Серия
Сигма форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5


21.

7 септември, 13:03

Южен Урал

 

Пьотър водеше мъжа за ръкава на ризата. Двамата тичаха през хаоса. Войници крещяха, стъкло се пръскаше, пушки гърмяха, пламъци извиваха снаги, димът беше навсякъде. Но за Пьотър това не беше хаос.

Той дръпна Монк в един тъмен вход миг преди някакъв войник да изскочи зад ъгъла, да се огледа изпитателно и да продължи нататък. Пьотър поведе Монк по коридора, после нагоре по някакви стълби, оттам през един прозорец, а накрая се изкатериха по купчина отломки към съседната сграда.

— Пьотър, къде отиваме?

Той не му отговори, не можеше да му отговори.

Стигнаха до друг коридор и момчето спря. Мислите му се протегнаха напред, търсеха, избираха сред стотици възможности. Стотици сърца мъждукаха като малки клади, потрепваха от страх, гняв, паника, малодушие, злоба. Пьотър научаваше какво ще направи всеки от тях, преди те сами да са го осъзнали. Такъв му беше талантът, само дето сега имаше и друго, много повече.

Защото Пьотър си имаше тайна.

През последните години, когато се будеше с писъци от кошмарите и стряскаше другите деца с видения за тела в пламъци, лошото представяне на съучениците му в последващите дни не беше случайно. Учителите смятаха, че е заради стреса, който той им причиняваше с кошмарите си, но грешаха. Талантът на Пьотър беше да разчита сърца. Наричаше се емпатия. Но той си имаше и една тайна, за която разговаряше само с Марта.

Нещо, което беше разбрал от сънищата си.

Той можеше да разчита сърца, вярно, но можеше и друго. Можеше да ги краде. Не от страх се представяха зле другите деца на тестовете, а защото бяха изгубили нещо. Няколко минути след края на поредния кошмар Пьотър можеше да направи всичко. Можеше да умножава големи числа като Константин, да познае дали един човек лъже само по звука на гласа му като Елена, да провижда в скрити места като сестра си, и още много, много неща. Неща, които го изпълваха като огън.

Представи си звездите, които се изливат в него с писъци, за да нахранят и изпълнят вътрешната му празнота. В сънищата си винаги се събуждаше, преди да ги е погълнал изцяло. Не и днес. Днес Пьотър вървеше в един сън, от който никога нямаше да се събуди. Знаеше, че е прекосил невидима линия, но знаеше също, че не е имал избор. Да гори винаги е било неговото предназначение.

Пьотър се вгледа в хаоса с огнен поглед, който не беше само негов. И през десетки очи съзря модел в хаоса. Макар че не можеше да вижда бъдещето — или поне не повече от няколко секунди напред в него — слухът му попиваше всеки звук, зрението му поглъщаше всеки трепет на пламък или сянка, сърцето му провиждаше дълбоко в мотивите на всеки човек да пристъпи тук или там, да завие зад ъгъла или не, да стреля или да бяга. А пък с частица от способностите на сестра му, сетивата му достигаха дори отвъд това.

И сред хаоса се оформи пътека.

Пътека, по която можеше да тръгне.

Поведе Монк по коридора.

Посочи наляво… и Монк застреля войника, който се появи там секунда по-късно. Американецът се учеше бързо — да се доверява на инстинктите му, да го следва, да стреля по команда. Превръщаше се в негов придатък.

И така двамата навлязоха в модела.

Движени от повелята на чист инстинкт.

Защото сега Пьотър беше точно това — инстинкт, насочван от десетки таланти.

Беше толкова лесно за разбиране, толкова ясно. Инстинктът е подсъзнателната дейност на мозъка по интерпретирането на милионите едва доловими промени в заобикалящия ни свят. Мозъкът поема цялата тази хаотична информация, открива модел в нея и тялото реагира съответно. Изглежда като вълшебство, но си е проста биология.

Пьотър правеше същото — само че умножено по сто.

Протягаше сетивата си и разчиташе сърца, мотивации, траектории, разстояния, звуци, гласове, посоки, ритъм, дим, горещина… и още, и още. Милионите детайли го изпълваха и минаваха през ситата на десетките умове, които споделяше. В хаоса се отваряха модели и той знаеше накъде ще го отведе всяка следваща стъпка.

— Къде отиваме? — попита отново Монк.

„Там, където ти трябва да отидеш“ — отговори му наум Пьотър.

После го поведе надолу по стълбите и го дръпна да залегне миг преди над главите им да изтрещи пушечен изстрел. От там двамата пролазиха под редица метални чинове, докато войниците претърсваха наоколо, после се спуснаха по друго стълбище до дълъг подземен коридор, от който се разклоняваха проходи и лабиринт от помещения.

Пьотър ускори крачка.

Макар да съзираше модел в хаоса, бъдещето му убягваше. Танцуваше все по-бързо по нишките на инстинкта, а натискът на вековете го притискаше все по-осезаемо. Времето им изтичаше.

Тревогата и объркването на американеца също растяха — изглежда и той долавяше същото.

— Къде ме…?

А после в хаоса се включи нов глас — идваше от другия край на коридора, изтънял от изненада. Пьотър разчете пулса на новото сърце. Сетне прозвуча едно име, прозвуча така, сякаш изреклият го изобщо не вярваше на очите си.

— Монк!

 

 

Грей едва не го застреля. Зави зад ъгъла и видя двама души да тичат към него, единият — с насочено оръжие. Ако не беше дребната фигурка на момчето, със сигурност щеше да стреля.

Вместо това замръзна, потресен до дъното на душата си.

За разлика от приятеля му. Пистолетът гръмна. Нещо удари Грей в рамото и го отхвърли назад. Болка се плисна по цялото му тяло.

Ковалски го прихвана, преди да е паднал, и изкрещя с цяло гърло:

— Монк, задник такъв! Какви ги вършиш бе!

Монк забави крачка, най-вече защото детето го дръпна да спре. На лицето му се изписа искрено и тотално объркване.

— Кои… сте вие?

Ковалски продължаваше да се пеняви:

— Кои сме ли? Проклетите ти приятели, ето кои сме!

Грей се изправи на крака. Лявото му рамо гореше.

— Монк, не ни ли познаваш?

Монк опипа един зачервен и подут хирургически шев зад ухото си.

— Ами… в интерес на истината, не.

Грей тръгна неуверено към него. Виеше му се свят от множеството въпроси, които, се блъскаха с лакти в главата му, от неспособността да повярва на очевидното. Посттравматична амнезия? Или му бяха направили нещо? И как изобщо беше попаднал Монк тук? Всъщност всичко това нямаше значение. Той прегърна силно приятеля си въпреки болката в рамото. Куршумът само го беше облизал, но Грей с готовност би се съгласил и на огнестрелна рана в корема, ако така щеше да върне Монк в живота си. Стисна го още по-силно в прегръдките си.

— Знаех си… знаех си… — шепнеше трескаво той. Сълзи напълниха очите му и преляха. — Господи Боже мой, жив си.

Ковалски изръмжа:

— Няма да е жив още дълго, ако не си плюем на петите.

Прав беше. Грей пусна Монк, но после бързо го хвана за лакътя, сякаш го беше страх да не изчезне отново. Монк ги огледа по ред.

— Вижте — каза той и посочи наоколо. — Малко помощ няма да ми е излишна. Трябва да спра едно нещо.

— Операция „Сатурн“ — каза Грей.

Монк го изгледа от глава до пети, после кимна.

— Точно. Това момче може да… Монк се завъртя изведнъж.

— Къде е Пьотър?

Грей разбираше объркването му. Момчето беше изчезнало.

 

 

13:15

Киштим, Русия

 

Елизабет се взираше в образа на компютърния екран. Образът на стенната мозайка от храма в Индия. Пет фигури седяха на трикраки столчета около омфалоса. От дупката в средата на каменния купол се къдреше дим, а над него се издигаше огнено момче, потънало наполовина в пушеците.

Ала не само димът го издигаше.

До лакътя на Елизабет бяха струпани листове с изписани редове на харапски, санскрит и гръцки. Разполагаше и със снимките на надписите от стената и омфалоса. Не беше съвсем сигурна в превода си.

„Светът ще изгори…“

Вгледа се отново в мозайката. Пет жени, отпуснати на столчетата като в транс, но всяка беше вдигнала ръка към обгърнатото в дим момче. Отначало беше сметнала, че жестът символизира призоваване, но вече знаеше, че не е така. Жените не призоваваха момчето, те го подкрепяха.

Сведе поглед към края на фразата, чийто превод беше завършила току-що.

„Светът ще изгори… освен ако многото не станат един“.

Беше предупреждение. Мозайката обясняваше какво трябва да се случи, за да не пламне светът. От главата й не излизаше предположението на Грей, че каквато и операция да се готвеше в тези планини, жертвите й щяха да са милиони и смъртта им най-вероятно ще е следствие от някаква ядрена или радиационна катастрофа.

Елизабет си представи гъбата на ядрен взрив.

Димът на мозайката изглеждаше горе-долу по същия начин.

„… освен ако многото не станат един“.

Плъзна маркера към долната част на образа, под новопреведеното предупреждение. Погледът й се спря на символа там.

Колелото на чакрите.

Венчелистчетата се стремяха към центъра — като цвете. Колелото на чакрите съдържаше същото предупреждение. Многото листенца водеха към центъра.

„Многото да станат един“.

Вгледа се отново в петте жени, които поддържаха момчето високо помежду си.

Увереността й растеше — както за точността на превода, така и за значимостта на посланието. Полазиха я тръпки на силен страх. Трябваше да каже на някого. Стана и отиде при сателитния телефон, който Грей й беше оставил с инструкции да се обади на директор Кроу, ако възникне някакъв проблем.

Все пак се поколеба. Ами ако грешеше? Ами ако обърка допълнително нещата? Замисли се дали да не замълчи за откритието си. Но после си спомни за баща си и неговите тайни. И за Мастерсън. Писнало й беше от тайни и полуистини, от неизречени неща.

Стига толкова.

Нямаше да повтори бащините си грешки.

С мисълта, че откритието й е важно, тя взе слушалката и набра номера, който Грей й беше оставил.

 

 

15:18

Вашингтон

 

Подготвяха детето за операция. Пейнтър стоеше с Кат Брайънт в стаята за наблюдение, отделена с голямо стъкло от малката операционна зала в подземния бункер на Сигма. Покритото със стерилни кърпи оборудване чакаше реда си за деликатната операция — ултразвукови аспиратори, лазерни скалпели, стереотактически локализатори. Подноси със стоманени инструменти и свредели с различен размер се редяха по масите. Лиза, Малкълм и екипът неврохирурзи от университетската болница „Джордж Вашингтон“ довършваха приготовленията си в операционната.

В центъра на всичко това лежеше Саша, покрита с тънък хирургически чаршаф. Виждаше се само едната страна на главата й — обръсната, намазана с плътен слой оранжев антисептик и стегната в здрава стоманена рамка, свързана към сканиращо устройство. В центъра на операционното поле стоманената платка на импланта й отразяваше светлината.

Кат, бледа и притеснена до болка, стоеше с ръка на стъклото.

В рамките на последния час серия от електроенцефалограми и томографии показаха прогресиращо мозъчно увреждане при детето. Каквото и да се случваше в главата на Саша, то бавно изгаряше мозъка й. Така се стигна до решението имплантът да бъде отстранен, докато пациентката все още е в състояние да издържи операцията. Защото по всичко личеше, че именно той е в центъра на бурята.

Лиза го беше оприличила на „гръмоотвод“.

Единственият начин да спасят детето, беше да отстранят импланта. Неврохирургът беше проучил всички снимки от скенера и рентгена и смяташе, че устройството може да се премахне без голям риск за пациентката. Процедурата щяла да бъде деликатна, но не и отвъд възможностите му.

Това беше първата добра новина за цялата нощ.

Телефонът иззвъня в джоба на Пейнтър. Той се изкуши да не отговори, но все пак извади апаратчето и погледна кой го търси. Повикването беше от Киштим, Русия. Обърна се с гръб към стъклото, отвори капачето на телефона и натисна бутона за приемане.

— Пейнтър Кроу слуша.

— Директоре — каза женски глас. Беше Елизабет Полк и не криеше облекчението си. — Грей ми остави този номер.

Пейнтър долови тревога зад облекчението.

— Какво има, Елизабет?

— Не съм много сигурна. Става въпрос за нещо, което открих, преведох и… така де, ето какво…

И започна да му излага хипотезата си, страховете си и какво според нея е посланието, закодирано в древната мозайка.

— Пророчиците са изобразени отпуснати на столчетата си, сякаш са упоени, изтощени и дори в безсъзнание. Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение. Знам, че звучи налудничаво, но ми се струва, че има връзка с днешните събития.

Докато Елизабет говореше, Пейнтър се беше обърнал с лице към прозореца между стаята за наблюдение и операционната зала. Думите на г-ца Полк се забиха като пирони в главата му.

„Отпуснати, упоени, в безсъзнание…“

Все едно описваше състоянието на Саша.

А после си спомни казаното от Кат, че момичето извикало името на брат си преди да припадне.

„Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение“.

Пейнтър видя как хирургът посяга към скалпела, готов да започне операцията.

Не.

Хукна към вратата.

Кат извика след него:

— Какво има?

Нямаше време да й обяснява. Нахлу в стерилната подготвителна зона и оттам в операционната.

— Спрете! Никой да не мърда!

 

 

13:14

 

— Генерал-майоре, по-добре слезте в бункера — предупреди я войникът. Беше с една глава по-висок от нея, истинска грамада от мускули. — Ние ще ги задържим тук.

Друг войник се мъчеше да издърпа пищящия д-р Петров от коридора в стаята. Кракът му беше прострелян в коляното. Кръв бликаше като гейзер от раната. Други войници тичаха, помъкнали деца на гърбовете си. Групичката им беше отстъпила към апартамента, бягайки пред огъващия се руски фронт. Едрият войник посочи към стълбището.

— Моля ви, генерал-майоре. Ще ги задържим възможно най-дълго.

— Децата… — каза Савина със съзнанието, че планът й отива по дяволите. Нямаше да позволи на никого да открадне онова, което беше създала. — Застреляйте ги.

Очите на мъжа се разшириха, но той беше войник и след миг на колебание кимна отсечено.

Савина пое по стълбите. Не можеше да гледа. В края на стълбището се спъна. Краката вече не я държаха. Вратата на стаята беше от десетсантиметрова стомана. Щеше да се барикадира вътре и да изчака края на битката. Екраните светеха през отворената врата. На този в средата водната колона все така изливаше отровата си в земята. Ако не друго, поне щеше да се утешава с гледката, докато чака вътре.

Горе се чуха изстрели.

Децата…

Савина потръпна и тръгна към стаята.

Но от сенките се изстъпи някой и застана на пътя й.

Момче.

Пьотър.

 

 

Той стоеше на прага и гледаше нагоре към силуета на жената. Силует от сенки и мрак в подножието на тъмните стълби. Не я виждаше ясно, но знаеше коя е. Съсредоточи се върху пламъка на сърцето й.

— Пьотър — извика му тя с трепетна нотка на надежда в гласа си.

Пристъпи към него, той вдигна ръце и посегна — не с тяло, а с пламналия си дух. Хвана в шепи пламъка на сърцето й и го задържа като изплашена птичка. А после стисна нежно, за да го угаси.

Жената се свлече с вик на колене, притиснала ръка към гърдите си.

— Пьотър, какво пра…

Надеждата се изроди в ужас и тя изкрещя.

Само че Пьотър още не беше приключил.

Емпатичният му талант имаше и друго свойство. Винаги бе долавял с лекота чувствата на другите, но със силата на стотината зад себе си, сега можеше да направи повече.

И докато сто чифта очи гледаха през неговите, той започна да тегли от другите деца — извличаше болката от скалпела, мъката от самотата, студенината от лошите грижи, срама от тайните изнасилвания нощем. Пресегна се още по-назад, към едно синеоко дете в тъмна църква, вдигнало поглед към приближаващите се мъж и жена. Пьотър открадна този страх от недалечното минало и го заби като кинжал в сърцето й.

Жената нададе писък, изви се назад, сгърчена конвулсивно в лапите на болка без край.

И макар болката, срамът и всичко останало да бяха предназначени за нея, те протичаха през него и огънят им го изгаряше отвътре. Горещи сълзи потекоха по бузите му заради изгубената невинност на толкова много деца, сред които и неговата.

Не обърна внимание на вдигащия се към него пистолет.

Жената се опитваше слепешката да убие онова, което я изтезаваше.

Той всъщност правеше същото.

Пистолетът гръмна в тишината.

Пьотър политна назад, когато пламъкът на жената внезапно изтля в шепите му. И докато той преплиташе крака, тя се срина на пода, а половината й лице липсваше. Момчето вдигна очи и видя Монк да тича по стълбите с димящ пистолет в ръка.

Той прескочи жената и го награби в мечешка прегръдка.

— Пьотър!

 

Монк вдигна детето и прокара ръка по вдървеното му телце. Не изглеждаше ранено, макар кожата му да гореше като от силна треска. Притисна го към гърдите си.

Другите тичаха по стълбите зад него.

Кратката престрелка беше сломила съпротивата на войниците горе. И тъкмо навреме, защото по всичко личеше, че руснаците са се готвели да разстрелят група изпаднали в безсъзнание деца.

Ако се бяха забавили още половин минута…

Циганите бяха останали горе да обезопасят района и да наглеждат децата. Поне засега не ги заплашваше нищо.

— Това ли е мястото? — попита Грей.

С момчето на ръце, Монк влезе при другите в бункера. Контролното табло пушеше от дълбоки прорези в далите на късо кабели. Клавиатурите бяха смазани. Под краката на хората хрущеше стъкло. Всичко беше на сол, с изключение на редица стенни екрани.

Монк посочи този в средата — образът там му беше познат. Сърцето на операция „Сатурн“. Само дето сега от една дупка в тавана се изливаше вода и потъваше в шлюз на пода.

— Вече е започнало — унило каза той. — Закъсняхме.

На съседния екран се виждаше миньорският комплекс, където бяха останали Константин и другите деца. Хлапетата лежаха на пода като марионетки с отрязани конци. Образът беше толкова зърнест, че не ставаше ясно дали са живи или не. Дали пък радиацията не беше стигнала някак до тях?

Обзе го дълбоко отчаяние.

Докато Грей вадеше сателитния телефон, Монк се вгледа в другите двама — Ковалски и Росауро. Напрегна се да извика някакъв спомен, дори най-беглия. Нищо. Кои бяха тези хора? Ако наистина му бяха приятели, не трябваше ли лицата им да предизвикат някаква реакция у него?

Докато той оглеждаше новодошлите, Пьотър протегна ръчичка към централния екран и долепи дланта си до него.

— Какво прави? — попита Грей с телефона на ухо. Монк се отърси от мислите си и погледна към детето.

— Пьотър?

Момчето се взираше съсредоточено в картината на монитора.

Ковалски избоботи вляво от тях:

— Хей! Ама онзи влак се движи!

Монк погледна към екрана. Влакът наистина се движеше по релсите и хвърляше електрически искри. Явно в тунела все още имаше захранване, върху което те, уви, нямаха контрол.

— Т’ва детето ли го прави бе? — попита Ковалски. — Движи го с мислите си?

Монк затаи дъх, после бавно издиша.

— Не — каза той, спомнил си нещо, и се вгледа в бавно отдалечаващия се влак. — Там има някой друг.

— Кой? — попита Грей.

 

 

Опрял длан в екрана и на предела на силите си, Пьотър прехвърли сетивата си в тунела. Задвижван от откраднати таланти, стоманата и бетонът не бяха пречка за него. Гласовете наоколо му заглъхнаха и той се гмурна в тъмния тунел към едничкото грейнало сърце, останало вътре, онова голямо сърце, което той винаги беше обичал.

Намери я да се крие във влака, клечеше и се люлееше напред-назад. Беше се скрила от камерите, защото той я беше помолил. Тя беше част от модела. Точно сега обаче всичко това нямаше значение. Болеше го и болката беше по-силна отвсякога. Имаше неотложна нужда от нея, затова посегна към старото й сърце, обхвана нежно пламъка и й прати всичката си обич и нужда.

Тя разбра, че Пьотър е там и издаде тих звук към празния въздух. В тъмния тунел двамата се сляха, споделяйки чувствата си на ниво, непознато за никой друг.

Това беше една от тайните им.

Пьотър бе разбрал истината още първия път, когато се хванаха за ръце. Знаеше защо децата обичаха Марта толкова много, търсеха я за утеха, за да поплачат в ръцете й или просто да се сгушат в прегръдките й.

Тя притежаваше талант, за който големите не подозираха. Имаше силна емпатична дарба, също като Пьотър. Двамата бяха сродни души. Той пазеше нейната тайна, тя пазеше неговата.

Но това не беше единствената им тайна.

Имаше още една, по-тъмна, обвита в ужас, разкриваща се по начин, който никой от тях не разбираше, но в който никой от тях не се съмняваше. От мига, в който се срещнаха, двамата знаеха, че ще умрат заедно.

 

Грей гледаше как влакът набира скорост към сърцето на операция „Сатурн“. Монк му беше обяснил накратко за какво става дума.

— Да, но кой кара влака? — попита сега той. — Можем ли да се свържем с него?

Монк все така държеше момчето, което не отделяше пръстчетата си от екрана.

— Мисля, че Пьотър вече е там. А той знае как да управлява влака.

— Добре де, но кой е във влака?

— Един приятел.

Влакът се появи в края на екрана, който предаваше картина от сърцето на операция „Сатурн“, и наби спирачки. Тъмен силует изскочи от първия вагон и пое през пещерата.

— Т’ва маймуна ли е бе? — възкликна Ковалски и отстъпи назад.

— Човекоподобно — поправи го с въздишка Росауро, сякаш й беше писнало да го поправя непрекъснато. — Шимпанзе.

— Това е Марта — каза Монк.

Грей чу болката в гласа му. Радиацията в пещерата сигурно беше убийствена. Дребната фигура се движеше бавно, подхлъзваше се, помагаше си несръчно с предните крака — радиацията вече я убиваше.

— Какво се опитва да направи? — попита Грей.

— Опитва се да спаси всички ни — отговори Монк.

 

 

Пьотър остана с Марта. Придърпа нейния пламък близо до своя, не толкова, че да го погълне, но достатъчно, за да подхранва силите й, да я насочва, да знае Марта, че не е сама. Тази близост му позволяваше и да надзърта през очите й, да чете чрез нейните по-остри сетива.

Видя ревящия воден стълб. Усещаше как радиацията пие силите на Марта. Въздухът миришеше на гниеща риба — плашеше до смърт и двама им. Той и потокът от тъмна вода, който познаваха от споделените си кошмари.

По-смъртоносен от всяка река.

Но заедно, двамата се изправиха пред него.

Марта заобиколи зейналата дупка, която поглъщаше жадно водата. Трябваше да сложат край на това.

Имаше само един начин.

Пьотър знаеше и го каза на Марта. Константин му бе обяснил подробно как работи всичко тук — казал му беше за взривните заряди, за радиопредавателите, за гигантския торпеден затвор с форма на ирис.

Казал му беше и за ръчката.

Марта нямаше нужда от помощ. Погледът й се спря на стоманения прът зад една от машините. Ръчката можеше да затвори торпедния шлюз и да спре притока на отровата към земните недра. Пьотър усети тихите звуци на страх, които напираха в гърлото й. Усети ги под собствените си ребра.

„Можеш да го направиш, Марта…“

Тя се бореше, кожата й гореше, козината й падаше като борови иглички, кокалчетата на ръцете й се покриваха с мехури при допира с пръските вода по скалния под.

Пьотър вдъхна сила в пламъка на сърцето й.

Марта посегна към ръчката. Беше дръпната до долу, почти опираше в пода. Трябваше да я вдигнат до вертикална позиция. Марта пъхна рамото си под стоманения прът, подхвана го с двете си ръце й напрегна крака.

Ръчката не помръдна.

Пьотър усещаше напрежението в гърба й, в краката й, в сърцето й; усещаше смъртта, напираща към нея откъм радиоактивния воден стълб.

Пламъкът й потрепна в шепите му.

„Марта…“

Ала ръчката не помръдваше.

 

 

Монк гледаше как Марта се бори с ръчката. Беше твърде слаба. Проклетият прът не помръдваше. Дишането на Пьотър се затрудни — момчето споделяше страха и болката на старото шимпанзе.

— Защо не помръдва? — попита Грей.

— Хайде, маймуно проклета! — изкрещя Ковалски. Монк се приведе по-близо и на свой ред сложи длан на екрана. Опита се да си спомни какво беше видял в пещерата, когато самият той притича оттам. И докато стискаше напрегнато очи, остра болка като от токов удар прониза главата му. Примигнаха образи от друго време и място.

„… мъж, покрит с въглищен прах… шеметно спускане с вагонетка за руда… широка бяла усмивка разцепва напластеното с прах лице… браво, моето момче!… точно като татко…“

И изчезнаха.

Монк се напрегна да задържи нещо, но точно като сън преди събуждане, споменът започна да изтлява, да се сипе като пясък през пръстите. Защо точно този спомен беше изскочил на повърхността? Дали защото в него бе заровено нещо важно?

И докато споменът избледняваше, Монк мерна за миг онзи покрит с въглищен прах мъж да забавя скоростта на вагонетката, като стисва…

— Ръчната спирачка! — ахна той.

Върна се трескаво към малкото, което беше видял на минаване през пещерата. Представи си ръчката. В края й имаше ръкохватка — за по-голямо удобство.

Обърна се към Пьотър. Наведе се и прошепна в малкото горещо ухо:

— Марта трябва да хване края на лоста. И да стисне ръкохватката. Тогава ще вдигне лесно пръта.

Пьотър не трепна, не реагира, сякаш не го беше чул. А може би наистина не можеше да го чуе. По някакъв начин Монк трябваше да привлече вниманието му.

Сякаш разбрала объркването му, жената Росауро застана до него.

— Как общуват помежду си? Чрез телепатия ли?

— Не, по-скоро чрез емнатия. Споделят емоции. И преди съм ги виждал да го правят. Макар и не от такова разстояние.

— Тогава ще трябва да стигнеш до него по същия начин.

Монк я изгледа, сякаш е луда.

— Росауро е специалист по неврология — вметна Грей. — По-добре я послушай.

Жената заговори бавно:

— Същността на емпатията са усещанията, включително и осезанието. Може би ще успееш да стигнеш до него по същия начин. Трябва ти нещо, което го успокоява. Нещо, което да ти отвори пътека.

Монк си представи Пьотър и Марта. Те непрекъснато се докосваха, търкаха глави, побутваха се. Имаше едно нещо обаче, което даряваше на детето силно чувство за сигурност и спокойствие.

Монк прихвана внимателно Пьотър и уви ръцете си около него така, както го правеше Марта. Сърцето на детето препускаше бясно под дланта му. Като го люлееше съвсем леко, Монк се наведе, духна нежно в ухото му и му прошепна какво трябва да направи.

Вложи в думите цялото си сърце.

„Стисни ръчната спирачка…“

 

 

Пьотър беше неотлъчно да Марта, докато тя се бореше с ръчката… а после усети позната топлина да приижда зад него. Погледна през рамо и видя едно силно сърце с нажежен до бяло пламък. Взря се в сърцето и колкото чу, толкова и усети какво да направи.

Обърна се към Марта и й предаде посланието.

Но приятелката му трепереше в треска, силите я напускаха.

„Моля те…“

Тя издаде тих уплашен звук, но една от големите й ръце се плъзна нагоре по ръчката и напипа ръкохватката в края. Дългите пръсти се сключиха около нея и стиснаха. А после Марта напрегна отново цялото си тяло в пореден опит да вдигне ръчката нагоре.

Този път лостът помръдна, но все още беше твърде тежък за нея. Като се тресеше цялата, тя го избута мъчително бавно, докато той не застана във вертикална позиция. Нещо изщрака гръмовно.

И се чу стържене на тежък механизъм. Изтощена до смърт, Марта се строполи на земята.

 

 

— Успя! — каза Грей.

На екрана дупката в пода започна да се затваря, диафрагмата се свиваше и водният стълб се разплиска. Сега, когато затварящият се шлюз не можеше да поеме целия дебит на оттока, водата се разля по пода и нивото й бързо започна да се покачва.

След миг течението отнесе маймуната към тунела. Очевидно изтощена и получила тежко облъчване, тя все пак се изправи на крака и се изкатери върху първия вагон. И докато черната вода се надигаше наоколо й, тичаше напред-назад по покрива в пристъп на отчаяна паника.

Сърцето на Грей се сви мъчително.

— Извадете проклетата маймуна оттам, за Бога! — изрева Ковалски и удари с юмрук по изтърбушеното контролно табло.

Но не можеха да сторят нищо. Вратите бяха блокирани, а затвореният от две страни тунел бързо се пълнеше с вода. Дори да отвореха някак вратите, радиоактивното лъчение щеше да убие всички. А шимпанзето така или иначе вече беше получило смъртоносна доза радиация.

Росауро обърна гръб на екрана и покри с ръка устата си.

Накрая старото шимпанзе седна на покрива на вагона и обви коленете си с ръце. Започна да се клати напред-назад. Знаеше какво ще стане.

Монк стисна момчето в прегръдките си, а по бузата му се търкулна сълза.

Момчето се клатеше в ръцете му в пълен синхрон с Марта.

 

 

Пьотър остана с Марта, докато водата се покачваше. Сърцето й се давеше в страх. Открай време знаеше, че черната вода ще я убие. Сега той я прегръщаше крепко, така, както тя го беше подкрепяла безброй пъти преди. Обви около нея топлите си ръце и я притисна силно. Двамата се залюляха за последно, две сърца в един пламък.

Марта знаеше тайната му, както той — нейната.

Издаде тих звук и опря буза в неговата.

„Пьотър…“

„Обичам те, Марта…“

И докато водата прииждаше да погълне приятелката му, Пьотър се взря в тъмното море, което го изпълваше, огряно от седемдесет и седем ярки светлинки, вихрещи се около по-силния пламък на собственото му сърце. Един от учителите им беше обяснил как планетите обикаляли около своето слънце, хванати в капан от гравитацията му.

Сега вече Пьотър разбираше какво е имал предвид.

Знаел бе, че погълне ли ги веднъж, повече не ще може да ги пусне. Това сега не беше кошмар, в който да открадне само зрънца от таланта им. Беше преминал границата, от която нямаше връщане. И ето че откраднатите светлинки започваха да избледняват. Той изсмукваше огъня им, изяждаше приятелите си, сестра си.

Имаше само един начин да ги освободи.

И това беше другата причина да остане с Марта.

Имаше нужда от нея.

„Пьотър… не…“

„Трябва да го направиш…“

Усети как ръцете й посягат внимателно към ярката светлина в неговото тъмно море. Дългите й топли пръсти обвиха сърцето му.

„Пьотър…“

Но Марта разбираше. Имаше само един начин другите да оцелеят. Бяха хванати в капана на орбитите си и щяха да изгорят в неговия пламък. Единственият начин да ги освободи беше да отстрани слънцето, което ги държеше. Тогава звездите щяха да се разлетят свободно и да се върнат там, където им е мястото.

Затова Марта сви шепи. Стисна нежно, после малко по-силно, докато черната вода се надигаше. Съсредоточена върху него, беше забравила за страха си. Люлееха се заедно и той сключи пръсти около нейните да я окуражи, макар болката да беше ужасна.

И после, миг преди светлината му да угасне напълно, Пьотър се пресегна към една от звездите в тъмното море, която грееше малко по-силно от останалите.

„Саша“ — прошепна той и каза на сестра си една тайна.

 

 

Момчето се отпусна внезапно в ръцете му. Ръчичката му се плъзна безжизнено по екрана. В същия миг водата отнесе тялото на Марта от покрива на вагона и го запрати в тъмното гърло на тунела.

Монк положи детето на пода.

— Пьотър?

Момчето гледаше невиждащо в тавана с разширени зеници. Монк потърси трескаво пулс и го напипа едва доловим отстрани на шията. Гърдите на детето си вдигаха и спадаха.

От горния етаж се чуха тихи викове и плач. Другите деца. Идваха на себе си — в стая, пълна с трупове.

Грей посочи.

— Росауро, Ковалски, вървете горе и им помогнете! Монк вдигна поглед към зърнестата картина от другия край на тунела. И там децата идваха на себе си, някои вече бяха станали на крака. Константин тъкмо помагаше на Кишка да седне. Явно бяха добре.

— Как е момчето? — попита Грей.

Монк седна на пода и сложи лекото телце в скута си. Пьотър дишаше, сърцето му изпомпваше кръв, но Монк се взираше в празните очи и знаеше, че си е отишъл.

„Пьотър… защо?“

Грей клекна до него и сложи ръка на рамото му.

— Може да е от шока. Може би след време…

Монк оцени надеждата, която му се предлагаше, но знаеше, че е напразна. Беше усетил как детето си отива, докато го притискаше към гърдите си. Погледът му се върна на екрана с множеството разбуждащи се хлапета. И Монк разбра, че Пьотър е жертвал живота си, за да живеят те, братята и сестрите му.

Грей седна до него, за да не е сам в бдението си.

Този непознат изглеждаше добър човек и в краткото скръбно затишие близостта му даде на Монк чувство на уют и доверие. Определено не беше спомен. Беше просто усещане, че в присъствието на този човек може да свали гарда си без страх.

Затова не се засрами, когато тежки сълзи потекоха по лицето му. Плачеше и люлееше за последно детето, от което беше останала само празна черупка.