Серия
Сигма форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5


19.

7 септември, 11:00

Южен Урал

 

Преметнал пушката през рамо, Монк изкатери последния стръмен и остър завой на пътя. Право пред него минният комплекс клечеше пред гранитна скална стена. Ламаринените бараки и старият генератор отдавна бяха ръждясали. От покривите висеше ръжда на парцали, прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, навсякъде се валяха ръждясали инструменти — лопати, кирки, колички, повечето корозирали до неузнаваемост.

Покрай скалната стена се редяха високи купчини натрошен камънак. Сред купчините се издигаше сервизната кула с товарачните си стрели и рамена, макарите и асансьорните клетки за издигане и товарене на рудата.

Монк куцукаше, щадейки превързания си набързо крак, и се чудеше откъде знае толкова много за минното дело. Дали пък семейството му не се е занимавало със…

В главата му изведнъж избухна калейдоскоп от образи: възрастен мъж в работен комбинезон, целият покрит с прах… същият мъж в ковчег… някаква жена плаче…

Болка като от електрически удар сложи край на шеметния прилив от спомени.

Той примижа и поведе децата и Марта през лабиринта от конвейерни ленти, стари вагонетки и отпадъчни шахти. Чифт релси водеше към зейнал отвор в скалната стена. Главният вход на мината, целта на тяхното изпълнено с премеждия пътуване.

Монк хвърли поглед през рамо.

Езерото Карачей синееше в ниското. Монк се опита да прецени размерите му — на места три километра широко в тази си част и поне три пъти по-дълго. Плъзна поглед по гористите възвишения от другата му страна — някъде там беше започнало пътешествието им.

— Трябва да побързаме — напомни му Константин.

Монк кимна. Константин вървеше между двете по-малки деца, Марта се влачеше след тях. Той ги поведе към отвора.

Наближиха и пред тях се разкри нов проблем. Голяма дървена бариера, стъкмена от свързани с хоросан дървени трупи, преграждаше входа на шахтата от пода до тавана.

По състоянието на външните сгради и съоръжения личеше, че никой не е стъпвал тук от години. Само че пред дървената бариера имаше купчинка фасове и празни бутилки от водка. Скорошни следи от ботуши бяха разровили песъчливата земя. Мината долу явно не беше толкова изоставена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Някой беше идвал тук, при това скоро.

Монк погледна зад себе си. Не видя скорошни следи от гуми, така че който и да е бил тук, явно си беше тръгнал по друг начин. Константин вече му беше обяснил как.

Подземен релсов път минавал под езерото от недрата на миньорски комплекс 337 до Челябинск 88. И онези, които имали работа в мината, обикновено излизали от другата страна.

Монк се надяваше, че никой не очаква посетители през задния вход.

Приближи се до стоманената врата, вградена в бариерата.

— И какво да правим? — попита той. — Да почукаме?

Константин се намръщи и застана пред вратата.

Вдигна резето и бутна. Вратата се отвори свободно. Монк свали бързо пушката от рамото си и я насочи към отвора.

— Друг път предупреждавай, преди да правиш такива работи! — прошепна той.

— Тук не идва никой — каза Константин. — Много е опасно. Затова и не заключват. Входът е задънен, за да не влизат мечки и вълци.

— Както и някой и друг заблудил се тигър — измърмори под нос Монк.

Константин свали раницата си, отвори я и измъкна единственото им фенерче. Даде го на Монк, който преметна отново пушката на рамото си.

Привел глава под ниския горен праг на вратата, Монк пристъпи в главния тунел на мината и включи фенерчето. Тежки дървени греди поддържаха стените и тавана на дългия пробив в планинските недра. Стоманените релси се губеха в далечината, отвъд обсега на светлия лъч. Близо да бариерата две стари вагонетки клечаха на релсите.

Обхождайки с лъча стените, Монк различи отвори на разклонения. Сигурно целият скален масив околовръст беше надупчен от малки и големи шахти. Нищо чудно, че миньорите, които се трудеха сега в подземния лабиринт, излизаха от време на време да подишат чист въздух на слънце, пък било то и в сянката на отровното езеро.

Тръгнаха напред и Монк попита:

— И сега накъде?

Константин мълчеше.

Монк се обърна към него.

Момчето сви рамене.

— Не знам. Знам само, че е някъде долу.

Монк въздъхна. Е, и това беше някаква посока. С фенерчето в ръка, той пое надолу в мрака.

 

 

Толкова много усмихнати лица, помисли си Савина. По-големите деца бъбреха развълнувано, а по-малките тичаха насам-натам в несъзнателен опит да се освободят от излишната нервна енергия. Съвсем различни от най-малките — онези под петгодишна възраст, които още си нямаха импланти и стояха тихи и отнесени като учебникарски пример за различните степени на нелекуван аутизъм. „Бебетата“ седяха мълчаливо и зяпаха втренчено, измъчвани от различни по естество и интензитет тикове.

Четирима учители се мъчеха да организират шейсетината си повереници.

— Не се отделяйте от групите си!

Влакът чакаше от другата страна на подсилените врати в дъното на Челябинск 88. Чакаше, за да отведе децата на кратко развлекателно пътуване. От време на време им позволяваха това разнообразие, но този път пътуването щеше да е еднопосочно. Влакът нямаше да се върне — последната му спирка щеше да е в сърцето на операция „Сатурн“.

Зад Савина старите работнически общежития от съветско време се взираха в децата с кухите си очи. Учителите също изглеждаха измъчени въпреки бодрите си гласове и окуражителни думи.

— Всички ли си взехте лекарството? — извика една жена с вид на матрона.

Лекарството беше седатив, комбиниран с радиочувствително съединение. Колкото и да бяха превъзбудени сега, само след час децата щяха да се унесат в дисасоциативна дрямка. Така щеше да се избегне врявата когато зарядите в другия край на тунела избухнеха, отбелязвайки началото на операция „Сатурн“. Първият излив на езерна вода в тунела и придружаващото го лъчение щяха да трансформират радиочувствителното вещество в кръвообращението на децата в смъртоносен невротоксин, който да ги убие моментално.

Бяха обмисляли варианта дали да не ги евтаназират със смъртоносна инжекция, но така убийството би придобило твърде личен характер, непосилен и за най-професионалното отношение. Да не говорим, че след това всичките малки трупчета трябваше да бъдат натоварени и транспортирани до ядрото на операция „Сатурн“. Идеята беше натрупващата се със седмици радиация — докато езерото се изпразни — да унищожи труповете й да денатурира ДНК-то им до степен на неразпознаваемост. Не че някой би посмял да стигне до тях, разбира се. Радиационните нива в тунела щяха да бъдат толкова високи, че поне десет години би било невъзможно да се влезе в него.

Така че накрая стигнаха до този план, който по всеобщо мнение беше ефикасен, милостив и осигуряваше на децата едно последно приятно преживяване.

Въпреки това Савина стоеше с ръце на гърба, стиснала пръсти до побеляване — иначе току-виж хукне да сваля децата от влака.

Но десет беше спасила.

И трябваше да си го напомня постоянно за утеха.

Десетте най-добри.

Те бяха останали в общежитието зад нея, където се намираше и контролният център на операция „Сатурн“. След като приключеха тук, щяха да отведат десетте омеги в новия комплекс — в Москва. Време беше проектът да напусне подземния мрак и да излезе на светло.

Проектът, който Савина щеше да остави като наследство след себе си.

Това, естествено, си имаше цена.

Смях и весели подвиквания съпровождаха последните деца. Спореха кой да се вози в откритите вагонетки и кой да е в първия и последния вагон. Само две-три от по-големите се чудеха на глас защо никой от възрастните няма да тръгне с тях, но дори и те звучаха по-скоро развълнувано, отколкото тревожно.

Когато и последните деца се качиха, влакът изсъска, хидравличните спирачки въздъхнаха и композицията навлезе с електрически пукот в тунела. Смях и викове се понесоха на вълни към изпращачите. След миг бронираните врати се затвориха бавно и от щастливите гласове остана само спомен.

Четиримата учители си тръгнаха. Мълчаливо. Не се поглеждаха дори. Само една пълна жена с престилка до глезените вдигна утешително ръка на минаване покрай Савина, но после побърза да я свали, явно решила, че идеята не е добра.

— Не беше нужно да идваш — измърмори жената.

Савина й обърна мълчаливо гръб, защото нямаше вяра на гласа си.

„Напротив… трябваше да дойда“.

 

 

11:16

Припят, Украйна

 

Грей седеше отзад в лимузината. Зад волана беше Росауро, Лука седеше до нея. Изхвърчаха покрай първото КПП на излизане от града. Чернобилската забранена зона се простираше в радиус от трийсет километра около атомния комплекс и имаше два контролно-пропускателни пункта — един на десетия и още един на трийсетия километър.

Грей искаше да преминат втората бариера преди някой да е усетил, че има проблем с реактора. Скоро щяха да открият труповете и целият град щеше да бъде поставен под блокада.

По-рано, докато с Ковалски се връщаха през полето към Припят, Грей се беше обадил на Росауро по уоки-токито, което му беше дал Мастерсън. Росауро му докладва, че не е успяла да се свърже с командването на Сигма. Той я инструктира да продължи с опитите си. Докато се върнат при хотела, комуникационните линии с Вашингтон вече се бяха възстановили. Росауро си бе присвоила една от лимузините. Както и мобилния телефон на шофьора.

Сега Грей стискаше апарата и чакаше обаждане от директор Кроу. Пейнтър си имаше предостатъчно грижи във Вашингтон, но поне Мейпълторп беше извън сметките и нищо не заплашваше Саша.

Ковалски и Елизабет седяха до него на задната седалка. Партньорът му се беше съблякъл до кръста и Елизабет почистваше огнестрелната рана на рамото му.

— Стига си се въртял!

— Ами боли ме бе.

— Това е само йод, за Бога.

— Е, и? Щипе та се къса, мама му…

Млъкна насред ругатнята под смръщения поглед на Елизабет.

Грей трябваше да му го признае. Ако не беше той, сега щеше да лежи мъртъв в хангара. Вярно, че Елена беше насочила и пуснала половинтонната стоманена кука, но именно Ковалски бе забелязал навреме опасността и така му беше спасил кожата.

Не че тя беше преминала.

Грей се обърна и плъзна поглед по релефа на меките възвишения, изпъстрени с брезови горички. Пулсът му още беше ускорен. В главата му се блъскаха стотици различни сценарии. Добре беше, че се отдалечаваха от Чернобил, лошо беше, че не знаеше накъде са тръгнали.

Последните думи на Николай не му даваха мира:

„Не си спечелил… тепърва ще умрат милиони“.

Какво беше имал предвид? Явно не ставаше въпрос за празна заплаха, това поне беше сигурно. Още нещо предстоеше да се случи. Дори името, което Николай беше избрал за операцията си, глождеше Грей от самото начало. Операция „Уран“. Име, останало в историята покрай съветската победа над германците през Втората световна. Но победата им не беше извоювана благодарение само на тази операция, а чрез съвършено приведен в изпълнение тандем от военни стратегии. Тандем от две операции — „Уран“ и малко след нея „Сатурн“.

Грей подозираше, че именно за това беше намекнал Николай, докато той бягаше от хангара. Насрочена беше втора операция, но къде и от какво естество?

Телефонът най-после иззвъня.

Грей отвори капачето и вдигна апарата до ухото си.

— Директор Кроу?

— Как се справяте? — попита Пейнтър.

— Добре, предвид обстоятелствата.

— Уредил съм ви транспорт. На няколко километра извън забранената зона има частна писта, където са кацнали самолетите на високопоставените гости, пристигнали за церемонията. От британското разузнаване предложиха да използваме един от техните самолети. Явно им се ще да компенсират отчасти грешката си с Мастерсън — ако бяха обърнали повече внимание на информацията, която им е свел… Както и да е. Между другото, вече вдигнах тревога. Вестта за неуспешната атака при Чернобил се разнася като горски пожар по разузнавателните канали. От съображения за сигурност вече организират евакуация, но поне засега вие имате преднина пред хаоса.

— Добре — каза Грей, давайки си сметка, че спокойният глас на директора е обрал най-лошата част от тревогите му. Хубаво беше да знае, че не е сам в кашата.

— Изглежда доста ти се е струпало днес, командире.

— Както и на теб… Но според мен това не е краят.

— В какъв смисъл?

Грей му обясни накратко за казаното от сенатора и за собствените си подозрения.

— Задръж така — прекъсна го Пейнтър. — Кат Брайънт и Малкълм Дженингс са при мен. Пускам те на високоговорител.

Грей повтори и продължи нататък, излагайки теорията си за втора операция, която ще причини много повече жертви.

Ковалски го слушаше напрегнато, докато Елизабет превързваше раната му.

— Кажи им за челиците — повиши глас той.

Грей го изгледа смръщено. На път към хангара Елена се опитала да предупреди Ковалски за нещо, преди да се мушне в пролуката между стените, но бившият моряк очевидно не я беше разбрал.

— Сещаш се — настоя Ковалски. — За осемдесет и осемте челяци.

Гласът на Кат се чу слабо от телефона:

— Какво каза той?

— Едва ли е разбрал пра…

— „Челя-инс“ ли каза?

— Не бе, челяци! Като чиляк, ама в множествено число и малко завъртяно.

Ковалски кимна доволно. Грей поклати мислено глава. Не можеше да повярва, че води този разговор.

Настъпи кратко объркване, докато Пейнтър, Кат и Малкълм обсъждаха нещо в другия край на линията. Грей не схвана всичко. Чу Кат да казва нещо за числото осемдесет осем, изписано с кръв.

Гласът на Малкълм се чу по-силно. Звучеше развълнуван, насочен към Грей и Кат едновременно:

— Възможно ли е и двамата да сте чули думата „Челябинск“?

— Челябинск? — попита Грей на глас.

Ковалски подскочи на седалката и закима трескаво с глава.

Грей завъртя очи.

— Възможно било.

Кат потвърди на свой ред.

Малкълм заговори бързо, което при него беше знак за силно вълнение:

— Попаднах на това име, но покрай хаоса тук не му обърнах внимание.

— Казвай — подкани го Пейнтър.

— Ами, тялото на д-р Полк. Радиационната сигнатура на пробите от белите му дробове съвпадаше със специфичното изотопно съдържание на урана и плутония, използвани в Чернобил. Но както вече знаете, следващите тестове не бяха толкова убедителни и ме накараха да се усъмня в първоначалната си преценка. Данните бяха странни, сякаш професорът е получил облъчване от няколко източника на радиация, макар най-силният да си оставаше горивната смес от Чернобил.

— Накъде биеш с всичко това? — попита Кат.

— Пуснах резултатите на д-р Полк в базата данни на Международната агенция за атомна енергия и оттам изскочи съвпадението със сигнатурата на Чернобил. Но има едно място в света, което е толкова замърсено, че дори не може да му се определи сигнатура. И това място е Челябинск. Намира се в централна Русия. Най-големите уранови мини и производство на плутоний по съветско време били съсредоточени именно в този район на Урал. В продължение на пет десетилетия районът бил под най-строга охрана, забранена зона от най-забранените. Ограниченията били вдигнати едва преди две години. — Тук Малкълм замълча за повече драматизъм. — Именно в Челябинск било добивано и съхранявано горивото за чернобилската атомна централа. Грей изправи гръб.

— И смяташ, че там е бил облъчен д-р Полк? Не при самия реактор, а на мястото, където се е произвеждало горивото? В Челябинск?

— Да. А и този номер, осемдесет и осем. Съветите построили неизвестен брой подземни миньорски градчета в Урал. Вместо с имена тези градчета били известни според пощенския си код. Челябинск четиридесет, Челябинск седемдесет и пет.

„И Челябинск 88“.

Пулсът на Грей отново се ускори. Вече знаеше къде трябва да отидат. Разполагаше дори с пощенския код на мястото.

Пейнтър също го беше разбрал.

— Ще уведомя британското разузнаване, че дестинацията на полета ти се променя. Смятам, че за малко повече от час ще успеят да ви доставят в Урал.

Грей искрено се надяваше, че времето ще им стигне.

„Милиони ще умрат“.

Междувременно лимузината беше стигнала до второто КПП. Докато един отегчен на вид войник им махаше да продължават, Пейнтър каза по телефона:

— Уви, за толкова кратко време няма как да ти осигуря наземно подкрепление на мястото, командире.

И докато лимузината напускаше забранената зона, Грей каза:

— Мисля, че въпросът ни така или иначе е на път да се уреди, шефе.

От двете страни на шосето, в плитките канавки и заравнени отбивки, бяха паркирали камиони. Поне десетина на брой, всичките стари модели. В каросериите и претъпканите кабини седяха мъже.

На предната седалка Лука се наведе към Росауро и заговори бързо. Тя намали скоростта, а Лука се показа през прозореца и махна с ръка.

Жестът беше повече от ясен.

„Последвайте ни“.

И докато лимузината ускоряваше отново напред, камионите се изтеглиха на шосето и поеха в колона след тях. Подобно на директор Кроу, Лука Херн беше вдигнал тревога по своите си канали — използвал бе телефоните в хотела по времето, когато в Сигма не вдигаше никой.

Грей си спомни какво беше казал Лука за своя народ — „ние сме навсякъде“. И сега го беше доказал на практика.

Зад лимузината се придвижваше малка циганска армия.

 

 

11:38

Южен Урал

 

Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се убеждаваше Монк, че мината е изоставена. Не се чуваше ехо на гласове, нито грохот на далечни машини. И макар това да го успокои за непосредствената им сигурност, му се стори и някак притеснително. Тишината го изнервяше, сякаш цялото това място бе затаило дъх в очакване на нещо голямо.

Монк се спускаше по стръмния входен тунел, стиснал зъби заради болката в ранения крак. Нямаха карта, така че волю-неволю трябваше да следват дирята на човека, оставил фасовете и празните бутилки при входа на мината. А дирята се различаваше лесно. По песъчливия под следите от ботуши се бяха запазили непокътнати. Сигурно имаше и по-лек обходен маршрут, но техният миньор бе предпочел да се върне по прекия въпреки стръмните участъци.

И макар сега мястото да изглеждаше изоставено налице бяха множество следи от предишна дейност — зарязани купчини руден отпадък до шахтите, лъскаво ново оборудване, подпряно на стените, дори хладилна чанта, пълна до половината с вода, в която плуваха кутийки бира.

Константин и сестра му вървяха отзад, а Пьотър беше като залепен за Монк. Детето стрелкаше с огромни очи тъмните проходи и ръчичката му трепереше от сподавен страх в неговата. Плашеха го не тесните пространства, а тъмнината, особено когато Монк изключваше от време на време фенерчето, за да провери дали отнякъде не прозира издайническа светлина. Тогава Пьотър се впиваше с две ръце в него.

Марта също се движеше близо до момчето, но дори и нейната загриженост отстъпваше на треперлив страх в миговете на пълна тъмнина, сякаш шимпанзето споделяше ужаса на Пьотър.

Най-после стигнаха до дъното на стръмната галерия и се озоваха в друг дълъг тунел с релси и неподвижна конвейерна лента. Докато оглеждаше следите от ботуши, Монк долови едва забележимо изсветляване в дъното на тунела. Клекна, придърпа Пьотър плътно със сакатата си ръка и изключи фенерчето.

Мракът се спусна отгоре им като саван. Но в далечния край на тунела определено прозираше светлина.

Константин се примъкна до него.

— Повече няма да включваме фенерчето — прошепна Монк и го подаде на момчето. Ако грешеше и мястото не беше напълно изоставено, колкото изглеждаше на пръв поглед, по-добре беше да не известяват появата си с ярък лъч светлина.

Монк свали от рамото си пушката, която беше конфискувал от мъртвия руски стрелец.

— Тихо — предупреди той децата.

После тръгна бавно по тунела. Вървеше покрай релсовия път, за да не хрущи под стъпките му чакълът между траверсите. Децата го следваха. Марта се придвижваше майсторски по една от релсите. Монк напрягаше слух за далечни гласове, за шум от нечие присъствие, но чуваше само познатото ехо на падащи капки. Звукът се засилваше равномерно със спускането им в недрата на мината, сякаш да им напомня за близостта на отровното езеро.

От известно време се усещаше и засилваща се миризма, смес от машинно масло, мазут и дизел. Но когато стигнаха до завоя, Монк усети и друг мирис сред миш-маша от промишлени аромати. Той беше гаден и някак органичен.

Монк свърна предпазливо зад завоя и откри, че проходът свършва в централна камера, издълбана с взривове в масивната скала. Беше стотина пъти по-малка от Челябинск 88, но въпреки това се издигаше на височината на триетажна сграда, а площта й беше колкото половин футболно игрище.

В по-голямата си част изкуствената пещера беше пълна с оборудване и купчини строителен материал — навит на макари кабел, струпани дървени греди, разглобено наполовина скеле и купчини камънак. В каросерията на един от камионите беше монтирана висока сонда. Изобщо мястото изглеждаше евакуирано по спешност. Цареше хаос — като онзи, който настъпва, когато някой внезапно реши да тръгне на почивка и нахвърля багажа си как да е в караваната.

Поне осветлението бяха оставили включено.

Няколко натриеви лампи светеха в другия край на помещението.

— Внимавайте — каза Монк. Даде знак на децата да останат на мястото си, да внимават и да се скрият някъде, ако се наложи.

Самият той продължи напред, ниско приведен и с готова за стрелба пушка в ръката. Прекоси на зигзаг мястото, затаил дъх, като внимаваше къде стъпва. В другия край откри високи бронирани врати, затворени и отразяващи светлината на лампите. Изглеждаха по-нови от минните съоръжения. Вдясно от вратите имаше малка будка с размерите на караулна. През отворената й врата се виждаха няколко тъмни монитора, клавиатура и контролно табло с множество ключове.

Нямаше никого вътре.

Монк си даде сметка, че пушката потрепва в ръката му. Беше уморен и напрегнат до крайност. Пое си дълбоко дъх и установи, че тук миризмата на гнилоч е много по-силна. Зад куп оборудване вляво се виждаше локва черен мазут. Монк надзърна предпазливо зад ъгъла.

Не беше мазут. Беше кръв.

Откри и източника на миризмата. Купчина трупове до задната стена, някои с миньорски дрехи, други с бели лабораторни престилки. Стената зад тях беше оплискана с кръв.

Разстреляни като при екзекуция.

Някой се беше погрижил да разчисти къщата.

Константин изпълзя на открито зад него. Монк се обърна и поклати глава, после посочи контролната будка. Не искаше децата да виждат труповете. Погледна към Пьотър и Кишка и им даде знак да останат по местата си.

Константин го настигна при бронираните врати.

— И преди съм идвал тук — каза момчето. — Понякога ни позволяваха да се повозим на влака. Онова там е контролната подстанция.

— Покажи ми — каза Монк.

Константин вече му беше обяснил какво е намислила генерал-майор Савина Мартова и какво представлява така наречената операция „Сатурн“. Каквото имаше да става, щеше да стане зад тези врати.

Двамата влязоха в тясната будка и Константин плъзна поглед по контролното табло с означения на кирилица. Тръпки побиха Монк — имаше чувството, че чува как мозъкът на детето щрака със скорост далеч над нормалната. Не бяха минали и няколко секунди, когато ръцете на Константин затанцуваха по контролното табло с увереността на човек, който познава процедурите до най-малката подробност.

Докато той местеше превключвателите, Монк го попита:

— Как разбра за операция „Сатурн“?

Момчето му хвърли смутен поглед.

— Моят талант са бързите изчисления и вторичният анализ. Често работех в компютърната лаборатория на Зайчарника — каза то и вдигна рамене.

Монк се досети за останалото. Може да превърнеш едно дете в гений, но то пак си остава момче — любопитно, непослушно, с бунтарски дух.

— Хакнал си файловете.

Константин сви отново рамене.

— Преди седмица Саша — това е сестрата на Пьотър — ми даде една своя рисунка. Даде ми я посред нощ — когато всички се бяхме събудили от поредния кошмар на Пьотър.

— Каква рисунка?

— На влака. Спрял зад тези врати, с много деца вътре, всичките мъртви и горят. Така че… така че на следващия ден аз разбих кодовете и влязох във файловете на операцията. Разбрах какво са намислили и кога трябва да стане. Не знаех какво да правя. На кого да се доверя. Саша тръгна с д-р Раев за Америка, така че аз говорих с Пьотър. — Константин поклати глава. — Нямам идея откъде е разбрал той… и дали изобщо е „разбрал“… но така или иначе знаеше — довърши момчето и вдигна поглед към Монк.

Макар и да нямаше ясна представа за какво говори детето, Монк все пак кимна.

— Какво е разбрал Пьотър? — попита той.

— Ами той е силен емпат. Сигурен беше, че ти ще ни помогнеш. Знаеше дори името ти. Каза, че Саша му го прошепнала насън. Двамата са много странни, и много силни също.

Монк долови следа от страх в гласа на момчето. Константин дори хвърли неспокоен поглед към Пьотър, после се залови отново с таблото.

— И тогава дойдохме да те измъкнем от болницата.

С преместването на един последен превключвател редицата от монитори над контролното табло се събуди. Картината беше черно-бяла, образите — от различни ъгли на малка пещера, опасана със скеле. В пода беше вкопана голяма стоманена диафрагма.

Сърцето на операция „Сатурн“.

Някакво движение привлече вниманието на Монк към екрана в средата. Мониторът показваше влак, спрял в края на малката пещера. Откритите вагонетки за руда бяха пълни с деца. Някои бяха слезли и пристъпяха объркано. Други се смееха и закачаха помежду си.

Константин стисна ръкава на Монк.

— Те… те вече са тук.

 

 

Савина седеше в ярко осветената контролна зала. С нея имаше двама техници, а компютърната система провеждаше последна диагностика. Залата се намираше в пригоден за целта бункер в мазето на едно от изоставените общежития. Прозорци нямаше. Информацията им за външния свят идваше от седем окачени на стената монитори. Картината се препращаше от камери в тунела и оперативния терен.

Савина задържа още миг погледа си върху спрелия влак, после стана. Не можеше да си намери място. Старата болка в гърба се обади отново. Покрай последните приготовления съвсем беше забравила за инжекцията си със стероиди. Обърна гръб на монитора с влака. Не защото гледката й причиняваше болка — което си беше вярно — а заради внезапния пристъп на силна тревожност.

Погледна часовника си. Минаваше единайсет и половина, а още нямаше вест от Николай. Излезе от контролната зала, за да не я виждат техниците как кърши ръце. Жестът издаваше женска слабост и тя положи усилия да се овладее. Отправи се към стълбите и тръгна към горния етаж. Без конкретна причина, просто за да прави нещо.

По каналите на разузнавателната общност вече беше плъзнал слух за „инцидент“ в Чернобил. За изтичане на радиация. За трупове. В момента евакуираха хората там. Но ако Николай беше успял, евакуацията нямаше да спаси никого. Може би синът й беше попаднал в създалия се хаос и затова се бавеше с уговореното обаждане. Нейната част от плана щеше да започне след четиридесет и пет минути, но преди това трябваше да получи потвърждение от него.

Качваше се по стълбите и си представяше как се радва Николай на успеха си, най-вероятно в компанията на сладката Елена. Типично за него — първо да празнува, а после да се хване на работа. Ядът измести за кратко тревогата й.

Тя изкачи стълбите и се озова на нивото над контролната зала, което беше преустроено в жилищно помещение за техниците — имаше спални, фитнес и голяма обща стая с дивани и маси за хранене. Сега тук бяха само децата. Десетте. Знаеше имената на всички.

Обърнаха се да я погледнат — едновременно, като птиче ято, което завива в полет. Савина усети как я побиват тръпки. Даваше си сметка колко са различни, чужди дори. Омегите бяха саванти, чийто изумителен талант прехвърляше границата на физическото и обитаваше царство, до което тя нямаше достъп.

Борис, тринайсетгодишен и с толкова сини очи, че изглеждаха покрити със скреж, я гледаше така, сякаш я претегля на кантар. Неговият талант беше фотографската памет в комплект с нечовешка способност за възпроизвеждане на всякакъв вид данни. Момчето помнеше дори собственото си раждане.

— Защо не ни позволиха да отидем с другите? — попита той.

Останалите закимаха с глави. Савина преглътна, преди да отговори.

— Вие ще тръгнете по друг път. Приготвихте ли си багажа?

Те само я гледаха. Излишно беше да отговарят. Естествено, че са си приготвили багажа. Въпросът й показваше до каква степен губи контрол над нервите си. Тези десет деца бяха силата, която щеше да изстреля Отечеството в нова ера. И дълбоко в себе си Савина знаеше, че силата им е нещо, което тя не е в състояние да проумее докрай.

— Тръгваме след час — каза им тя.

Десетте чифта сини очи продължаваха да я гледат втренчено.

Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна и видя един от техниците.

— Генерал-майоре — каза той, — появи се проблем с бронираните врати в другия край на тунела. Какво ще наредите?

Тя кимна доволна, че има нещо, върху което да съсредоточи мислите си.

Тръгна след техника към стълбите. Макар и с гръб към децата, още усещаше погледите им — следяха я студени и безстрастни. Ускори крачка, за да избяга от тях.

 

 

— Отвори вратите! — извика Монк към Константин.

Момчето кимна от контролната будка. Чу се вой на електрически двигатели и тежки стоманени макари задвижиха вратите в противоположни посоки. Процепът в средата се разширяваше бързо. Константин изтича задъхан при него.

— Пет минути — предупреди го момчето.

Монк кимна. Константин беше изключил системата от дигитални камери в тунела, задавайки протокол за диагностика и рестартиране. Така умното хлапе му беше осигурило петминутна пролука. Пет минути, в които да евакуират децата от влака преди камерите да заработят отново.

Повече от това не можеха да направят. Контролната станция майка беше в другия край на тунела. Разкриеха ли диверсията им, от станцията майка просто щяха да прекъснат захранването към будката на Константин.

Така че или това, или нищо.

Монк не изчака вратите да се отворят докрай — промуши се през пролуката, следван от Константин. Марта също тръгна с тях. Вярното шимпанзе хъхреше от изтощение, но това не му попречи да изпревари Монк.

Старото момиче разбираше, че няма време за губене.

Влакът чакаше на стотина метра от тях.

Монк затича натам, накуцвайки заради ранения си крак. Константин се развика на руски. Махаше с ръце и крещеше на децата да слязат от влака и да тичат към отворените бронирани врати.

— Важното е да слязат — каза му Монк. — Трябва да тръгна възможно най-бързо.

Монк тичаше и подрънкваше. През раменете му вече висяха две карабини, всяка с магазин от по шестдесет патрона. Константин му беше обяснил как да подкара ръчно влака. Не изглеждаше трудно.

„Качваш се на първия вагон и преместваш ръчката нагоре“.

Монк тичаше от едната страна на влака, Константин — от другата.

— Всички да слязат! — викна Монк. — Скачайте!

Константин повтори нарежданията му на руски.

Въпреки това настана хаос, макар и за кратко. Някои викаха, други плачеха. Ръце посягаха да го пипнат, телца се блъскаха в него. Но децата бяха свикнали да изпълняват заповеди. Скоро водовъртежът се канализира и децата поеха по тунела към вратите.

Сега, когато никой не му се пречкаше в краката, Монк бързо стигна до края на композицията. Скочи през вратата в закрития вагон и изтича до предния му край. Там имаше тясна седалка с две ръчки отстрани — червена и зелена. Зелената беше за потегляне. Червената — за спирачките. Малко табло показваше параметрите на движение и волтажа.

Монк нямаше време за подробности. Подаде глава през прозореца.

— Константин!

Гласът на момчето стигна до него:

— Чисто е! Тръгвай!

Дотук добре.

Монк премести зелената ръчка напред. Изпука електричество и в мрака се посипаха искри. Влакът се люшна напред, после потегли плавно по релсите.

Четири минути.

Трябваше да закара влака в другия край на тунела, преди камерите да се включат. Задачата на Константин беше да изкара децата и да затвори бронираните врати. Монк му бе обяснил как да заклещи зъбните колела, така че те да не могат да се отворят повече.

Константин имаше още една задача.

Монк беше намерил две миньорски радиостанции. Стигнеше ли до вратите в другия край на тунела, щеше да се свърже с момчето и то да ги отвори. Ако всичко вървеше по план, предимството на изненадата щеше да е на страната на Монк… както и двете заредени до дупка карабини. Мисията му изглеждаше самоубийствена, но имаше ли друг избор? Засега децата бяха в безопасност, но ако операция „Сатурн“ успееше, колко милиони щяха да загинат? Нямаше друг избор, освен да щурмува с огън и жупел централната контролна зала.

Първоначалната му идея беше да саботира пещерата с мините, но когато я сподели с Константин, той поклати уплашено глава. Зарядите — цели петдесет — били свързани с радиодетонатори, обясни му момчето. Дори да съумеел някак да пролази по стръмната петстотинметрова шахта за четири минути, и най-малката грешка в обезвреждането на експлозивите можела да ги задейства.

Така бяха стигнали до сегашния си план.

Влакът се носеше с тракане по тъмния тунел. Голи крушки висяха на интервали по тавана и хвърляха локвички светлина. Първият вагон също си имаше лампа, нещо като фар, който осветяваше релсите отпред. Докато влакът набираше скорост, Монк забеляза километричните маркери отстрани. Според Константин тунелът беше дълъг четири километра.

Монк откри, че е затаил дъх и брои наум. Изброи Цяла минута, преди да мерне цифрата 2 на стената вдясно.

Половината път.

В най-добрия случай щяха да му останат по-малко от трийсет секунди.

Не беше върхът, но не беше и за изхвърляне.

А после светлините угаснаха, сякаш Господ беше плеснал с ръце.

Монк усети въздишката на влака под краката си, сякаш машината изразяваше съпричастието си към неговото отчаяние. С прекъснато захранване, влакът забави и спря в катранения мрак.

А някъде зад Монк, в края на композицията, едно дете изпищя ужасено. Той изтръпна. Познаваше този глас.

Пьотър.

 

Савина гледаше редицата тъмни монитори в контролната зала. Поклати глава. Само преди минути един от техниците я беше повикал заради засечка в системата, нещо свързано с бронираните врати в далечния край на тунела. Когато слезе тук, камерите вече бяха угаснали, а контролиращият ги компютър провеждаше рутинна диагностика, която никой не му беше наредил.

Подозрение вдърви гръбнака й. Нещо не беше наред. Вместо да седи и да гледа безучастно, тя заложи на предпазливостта и изключи захранването към целия тунел.

— МК триста тридесет и седем — каза тя. — В минния комплекс там има подстанция.

Единият от техниците — електроинженер — кимна в потвърждение.

— И ако си спомням правилно, в контролната будка е монтирана камера. За да сте в контакт с техниците там.

Мъжът кимна отново… после очите му се разшириха.

— И захранването й не е свързано с това на тунела. Нормална предпазна мярка, която да гарантира комуникацията между станциите дори когато захранването прекъсне заради авария.

— Дай образ от онази камера — нареди Савина и почука с пръст по един от мониторите.

Инженерът затрака бързо по клавиатурата. След няколко секунди на екрана се появи едрозърнеста чернобяла картина. Камерата беше малка и с ниска разделителна способност, предназначена за служебни нужди и монтирана под ъгъл над контролното табло в будката, за да хваща добре техника, който е на смяна там.

Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.

Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.

Константин.

Какво ставаше, по дяволите?

Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.

Но какво правеха бегълците в мината?

Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.

Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.

Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.

Но мракът…

Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.

Другите деца казваха, че го виждали насън, виждали го да гори. Първо си беше помислил, че му се подиграват, но след като кошмарът се повтори и потрети, децата започнаха да го гледат странно, избягваха го и рядко го включваха в игрите си. Учителите пък се ядосаха. Караха му се, забраниха му да яде кексчета с мед, казваха, че разстройвал другите деца до такава степен, че дни наред всички се проваляли на тестовете. Виняха го, че ги плаши.

Кошмарът плашеше и него, вледеняваше го от страх… при това беше само сън. За разлика от мрака сега, който беше съвсем истински.

Изпаднал в дива паника, Пьотър се опита да избяга от тъмнината, но тя беше навсякъде. Той търсеше светлина там, където я нямаше. Дори и тази пътека го ужасяваше, но беше по-добра от задушаващото черно.

От материята на мрака се родиха трънчета светлина като надупчено с нажежени игли черно платно, призовани от силата на неговия ужас. Отначало няколко, а после още и още. Пьотър гледаше нагоре към звездната картина, която растеше и тласкаше мрака назад.

Но той знаеше истината. Това не бяха звезди.

Умът му се напрягаше, а сърцето му пърхаше като уловена птичка. Взираше се нагоре, звездите ставаха по-ярки, по-големи, по-наблизо. Знаеше, че трябва да отклони поглед. Но очите му се отваряха все повече… както и мракът вътре в него. Мракът също се стремеше към светлината, виеше от тъмната си яма, побеснял от глад.

Звездите падаха все по-бързо, отначало няколко, после се присъединиха и други. От всички посоки, право към него.

Пьотър чу виковете и усети туптящите сърца. Те го изпълниха със светлината си. Падна назад, а нощното небе се срина върху него и подпали самата му същност.

Някъде отдалеч чу предупредителен крясък на шимпанзе.

Защото Марта знаеше тайната му.

Защото в онези мигове след кошмарите, когато се събуждаше с писъци… в онези мигове имаше не само страх, а и екстаз.

Нещо определено не беше наред с децата.

След като прекъсна захранването, Савина продължи да наблюдава картината, предавана от камерата в МК337. Дори и без звук беше ясно, че децата са все така превъзбудени, въртят се хаотично, някои плачат, други са изпаднали в шок и гледат втренчено в пространството. Единствен Константин бе запазил самообладание. Движеше се сред децата, като ту влизаше в обсега на камерата, ту излизаше.

Савина се взираше, търсейки Пьотър в мелето.

Вярно, че разполагаше с десет омеги, но ако момчето беше там…

А после едно от децата в обсега на камерата се срина на пода. Момичето до него се обърна да види какво става и също падна като подкосено. Последваха ги и други деца. Едно изпаднало в паника момче хукна нанякъде… после и то се озова на земята.

Техникът инженер също забеляза това.

— Това от невротоксина ли е? — попита той.

Савина гледаше и мълчеше. Не беше сигурна. Радиочувствителното вещество оставаше инертно, освен ако не влезе в досег с високи дози радиация. Показанията на МК337 никога не бяха достигали такива стойности. В същия миг Константин се появи на екрана. Носеше някакво момиче — отпуснато като мъртво в ръцете му. Сестра му Кишка. Той погледна право към камерата. В очите му се четеше неподправен ужас.

И тогава Савина видя — все едно някой изключи отведнъж светлината в очите му. Страхът се стопи в безизразност и Константин рухна на пода.

Не беше от невротоксина.

Константин и Кишка не бяха пили от лекарството.

От горното ниво се чу тупване. После още едно и още едно.

Савина погледна нагоре.

„О, не…“

Обърна се и хукна към стълбите. Вземаше стъпалата по две наведнъж. Гърбът й се схвана, остра болка прониза сърцето й. Тя влетя в стаята, където я чакаха десетте омеги.

Всички бяха в безсъзнание, някои на пода, други по столовете си с провиснали глави и отпуснати крайници. Савина се спусна към Борис, коленичи до него и сложи пръсти на шията му. Напипа пулс, макар и слаб.

Още беше жив.

Претърколи го и повдигна полупритворените му клепачи. Зениците на момчето бяха силно разширени и не реагираха на светлина.

Савина се изправи и огледа стаята.

Какво, за Бога, ставаше тук?