Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 111 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5

История

  1. — Добавяне

11.

6 септември, 17:38

Припят, Украйна

 

Николай вървеше през увеселителния парк на призрачния град.

Стари жълти колички за картинг тънеха в локви зловонна зеленикава вода и високи до кръста бурени, Покривът им отдавна беше пропаднал и само металната конструкция ръждясваше над локвите. Малко По-нататък на фона на ниското следобедно слънце тъмнееше гигантското виенско колело. Седалките с жълти сенници се полюляваха лениво върху ръждясалия му скелет. Символ и паметник на опустошението, предизвикано от чернобилската авария.

Николай продължи нататък.

Увеселителният парк бил построен в чест на Първи май, празника на труда, през далечната 1986 година. Но градът не доживял откриването му — седмица по-рано Припят, дом на четиридесет и осем хиляди работници и техните семейства, загинал под смъртоносното було на радиацията. Построеният през седемдесетте години град бил образец на съветската архитектура и градоустройство — там били Театърът на енергетиците и великолепният хотел „Полисия“, имало модерна болница и десетки училища.

Сега от театъра бяха останали руини. Брези растяха по покрива на хотела. Училищата представляваха купища строителни отломки, сред които се валяха мухлясали учебници, стари кукли и дървени блокчета за игра. В една от стаите Николай беше видял купища стари противогази, захвърлени като скалпове на мъртъвци. От процъфтяващия някога град бяха останали счупени прозорци, сринати стени, стари креватни рамки и ронеща се мазилка. Дървета и бурени растяха на воля и поглъщаха съграденото от човека. Сега тук идваха само туристи на обиколка из призрачния град — срещу четиристотин долара на човек.

А причината за всичко това…

Николай заслони с ръка очи и се вгледа напред. Буца с неясни очертания се открояваше в далечината на три, три и половина километра от града.

Чернобилската атомна централа.

Експлозията в четвърти реактор беше изхвърлила токсичен облак, който обви целия свят. Тук обаче заповедта за евакуация се забавила с тридесет часа. Гората около Припят почервеняла от радиоактивния прах. Хората я смитали от балконите и верандите си, докато само на три километра от града горели плутониеви пожари.

Николай поклати глава, най-вече заради следващия го репортерски екип, който подготвяше репортаж за вечерните новини. Николай вървеше през увеселителния парк. Предупредили го бяха да се придържа към новата асфалтова алея, която пресичаше руините на изоставения град. Извън нея, в мочурището на градската пустош, радиационните нива рязко се повишавали. Най-опасните места бяха обозначени с триъгълни жълти знаци. Новата асфалтова алея бе направена за удобство на потока от знаменитости, официални лица и журналисти, които се стичаха към Чернобил заради инсталацията на новия стоманен саркофаг върху разпадащата се бетонна черупка на стария.

Довечера хотел „Полисия“ щеше да си върне за кратко част от прежното великолепие. Балната зала беше ремонтирана набързо, изпразнена и почистена за провеждането на официалния коктейл. Дори брезите по покрива бяха отсечени.

Чуждестранните гости трябваше да бъдат посрещнати подобаващо все пак. Очакваха се представители на почти всички държави, дори шепа холивудски звезди. Тази вечер Припят щеше да грейне — пъстро галапредставление в центъра на радиационната пустош.

Щяха да присъстват президентът и министър-председателят на Русия, както и немалко членове на горната и долната палата на Федералното събрание. Мнозина вече бяха пристигнали и правеха пълни с клишета изявления за волята за промяна и реформи в опит да извлекат политически дивиденти от това монументално събитие.

Но никой не беше по-гръмогласен и патетичен в призивите си за истинска промяна от депутата Николай Солоков. А след таз сутрешния опит за покушение срещу него той се беше озовал в самия център на медийното внимание.

Следен от камерите, Николай излезе от асфалтовата алея и тръгна към една близка стена. Там с черно на светлия фон бяха очертани силуетите на две деца, които си играят с камионче. Говореше се, че някакъв луд французин прекарал месеци в Припят. Негови рисунки — сенки в оттенъци на черното — можеха да се видят из целия град, натрапчиви и затрогващи, призраци на загиналите деца.

Собствената му сянка — Елена, остана на асфалта. Беше избрала тази конкретна рисунка като най-въздействащата, но по-рано през деня беше проверила с дозиметър района, за да е сигурна, че нивата на радиация са в границите на поносимото.

Тази вечер всичко опираше до театрален майсторлък.

Николай се подпря на стената. Плъзна пръсти по детските силуети. После вдигна ръка и разтърка бавно челото си. Елена се беше погрижила да капне малко амоняк върху ръкава на сакото му. От силната миризма очите му се насълзиха.

Той се обърна към камерите, без да отдръпва ръка от лицето на едното призрачно дете.

— Ето затова трябва да се променим — каза той и обхвана с жест града. — Кой би могъл да погледне този мъртъв пейзаж и да отрече, че нашата велика страна трябва да направи решителната крачка към една нова ера? Трябва да оставим всичко това зад гърба си… но да запазим завинаги спомена.

Изтри бузата си и стисна решително челюсти — няколко сълзи щяха да бъдат от полза, но не биваше да изглежда слаб. Гласът му се извиси гневно към микрофоните:

— Вижте този град! Природата поглъща унищоженото от човека. Някои нарекоха това място Райската градина на Чернобил. И наистина, градът е погълнат от хубава гора. Пеят птички. Сърни се разхождат по улиците. Но нека не забравяме, че се върна и друго. Вълците.

Отправи поглед към хоризонта.

— Не позволявайте красотата тук да ви заблуди. Сега Припят може да прилича на градина, но тази градина е радиоактивна. Всички ние минахме през две военни бариери, за да влезем в трийсеткилометровата забранена зона около Чернобил. Всички ние минахме покрай двете хиляди транспортни средства, с чиято помощ са били потушени радиоактивните пожари на реактора. Пожарни, хеликоптери, линейки — които все още излъчват толкова много радиация, че никой не смее да ги доближи. Всички ние носим дозиметрови значки, които да следят радиацията. Така че не се заблуждавайте. Природата се е върнала, но ще носи белега на катастрофата поколения наред. Изглежда здрава и жизнена, но не е. Това тук не е прераждане. Това тук е само една фалшива надежда. За да постигнем истинско прераждане, трябва да насочим поглед в нови посоки, към нови цели, към един нов ренесанс.

Замълча и се обърна отново към детските силуети на стената. Поклати глава.

Противното би било немислимо — тъжно завърши той. Някой изръкопляска откъм алеята. Обърнал гръб на камерите, Николай се усмихна. Докато операторите запечатваха решителната му поза, собствената му сянка погълна силуетите на децата. Той изчака така още миг, после тръгна обратно към асфалта.

Пое назад към хотела. Елена вървеше след него. Зад поредния завой Николай видя хотел „Полисия“ и раздвижването отпред. Дълга черна лимузина спря пред централния вход, обградена от флотилия бронирани седани. Мъже в черни костюми се изсипаха от придружаващите автомобили и оформиха плътен кордон. Новопристигналата знаменитост слезе от лимузината и вдигна ръка за поздрав.

Прожектори и светкавици се насочиха мълниеносно съм новодошлия и осветиха като в ореол профила му. Никой не можеше да сбърка този силует. Президентът на Съединените американски щати. Пристигнал да подкрепи жизненоважния ядрен пакт между Русия и САЩ.

Основната причина за козметичното разчистване на Припят беше визитата на подобни височайши особи. За да не попадне в сянката на американския президент, Николай изчака новодошлите да влязат във фоайето на хотела. Щом пътят се разчисти отново, той пое напред.

Всичко вървеше по план.

Погледна към чернобилската атомна централа, очертана от косите лъчи на залязващото слънце.

По това време утре щяха да празнуват раждането на един нов свят.

 

 

17:49

Южен Урал

 

Монк стоеше на билото и местеше поглед по заоблените възвишения. Слънцето залязваше и низините помежду им тънеха в дълбоки сенки.

— И трябва да минем оттук? — попита той. — Няма начин да заобиколим?

Константин сгъна картата.

— Да, иначе трябва да изминем стотици километри и да изгубим дни. Ако пресечем напряко, до мината от другата страна на Карачей има само двайсетина километра.

Монк сведе поглед към мочурливата долина. Реката, по чието течение се бяха спуснали, стигаше до това било и се изливаше в широката долина под тях. Както и много други големи и малки потоци. Под косите лъчи на слънцето водопадите и естествените водни каскади грееха като реки от живак. Ала потъналата в сенките на ниските възвишения долина далеч не вдъхваше оптимизъм с наводнените си гори и обширните кръпки открити черни блата, обточени с високи треви и тръстика. Пътят през долината щеше да е труден, а след залез слънце лесно можеха да се изгубят.

Монк въздъхна издълбоко. Нямаха друг избор — трябваше да минат през блатото. Обърна се към Кишка и Пьотър. Децата седяха на един повален дънер и приличаха на полуудавени котета. Бяха изминали близо километър, носени от бързите речни води, докато студът не ги принуди да излязат на брега. На другия бряг, разбира се — водата би трябвало да прекъсне следата им, а и със спускането си по планинските склонове реката ставаше все по-широка. Останалите на отсрещния бряг тигри трябваше да преплуват бързата и широка река, за да уловят отново дирята им.

През последните два часа Пьотър мълчеше и очевидно се тревожеше заради Марта. Но поне не показваше признаци на паника — явно тигрите не бяха наблизо или поне той не ги усещаше.

Когато излязоха от водата, Монк накара всички да съблекат дрехите си, да ги изстискат, колкото могат, и пак да ги облекат. А последвалият двучасов преход в най-горещото време на деня беше свършил останалото. Но сега пак щяха да се намокрят, а слънцето се скриваше. Чакаше ги студена нощ.

Само че Константин беше прав. Трябваше да продължат. Не можеха да останат тук, в гората на високото, където тигрите бяха в стихията си. Мочурището поне предлагаше някаква защита.

Монк пое надолу по стръмния наклон, като подбираше най-лекия път. Помагаше на Пьотър, а Константин стискаше за ръка сестра си. Двете по-малки деца бяха на ръба на изтощението. Малобройната им групичка бързо потъна в хладните сенки и от топлината на слънцето остана само спомен.

Тук дърветата бяха по-големи, основно борове и брези. Но покрай лабиринта от вливащи се в блатото потоци и ручеи тук-там се редяха върби, свели тъжно рамене и потопили вейки във водата.

Монк вървеше напред, проправяйки пътека. Ниската растителност представляваше гъста маса от хвойна и къпинак. Но колкото по-кално ставаше под краката им, толкова по-редки ставаха храстите. Скоро прескачаха от туфа мъх към следващата, което не беше трудно, защото тук мъхът очевидно се чувствате добре. Мекият зелен килим покриваше оголените скали и се катереше по светлите стволове на брезите сякаш в опит да ги всмуче под земята.

Движеха се все по-бавно, буквално „затънали“ в тинята между все по-обширните кръпки застояла вода.

Пронизителен вик накара Монк да вдигне очи. Орел се плъзна ниско над дърветата, с криле широки колкото разперените ръце на възрастен човек.

Орел, излязъл на лов.

Което само подсети Монк за опасностите, които дебнеха зад тях.

Ускори крачка. Като никога теренът тук изглежда понасяше на малките. Леките им телца почти не раздвижваха гъстата кал, докато Монк трябваше да внимава на всяка крачка, иначе рискуваше да остане без ботуши.

Напредваха едва-едва и за час изминаха не повече от километър. Монк често виждаше змии да се разбягват пред тях, а веднъж мерна и лисица, която хукна по една могилка и бързо изчезна от погледа. Напрягаше слух за всеки звук. Чуваше, че нещо се движи през блатото. Отчупено разклонение на рог говореше за наличието на популация от елени.

Преди да се усетят, вече газеха до глезените във вода и се движеха на зигзаг от остров на остров. Студеният въздух миришеше на влага, водорасли и плесен. Насекоми жужаха непрестанно и гласовете им се сливаха в бял шум, с който свикнаха бързо. Слънцето се спускаше зад планинските възвишения и в блатото под плътния балдахин на боровете ставаше все по-тъмно.

Монк вече не крачеше, а газеше.

Константин се изравни с него. Все още стискаше сестра си за ръка. Момичето буквално вървеше и спеше.

Пьотър се беше залепил за Монк. Държеше го за ръката, а когато стигнеха до по-дълбок участък, Монк го вдигаше на раменете си.

Момчето изведнъж стисна силно ръката му. Нещо чупеше клони и се движеше право към тях.

„О, не…“

Монк изкрещя, защото знаеше какво идва.

— Тичайте! Бързо!

Вдигна детето, което се бореше и викаше. Константин зацапа напред с високо вдигнати колене, влачейки Кишка след себе си. Левият крак на Монк затъна до средата на прасеца. Опита се да го издърпа, но напразно. Все едно беше стъпил в цимент.

Звукът на кършещи се клони приближаваше стремглаво. Монк хвърли Пьотър пред себе си и се обърна да посрещне атаката. Чу как детето цопна във водата. Но вместо да избяга, Пьотър тръгна назад към него.

— Не! Пьотър, бягай!

Но момчето го подмина миг преди нещо голямо да изскочи от клоните и да цопне тежко във водата. Момчето и нещото се прегърнаха в пристъп на искрена радост.

Марта.

Монк напразно се мъчеше да овладее пулса си.

— Пьотър, следващия път… гледай да ме предупредиш, моля те — промърмори той и се зае да измъкне крака си от гъстата кал.

Шимпанзето прегърна Пьотър и го вдигна над плитката вода. Константин и Кишка зацапаха назад към тях. Марта пусна внимателно Пьотър и прегърна по ред другите две деца. После пристъпи към Монк, разперила широко ръце. Той се наведе и на свой ред беше прегърнат. Тялото й беше горещо, дъхът й прогори ухото му. Монк усети тремора на изтощение в старите й кости. Прегърна я крепко, като си мислеше колко разстояние е трябвало да измине старото шимпанзе, за да се събере отново с тях.

Докато се изправяше обаче, се зачуди как всъщност ги е намерила Марта. Че ги е настигнала, беше разбираемо — докато те газеха в калта и тинята, тя се беше придвижвала от клон на клон и така беше стопила разстоянието. Как обаче ги беше открила?

Монк се взря в тъмнеещия гъстак.

А щом тя ги беше проследила…

— Хайде, движение — каза той и махна към сърцето на мочурището.

Отново в пълен състав, те поеха през заблатената местност. Завръщането на Марта ободри децата, но тежкият терен скоро помрачи настроението на всички. Константин се влачеше най-отпред. Пьотър гледаше да е близо до Монк, а Марта се придвижваше основно по дърветата, прехвърляше се от клон на клон и пръстите на краката й току забърсваха водата.

Слънцето бавно изчезна зад планинските възвишения и ги потопи в почти непрогледен мрак. Монк едва различаваше Константин на няколко крачки пред себе си. Сова избуха някъде вляво да посрещне нощта с проточения си кух призив.

Константин извика към тях откъм гъст върбалак. В гласа му прозвуча напрежение:

— Изба!

Монк не знаеше значението на руската дума, но тя определено му прозвуча зловещо. Забърза след момчето и откри, че водата става по-плитка.

Мушна се под балдахина от върбови клонки и видя поредното островче. Само че това не беше пусто като другите. Върху ниската могилка клечеше миниатюрна барака на ниски подпори. Построена беше от сурови трупи, покривът й бе обрасъл с гъст мъх. Единственият прозорец тъмнееше. Нямаше признаци на живот. От комина не излизаше пушек.

Константин ги чакаше сред високата тръстика в началото на островчето.

Монк стигна до него.

Високото момче посочи:

— Ловна хижа. Има ги из цялата планина.

— Ще ида да проверя — каза Монк. — Ти стой тук.

Прекоси островчето и тръгна да обикаля бараката. Беше много малка, с комин от зидани камъни. Тревата стигаше до кръста му. Нямаше признаци някой да идвал тук скоро, от години дори. Прозорецът беше с капаци, зарезени отвътре. Имаше и малък кей, но без лодки. Само една плоскодънка — нещо като сал със заострен нос — беше изтеглена сред тръстиките до кейчето. Салът беше наполовина обрасъл с мъх, но с малко късмет може би щеше да им свърши работа.

Монк се върна при хижата и пробва да отвори вратата. Не беше заключена, но дъските се бяха издули и се наложи да я дръпне силно няколко пъти, преди тя да се отвори неохотно със скърцане на ръждясали панти. Вътрешността й беше тъмна и миришеше на мухъл. Но поне беше сухо. Имаше само едно помещение. Подът беше от чамови дъски с разпръсната отгоре слама. Мебелировката се състоеше от малка маса и четири стола. Покрай едната стена от край до край се редяха грубо сковани шкафове, но нямаше нищо, което да прилича на кухня. Явно храната се приготвяше в огнището, където бяха струпани няколко метални тенджери и тигани. Имаше и купчина сухи дърва за огрев.

Супер.

Монк застана на прага и махна на децата да идват.

При други обстоятелства не би губил време тук, но всички имаха нужда от почивка и особено малките. Прозорецът беше плътно затворен с капаци и Монк Реши, че могат да си позволят малък огън. Добре би било да изсушат дрехите и обувките си и да изкарат на топло най-студената част от нощта. А после, сухи и отпочинали, можеха да продължат нататък още преди зазоряване, а с малко късмет — да използват и сала.

Константин му помогна да накладе огън, а другите две деца седнаха на пода, сгушени в Марта. Константин намери кибритени клечки в намаслена кутия и старите сухи подпалки пламнаха веднага. Огънят се разгоря бързо, като пукаше и пращеше. Димът се устреми към отвора на комина.

Докато Монк слагаше нова цепеница в огъня, Константин се зае да провери съдържанието на шкафовете. Откри риболовни такъми, ръждясал фенер с плискащ се на дъното му керосин, тежка ловна кама и полупразна кутия с патрони за пушка. Но не и пушка, уви. В едно от чекмеджетата момчето видя няколко омачкани и пожълтели списания с голи жени, които Монк побърза да конфискува, а после им намери и приложение като подпалки. На най-горния рафт в шкафа имаше нещо наистина полезно — четири силно избелели юргана, сгънати и увити в чаршаф.

Докато им раздаваше юрганите, Константин посочи раницата, която Монк беше оставил до вратата. Монк погледна натам. Момчето сочеше към портативния радиационен монитор във форма на значка. Значката вече не беше бяла, а розовееше, макар и слабо.

— Радиация — измърмори Монк.

Константин кимна.

— Преработвателната фабрика, която е отровила езеро Карачей. — Той махна на североизток. — Оттам радиацията е проникнала и в почвата.

Заразявайки подпочвените води, осъзна Монк. И къде се оттичаше всичката вода в тукашните планини? Монк погледна към затворения прозорец и си представи блатото отвън.

Поклати глава.

А си беше въобразявал, че проблемите му се изчерпват с някой и друг човекояден тигър.

 

 

19:04

 

Пьотър седеше гол-голеничък пред огъня, увит с дебелия юрган. Обувките им бяха наредени пред огнището, а дрехите им висяха на импровизиран простор от рибарско влакно. Влакното беше толкова тънко, че панталонът и ризата му сякаш се носеха във въздуха.

Танцът на припукващите пламъци му беше приятен, но димът — не. Кълбеше се към комина, сякаш беше нещо живо, родено от огъня.

Потрепери и се примъкна по-близо до ярките пламъци.

Старшата сестра в училище обичаше да им разказва за Баба Яга — как живеела вдън гората в къщичка от трупи, която се движела на кокоши крака и търсела деца, които да изяде. Пьотър се замисли за подпорите на хижата, които беше видял на идване. Ами ако това беше къщичката на Баба Яга, забила острите си нокти в земята, за да не се виждат?

Изгледа подозрително дима.

А Баба Яга нямаше ли си и невидими слуги?

Плъзна поглед из стаята. Нямаше хвърчащи предмети като в приказката. Но пък пламъците хвърляха игриви сенки навсякъде, така че беше трудно да се прецени. Премести се още по-близо до топлината на огъня, но къдравият дим все така привличаше погледа му.

Заклати се леко напред-назад. Ритмичното движение винаги го успокояваше. Марта седна до него и го придърпа към себе си. Той се сгуши в прегръдката й. Силната й ръка го притисна още по-близо.

„Не се страхувай“.

Но той се страхуваше. Страхът пълзеше по вътрешната страна на черепа му като хиляди малки паячета. Не откъсваше очи от пушека, защото знаеше, че точно там се крие опасността — димът се къдреше през комина и, сигурно щеше да предупреди Баба Яга, че в къщата й има деца.

Сърцето му заби бързо-бързо в гърдите.

Вещицата идваше.

Усещаше я.

Очите му се разшириха, вперени в пушека. Опитваше се да съзре опасността.

Марта бърбореше утешително в ухото му, но напразно. Баба Яга идваше, за да ги изяде. Грозеше ги опасност. Деца в опасност. Огънят изпука и го стресна. И тогава разбра.

Не деца.

Дете.

И не едно от тях.

А друго.

Пьотър се взря напрегнато в дима, разбутвайки мрака, за да стигне до истината. И в къдрите на дима видя кой беше в опасност.

Неговата сестра.

Саша.

 

 

11:07

Вашингтон

 

— ДИК синдром — обясни Лиза край леглото на момичето.

Кат се опитваше да разбере. Стоеше, притиснала ръце към стомаха си, вперила поглед в тъничкото дете, което се беше изгубило в нощницата, чаршафите и възглавниците на болничното легло. Кабели се точеха изпод чаршафите към медицинската апаратура покрай едната стена, която следеше кръвното налягане и сърдечната дейност на детето. Вливаха му система с физиологичен разтвор и лекарства. Въпреки това само за няколко часа бледата кожа на момичето беше придобила сивкав оттенък, а устните му посиняваха.

— Дисеминирана интраваскуларна коагулация — преведе Лиза, което не помогна особено. Със същия успех можеше да й говори на латински.

Монк щеше да знае за какво става въпрос, помисли си Кат. Нали имаше медицинско образование. Побърза да прогони тази мисъл от главата си — и без това още не беше дошла на себе си, след като видя рисунката на детето. То несъмнено я беше нарисувало за Кат. Между двете им се беше породило нещо, някаква връзка. Кат го беше доловила в очите й, докато й четеше. През повечето време малката изглеждаше отнесена и некомуникативна, но на няколко пъти беше вдигнала очи към нея. И в тях Кат беше съзряла светлинка — най-вече доверие, но и още нещо, сякаш двете се познаваха отдавна. Коктейл, който беше разтопил сърцето й. Кат си даваше сметка, че като млада майка, инстинктите и хормоните й са във върхова точка, а емоционалното й състояние е нестабилно заради скорошната загуба на съпруга й.

— Какво означава това? — попита Пейнтър.

Стоеше до Лиза от другата страна на леглото. Току-що се беше върнал с новини от Грей. Той и екипът му били нападнати и в момента пътували към северните райони на Индия. Пейнтър веднага разпоредил разследване кой може да стои зад атаката — опитът за покушение над д-р Мастерсън със сигурност не бил съвпадение и организаторът му е знаел, че Грей ще се срещне с него в Индия. Въпреки спешния характер на разследването, директорът беше отделил време да слезе в лазарета и да чуе доклада на Лиза.

Преди малко бяха излезли резултатите от кръвните тестове.

Преди Лиза да е отговорила на въпроса му, в стаята влезе Шон Макнайт. Беше свалил сакото и вратовръзката си, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. След доклада на Грей се беше обадил тук-там. Пейнтър се обърна към него с вдигната въпросително вежда, но Шон махна на Лиза да продължи и се отпусна тежко на един стол до леглото. Беше стоял при детето през последния час и дори сега сложи несъзнателно ръка на чаршафа. Двамата с Кат си бяха поговорили доста. Шон имаше две внучета.

Лиза се изкашля и каза:

— ДИК синдромът е патологичен процес, при който кръвта започва да образува миниатюрни съсиреци във всички системи и органи. Това скоро изчерпва съсирващите фактори на организма и води до вътрешно кървене. Причините са разнообразни, но ДИК обикновено възниква като вторичен проблем в резултат на друго заболяване. Ухапване от змия, рак, тежки изгаряния, шок. Една от най-често срещаните причини е менингитът и по-точно септичното възпаление на мозъка. Което, като се има предвид високата температура и…

Лиза махна към устройството, имплантирано в черепа на детето, и сви притеснено устни.

— Всички изследвания потвърждават диагнозата. Намалени тромбоцити, повишено ниво на FDP — това са остатъчните вещества след разтварянето на съсиреци в кръвния поток, удълженото време на кървене. Сигурна съм в диагнозата. Вливаме й антитромбин и дротрекогин алфа. Това би трябвало да я стабилизира временно, но за да решим окончателно проблема, трябва да лекуваме първичното заболяване, което е предизвикало ДИК. Проблемът е, че не знаем какво е то. Детето не е септично. Кръвните тестове и анализите на гръбначномозъчната течност са отрицателни. Може да е вирусно, но според мен си имаме работа с нещо друго, нещо, за което дори не подозираме и което е свързано с импланта. Кат си пое дълбоко дъх.

— А без да знаем това…

Лиза скръсти ръце също като Кат.

— Състоянието й се влошава. Вливанията ще ни спечелят малко време, но трябва да разберем къде е истинският проблем. Лекарският черен хумор е родил и друг прочит на съкращението ДИК — „Дъртата идва с косата“.

Кат се обърна към Пейнтър.

— Трябва да направим нещо.

Той кимна и погледна към Шон.

— Нямаме избор. Трябват ни отговори. Ако имахме време, сигурно и сами бихме открили първопричината за състоянието на детето. Истината е, че има хора, които знаят повече, запознати са с тази специфична биотехнология и са осведомени на какво поточно е било подложено момичето.

Шон въздъхна.

— Ще трябва да действаме много внимателно. Явно Шон и Пейнтър вече бяха обсъждали този въпрос, помисли си Кат.

— Какво сте намислили?

— Ако искаме да спасим това дете — започна Пейнтър и сведе поглед към крехкото момиче, — ще трябва да си легнем с врага.

 

 

23:38

 

Трент Макбрайд крачеше по дългия пуст коридор. Тази част на „Уолтър Рийд“ беше затворена за ремонт. Болничните стаи от двете страни на коридора бяха в ужасно състояние, с мухъл по стените и ронеща се мазилка, но не те го интересуваха, а психиатричното отделение със строг режим в дъното на коридора. Там стените бяха на циментена замазка, прозорците имаха решетки, а вратите бяха стоманени с малки зарешетени отвори.

Трент стигна до последната килия. Пред вратата имаше пазач. За всеки случай. Пазачът отстъпи встрани и подаде на Трент връзка ключове.

Той ги взе и погледна през малкото прозорче. Юри лежеше облечен в леглото. Трент отключи вратата и Юри се надигна. Изглеждаше ненормално жизнен за годините си — явно караше на силни коктейли от андрогени и други забавящи стареенето хормони. Руснаците бяха луди на тая тема — дай им да експериментират с лекарства.

Отвори широко вратата.

— Време е да свършим малко работа, Юри.

Мъжът стана и го изгледа гневно.

— Саша?

— Ще видим.

Юри тръгна към вратата. В изражението му се четеше твърде много решителност и Трент изведнъж се изпълни с подозрения. Вместо да се пречупи от изтезанията, този тип май беше почерпил допълнителна сила, също като меч, който става все по-як под ударите на чука; Може пък силите на стареца да не се дължаха единствено на инжекции в задника.

Но изпълнен с решителност или не, Юри му беше в ръцете.

Въпреки това Трент даде знак на въоръжения пазач да ги придружи. Близо метър и деветдесет висок и два пъти по-тежък от руснака, той не смяташе, че има нужда от ескорт. Допреди малко поне. Нещо в очите на Юри не му вдъхваше доверие.

Тръгнаха назад по коридора.

— Къде отиваме? — попита Юри.

„Да забием един последен пирон в ковчега на Арчибалд Полк“, отвърна наум той. Трент беше дирижирал смъртта на стария си приятел, а сега планираше да сложи край и на едно от най-успешните му начинания — тайната организация, чиято концепция Арчибалд беше създал, докато работеше за Язоновците.

Екип от учени-убийци.

В основата си — язоновци с автомати.

И след като уби професора, сега Трент трябваше да унищожи и неговата рожба. За да продължи собствената му работа, Сигма трябваше умре.