство — по пода, по въжетата, сред оборудването. Савина вдигна поглед към тавана. Широка два метра шахта пробиваше скалата, под остър ъгъл нагоре, с монтирана по цялата й дължина и оводнявана с маркучи конвейерна лента. Сега конвейерът бездействаше и последната вода се източваше постепенно. В другия край на шахтата, почти на половин километър разстояние, прозираше светлина. Миниатюрни сенки се движеха на фона на светлината като мушици около лампа. Екипът по взривяването провеждаше последната си проверка.

Не пестяха усилията си и това определено се харесваше на Савина.

Повече от петдесет дупки — дебели колкото палеца й и метър дълбоки — бяха пробити в края на шахтата и натъпкани с експлозиви на основата на амониев нитрат. Дупките бяха пробити в разлом под езерото Карачей. Взривовете щяха да се възпламенят последователно, да отворят дупка в дъното на отровеното езеро и радиоактивният коктейл от стронций и цезий щеше да потече по шахтата.

— Насам, генерал-майоре. — Техникът й даде знак да се отстрани от центъра на пещерата.

В пода беше вкопан кръгъл шлюз с диаметър три метра. Беше се сдобила с него от морската корабостроителница в Мурманск. Не беше обикновен шлюз, а последен модел торпеден затвор, състоящ се от шест елемента дебела половин метър стомана, които се отваряха и затваряха на принципа на ирисовата диафрагма.

Савина се отдръпна от шлюза и тръгна към диагностичния лаптоп, който стоеше отворен на портативната маса. Техникът беше извикал инженерната схема на екрана. Бяха се събрали още хора да гледат.

Инженерът се обади по радиостанцията си, изслуша отговора и кимна на Савина.

— В контролната зала са готови. Десет секунди до запуск.

Савина скръсти ръце. Контролната зала беше в Челябинск 88 в едно от изоставените общежития от съветската ера. Представляваше малка стая, пълна с компютри, монитори и техници. След като евакуираха хората тук, районът щеше да се наблюдава от тридесет различни видеокамери.

Инженерът отброяваше секундите:

— Три… две… едно… нула.

Електрическо пращене се чу откъм торпедния затвор и металните елементи започнаха да се разтварят като блендата на телеобектив. С разширяването на отвора басовият рев на водата ставаше все по-осезаем. Савина пристъпи към шлюза и надникна през ръба. Вертикалната шахта се спускаше на двеста метра в скалата.

Инженерът застана до нея и насочи силен фенер към гърлото на миньорската шахта. Дълбоко долу нещо сребристо и подвижно отрази светлината. Голяма подземна река. Няколко такива пресичаха Урал, от високите върхове към скалните недра, побрали оттока от снежното топене. От другата страна на планината водата се оттичаше към Каспийско море, но тук подземните реки обираха излишната вода от редица свои надземни посестрими, най-вече Теча и Об, и се вливаха чак в далечния Арктически океан.

Савина се обърна и вдигна поглед към наклонената шахта, която водеше до разлома под езерото Карачей. Във водите на езерото имаше сто пъти повече стронций и цезий, отколкото беше изтекъл в Чернобил. А чернобилският токсичен облак беше обиколил планетата. Савина сведе отново поглед към вертикалната шахта и плискащата се подземна река долу.

За риска се знаеше отдавна. Геолозите добре познаваха разломите под Карачей. Беше само въпрос на време кога поредното земетресение ще разшири някоя от цепнатините и ще излее радиоактивния езерен коктейл в отточната подземна система на Уралските планини. Норвежки геофизици бяха изчислили, че такава катастрофа би унищожила живота в голяма част от Арктическия океан, един от последните девствени и незасегнати от човешката дейност райони на Земята. Оттам отровният облак щял да обхване половината планета, като най-засегната щяла да се окаже Северна Европа. Според най-консервативните преценки смъртността от първичната радиация и вторичните ракови заболявания щяла да надхвърли сто милиона души. А тази цифра най-вероятно щяла да се удвои и утрои в следствие на икономическия и екологически крах в първите години след катастрофата.

Савина местеше поглед между шахтата горе и реката долу. Рискът от подобна катастрофа съществуваше отдавна, но не вълнуваше почти никого. А беше нужно толкова малко — някой просто трябваше да подбутне природата.

И тогава светът щеше да пламне.

Дишането й се учести при мисълта за мащаба на предстоящото. Защото от радиационния пожар щеше да се роди една нова руска империя, като феникс от пепелта на собственото й атомно наследство.

Нищо не биваше да попречи на плановете й, нищо нямаше да я спре.

Беше прекарала живота си тук, в Зайчарника, беше вложила душата си в името на Отечеството. И след толкова много жертви, след толкова кръвопролития, какво беше останало от Русия? Пред очите й в рамките само на няколко десетилетия Отечеството се беше стопило до корумпирана и жалка сянка на прежното си величие. И сега, в края на живота си, Савина щеше да възроди надеждата. Това щеше да е нейната дан, нейният дар, и Николай щеше да развее знамето му.

Савина щеше да изпепели развалата и да създаде един нов свят.

— Генерал-майоре? Имате ли други въпроси?

Тя поклати глава и овладя вълнението си.

— Не, видях достатъчно.

Инженерът кимна и тръгна към една стоманена ръчка до масата с лаптопа. Приличаше на огромна ръчна спирачка. Мъжът натисна копчето, дръпна ръчката нагоре и я натисна с цяло тяло в противоположната посока. Диафрагмата се затвори рязко и запечата шахтата. Имаше още работа да се свърши, разбира се. Миньорите, спрели да видят как се отваря шлюзът, сега се върнаха към задачите си. Минаваха по затворената диафрагма, както го бяха правили хиляди пъти през последните две години, откакто бяха прокопали тази първа шахта.

Операция „Сатурн“ можеше да започне.

Савина се обърна и тръгна към чакащия влак. Тя също имаше работа — неща за довършване в Челябинск 88. Погледна часовника си. След час Николай би трябвало да потегли за церемонията в Чернобил. Въпреки последните си прибързани действия той все още държеше ситуацията под контрол. Със или без него, системите бяха инсталирани и щяха да свършат своята работа. Всичко беше наред. Нищо не можеше да ги спре.

Вратите на вагона се затвориха след нея и тя погледна през прозореца към сърцето на операция „Сатурн“. Замисли се за милионите, които щяха да умрат, но броят им беше толкова голям, че ги превръщаше в абстракция, в нещо, което можеш да осмислиш единствено като статистика. Савина обърна поглед напред, докато влакът набираше скорост към Зайчарника в Челябинск 88. Учителите и научният екип сигурно вече приключваха с подготовката за собствената си евакуация. Данните в компютрите се изтриваха, архивите потъваха в бумтящите пещи. И при децата вървеше подготовка — но не за евакуация. На тях им предстоеше едно последно пътуване с влак.

На всички с изключение на десетте, които щяха да останат с нея.

Савина си представи лицата на другите деца. Шестдесет и четири, включително и най-малките. Броят им беше твърде малък, за да го приемеш абстрактно. На повечето знаеше имената. И докато влакът тракаше в мрака към Зайчарника, Савина опря ръка на стената. Коленете й се подгънаха и я заля вълна от чувства. Тя не се опита да я спре. Вълната изпълни гърдите й, заприщи гърлото й. Няколко горещи сълзи потекоха по бузите й. В този рядък миг на усамотение Савина даде воля на чувствата си. Призна слабостта на човешката си природа и си позволи миг на печал.

Но само този миг.

Когато влакът започна да забавя, тя изтри лице, после си удари няколко леки шамара, колкото да дойде на себе си. Вдиша дълбоко, издиша, после пак. Връщане назад нямаше.

Необходимостта беше жесток господар.

И Савина нямаше друг избор, освен да прояви същата жестокост.

 

 

09:32

Припят, Украйна

 

Николай се качи в лимузината с Елена. Керван от луксозни автомобили се изтегляше от сцената пред хотел „Полисия“. Официални лица и политици потегляха с частните си кортежи. Още от полунощ новинарски екипи от целия свят разполагаха камерите си и подготвяха подвижните си станции — просторни ванове с щръкнали сателитни антени. От зазоряване знаменитости и разни особи от политическия и икономически елит се стичаха насам за интервюта, обиколки или просто за да издебнат своя миг в светлината на прожекторите.

В следващите часове светът щеше да следи отблизо запечатването на Чернобил, този последен акт, който трябваше да сложи край на старата атомна ера и да положи началото на нова визия за бъдещето, Николай обаче имаше свой собствен дневен ред.

Вратата на лимузината щракна и му осигури миг насаме с Елена — за пръв път от часове. Той се обърна към нея.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа за Саша и Пьотър.

Елена поклати едва доловимо глава — беше бясна. След разпита на американците не му беше казала и дума. Дори сега се отдръпна от него и впери поглед през прозореца на лимузината. Саша и Пьотър открай време й бяха особено близки. Чувствата й към тях надскачаха обичайната привързаност към другите деца. Помежду им съществуваше специална връзка, кръвна връзка. Саша и Пьотър бяха деца на по-голямата й сестра, Наташа, която беше починала при раждането.

— Знаеш каква е политиката на Зайчарника — продължи Николай, докато лимузината се изтегляше към шосето. — Актовете за раждане са секретни.

Това беше един от водещите принципи на Зайчарника още от създаването му. Кръвното родство се пазеше в тайна, с малки изключения. Децата знаеха кои са братята и сестрите им, за да не се стига до неволно кръвосмешение в бъдеще, но това беше всичко. Заплождането се контролираше и диктуваше от генетиците.

Само че Николай беше специален случай. Като син на основателката, той се беше сдобил с изфабрикувани документи и фамилна история още от Екатеринбург, където майка му го беше родила в местна болница и му беше осигурила фалшивото презиме Солоков. Първо мислела да го запише като Романов, но решила, че твърде много ще бие на очи. От самото начало готвела сина си за велики дела, а това му осигурило определени привилегии.

— Един ден се разрових в архивите на клиниката — каза той. — Беше ми любопитно дали имам свои деца. Така разбрах за Саша и Пьотър. Но ми забраниха да казвам на когото и да било.

Той посегна да сложи ръка на коляното й, но в последния миг се поколеба.

— Всъщност точно заради изключителния резултат в лицето на Саша и Пьотър майка ми одобри нашата връзка с теб. С надеждата че и тази генетична кръстоска ще се окаже също толкова успешна.

Елена упорито не го поглеждаше. В някакъв смисъл Николай се възхищаваше на студенината й, на завидния й самоконтрол. Искаше му се да я докосне, но предпочиташе да изчака позволението й.

— Хайде, милая моя, прости ми.

Тя не му обърна внимание.

Николай въздъхна и се обърна напред.

Загледа се през прозореца. Комплексът на чернобилската атомна централа бавно растеше пред погледа му. Вентилационната кула със сервизните скелета стърчеше високо в небето сред ниските бетонни сгради. От едната й страна се издигаше масивна ъгловата крипта от черна стомана и бетон. Изглеждаше влажна, сякаш се потеше. Нищо чудно, че наричаха конструкцията саркофаг. Приличаше на черна гробница, а в утробата й лежаха останките от четвърти реактор.

Николай беше виждал снимки от вътрешността — страховит миш-маш от обгорен цимент и разкривена стомана. В една от стаите имаше часовник — почернял и наполовина стопен, спрял завинаги в мига на експлозията. Сред руините под саркофага бяха погребани и над двеста тона уран и плутоний, по-голямата част под формата на втвърдена лава, образувала се от радиоактивния синтез на стопено гориво, бетон и две хиляди тона запалими вещества. Парчета от експлодиралото ядро можеха да открият навсякъде, някои се бяха забили във външните стени. В ниските нива на комплекса се беше оформила радиоактивна супа от просмукващата се дъждовна вода и слегналия се радиоактивен прах.

Едва ли някой се съмняваше в необходимостта от ново решение на проблема.

И отговорът се издигаше вляво.

Наричаха го с много имена — убежището, арката, новия саркофаг. Оформената като хангар арка се издигаше на височина колкото тридесет и седем етажна сграда. Тежеше над двадесет хиляди тона, широка беше триста метра и наполовина толкова дълга. Вътрешното й пространство беше толкова голямо, че инженерите не изключваха възможността за пораждане на облаци и валежи вътре в конструкцията. По вътрешната й повърхност бяха монтирани роботизирани подвижни кранове, които да разглобят стария саркофаг парче по парче, направлявани от техници, чиито контролни станции бяха на безопасно разстояние извън убежището.

Но нещата вече бяха задвижени.

Цялата широка арка лежеше върху добре смазани стоманени релси и дори в момента две огромни хидравлични машини я теглеха бавно по тях. Новият саркофаг беше най-голямата подвижна конструкция, строена някога от човека. И в единайсет часа тази сутрин убежището щеше да се придвижи над стария саркофаг, да го покрие изцяло, да бъде запечатано към съседните бетонни сгради и по този начин да затвори окончателно една от най-грозните страници на руската история, давайки същевременно надежда и знак за ново начало.

Нищо чудно, че събитие от такъв мащаб беше избрано за прелюдия на предстоящата международна среща от най-високо ниво. Среща, която така и нямаше да се състои.

Лимузината се отправи към трибуните, издигнати докрай южната страна на стария саркофаг. Високопоставените гости вече заемаха местата си. На сцената пред амфитеатралните трибуни бяха започнали речите, които щяха да завършат с общото официално американско-руско изявление, което по план трябваше да съвпадне с окончателното запечатване на Чернобил. Цялата поредица от събития беше съобразена до минута с придвижването на гигантската арка.

Същото важеше и за плана на Николай.

За миг го обзе страх. Същото беше изпитал и на новинарския подиум, докато даваше изявление с мисълта, че там някъде стрелецът се цели в него. Само дето тази сутрин рискът беше стократно по-голям.

Някой стисна отпуснатата му на седалката ръка. Николай се обърна и видя ръката на Елена върху своята. Тя още гледаше през прозореца, още беше ядосана — даваше му да разбере, че още не му е простила докрай. Ноктите й се забиха в дланта му като обещание, че по-късно ще си понесе наказанието.

Той се облегна назад, понасяйки безропотно все по силния натиск.

Болката му помогна да се съсредоточи.

Гигантската арка бавно наближаваше Чернобил.

Николай знаеше какво предстои.

И определено си заслужаваше наказанието.

 

 

10:04

 

Грей крачеше напред-назад из килията, когато чу нещо тежко да се удря във вратата. Ковалски се надигна, Лука се оттласна от стената.

— Сега пък к’во става, мамка му? — измърмори Ковалски.

Изстърга метална решетка и вратата се отвори. Някой прекрачи обутите в ботуши крака на проснатия по очи пазач.

— Бързо — каза мъжът и размаха бастунчето си с дръжка от слонова кост. — Трябва да се махаме оттук.

Грей зяпна невярващо.

Д-р Хейдън Мастерсън.

Дълбоко объркан, Грей не помръдна от мястото си. Не знаеше дали да удуши мръсника, или да му стисне ръката.

Мастерсън изглежда се досети за дилемата му.

— Командире, работя за МИ6.

— Британското разузнаване?

Онзи кимна с нетърпелива въздишка.

— Обясненията ще почакат. Трябва да тръгваме, веднага.

Мастерсън пое по коридора, другите го следваха по петите. Грей спря колкото да вземе оръжието на пазача — руски пистолет „Грач“. Пазачът беше в безсъзнание и със счупен нос. Бастунчето на Мастерсън май имаше и други приложения освен декоративните.

Грей настигна професора.

— Ти? — с подозрение в гласа възкликна той. — Ти си агент на МИ6?

Ковалски се обади нацупено иззад него:

— Не мяза баш на Джеймс Бонд, нали?

Мастерсън продължи да куцука по коридора, само хвърли поглед през рамо към Грей.

— Бивш агент, ако трябва да сме точни — каза той и сви рамене. — Нещо като пенсионер.

Грей остана нащрек, но не виждаше с каква друга освен очевидната цел можеше да ги е освободил Мастерсън.

Бившият агент на британското разузнаване продължи в скороговорка:

— Вербуваха ме след като завърших Оксфорд и ме пратиха в Индия по време на съветската окупация на Афганистан. Преди десет години се оттеглих от активна дейност, а после ми предложиха много пари да шпионирам Арчибалд и така се забърках в тази каша. Бързо разбрах, че руснаците стоят зад цялата история, така че се свързах с МИ6 и ги информирах как стоят нещата. Операцията получи гриф нисък приоритет. Никой не сметна, че работата на Арчибалд е заплаха за световната сигурност. Честно казано, аз бях на същото мнение. Поне докато не го отвлякоха и накрая не го убиха във Вашингтон. Опитах се да бия тревога в МИ6, но кой ти слуша стара кримка като мен. Не можех да стоя и да чакам. Наречете го вкоренен инстинкт, навик от доброто старо време. Усещах, че се готви нещо дяволски голямо. Така че след като изгубих Арчибалд, нямах друг избор, освен да използвам вас, за да ускоря нещата.

— Използвал ни бил — каза Ковалски. — Ония убиха Абе.

Мастерсън примижа.

— Опитах се да ги спра, но той беше твърде бърз с онзи свой бич. — Поклати тъжно глава. — Може пък тази игра наистина да е за младоци.

— Я чакай малко! — възкликна Ковалски, наредил някое и друго парченце от пъзела в главата си. — Ти и мене искаше да застреляш!

Грей махна с ръка.

— Онова беше театро.

Мастерсън кимна.

— Трябваше да изглежда убедително.

— Е, мене определено ме убеди, да знаеш! — възкликна с възмущение Ковалски.

— И слава Богу, че докарах нещата дотук. — Мастерсън се обърна към Грей. — Тъпото копеле се кани да свети маслото на половината световни лидери. Днес.

— Какво?

Мастерсън ги поведе към стълбищна клетка до старата стражева будка и сниши глас:

— Долу има още пазачи. Мен ме оставиха тук, на сигурно място. Затворник също като вас, макар и неофициално. Отивам да изведа Елизабет и д-р Росауро. — Той махна към продължението на коридора след стражевата будка. — С помощта на тази ваша снажна колежка току-виж сме се добрали до телефон, за да вдигнем тревога.

— Вземи и Лука — каза Грей. Колкото повече снижеше риска за цивилните в групата си, толкова по-добре. А и присъствието на циганина можеше да се окаже решаващият фактор, който да убеди Росауро, че Мастерсън е на тяхна страна.

Лука кимна в знак на съгласие.

— Добре. И той ще ми е от полза — каза Мастерсън. Измъкна руско военно уоки-токи от джоба на сакото си и го връчи на Грей, за да държат връзка. — А междувременно…

Грей довърши вместо него:

— Аз трябва да спра сенатор Солоков.

Мастерсън кимна.

— Имаш по-малко от час. Не знам какво е замислил, но е свързано с церемонията при саркофага.

— Каква церемония?

Мастерсън извади лист хартия от джоба си, разгъна го и го подаде на Грей.

— Ще похлупват стария чернобилски саркофаг — каза той и посочи листа. — С огромен стоманен хангар.

Докато Грей разглеждаше схемата, Мастерсън изреди високопоставените официални лица, които щяха да присъстват на събитието и обясни накратко какво представлява церемонията.

— Колкото до личните планове на Николай, разбрах само името. Операция „Уран“.

— Уран ли? Да не смятат да опикаят световните лидери? — изтърси Ковалски.

Грей не му обърна внимание, а тръгна към стълбището.

— Къде е Солоков сега?

— На път за Чернобил.

Докато се спускаше с Ковалски по стълбите, Грей мислеше за високата вентилационна шахта. Каквото и да беше намислил онзи тип, със сигурност включваше реактора. Името на операцията обаче… защо точно Уран? От часовете по военна история и стратегия в подготвителния курс към армейските рейнджъри знаеше, че това име е било употребявано и преди. Операция „Уран“ се е наричала руската офанзива по време на Втората световна война, която сложила край на най-кървавата битка в човешката история — битката за Сталинград.

Така че защо е избрал това име?

Нещо го притесняваше, гризеше го отвътре, но напрежението не му позволяваше да изплува. Двама пазачи охраняваха изхода на затвора пред тях. Обърнати с гръб към Грей.

Той вдигна откраднатия руски пистолет.

Притесненията щяха да почакат.