Серия
Сигма форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5


4.

5 септември, 20:12

Вашингтон

 

— Врата! — извика Ковалски зад тях.

Грей наби спирачки и погледна през рамо. Елизабет Полк беше вдигнала запалката си и слабото сияние разкриваше малка врата, скрита в плитка ниша на тъмния тунел. Грей беше профучал покрай нея, следвайки тръбите по тавана с надеждата да го изведат до някакъв изход към повърхността.

Виковете на преследвачите се чуваха зад тях. Единичен хриплив лай отекна в сервизните тунели, когато кучето хвана отново Дирята им. Грей беше лавирал наляво-надясно и напред-назад из лабиринта с надеждата да обърка преследвачите, но явно безуспешно. Само бяха изгубили преднината си.

Ковалски натисна бравата.

— Заключена е — изръмжа той и удари с юмрук металната врата.

Грей застана до него и видя, че под дръжката има електронна ключалка. Светлината на запалката се люшна по малка стоманена табелка с калиграфски надпис:

НАЦИОНАЛЕН МУЗЕЙ НА АМЕРИКАНСКАТА ИСТОРИЯ

Вратата беше подземен вход към друг от музеите на Института Смитсониън. Застанала най-близо до вратата, Елизабет прокара служебната си карта през четеца, но ключалката не реагира. Въпреки това Ковалски натисна ядно дръжката. Нищо. Той се дръпна и поклати глава.

— Картата ми важи само за Природонаучния музей — каза Елизабет. — Но все пак се надявах, че…

Трескав лай ги накара да обърнат едновременно глави. Подскачаща светлина на силни фенери блесна в далечния край на тунела.

— Давайте да си плюем на петите — каза Ковалски и понечи да продължи.

Изстрел прокънтя в подземното пространство. Нещо изби искра от металната повърхност на вратата там, където Ковалски беше стоял допреди миг. Куршумът рикошира и се удари в циментения под, пръскайки сини електрически искри.

Ковалски заподскача от крак на крак като слон, който се пази от мишка.

Искрите подсказаха на Грей какви са мунициите — Тазер XREP. Изстрелваха се със стандартен пистолет, но не бяха куршуми, а самостоятелни безжични стрелички с електрически заряд. Можеха да свалят и планинска горила.

— ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ! СПРЕТЕ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ ОТНОВО!

— Да бяха предупредили по-рано — измърмори Ковалски и вдигна ръце над главата си.

Скрит наполовина зад едрата снага на партньора си, Грей се завъртя и прокара черната си служебна карта през четеца. Малка зелена светлинка грейна до ключалката.

„Слава Богу“.

— ГОРЕ РЪЦЕТЕ! НА КОЛЕНЕ!

Грей натисна бравата и вратата се открехна. От другата страна беше тъмно. Той посегна зад себе си и сграбчи Елизабет за лакътя. Тя се дръпна, но после видя полуотворената врата. Посегна на свой ред и хвана Ковалски за колана. Той беше преплел пръсти над главата си и тъкмо се навеждаше да коленичи.

Хвърли поглед назад.

Грей бутна с рамо вратата и дръпна Елизабет след себе си. Загубил равновесие, Ковалски се свлече на едно коляно… а после се отблъсна от пода и се метна след тях през прага.

Нов изстрел.

Ковалски се блъсна в тях и ги събори напреко на тъмното стълбище от другата страна на входа. Ритна с крак да затвори вратата… и продължи да рита.

— Мамамустарадаимго… — виеше той през стиснати зъби.

Чак сега Грей видя хвърлящата искри стреличка, забита в обувката на пощурелия му крак. Елизабет също я видя. Полази по Ковалски, притисна глезена му и смаза с ток стреличката на тазера.

Кракът на Ковалски се разтресе още няколко пъти, после се спря.

Същото не можеше да се каже за ругатните му.

Грей се изправи и му протегна ръка.

— Имаш късмет, че се е забила в обувката ти. Кожата е спряла проникването й по-навътре.

— Късмет ли! — Ковалски се наведе и потърка дупката в лъснатата кожа. — Тъпанарите ми съсипаха новите английски обувки!

Приглушени викове наближаваха вратата.

— Хайде — каза Грей и пое нататък.

Ковалски продължи да мрънка, докато тичаха нагоре по стълбите.

— Кроу ще има да ми купува един чифт, тъй да знае!

Грей тичаше по стълбите и не му обръщаше внимание.

Тирадата на Ковалски не секваше:

— Що просто не оставиш маймунския череп, а? Нека го земат проклетото нещо, като им е толкоз важно.

— Не! — извикаха едновременно Грей и Елизабет.

Грей чу гнева в гласа на жената. Беше в унисон с неговия. Баща й беше загинал, за да опази черепа от преследвачите си. Умрял беше в ръцете на Грей. Проклет да е, ако се откаже толкова лесно.

Стигнаха до врата в горния край на стълбището. Тя също беше заключена. Долната врата кънтеше от удари. Нямаше да ги задържи дълго — все отнякъде щяха да си осигурят карта с достъп.

— Насам — каза Елизабет и посочи тъмния четец.

Грей прокара през него картата си от Сигма и ключалката изщрака. Бутна вратата и погледна зад себе си. Новината вече е плъзнала, помисли си той. Който и да ги преследваше, вече е научил, че бягат през Музея на американската история.

Поведе спътниците си по осветен коридор. Не се различаваше много от сутерена на Природонаучния, само дето тук покрай стените бяха натрупани кутии, които стесняваха прохода. Грей пробва радиостанцията си, но все още нямаше сигнал — бяха твърде дълбоко под земята.

— Насам — каза той и тръгна към стълбище, което водеше нагоре.

Едва не събориха някакъв електротехник в служебна униформа, натоварен с намотка проводник през рамо и тежък колан с инструменти.

— Що не гледате къде върв…?

Не довърши, зърнал нещо в изражението на Грей. Дръпна се до стената да им направи път. Подминаха го на бегом и хукнаха нагоре по стълбището. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-голям ставаше хаосът — работници на групи, оголени стени, цели участъци от открити кабели и тръбопроводи. На следващата площадка се запрепъваха между купчини мраморни плочи и облицовъчен материал. Рев на бормашини и вой на електрически триони ехтяха от отворената врата насреща. Миришеше на прясна боя, въздухът имаше вкус на талашит.

Грей чак сега се сети, че Музеят на американската история от доста време беше затворен за основен ремонт — четиридесет и две годишните му водопровод и електроинсталация трябваше да се подменят изцяло, за да не застрашават трите милиона безценни експоната от колекцията на музея, от цилиндъра на Абрахам Линкълн до рубинените пантофки на Дороти от „Магьосникът от Оз“. От две години музеят беше затворен за посетители и по план трябваше да възобнови работата си идния месец.

Само че това едва ли щеше да стане навреме, ако се съдеше по етапа на довършителните работи в централния атриум. Найлони покриваха повечето повърхности, скелета се катереха по високите колкото триетажна сграда стени. Широки стълбища водеха от първия към втория етаж. Големият прозорец на купола горе още беше облепен с хартия.

Грей сграбчи първия изпречил му се работник — дърводелец със скрито наполовина под маска лице.

— Изходът! Къде е най-близкият изход?

Мъжът го изгледа с присвити очи.

— Този към Конститюшън авеню е затворен. Ще трябва да се качите на втория етаж. Входът откъм мола е отворен. — И посочи стълбището.

Грей погледна към Елизабет и тя кимна. Тръгнаха вкупом към стълбището. Грей провери отново радиостанцията. Нищо. Явно някой блокираше сигнала.

Хукнаха по стълбите към втория етаж. Тук хаосът не беше толкова голям. Зеленият мраморен под изглеждаше прясно почистен, вградените в мрамора сребърни звезди блестяха. Стъклените врати към мола се виждаха ясно. Трябваше да се измъкнат преди…

Твърде късно.

Група мъже с автомати се изсипаха пред вратите. Бяха с тъмни униформи и пагони на раменете.

Грей подкара Елизабет и Ковалски назад.

Откъм първия етаж прозвуча ниско ръмжене. Работниците се развикаха изненадано.

— И сега какво? — попита Ковалски.

Рупор изрева откъм входа към мола:

— ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ! ВСИЧКИ ДА НАПУСНАТ НЕЗАБАВНО СГРАДАТА! ПРЕЗ ЦЕНТРАЛНИЯ ИЗХОД!

— Насам — каза Грей.

Поведе ги настрани към най-голямото произведение на изкуството на това ниво. Инсталацията представяше абстрактно знаме, състоящо се от петнайсет ивици огледален поликарбонат.

— Не можем да бягаме вечно — каза Елизабет.

— Няма да бягаме.

— Значи ще се крием? — попита Ковалски. — Ами кучетата?

— Нито ще бягаме, нито ще се крием — успокои ги Грей.

Мина покрай искрящото знаме. Огледалните му повърхности отразяваха различни отрязъци от музея. Макар и призматичен, образът даваше достатъчна информация за действията на въоръжения отряд — оформили бяха плътен кордон пред единствения изход.

На минаване покрай едно от скелетата, което изпълняваше допълнителната функция на рафт за материали и резервни работни гащеризони, Грей грабна каквото му трябваше. Някои от нещата даде на Ковалски. За себе си запази кутия боя и половинлитрово пластмасово шише с разредител. Тръгна по коридора под абстрактното знаме. Ковалски прочете табелката над входа и свирна през зъби.

— Пиърс, какво си намислил?

Грей ги водеше в сърцето на най-ценното изложение тук. То беше и основната причина за ремонта. Озоваха се в дълга затъмнена зала. Покрай едната й стена бяха наредени столове, отсрещната беше стъклена. Допи хаосът зад тях сякаш притихна под тежестта на историческото съкровище от другата страна на стъклото, една от най-важните национални икони на Америка. Лежеше разстлано на наклонен под ъгъл постамент — окъсано парче тъкан от памук и вълна с размери колкото четвърт футболно игрище. Цветовете му бяха избледнели, но не и стойността му като една от най-драматичните вещи в американската история — знамето, вдъхновило националния химн.

— Пиърс…? — простена Ковалски, явно започнал да схваща идеята. — Това е Обсипаното със звезди знаме.

Грей остави кутията с боя на пода и започна да развива капачката на шишето с леснозапалимия разредител.

— Пиърс… не може да… разбирам, че трябва да им отвлечем вниманието, но…

Без да му обръща внимание, Грей се обърна към Елизабет:

— Запалката още ли е у теб?

 

 

20:32

 

Седнал в стаята на охраната в Националната зоологическа градина, Юри усещаше тежестта на седемдесет и седемте си години до последния ден. Всичките андрогени, стимуланти и операции не можеха да маскират умората в сърцето му. Парализиращ страх бе превърнал крайниците му в оловни тежести, краката го боляха, тревогата дълбаеше бразди по лицето му.

— Ще намерим внучката ви — обещал му беше шефът на охраната. — Блокирали сме изходите на зоопарка. Всички я търсят.

Бяха го оставили в компанията на руса жена в началото на двайсетте си години. Беше с униформата тип „сафари“, каквато носеха всички служители на зоопарка. На табелката с името й пишеше „Табита“. Жената се притесняваше от присъствието му, явно не знаеше как да реагира на отчаянието му. Стана и излезе иззад бюрото.

— Искате ли да се обадя на някого? На друг роднина на детето?

Юри вдигна глава. Задържа погледа си върху жената. Свежата й младост… годините пред нея. Даде си сметка, че не е бил много по-голям, когато скочи от раздрънкания камион в сърцето на Карпатите. Искаше му се изобщо да не беше намирал онзи цигански лагер.

— Искате ли да се обадите по телефона? — попита тя.

Той кимна бавно.

— Да. — Повече не можеше да отлага. Вече се беше обадил на Мейпълторп, най-вече за да си осигури чрез него съдействието на местната полиция. Само че Мейпълторп му се стори някак разсеян, зает да търси откраднатото. Беше споменал нещо за дъщерята на д-р Полк. Но на Юри вече не му пукаше. Все пак Мейпълторп беше обещал да вдигне тревога за липсващото дете. Всички ресурси на Вашингтон и околните райони щели да бъдат уведомени, както се постъпвало в подобни случаи. Американските власти имали голям опит в подобни издирвания, беше го успокоил Мейпълторп. Детето щяло да бъде намерено.

„Саша…“

Кръглото личице и ясните сини очи изникнаха пред погледа му. Изобщо не трябваше да се отделя от нея. Молеше се просто да се е отдалечила неволно. Но в зоопарк, пълен с диви животни, дори този най-добър вариант не беше лишен от опасности. Или пък някой я беше отвел или отвлякъл, да не дава Господ. В настоящото си състояние тя не би оказала съпрова. Юри добре знаеше колко педофили си имаха в Америка. Дори в Зайчарника бяха имали подобни проблеми, в началото. Там бе имало твърде много деца. А грешки се случват.

Но не всички блудства бяха плод на грешка.

Побърза да прогони тази мисъл.

Табита му донесе телефон.

Юри поклати глава и извади мобилния си.

— Благодаря, но разговорът е международен — обясни той. — До Русия. С баба й. Ще използвам собствения си телефон.

Табита кимна и се отдръпна.

— Ще ви оставя да говорите на спокойствие — каза тя и влезе в съседната стая.

Останал сам, Юри набра номера. Малък чип в телефона му, разработен от руското разузнаване, щеше да прехвърли сигнала през няколко оператора, докато следите му се изгубят, и да кодира допълнително разговора.

Предстоящият разговор го изпълваше с ужас, но повече не можеше да отлага. Зайчарникът трябваше да бъде предупреден, но там сега беше много рано сутринта. Нямаше четири часа. Въпреки това отговориха веднага, гласът отсреща прозвуча отсечено, дори грубо.

— Какво има?

Юри си представи жената в другия край на линията — прекия му началник д-р Савина Мартова. Двамата заедно бяха намерили децата, заедно бяха създали Зайчарника, но връзките на Мартова с бившето КГБ и бяха осигурили по-високо място в йерархията. В Русия имаше една поговорка — никой никога не напуска КГБ. Това се отнасяше и до настоящия руски президент, каквото и да си мислеха западните лидери. Путин се беше заобиколил с бивши членове на съветското разузнаване. Най-апетитните договори все още се подаряваха на бивши оперативни работници.

И д-р Савина Мартова не правеше изключение.

— Савина, възникна сериозен проблем — каза той на руски.

Представи си как лицето й застива. И тя като Юри беше претърпяла хормонални, хирургически и козметични процедури, при това с по-добър резултат. Косата й още беше тъмна, лицето й почти не се бе променило. Спокойно можеше да мине за четиридесетгодишна. Юри се досещаше защо. Савина не се бореше с упоритото чувство за вина, което вгорчаваше неговия живот. Твърдата убеденост в делото и онази нейна непоколебима целенасоченост й придаваха аура на непогрешимост и подмладяваха лицето й. Едва когато се загледаш в очите, илюзията изчезваше. Никакви процедури не можеха да скрият студената им пресметливост.

— Още не си намерил откраднатото? — остро попита тя. — Разбрах, че Полк е бил елиминиран. Така че какво…?

— Саша. Изчезна.

Тишината отсреща се проточи.

— Савина, чу ли какво казах?

— Да. Току-що получих доклад от спалното. Затова съм тук толкова рано. Открили са три празни легла.

— Какво? Кои са децата?

— Константин, сестра му Кишка и Пьотър.

След това добави, че в момента претърсвали целия Зайчарник, но Юри я слушаше с половин ухо, съсредоточил мислите си върху последното име.

„Пьотър“.

Близнакът на Саша.

— Кога? — прекъсна я той. — Кога са изчезнали трите деца?

Савина въздъхна с раздразнение.

— Според дежурната сестра са били в леглата си при последната проверка. Значи са изчезнали по някое време през последния час.

Юри сведе поглед към часовника си.

„По времето, когато изчезна Саша“.

Съвпадение ли беше, или по някакъв начин Пьотър е усетил, че сестра му е в опасност? И е изпаднал в паника? Само че досега Пьотър не беше показвал подобен талант. Емпатичните му показатели бяха високи, особено с животни, но не можеше да се мери със способностите на сестра си. И все пак, като близнаци, те бяха много по-близки от всеки други брат и сестра. Дори бяха запазили специалния си, неразбираем за околните език.

Юри притискаше телефона до ухото си с все по-силното убеждение, че се случва нещо зловещо, че незнайна сила — нечия незнайна ръка най-вероятно — манипулира умело събитията.

Чия обаче?

Гласът на Савина излая в ухото му и го върна към настоящето.

— Намери момичето — нареди тя. — Преди да е станало късно. Знаеш какво предстои след два дни.

Юри знаеше много добре. В името на тази цел бяха работили десетилетия, пак заради нея бяха извършили толкова жестокости. Всичко, за да…

Затръшна се врата. Юри се обърна. Шефът на охраната влизаше в стаята. Загорялото му от слънцето лице беше изопнато от тревога.

— Ще я намеря — каза Юри в телефона, но обещанието беше повече към самия него, отколкото към бездушната му началничка. Обърна се към високия мъж и премина на английски:

— Открихте ли нещо?

— Боя се, че не. Обходихме целия зоопарк. Няма и следа от детето.

Юри усети как сърцето му се смъква в петите.

В гласа на американеца се промъкна колебание.

— Длъжен съм да ви кажа обаче, че съобщиха за момиче, което е била вкарано в пикап при южния вход. Описанието на детето съвпада.

Юри се изправи, очите му се разшириха. Мъжът вдигна ръка, призовавайки го към търпение.

— Полицията вече работи по случая. Може да се окаже фалшива следа. Не виждам какво повече можем да направим.

— Как така не можете?

— Съжалявам, сър. Докато идвах насам ми съобщиха, че някой във ФБР ви е уредил ескорт. Трябва да пристигнат всеки момент. Те ще ви придружат до хотела ви.

Юри се досети, че Мейпълторп има пръст в последното.

— Благодаря ви за помощта — каза той, тръгна към вратата и посегна към дръжката. — Аз… имам нужда от глътка чист въздух.

— Разбира се. Отвън има пейка.

Юри излезе от офиса на охраната. Огледа се за пейката и тръгна към нея, но щом прецени, че от прозореца на офиса вече не го виждат, подмина пейката и тръгна към изхода на зоопарка.

Да се остави под контрола на Мейпълторп беше недопустимо. Дори сега. Глупакът не знаеше и половината за случващото се, казваха му само толкова, колкото да подклаждат интереса на американските разузнавателни агенции. Мейпълторп и другарчетата му си нямаха и идея как щеше да се промени светът през следващите няколко дни.

Трябваше да намери Саша преди Мейпълторп.

И за това имаше само един начин.

Докато напускаше зоопарка през кордона от полицаи, Юри набра нов номер на телефона си по кодирания канал. И този път му отговориха веднага, но не човек, а телефонен секретар:

— Свързахте се с телефонната централа на корпорация „Арго“. Моля оставете съобщение…

Корпорация „Арго“ беше прикритие за Язоновците. Името й не беше избрано случайно — според древногръцката митология така се е казвал корабът на Язон.

Юри поклати глава, докато чакаше сигнала. Каква глупост само и колко прозрачно. Преди броени часове беше убил един от техните. Сега се нуждаеше от това тайно общество на американски учени. И знаеше как да си осигури помощта им. По време на Студената война двете страни бяха водили негласна борба за технологично надмощие, всяка с помощта на своите военни организации и разузнавателни общности. Съревнованието далеч не беше само на интелектуалния фронт; включваше и методи с откровено престъпен характер — саботажи, насилие, изнудване. Но и от двете страни на Желязната завеса — понеже бяха хора на науката — тези общества работеха независимо от военните. С течение на десетилетията бяха стигнали до две генерални заключения — че от време на време сътрудничеството беше възможно, и по-важно — че има граница, която никоя от страните не би престъпила.

Като логичен резултат беше създаден начин за свръзка при възникването на подобен сценарий, нещо като паник-бутон. Чул сигнала, Юри продиктува номера на кодирания си телефон, а после изрече кодова дума, която водеше началото си от времето на Студената война:

— Пандора.

 

 

20:38

 

Дим излизаше на валма от залата, където се пазеше Обсипаното със звезди знаме.

Грей беше извел малобройната си групичка и тримата чакаха във вестибюла встрани от централния атриум на музея. Навлекли бяха бояджийски гащеризони върху дрехите си, а лицата си бяха прикрили с респираторни маски. За повече достоверност Грей беше намацал гащеризоните им с боя.

Проточи врат да погледне към галерията със знамето. От дима очите му се насълзиха, но успя да види пламъците, които танцуваха по локвичките разредител, който беше излял върху дървения под на галерията. След миг противопожарните пръскачки се включиха и изобилно количество вода се заизлива на струйки от тавана. Сирената му проглуши ушите.

Грей отдели още миг, колкото да се увери, че голямата стъклена витрина със знамето е останала суха. Знаеше, че витрината е затворена херметически и е снабдена със система, която следи влажността и температурата на въздуха, за да се запази националното съкровище за идните поколения. Поне на първо вре ме трябваше да предпази знамето от дима и водата.

Успокоен поне в това отношение, той насочи вниманието си към централния атриум. Уплашени от дима, работниците се развикаха на нова сметка. Вече бяха чули слуховете за бомбена заплаха, а ето че сега атриумът се пълнеше с дим и противопожарната аларма се беше включила.

Грей подаде глава през входа на вестибюла и огледа просторното помещение.

Беше пълно с хора — мъже и жени се блъскаха и се оглеждаха сащисано, отправили се към този единствен изход според указанията на мегафона. Паниката тласна тълпата към изхода, където допреди миг въоръжените мъже от кордона бяха обискирали подробно всеки напускащ сградата работник, включително и чрез обонянието на две немски овчарки.

— Хайде — каза Грей.

Под прикритието на дима и паниката тримата се вляха в бутащата се тълпа. Разделиха се, за да намалят шанса за разпознаване въпреки маскировката. Да се включиш в паникьосаното множество беше като да скочиш в бурно море край скалист бряг. Макар да го бутаха, ръгаха и настъпваха, Грей се стремеше да не изпуска от очи спътниците си.

Тълпата се юрна към вратите. Въпреки натиска въоръжените мъже удържаха някакво подобие на ред. Обиските продължиха, но по-повърхностно и бързо. Кучетата лаеха и се теглеха на поводите, възбудени от шума и блъсканицата.

Грей стисна по-силно сака, като премести тежестта му пред гърдите си. При нужда можеше да разкъса кордона като нападател по американски футбол, решен да отнесе топката до голлинията.

Видя Елизабет, избутана от тълпата право в ръцете на един от пазачите. Претърсиха я набързо и я подканиха да се отстрани. Тя мина край едно от кучетата, което лаеше и се теглеше на каишката си. Не защото беше познало миризмата й — просто беше объркано и ядосано от блъсканицата. Прясната боя и димът също маскираха донякъде миризмата й. Елизабет залитна и едва не се препъна, но след няколко бързи крачки възстанови равновесието си — отвъд кордона, под здрачаващото се небе на Националния мол.

От другата страна на Грей Ковалски стигна на свой ред до кордона. За да подсили допълнително маскировката си, гигантът носеше малки баки с боя в двете си ръце, които използваше най-вече да разбутва хората от пътя си. Претърсиха и него. Дори го накараха да отвори кутиите с боя.

Грей затаи дъх. Лошо. Паниката явно не даваше желания резултат или поне не в достатъчна степен.

Преминал успешно обиска, Ковалски се озова на открито.

Тълпата избута Грей към вратата и той усети протегнатата ръка на един от пазачите върху гърдите си.

— Ръцете горе! — нареди му мъжът. Друг пазач насочи оръжие към него за по-сигурно.

Претърсиха го набързо. От главата до петите. За щастие беше съобразил да скрие наглезенния си кобур и пистолета в едно от кошчетата в галерията.

Само че…

— Отвори чантата!

Нямаше как да не се подчини. Остави сака на пода и дръпна ципа. После извади единствения предмет вътре — портативен електрически песъкоструйник. Пазачът тръсна сака, за да се увери, че е празен, после махна на Грей да минава нататък.

Докато минаваше покрай лаещото куче, Грей забеляза мъж с костюм, който стоеше встрани от вратите. Без предпазна жилетка като военните от кордона, затова пък със слушалка в ухото. Даваше отсечени заповеди и очевидно ръководеше операцията. Грей си спомни, че го беше видял и в товарителницата на Природонаучния музей.

На минаване покрай него Грей се загледа в картата на ревера му.

АОР.

Агенция за отбранително разузнаване.

Името на мъжа беше изписано с плътни букви: МЕЙПЪЛТОРП.

Продължи нататък, преди някой да е забелязал втренчения му поглед. Изчака да се отдалечи достатъчно от музея, преди да се присъедини към другите двама — така де, бяха само колеги бояджии, които са се открили един друг след блъсканицата при изхода. Чукна с пръст по радиомикрофона под брадичката си в пореден опит да се свърже с командването на Сигма.

Този път чу познат глас в ухото си.

— Грей! Къде си?

Беше Пейнтър Кроу.

— Няма време да обяснявам — отвърна Грей. — Трябва ми цивилна кола на ъгъла на Четиринайсета и Конститюшън.

— Имаш я.

Отправяйки се към точката за изход, Грей протегна ръка към Ковалски.

Гигантът му връчи една от кутиите с боя.

— Само при мисълта, че го нося туй чудо, ме побиват тръпки.

За разлика от него Грей пое кутията с облекчение. На дъното й лежеше странният череп. Грей беше сметнал, че никой не би си направил труда да бърка в гъстия латекс, особено ако го носи работник, чийто гащеризон е оплескан със същата боя. След като изчистеха черепа, може би най-после щяха да получат отговори на част от въпросите.

— Успяхме — изчурулика Елизабет с нескрито облекчение.

Грей не каза нищо.

Знаеше, че това е едва началото.

 

 

На половин свят разстояние един мъж се събуди в тъмна стая без прозорци. Слаби светлинки грееха откъм някакво оборудване до него. Мъжът позна звуковия и светлинен ритъм на отмерващ жизнените функции ЕКГ монитор. Усети слаба миризма на дезинфектант и йод. Замаян, той се надигна твърде бързо в леглото. Слабите светлинки се разбягаха като уплашени рибки в тъмен океан.

Гледката раздвижи нещо заспало и погребано. Някакъв спомен.

„… светлини в тъмна вода…“

Опита се да седне, но откри, че лактите му са вързани за страничните перила на леглото. Болнично легло. Дори не можеше да издърпа ръцете си изпод завивката. Твърде слаб, той се отпусна назад в леглото.

„Злополука ли съм претърпял? Автомобилна катастрофа?“

Пое си продължително дъх и усети, че някой го наблюдава — чувство, от което кожата му настръхна. Обърна глава и различи смътните очертания на отворена врата. Тъмен силует се раздвижи на прага й. Обувка изстърга по плочките. После се чу шепот. На чужд език. Руски сякаш, ако се съдеше по мелодиката.

— Кой е там? — попита дрезгаво той. Гърлото му гореше, сякаш е глътнал киселина.

Мълчание. Мракът застина опасно.

Мъжът зачака, притаил дъх.

А после близо до отворената врата лумна ярко сияние. Ослепи го, на очите му избиха сълзи. Той понечи да вдигне ръка, за да ги предпази, забравил, че е вързан за леглото.

Примигна, за да нагоди зрението си. Светлината идваше от миниатюрно фенерче с размерите на химикалка… и му разкри три дребни фигурки, които се вмъкваха в стаята. Деца. Фенерчето го държеше момче — на дванайсет или тринайсет, което се движеше така, че да прикрива с тялото си друго от децата — момиче, година или две по-малко. Следваше ги друго момче, най-много на осем. Приближаваха се към леглото му, сякаш пристъпваха към леговището на лъв.

Високото момче, което очевидно беше в ролята на водач, се обърна към по-малкото. Прошепна нещо на руски, което мъжът не разбра, но по тона личеше, че е въпрос. Освен това се обърна към малкото момче на име. Нещо като „Питър“. Детето кимна, посочи леглото и каза нещо на руски. В думите му прозвуча увереност.

Мъжът се размърда в леглото и успя да изрече:

— Кои сте вие? Какво искате?

По-високото момче го изгледа с широко отворени очи и вдигна пръст пред устните си, после хвърли поглед към отворената врата. След това децата се разделиха и минаха от двете страни на леглото. По-голямото момче и момичето се заеха да разкопчаят каишите, които стягаха ръцете му. Малкото момче остана на място и само очите му се разширяваха все повече. Като другарчетата си и то беше облечено с широки панталони и тъмносиво поло с жилетка отгоре и плетена шапка в същите цветове. Гледаше го немигащо в очите, сякаш на челото му е написано нещо, което то се опитва да разчете.

Вече със свободни ръце, мъжът седна в леглото. Стаята отново се залюля, но не колкото преди. Той прокара ръка по главата си в опит да се успокои. Усети скалпа си гладък, само зад лявото ухо се напипваха шевове, които потвърдиха предположението му. Обръснали са му главата заради някаква операция? Само че усещането за гладкия скалп под пръстите му беше някак познато, естествено.

Преди да е обмислил това противоречие, мъжът сведе поглед към другата си ръка. Или поне се опита. Работата беше там, че ръката му свършваше при китката. Чукан. Сърцето му се качи в гърлото, толкова силен беше шокът от това откритие. Явно катастрофата е била жестока. Плъзна пръстите на здравата си ръка по шева зад ухото, сякаш се опитваше да чете на Брайл. Шевът беше пресен. А чуканът изглеждаше отдавна заздравял, дори мазоли беше хванал. Въпреки това мъжът усещаше липсващите пръсти. Усещаше ги как се свиват в невидим юмрук като израз на тоталното му объркване.

Високото момче се отдалечи на крачка от леглото.

— Ела — каза то на английски.

По тайнствеността на освобождаването и притеснението на освободителите си мъжът прецени, че се намира в опасност. Облечен в тънка болнична роба, той смъкна краката си върху студените плочки на пода. Стаята отново се килна на една страна.

„Лелее…“

Пригади му се.

— Побързай — подкани го настоятелно голямото момче.

— Чакайте — каза той, като преглъщаше да успокои стомаха си. — Кажете ми какво става?

— Няма време. — Високото момче отстъпи встрани. Беше кльощаво, с количествен превес откъм ръце и крака. Опитваше се да звучи уверено и властно, но потрепващият на моменти глас издаваше както крехката му възраст, така и силния страх. Представи се, като опря ръка на гърдите си:

Меня зовут Константин. Ти трябва да дойдеш. Преди да стане късно.

— Но аз… аз не…

— Да. Объркан си. Първо запомни, че твое имя е Монк Кокалис.

Мъжът изсумтя и поклати глава. „Монк Кокалис“. Името не му говореше нищо. Понечи да облече в думи несъгласието си, да поправи грешката, но осъзна, че няма какво да посочи в замяна, че чекмеджето за собственото му име в главата му е празно. Сърцето му се сви на топка. Остър пристъп на паника стесни полезрението му. Как беше възможно това? Опипа отново шевовете. Силен удар по главата ли беше получил? Сътресение на мозъка? Затърси някакви спомени отпреди събуждането си в тази стая, но не откри нищо. Пустош.

Какво беше станало?

Погледна отново към ЕКГ монитора и жиците, които свързваха машината към гърдите му. Имаше също монитор за кръвното налягане и стойка за венозни вливания. Очевидно разпознаваше предметите около себе си, знаеше имената дори на медицинската апаратура. Защо тогава не помнеше собственото си име? Опита се да си спомни нещо за миналото си, нещо, което да му послужи за отправна точка, за котва. Но първият му спомен беше как се събужда в тази стая.

По-малкото момче изглежда долови растящата му тревога. Пристъпи напред, сините му очи уловиха лъча на фенерчето. Монк — ако наистина се казваше така — усети, че то знае за него повече от самия него. Сякаш за да докаже това, детето прозря в сърцето му и изрече единствените думи, които бяха в състояние да го вдигнат от леглото.

Протегна към него ръчичка с дланта нагоре и каза:

— Спаси ни.