Джеймс Ролинс
Последният оракул (11)

9.

6 септември, 13:01

Южен Урал

 

Мечката нападна и големият мъж бутна Пьотър надолу по стръмния речен бряг. Протегнал ръце напред, той падна лошо и се търколи. Пукаха клонки, нещо го одраска по врата. Пьотър се търкаляше неотвратимо към реката по настланата с хлъзгави борови иглички земя сред влажната папрат. Не можеше да плува. Водата го ужасяваше.

Викове се отделиха над басовия мечешки рев.

Приятелите му.

Константин и Кишка.

Коляното му се удари в камък и болката го прониза чак до мозъка. После падна по очи на самия бряг на реката. Водата клокочеше току до носа му.

Дръпна се назад, уплашен от отражението си в тъмната вода. Образът му се гърчеше и разливаше, слънчевата светлина затанцува отгоре му, разместена от силния повей, който раздвижи надвисналите над реката клонаци.

Пьотър замръзна, уловен в мъждукащия миг на ужас, там, над тъмната, шеметна вода.

Не беше усетил мечката, докато тя не се надигна пред тях. Сърцето й беше ожесточено от глада, но пронизителна сирена заглушиш ритмичния му пулс.

Ужасът на Пьотър набираше сила.

Не заради водата.

Нито заради мечката.

Светлина и мрак се вихреха под него. Олио върху вода.

Не беше мечката.

Не беше мечката.

Вече се задъхваше от страх.

Не мечката беше страшното.

Нещо друго…

 

 

13:02

 

Монк вдигна единственото си оръжие — раницата, за да посрещне засилилата се към него мечка. Беше блъснал Пьотър към водата, а Константин и Кишка — в шубрака от другата страна. Марта скочи на един нисък клон и се залюля след Пьотър.

Монк изрева и завъртя раницата високо над главата си.

Мечката се носеше право към него. Той метна силно раницата и скочи встрани. Твърде късно. Мечката блъсна краката му и го отвя като товарен влак, а раницата се плъзна без ефект по косматия й гръб.

Монк се удари в дънера на една лиственица и се свлече в основата му. Останал без въздух, той се надигна с усилие, вдигнал ръце да предпази лицето и главата си.

Но мечката не му обърна внимание, а продължи нататък по пътеката.

Монк докуцука обратно. На трийсет-четирийсет метра по-нататък мечката се нахвърли върху нещо — два неясни силуета, които дебнеха в шубрака. Високи вълци с дълги крака и озъбени муцуни. Мечката замахна с лапа и метна единия във въздуха. Другият скочи да я захапе за гърлото, но налетя на жълти зъби и яростен рев. Нададе вой, но продължи да се бори.

Монк мерна металната пластина на тила му. Ловна дружинка от подземния град. И по-точно — авангардът й. Сигурно имаше и други.

Монк подбра без бавене Константин и Кишка. Марта се появи, понесла Пьотър на гръб. Монк взе детето и посочи.

— Тичайте! — прошепна той.

Плюха си на петите. Ако по пътеката наближаваха още преследвачи, мечката щеше да ги забави. Предимство, от което трябваше да се възползват.

Монк хвърли поглед през рамо. Битката продължаваше сред ревове и вой. Мечката бе реагирала мълниеносно и със сляпо ожесточение, което граничеше с ярост. И преди ли си беше имала вземане-даване с тези вълци? Може би войниците бяха излизали на лов с тях по тези места? Или причината беше естествената й реакция срещу извращението над естеството? Като лъвица, която убива деформираното си лъвче, веднага след раждането.

Така или иначе, мечката им беше осигурила преднина.

Колко и докога обаче?

 

 

14:28

Агра, Индия

 

Грей подкара всички през опустошения ресторант. Без ясна цел непрекъснатата стрелба беше замряла до единични откоси, колкото да ги задържи на етажа.

Приклекнал ниско, Грей се насочи към противопожарния изход. Вратата към стълбището беше до асансьора. Него не можеха да използват. Който и да беше организирал засадата, със сигурност имаше хора във фоайето, които да следят централния вход и асансьорите. Извикаха ли асансьора, само щяха да предупредят постовите долу. И да се озоват в капан. Единственият начин беше да слязат по стълбите до друг етаж, да се вмъкнат в някоя стая и там да решат какво ще правят нататък.

Пътят им до стълбището бе затруднен заради въртенето на ресторанта, но именно то беше спасило живота на д-р Мастерсън. Първият куршум беше предназначен за тила му, но въртящата се платформа на ресторанта явно бе отклонила мерника на снайпериста и смъртоносният изстрел завърши като незначително нараняване.

Грей трябваше да признае, че старият професор се държи мъжки. След първоначалния шок се беше взел в ръце и действаше съвсем хладнокръвно. Притискаше ухото си с ленена салфетка, която вече се беше напоила с кръв. Освен това незнайно как бе съумял да грабне панамената шапка и да я нахлупи на главата си. Росауро се движеше на прибежки до него и носеше бастунчето му с дръжката от слонова кост.

Грей и Елизабет стигнаха до гардеробната на ресторанта, следвани на крачка от Росауро и Мастерсън.

— Стълбите — каза Грей.

— Разбрано.

Росауро прекоси на бегом фоайето пред гардероба и взе с плонж последните два метра до вратата на противопожарния изход. Измъкна в движение един полуавтоматичен зиг-зауер от наглезенния си кобур. Все така на колене, тя посегна нагоре, натисна дръжката и избута с рамо вратата колкото да покрие с пистолета пролуката и да огледа стълбището от другата страна.

Грей също ги чу. Ботуши по настланото с теракотени плочки стълбище. Много ботуши.

— Седем до десет — прецени Росауро.

Бяха закъснели.

— Задръж ги — нареди Грей и се претърколи до асансьора.

Изтълкувала погрешно намеренията му, Елизабет посегна към един от бутоните за повикване, но Грей хвана ръката й, преди да го е натиснала. Според таблото над вратите асансьорът още беше във фоайето долу. Със сигурност беше под наблюдение.

Грей притича до едно от сервизните помещения на ресторанта, огледа се набързо и награби купчина сгънати покривки плюс нож за месо. Върна се при асансьора и пъхна ножа между вратите. Натисна, отваряйки пролука колкото да пъхне пръсти и върха на ботуша си между вратите. После с един напън ги отвори докрай.

В същия миг се чу пистолетен изстрел… последван от вик на изненада и болка откъм стълбището. Започна престрелка, но Росауро имаше преимуществото на по-високата позиция. Колко време щеше да им осигури това, Грей не знаеше. Трябваше да побързат, иначе тя щеше да пострада.

Асансьорната шахта тънеше в мрак. Различи само два намаслени кабела. На едната стена имаше метална сервизна стълба.

Възможен изход, ако имаха време. Само че нямаха.

Грей подаде покривките на Мастерсън и Елизабет. Показа им как да ги увият около ръцете си.

— Не е трудно — успокои ги той и посочи кабелите. — Държите се здраво и контролирате скоростта с обувките си. И се опитайте да не вдигате шум, като стигнете до кабинката долу. Чакайте ни там.

Елизабет го погледна притеснено, а Мастерсън завъртя очи. Но стрелбата откъм стълбището не предразполагаше към спорове. Елизабет се престраши първа. Посегна с ръце — грубо увити с покривките — улови кабела и скочи. Извика неволно и се плъзна надолу в шахтата.

Мастерсън я последва, като преди това напъха бастунчето под колана на панталона си, все едно прибира меч в ножница. Беше висок и с дълги крайници, което улесняваше задачата му.

След миг и той пое надолу.

— Тръгвай! — извика Росауро към Грей, без да се обръща. Вместо това произведе още два бързи изстрела. — Аз съм след теб.

— Вратите на асансьора…

— Тръгвай, Пиърс!

Грей не беше толкова глупав, че да спори с жена… особено когато тя държи пистолет. Уви набързо ръцете си, скочи и се плъзна по кабела, като извика предупредително към Росауро.

Гласът му още ехтеше в затвореното пространство на шахтата, когато тя се появи на ръба горе, очертана на светлия фон. Прехвърли се на сервизната стълба, дръпна аварийната ръчка и вратите на асансьора се затвориха. Всичко потъна в мрак. Грей се хлъзгаше надолу, след миг усети как кабелът се разклаща под допълнителната тежест на Росауро.

Очите му бързо се нагодиха към тъмнината, а и през процепа между вратите на всеки етаж се процеждаше по малко светлина. Грей броеше съсредоточено етажите и скоро различи асансьорната кабина под себе си. Два силуета се бяха свили в единия ъгъл.

Малко пламъче прогони мрака долу.

Запалката на Елизабет.

Грей забави скоростта си и скочи леко върху кабинката.

След миг Росауро скочи до него.

Грей откри сервизния капак. Извади оръжието си и повдигна капака колкото да надникне отдолу. Кабинката беше празна, вратите — затворени. Обърна се към другите и им направи знак да останат на място.

Хванал ръба с една ръка, Грей скочи през отвора и се приземи със свити колене, за да омекоти шума. С другата ръка стискаше пистолета си. Посегна към бутона за отваряне на вратите. Откъм фоайето се чуваха викове и трополене. Стрелбата беше хвърлила задрямалия хотел в паника.

Още по-добре.

Можеха да се възползват от хаоса.

Грей натисна бутона и вратите започнаха да се отварят. Той се провря навън и се метна вляво и надолу, където имаше малко палмово дръвче във висока до кръста саксия.

Фоайето вреше и кипеше. Персоналът викаше ту на хинди, ту на английски.

На няколко крачки встрани имаше двама, които изглеждаха твърде спокойни и на всичкото отгоре със сака в нетърпимата жега. С ръце в джобовете. И слушалки в ушите, естествено.

Те също го забелязаха.

Но внезапната му поява ги свари неподготвени. Въпреки тълпата Грей трябваше да действа бързо. Една проточила се престрелка би застрашила живота на повече хора.

С вдигнат през палмовите листа пистолет, той натисна спусъка и повали първия с изстрел в главата. Завъртя се на пръсти и произведе още два изстрела в бърза последователност, за да компенсира липсата на точен мерник. Първият уцели другия в рамото и го завъртя назад. Вторият се заби в стената.

Мъжът стреля през джоба на сакото си, но Грей вече се беше проснал на земята и куршумът само го посипа с мазилка. Легнал на хълбок и с протегнати ръце, той стреля отново на сантиметри от пода. Глезенът на противника му се пръсна и той се стовари тежко по очи на мраморните плочи. Повече не помръдна.

Грей се обърна към асансьора и видя как вратите се затварят.

Хората във фоайето, окаменели за миг, сега се пръснаха с писъци във всички посоки.

Грей натисна бутона.

Нищо.

Погледна към таблото над асансьора. Някой го беше повикал.

И сега асансьорът се движеше нагоре.

Право към стрелците в ресторанта на последния етаж.

 

 

Клекнала върху кабинката, Елизабет усети как макарите на асансьора се завъртат. Кабинката се разклати леко и започна да се издига. Някой беше повикал асансьора.

— Mierda… — изпсува до нея Росауро.

Елизабет погледна нагоре в тъмната шахта.

— Какво ще правим? — попита тя. Пламъчето на запалката потрепваше в ръката й. Чувстваше се безпомощна, а ръцете й потрепваха издайнически.

— Вие ще останете тук — каза Росауро, наведе се и духна пламъчето. — На тъмно. И няма да издавате звук.

После приседна на ръба на отвора и се спусна в кабината.

— Затворете капака — каза тихо тя, вдигнала глава към тях. — Но не докрай. За всеки случай.

„За какъв случай?“

Въпреки това Елизабет направи каквото й беше казано. Затвори внимателно капака, като пъхна кутрето си в процепа. Последното, което видя, беше как Росауро вади оръжието си.

 

 

Грей изруга под нос и хукна към стълбите. Избута неколцина, които се случиха на пътя му и прескочи други двама, свити в подножието на стълбището, покрили с ръце главите си. Хукна нагоре през три стъпала, площадка след площадка, като спираше само колкото да се увери, че асансьорът продължава нагоре. Ако успееше да го изпревари и натиснеше бутона за повикване, щеше да го спре, преди да е стигнал покрива.

Изпусна го за една бройка на втория етаж и продължи на бегом към следващия.

Отгоре се чуха викове, гърлени и отсечени. Изглежда нападателите се спускаха надолу. Грей изскочи на третия етаж да погледне таблото на асансьора и се блъсна в стена — или по-скоро в неин еквивалент от човешко естество.

Ковалски стоеше пред асансьора с пръст на копчето.

— Грей! — каза той и разтърка стомаха си. — К’ви ги вършиш бе, човек?

Вратите се отвориха със звън на камбанка. Росауро изскочи от кабинката и навря пищова си в лицето на Ковалски.

— Хей! — извика той и отскочи крачка назад.

— Ти ли извика асансьора? — попита Грей.

— Ми да, отивах към ресторанта да видя за к’во е цялата врява.

Грей още не можеше да реши кое е най-ценното качество на Ковалски — глупостта или мързелът му.

— Всички вън! — извика той.

Росауро вече се беше задействала и помагаше на Елизабет и Мастерсън да се спуснат през сервизния отвор. Грей ги поведе назад към стълбището. Ковалски пое ариергарда.

Росауро се изравни с Грей, докато препускаха надолу по стълбите.

— Говореха на английски. Без британски акцент. Американци са.

Грей кимна.

Наемници, ако съдеше по вида на двамата във фоайето.

Сети се за мъжа, когото беше видял пред музея на американската история. С поименен бадж от агенцията за отбранително разузнаване. Мейпълторп. Някой е знаел, че ще бъдат тук.

Стигнаха до опустялото фоайе. Грей подкара спътниците си към отворената врата… но преди да са преполовили разстоянието, на пътя им се изпречи човек. С готова за стрелба тъпоноса карабина Д4 в ръце и дългоцевна М24 със снайперистки мерник на гърба.

Стрелецът от съседния покрив.

Цевта на карабината сочеше към носа на Мастерсън.

Този път снайперистът нямаше да пропусне.

А после главата му отскочи рязко назад и той се свлече на колене като марионетка с отрязани конци. Падна по лице и оръжията му издрънчаха на пода. От основата на скалпа му стърчеше лъскава метална дръжка на кама за хвърляне.

Лука стоеше до игривия фонтан зад трупа с нова кама в ръката. Грей изрита хлъзналата се карабина и Ковалски се наведе да я вземе. Лука изтича към тях и измъкна камата си от тила на убития.

— Благодаря — каза Грей.

— Бях излязъл да дръпна една цигара, когато стрелбата започна — обясни циганинът и махна към двора. — Стреляше се през улицата. Отидох там. Качвах се по стълбите, когато чух онзи да слиза, така че се скрих и го проследих до тук.

Грей го тупна одобрително по рамото. Беше спасил живота на всички им. После посочи вратата.

— Всички вън. Трябва да се махнем от тук. Бързо.

Затичаха към улицата.

— Това с „бързото“ може да се окаже проблем — отбеляза Ковалски. Стоеше прилепил плътно ръка до тялото си, скрил наполовина карабината с къса цев под сакото си.

Грей огледа улицата в двете посоки, надникна и към алеята за служебни доставки. Навсякъде беше пълно с таксита, рикши, каруци, камиони и коли.

Всичките неподвижни. Съвсем.

Хор от клаксони и музика цепеше въздуха ведно с какофония от песни. Надолу по улицата се вихреше празнично шествие. Врявата беше прикрила донякъде хаоса в хотела, но не докрай.

Чу се далечен вой на сирена. Градската полиция. Бяха получили съобщение за стрелбата. Чуваха се и викове откъм фоайето. Нападателите скоро щяха да ги настигнат.

Росауро се обърна към него.

— Какво ще пра…?

Пронизителен рев на мотоциклетни двигатели я прекъсна по средата на изречението. Грей се обърна. На няколко пресечки вляво от тях три черни мотора се промушваха на зигзаг през задръстването. Твърде бързо и твърде целенасочено. Не си даваха много труд да пазят пешеходците. Идваха право към хотела. По двама на мотор, тези отзад с пушки в ръцете. Още командоси.

Грей даде знак на хората си да се дръпнат в сервизната алея на хотела, която ги скриваше поне временно. Обърна се към Мастерсън и свали шапката от главата му.

— И сакото, ако обичате — нареди той, докато нахлупваше бялата шапка на собствената си глава.

— Какво сте намислили, сър? — попита Мастерсън, докато събличаше бялото си сако.

— Онзи снайперист се целеше във вас, д-р Мастерсън. Вие сте основната мишена.

— Пиърс… — каза предупредително Росауро.

Грей облече възширочкото сако.

— Смятам да заблудя онези с моторите — обясни той и посочи към пълната с превозни средства улица. С другата ръка посочи тясната уличка, на която се намираха.

— Вие тръгвате натам. Росауро, ти отговаряш за групата. Ще се срещнем във форта, който видяхме на влизане в града.

Росауро млъкна, обмисли плана, после кимна бързо.

— Аз идвам с теб — каза Ковалски. Пристъпи крачка напред и вдигна оръжието си. — Някой трябва да ти пази гърба.

Росауро кимна.

— Предпочитам той да дойде с теб. На мен ми стига, че ще трябва да вардя цивилните.

Грей нямаше време да спори. Малко мускули и огнева мощ нямаше да са му излишни.

— Хайде! — каза той.

— Г-н Пиърс!

Грей се обърна. Мастерсън му хвърли бастунчето си. Грей го улови — последен щрих към маскировката му.

— Само да не го изгубите! Дръжката му е оригинална изработка от осемнадесети век!

Грей излезе на бърз ход от уличката, следван от Ковалски. Затича, накуцвайки, като размахваше бастунчето и викаше с британски акцент:

— Някой да ми помогне! Опитват се да ме убият, за Бога!

Пое към шествието, подтичвайки между неподвижните коли и каруци. Моторите зад него набиха спирачки, стигнали до хотела… после двигателите им ревнаха на нова сметка.

Идваха след тях.

— Захапаха въдицата — измърмори зад него Ковалски.

 

 

06:33

Вашингтон

 

Почукване на вратата стресна Пейнтър. Почти беше задрямал на стола си с лакти на бюрото, провесил нос над купчината бележки и резултати от изследванията на Лиза и Малкълм. Преди известно време беше пратил Кат в медицинския център с изричната заповед да подремне на някое от свободните легла. След цяла нощ на крак май и той трябваше да направи същото.

Натисна бутона под плота на бюрото си и вратата се отвори. Очакваше да види Лиза или Малкълм. Не познал, той изправи изненадано гръб и стана на крака.

Влезе висок мъж с широки плещи и в син костюм. Пригладената му назад рижа коса побеляваше прогресивно.

— Шон?

Шон Макнайт беше директорът на АИОП и негов пряк началник. Пак той беше привлякъл Пейнтър в Сигма преди повече от десетилетие. По онова време Шон ръководеше отдела — първият директор на Сигма, превърнал идеята на Арчибалд Полк в реалност. Освен това — и по-важно — Шон му беше приятел.

Сега му махна да седне.

— Недей да ставаш заради мен, синко — каза той. — Точно на този стол нямам намерение да сядам отново.

Пейнтър се усмихна. В първия му ден като директор Шон му беше пратил кашонче с лекарства против стомашни киселини. Тогава Пейнтър си помисли, че подаръкът е майтапчийски. Уви, две години по-късно кашончето вече беше преполовено.

— Не знам защо, Шон, но си мисля, че твоята работа не ще да е по-лека.

— Днес особено не е. — Шон се отпусна на стол срещу бюрото му. — Пуснах проверка на мъжа, когото командир Пиърс е видял пред музея. Мейпълторп. Джон Мейпълторп.

— Значи баджът с името не е бил фалшив?

— Тъкмо напротив. Мейпълторп е шеф на отдел в агенцията по отбранително разузнаване. Отговаря за Руската федерация и бившите съветски републики.

Пейнтър си спомни първоначалното предположение на Малкълм за това къде Полк е получил смъртоносната доза радиация. В Чернобил. Какво общо имаше Мейпълторп с всичко това?

— Този тип има сериозни връзки в разузнавателните агенции — продължи Шон. — Носи му се славата на безскрупулен, способен на всякакви манипулации. Но също и на човек, който постига резултати. Ценна стока във Вашингтон, както сам знаеш.

— И по какъв начин е замесен в цялата история?

— Четох последния ти доклад. Знаеш всичко за разсекретения проект „Старгейт“. И че в средата на деветдесетте работата по него е била прекратена.

— Само на теория — каза Пейнтър. — Просто е потънал в дебрите на агенцията за отбранително разузнаване.

— Точно така. И преминал под ръководството на Мейпълторп. През деветдесет и шеста към него се обърнали двама руски учени, които ръководели тяхната версия на „Старгейт“. Закъсали с финансирането и търсели нови спомоществователи. И ние сме се съгласили да помогнем — за обща полза в един нов свят, където не граници делят враговете. Така или иначе, малка група язоновци били натоварени да работят съвместно с руснаците. Точно тогава проектът станал строго секретен. Буквално потънал. Само шепа хора знаели, че работата по него продължава.

— Докато Арчибалд не умря на прага ни — каза Пейнтър.

— Смятаме, че е искал да ги разкрие. Да донесе доказателства за дейността им.

— За жестокостите, вършени в името на науката.

— В името на националната сигурност по-скоро — поправи го Шон. — Което е от съществено значение, защото въпросните „съображения“ са смазката, която улеснява движението на тежката вашингтонска машина. Не подценявай Мейпълторп. Той добре познава играта. И още по-лошо — мисли се за патриот. И се е постарал да наложи този свой образ в разузнавателната общност. И у нас, и в чужбина.

Пейнтър поклати глава.

Шон продължи:

— Благодарение на връзките му сега всички разузнавателни агенции в страната търсят този ваш череп. За която абревиатура се сетиш — вътре е. ЦРУ, ФБР, Националната агенция за сигурност, Националната разузнавателна служба и така нататък. Бас държа, че е включил и цяла банда оттеглили се от активна дейност шпиони към Асоциацията на американските пенсионери.

Шон се поусмихна на собствената си шега, но не му се получи особено.

— Засега удържам ситуацията, но не знам докога. Арчибалд беше застрелян буквално на прага ви. Връзката му с Язоновците и със Сигма няма да остане дълго незабелязана. А след правителствената проверка на дейността ни миналата година само Бог знае колко класифицирани нишки водят дотук.

— И накъде биеш? — попита Пейнтър.

— Мисля, че е време черепът да се появи отново на бял свят. Вълците вече стесняват кръга. Мога да извадя черепа на светло чрез друга агенция, така че нищо да не го свързва със Сигма. — Шон срещна и задържа погледа на Пейнтър. — Но дори това ще ви осигури не повече от половин ден допълнително време с момичето. Ако Грей и екипът му не открият някакви отговори дотогава, вероятно ще трябва да се разделим и с нея.

— Това няма да го направя, Шон.

— Може да нямаш избор.

Пейнтър стана.

— Нека първо да ти я покажа. Искам да я видиш, да видиш какво са й направили. И после ми кажи как да предам детето в ръцете на Мейпълторп.

Не му убягна реакцията на Шон — идеята явно не му допадаше. Винаги е по-лесно да подпечаташ съдбата на непознат човек. Въпреки това шефът му кимна и се изправи. Шон не бягаше от трудностите. Именно затова Пейнтър го уважаваше толкова много.

— Хайде води ме при нея тогава — каза Шон.

Излязоха заедно от кабинета и слязоха две нива по-долу, където беше настанено детето.

Кат и Лиза стояха в дъното на коридора пред вратата на стаята. Кат не изглеждаше добре. Беше разстроена още откакто детето нарисува портрет на съпруга й Монк, но постепенно се бе успокоила. Сетила се беше, че е отворила портфейла си пред момичето, за да му покаже снимки на собствената си дъщеричка Пенелопе с надеждата да го спечели на своя страна. В портфейла й имаше и снимка на Монк.

„Обаче съм сигурна, че тя не я видя — беше казала Кат. — Е, почти сигурна“.

Единственото друго обяснение звучеше невероятно — детето е извлякло по някакъв начин образа от главата на Кат, образ на човек, близък до сърцето й.

Така или иначе тя се беше успокоила и дори беше приела да подремне малко. Изтощението само опъваше допълнително нервите й.

Забелязала появата им, Кат забърза към тях. Явно нямаше търпението да ги изчака.

— Директоре — започна задъхано тя в движение, — тъкмо щяхме да ви звъним. Детето пак вдигна висока температура. Трябва да направим нещо. Лиза смята… Лиза смята, че то умира.

 

 

14:35

Агра, Индия

 

Грей бързаше по улицата. Колкото повече наближаваше кръстовището, толкова по-страшно ставаше задръстването. Пешеходците се провираха в плътна тълпа между пълзящите превозни средства. Празничното шествие беше затворило централния път и трафикът се отклоняваше по съседните улици.

Клаксони трещяха, велосипедни звънци дрънчаха, хора крещяха и псуваха наред.

Зад тях ревът на мотоциклетите беше утихнал до пресеклив гърлен вой. Дори преследвачите им бяха затънали в това човешко блато. Въпреки това Грей вървеше с приведена ниско глава.

Ковалски си проби път до него, току под носа на един впрегнат в каруца кон.

— Имаме си и пешаци, между другото.

Грей хвърли поглед през рамо. Трите черни мотоциклета бавно изоставаха в мелето, но вече само с по един човек „на борда“. Останалите си пробиваха пешком път през тълпата. Двама се движеха по фланговете, третият цепеше по средата на пътя.

Трите заплахи се бяха умножили до шест.

— Задачата ни се усложнява — измърмори Грей. Скърпи набързо резервен план и обясни на Ковалски какво да направи и къде ще се срещнат след това. — Аз поемам горния етаж, ти — долния.

Едрият мъж клекна пред един камион и плъзна поглед по купчинките отпадъчен материал с естествен произход — конски, магарешки и камилски говна, осеяли щедро платното.

— И ’що точно аз да поема долния?

— Защото аз съм в бяло.

Ковалски поклати глава и се смъкна още по-ниско, с една ръка на асфалта. Така, къде на три, къде на четири крака, той пое назад към хотела.

Придържайки панамената шапка на главата си, Грей се метна на багажника на едно такси и затича отгоре му по посока на шествието. Ботушите му изтракаха като тимпани по тавана и предния капак на таксито… Оттам се прехвърли върху следващия автомобил в колоната и продължи в същия дух напред, с прескоци и катерене по пресечения терен от коли, таксита и каруци. Действията му дадоха нов повод за крясъци и размахани юмруци. Но в плътната колона от почти неподвижни превозни средства този „горен етаж“ се оказваше най-бързата лента.

Грей погледна през рамо. Преследвачите го бяха забелязали, точно по план, и за да не го изпуснат, тримата пешаци на свой ред бяха поели по горния етаж. Следваха го от три различни посоки, но пък този начин на придвижване не даваше възможност за точна стрелба — ако изобщо поемеха риска да размахат оръжия.

Ниско приведен и с помощта на изисканото бастунче Грей скачаше като жаба към шумното меле на празничното шествие. Идеята беше да отдалечи тримата пешаци от мотоциклетите.

Разделяй и владей.

Плъзна се по наклонения покрив на поредния пикап и обхвана с поглед лепкавото човешко море зад себе си. Море, в чиито води неподозирано се беше появила акула. Грей не виждаше Ковалски, а само делата му. Далеч назад водещият мотоциклет свърна покрай един камион и когато се изравни с кабината му, мотористът внезапно се изви назад и се разтресе. Чу се далечно тройно припукване, не по-различно от празничните фойерверки на шествието.

Мотоциклетът потъна в кипящото море ведно с водача си.

Ковалски все така не се виждаше никъде. Преследвачите не отделяха очи от основната си мишена — Мастерсън, тоест Грей — и за мъжагата беше още по-лесно да ги причака по ред на удобно място, да навре дулото на откраднатата карабина в тялото на минаващия покрай него моторист и да стреля от упор.

Акулата едва-що беше излязла на лов.

Грей обърна гръб на Ковалски и кървавите му занимания и продължи напред към хаоса и врявата на празничното шествие. Неизбродна маса от тела, които пееха, танцуваха, дюдюкаха, смееха се и крещяха. Музика прииждаше на вълни от рогове и цимбали. Празнуваха Джанмаштами — рождението на Кришна.

От високата си позиция по покривите на колите Грей виждаше групички, които танцуваха прословутата Рас Лила, традиционен манипурски танц, представящ ранните палави години на Кришна, когато си падал по доячки. Плътното множество беше изпъстрено и с човешки пирамиди от покачили се един върху друг младежи, които се пънеха да достигнат глинени гърнета, окачени високо над улицата. Гърнетата, наречени „дахи-ханди“, бяха пълни с масло и извара. Играта пресъздаваше детските подвизи на Кришна, когато той и приятелчетата му организирали набези срещу маслото на комшиите.

Отвсякъде звучеше традиционният насърчителен възглас:

— Говинда! Говинда!

Едно от имената на Кришна.

Грей напредваше по превозните средства към шествието. Придвижването му по горния етаж много скоро свърши — там, където централната пътна артерия беше затворена, а трафикът се отклоняваше встрани. Той скочи от капака на последното такси и хлътна в тълпата.

Погълнат от празничното множество, той бързо махна шапката и съблече бялото сако. Реши да запази бастунчето обаче — държеше го в едната ръка, а с другата притискаше пистолета си до бедрото, докато си пробиваше път през хората. Насочи се към тротоарчето по края на площада, обточен с дюкяни и сергии с лакомства, събрали свои миниатюрни тълпи от клиенти.

Според плана с Ковалски трябваше да се съберат при северозападния ъгъл на площада. Не можеха да продължат към срещата във форта, преди да са се отървали окончателно от опашката си. Грей стигна до сграда с противопожарен изход. Металната стълба беше издърпана до долу, а балконите гъмжаха от зяпачи. Той се изкатери до втория етаж, откъдето виждаше тълпата като на длан, и се заоглежда за Ковалски.

Него не видя, но веднага забеляза един от преследвачите си, който тъкмо скачаше от капака на камион в края на колоната от автомобили. Двамата му другари вече се бяха смесили с тълпата, но черните им каски ги издаваха от пръв поглед. Единият се наведе и вдигна от земята стъпкана и лекьосана бяла шапка. Погледна я ядосано, после я захвърли и се заоглежда объркано.

Грей се надяваше, че ще признаят безнадеждността на така развилата се ситуация и ще се откажат от преследването. Уви, нещата никога не се уреждаха толкова лесно.

Ковалски се вряза в тълпата. Сакото му приличаше на просешка дрипа, ръцете му бяха празни, а по едната му буза имаше кръв. Но най-лошото в случая беше ръстът му. Бедният стърчеше с глава и половина над мнозинството от празнуващите околовръст. Придвижваше се бавно през тълпата и се оглеждаше, заслонил с ръка очите си срещу яркото слънце. Само че този път не Ковалски беше акулата в морето.

Едната „каска“ посочи към него и даде знак на другарите си. Беше го познал. Тримата тръгнаха към него от различни посоки.

Лошо.

Грей се обърна, но балконът беше съвсем претъпкан, дори по стълбата бяха накацали хора. Нямаше начин да стигне навреме до мелето долу.

Той се завъртя напред, покатери се на парапета и скочи… право нагоре.

Дебел намаслен кабел беше опънат от горния балкон през площада. Грей протегна ръка и го закачи с дръжката на бастунчето. Инерцията го тласна напред, той залюля крака да набере още скорост и се хлъзна по кабела, в средата на който висеше поредното голямо глинено гърне „дахи-ханди“. Грей стискаше здраво бастуна с една ръка, а другата протегна право надолу.

Когато петите му минаха над една от черните каски, Грей стреля между краката си. Куршумът пръсна шлема като орехова черупка и повали мъжа на земята.

А после Грей се удари във върха на човешката пирамида, устремила се към глиненото гърне. Избута младежа най-горе и зае мястото му, но докато се мъчеше да запази равновесие, бастунът заподскача надолу по стената на пирамидата… заедно с пистолета му.

Грей погледна надолу и видя множество от зяпнали го лица.

Сред тях и двете оцелели „каски“.

Останал без оръжие, той стъпи здраво върху раменете на човека отдолу и вдигна ръце. Хвана дъното на голямото глинено гърне, откачи го от кабела и с една бърза молитва към Кришна го метна по по-близкия стрелец.

Молитвата му беше чута.

Тежкото гърне фрасна нещастника право в лицето, пръсна се на парчета и го заля с разтопено масло. Онзи се свлече като чувал с картофи.

Третият вдигна пистолета си и се прицели. Двата изстрела съвпаднаха с крясъците на пощурялата тълпа… но Грей вече беше другаде. Пирамидата под него се срина и куршумите свирнаха над главата му.

Полетът му свърши сред купчина размахани крайници.

Грей зараздава лакти наляво и надясно в опит да стъпи някак си на земята. Стрелецът тръгна към човешката купчина с пистолет в ръка. Преди да е стрелял обаче, нещо бяло се стрелна пред лицето му. Главата му отскочи рязко назад — бялото нещо се оказа дръжката от слонова кост на вездесъщото професорско бастунче, което Ковалски беше открил в тарапаната и използвал като бейзболна бухалка в последния момент.

Пръсна кръв и мъжът падна като отсечено дърво на паважа.

Ковалски грабна пистолета му и протегна бастунчето през плетеницата от крайници. Грей стисна дръжката и Ковалски го издърпа.

— Смърт чрез масло — отбеляза едрият мъж. — Доста оригинално, като си помислиш. А уж било вредно само заради холестерола.

Площадът около тях вреше панически. Хора бягаха във всички посоки. Униформени полицаи се мъчеха да газят напреко на човешкия поток. Грей и Ковалски, привели глави, се понесоха с тълпата, която скоро ги изведе на съседна улица.

Продължиха с бърз ход нататък и след няколко минути едрата червеникава снага на форта се появи пред тях, кацнала досами река Ямуна. Поеха към древното укрепление — крепостта Акбар — една от основните туристически атракции на града, която отстъпваше единствено на Тадж Махал.

Таксита, пикапи и лимузини изпълваха булеварда отпред.

— Пиърс! — извика някой.

Шей Росауро махаше, застанала до една от лимузините, истински кит — дълъг и бял. Грей тръгна натам. Лука стоеше до отворената врата. Мастерсън и Елизабет вече седяха вътре.

— Доста бие на очи, като си помислиш — отбеляза Грей, оглеждайки лимузината.

— Затова пък ще побере всички ни — обясни Росауро и се усмихна лукаво. — Пък и кой е казал, че не можем да се поглезим малко?

— Дамата не говори празни приказки — каза Ковалски и се отправи към предните места. — Ръцете ме сърбят да го подкарам това нещо.

— Не! — извикаха едновременно Грей и Росауро.

Ковалски се нацупи, завъртя се на пета и хлътна отзад. Росауро се качи след него.

Преди да последва примера им, Грей огледа тротоарите и улиците. Май никой не им обръщаше особено внимание. По всичко личеше, че са се отървали от опашката. Насочи поглед към реката.

Белият мрамор на мавзолея грееше под слънцето в далечината, спокоен и вечен, потънал в дрямка до искрящата вода.

Грей обърна гръб на Тадж Махал.

Само мъртвите спяха толкова спокойно.

Едва се беше качил в лимузината, когато Мастерсън ахна вбесено:

— Какво си направил с бастунчето ми, за Бога?

Грей се тръшна на широката седалка. Изящната дръжка от осемнайсети век беше цялата в кръв, а финият релеф бе издраскан непоправимо от близката си среща със стоманения кабел.

— Бастунчето е най-малкият ви проблем, професоре — каза Грей.

Мастерсън го изгледа ядно, докато лимузината се включваше в движението.

Грей посочи превързаното му ухо.

— Някой се опитва да ви убие. Въпросът, д-р Мастерсън, е защо.