Джеймс Ролинс
Последният оракул (2)

„Човеко, познай себе си и ще познаеш вселената и боговете“

надпис в храма на Делфи

398 година от новата ера

Планината Парнас, Гърция

 

Дошли бяха да я убият.

Жената стоеше при порталната колонада на храма. Потръпваше в тънката си дреха, семпла риза от бял лен пристегната в кръста, но не студът преди зазоряване вледеняваше костите й.

Осветена от факли процесия се изкачваше по склоновете на Парнас като река от огън. Следваше широката павирана пътека на Свещения път, който лъкатушеше към храма на Аполон. Мечове се удряха в щитове и задаваха ритъм на стъпките им — петстотин мъже, цяла кохорта от римския легион. Пътят се виеше между потрошени статуи и отдавна плячкосани съкровища. Всичко, което можеше да гори, беше опожарено.

Танцуващите сред руините пламъци на факлите създаваха илюзията за по-добри времена, огънят вдъхваше измамен живот на отколешно великолепие — преливащи от злато и скъпоценности ракли, легиони от статуи, излезли изпод длетото на най-добрите майстори, тълпи, сбрали се да чуят пророческите думи на Оракула.

Вече не беше така.

През последното столетие Делфи беше понесъл ударите на галски завоеватели, на тракийски вандали, но най-много поражения му бе нанесла немарата. Малцина идваха да чуят думите на Оракула — козар, таящ съмнения във верността на жена си, някой и друг моряк преди да потегли през водите на Коринтския провлак.

Дошъл беше краят на старите времена, краят на Делфийския оракул. След тридесет години на пророчества тя щеше да е последната с името Пития.

Последната пророчица от Делфи.

Ала с тази прокоба идеше и едно последно предизвикателство.

Пития се обърна на изток, където небето започваше да просветлява.

„О, розоволика Еос, богиньо на зората, ако можеше да пришпориш Аполон и да впрегне той четирите си коня в слънчевата колесница“.

Една от сестрите на Пития, млада послушница, излезе от храма зад нея.

— Господарке, елате с нас — примоли й се младата — Още не е късно. Още има време да избягаме при другите в пещерите на високото.

Пития сложи утешително ръка на рамото й. През изминалата нощ другите жени бяха потеглили към негостоприемните чукари над храма да потърсят убежище в пещерите на Дионис. Но Пития имаше да свърши още нещо тук — един последен дълг.

— Господарке, няма време за това последно пророчество, нима не разбирате?

— Трябва да го направя.

— Тогава направете го сега. Преди да е станало късно.

Пития се извърна.

— Трябва да изчакаме зората на седмия ден. Така правим ние.

Тя беше започнала подготовката още по залез слънце предната вечер. Окъпала се беше в сребърния извор на Кастилиа, пила беше от извора на Касотис, изгорила бе дафинови листа върху олтара от черен мрамор пред храма. Следвала беше ритуала прецизно, също като първата Пития преди хиляди години.

Само дето този път пророчицата не беше сама по време на ритуалното пречистване.

С нея беше момиче, едва навършило дванайсет години.

„Толкова малко, а така странно“.

Детето беше стояло голо във водата на извора, докато другите жени го миеха и мажеха с благовонни масла. Не беше казало и дума, само стоеше с протегната ръка, отваряше и затваряше пръсти, сякаш да хване нещо, което другите не виждаха. Кой ли бог го беше наказал с такова страдание, благославяйки го в същото време? Дори Аполон не би направил такова нещо, в това Пития беше сигурна. Само че думите на детето отпреди трийсет дни можеха да идват единствено от боговете. Думи, които се бяха разчули и без съмнение причиниха огньовете, които сега се катереха към Делфи.

По-добре изобщо да не бяха водили детето тук.

Пития се беше примирила с мисълта, че Делфи ще изчезне в забвение. Помнеше добре думите на една от предшественичките си, живяла преди столетия — думи на зловеща поличба.

Император Август я попитал: „Защо Оракулът се умълча така?“.

Сестра й отговорила: „Едно еврейско момче, бог, що владее сред благословените, иска да напусна този дом…“.

Тези думи се оказаха вярно пророчество. Култът към Христос се разпространи като горски пожар, погълна империята и унищожи всяка надежда, че старите порядки ще се завърнат.

А после, преди месец, доведоха в храма странното момиче.

Пития откъсна очи от факлите и погледна към адитума, вътрешното светилище на Аполоновия храм. Момичето чакаше вътре.

Беше сираче от далечния град Хиос. Хората от столетия водеха такива деца в храма, за да прехвърлят товара по отглеждането им на сестрите. Повечето биваха отпращани. Оставаха само най-съвършените — със стройни тела, с ясен поглед и недокоснати. Аполон никога не би приел повреден съсъд за предсказателския си дух.

Затова когато доведоха това тънко като върбова клонка момиче и го съблякоха голо на стъпалата пред Аполоновия храм, Пития не спря втори път погледа си на него. Детето беше мърляво, тъмната му коса — рошава и оплетена, кожата му — надупчена с белези от шарка. Но не външният вид беше отблъснал Пития, а нещо по-дълбоко, някакво инстинктивно усещане за погрешност. Може би заради начина, по който момичето се клатеше напред-назад, или заради очите, които гледаха, без да виждат.

Хората, които го доведоха, твърдяха, че детето е докоснато от боговете. Че можело да каже колко маслини има на дървото само като го погледне, че стигало да докосне за миг бременна овца, за да познае кога ще се оагни.

Тези твърдения събудиха любопитството на Пития. Тя повика момичето при себе си на входа на храма. Детето се подчини, но без никаква целенасоченост в движенията, сякаш ветровете го носеха нагоре. Наложи се Пития да го дръпне за ръката, за да седне на най-горното стъпало.

— Как се казваш? — попита тя слабото дете.

— Името й е Антея — извика отдолу един от придружителите й.

Пития не сваляше поглед от детето.

— Антея, знаеш ли защо са те довели тук?

Момичето мълча дълго, а накрая измърмори, свело поглед към каменното стъпало:

— Домът ти е празен.

„Е, поне може да говори“.

Пития обърна очи към вътрешността на храма. В огнището посред голямата зала гореше огън. В момента храмът наистина изглеждаше празен, но в думите на детето сякаш се съдържаше нещо повече.

Може би се дължеше на поведението му. Така странно, така отнесено, сякаш стоеше с единия крак в свят, различен от реалния.

Детето вдигна ясните си сини очи — очи невинни. Те контрастираха с думите, които се отрониха от устата му:

— Ти си стара. Скоро ще умреш.

Придружителят понечи да сгълчи момичето откъм подножието на стълбите, но Пития вдигна ръка и каза спокойно:

— Рано или късно всички умираме, Антея. Така е подреден светът.

Момичето поклати глава.

— Еврейчето няма да умре.

И странните очи отново се впиха в Пития. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Явно някой беше въвел детето в култа към Христос и неговия окървавен кръст. Имаше нещо в думите му обаче… Някаква странна мелодика.

„Еврейчето…“

Напомняше й за гибелното предсказание на нейната предшественичка.

— И друго ще дойде — продължи детето. — Друго момче.

— Друго момче? — Пития се приведе към нея. — Кое? Откъде ще дойде?

— От сънищата ми. — Момичето разтърка ухо с основата на дланта си.

Усетила, че в детето се крият неизследвани дълбини, Пития настоя:

— Това момче — попита тя, — кое е то?

Последвалите думи изтръгнаха стон от насъбралото се множество — дори то усети богохулството в тях.

— Той е братът на еврейчето — каза детето и стисна силно подгъва на робата й. — Той гори в сънищата ми… и ще изгори всичко. Нищо няма да остане. Дори Рим.

През месеца, който последва, Пития се постара да научи нещо повече за това, дори прие момичето в сестринството. Уви, детето все повече се вглъбяваше в себе си, а накрая съвсем онемя. Но съществуваше начин Пития да научи повече от него.

Ако момичето наистина беше благословено, силата на Аполоновия дъх — предсказателските му изпарения, щеше да освободи тайните, заключени в главата му.

Но щеше ли да им стигне времето?

Някой я докосна по лакътя и Пития се отърси от спомените.

— Господарке, слънцето… — напомни й по-младата сестра.

Пития извърна глава на изток. Хоризонтът пламтеше — знак за предстоящия изгрев. Откъм римския легион в ниското се чуха викове. Мълвата за момичето се беше разнесла. Предсказанията за гибел бяха стигнали далеч… до ушите на самия император дори. Пристигнал беше имперски пратеник с искане „обладаното от демони“ дете да бъде отведено в Рим.

Пития беше отказала. Боговете бяха пратили това дете на нейния праг, в Аполоновия храм. И тя нямаше да се откаже от него, преди да го е подложила на изпитание.

Първите лъчи на слънцето прорязаха източния хоризонт.

Седмият ден на седмия месец започваше. — Чакали бяха достатъчно.

Пития обърна гръб на осветения от факли легион.

— Хайде. Нямаме време.

Забърза към вътрешността на храма. И там имаше пламъци, но те бяха гостоприемната топлина на сведеното храмово огнище. Две от по-старшите сестри — твърде стари, за да издържат трудното изкачване към пещерите — бяха останали да поддържат огъня.

Пития кимна признателно на всяка от тях, после мина край огнището.

В дъното на храма имаше стълбище, което се спускаше към подземното светилище. Само слугините на Оракула имаха право да влизат там. Мраморните стъпала преминаха в необработен варовик и свършиха в малка пещера. Тя била открита случайно преди векове — един козар наближил отвора й, попаднал под влиянието на сладките Аполонови пари и получил странни видения.

Ако можеше този велик дар да изтрае още един изгрев…

Пития завари детето в пещерата. Облечено беше с възголяма за ръста му туника и седеше с кръстосани крака до бронзовия триножник със свещения омфалос — висок до кръста огладен камък, който символизираше пъпа на света, центъра на вселената.

В помещението нямаше друго освен омфалоса и високо трикрако столче над естествена пукнатина в пода. Макар отдавна да беше свикнала с Аполоновите изпарения, Пития и този път пое с наслада и удивление издигащото се през процепа ухание, наситено с аромата на бадемови цветове.

Пророческото дихание на бог Аполон.

— Време е — каза тя на по-младата си сестра, която я беше последвала долу. — Доведи детето при мен.

Пития седна на трикракото столче. Парите на Аполоновия дъх я обляха.

— Побързай.

По-младата сестра вдигна детето на ръце и го положи в скута й. Пития го прегърна нежно — като майка детето си, — но момичето не отвърна на ласката.

Пития вече усещаше ефекта на извиращите от земните недра изпарения. Познат гъдел плъзна по тялото й. Гърлото й се затопли от съприкосновението с Аполон. Полезрението й започна да се стеснява.

Но детето беше много по-дребно от нея и по-податливо на изпаренията.

Главата му се отпусна назад, клепачите му се затвориха. Ясно беше, че няма да издържи дълго проникването на Аполон. Ала в името на последната им надежда Пития трябваше да го подложи на това изпитание.

— Дете — изрече напевно Пития, — кажи ни повече за онова момче и за гибелта, която е предсказало. Къде ще се появи той?

Малките устни помръднаха в шепот:

— От мен. От сънищата ми.

Тъничките пръсти намериха ръката на Пития и я стиснаха силно.

Думите се зарониха от устните на детето:

— Твоят дом е празен… Изворите ти са пресъхнали. Но ще потече нов пророчески извор.

Ръцете на Пития се стегнаха около телцето. От толкова време храмът тънеше в немара…

— Нов извор — прошепна обнадеждено тя.

— Тук, в Делфи?

— Не…

Дишането на Пития се учести.

— Къде тогава?

Устните на момичето помръднаха, но думи не се чуха. Пития разтърси телцето му.

— Къде?

Момичето вдигна тънката си ръка и я постави на корема си.

И в този миг видение завладя Пития, видение за сребърни води, които извират от пъпа на момичето, от утробата му. Нов извор. Но видението от Аполон ли беше дошло? Или беше родено от собствената й отчаяна надежда?

Крясък раздра транса й. Груби гласове долетяха отгоре. Нечия фигура нахлу откъм стълбите — беше една от старшите сестри при огъня. Притискаше с ръка рамото си. Червено цвете растеше отдолу. Черно острие на стрела се подаваше между пръстите й.

— Закъсняхме — извика старицата и се срина на колене. — Римляните…

Пития чу думите на жената, но остана потопена в изпаренията. Пред вътрешния й взор се лееше изворът на момичето, нов източник на пророческа сила. После миризмата на римските факли се промъкна във видението й. Сребърният извор се оплете с тъмночервен поток и се отля към бъдещето.

Детето се отпусна безжизнено в ръцете й, изгубило се напълно в омаята на изпаренията. Пития изучаваше трескаво видението и постепенно съзря как тъмният поток оформя черен силует… сянка на момче. Зад него се издигаха пламъци.

Думите на детето отпреди месец прозвучаха в ушите й:

„Братът на еврейчето… онзи, който ще подпали света…“

Пития притисна отпуснатото телце към гърдите си. Пророчеството на детето намекваше както за гибел, така и за спасение. Би било по-добре да го остави на имперския легион, може би за да сложи край — тук и сега — на такова едно несигурно бъдеще. Силни гласове проехтяха откъм вътрешността на храма. Така или иначе, вече не можеха да избягат. Освен в смъртта.

Само че видението се разгръщаше в нея.

Аполон беше изпратил детето. При Пития.

„Нов извор ще потече“

Тя си пое дълбоко дъх, приемайки докрай Аполон в себе си.

„Какво трябва да направя?“

 

 

Римският центурион прекоси залата. Беше получил изрични заповеди. Да убие момичето, което предрекло гибелта на империята. Предната нощ бяха заловили една храмова слугиня — съвсем млада жена, още девойка. Докато я биеха с камшик — и преди той да я даде на мъжете си — слугинята беше признала, че детето още е в храма.

— Донесете повече факли! — изрева той. — Претърсете всеки ъгъл!

Някакво движение в дъното на залата привлече погледа му и той изтегли меча си.

Откъм сенките на стълбище се появи жена. Залитна няколко крачки напред — като замаяна. Облечена цялата в бяло, с венец от лаврови клонки на главата.

Центурионът знаеше коя е.

Делфийският оракул.

Овладя с усилие обзелия го страх. Като мнозина легионери и той съблюдаваше тайно старите ритуали. Дори колеше бик в чест на Митра и се мажеше с кръвта му.

Само че ново слънце се издигаше на хоризонта и нищо не можеше да го спре.

— Кой смее да поругава храма на Аполон? — извика към тях жената.

Притиснат от погледите на подчинените си, центурионът тръгна решително към нея.

— Предай момичето! — настоя той.

— Няма го. Дори вие не можете да го достигнете.

Центурионът знаеше, че това е невъзможно. Храмът беше обграден.

Въпреки това някаква тревога го тласна напред.

Пророчицата препречи пътя към стълбите и сложи ръка на нагръдника му.

— Светилището долу е забранено за мъже.

— Но не и за императора. А аз съм негов пратеник.

Жената не помръдна.

— Няма да минеш.

Центурионът беше получил заповеди с печата на император Теодосий, предадени му лично от сина на императора — Аркадий. Старите богове трябваше да замлъкнат окончателно, старите храмове трябваше да бъдат изравнени със земята. Из цялата империя, включително и в Делфи. Центурионът беше получил още една заповед.

И щеше да я изпълни.

Заби меча си дълбоко в корема на пророчицата, докато върхът не излезе през гърба й. Жената изстена. Залитна и се опря на рамото му, сякаш прегръдка между влюбени. Той я блъсна грубо назад.

Кръв плисна по доспехите му, по пода.

Оракулът се срина на мрамора, после падна на хълбок. Протегна трепереща ръка и натопи длан в локвата от собствената си кръв.

— Нов извор… — прошепна, сякаш даваше обещание.

А после тялото й се отпусна в прегръдката на смъртта.

Центурионът прекрачи през трупа й и заслиза с меча напред по стълбите, които го отведоха в малка пещера без изход. Труп на старица се валяше в локва черна кръв. Трикрако каменно столче лежеше преобърнато до пукнатина в пода. Той огледа пещерата, обиколи я дори.

Невъзможно.

Тя беше празна.

 

 

Март 1959 г.

Карпатите, Румъния

 

Майор Юри Раев отвори вратата на руския камион ЗиС-151 и скочи върху набраздения от коловози черен път. Краката му се подгънаха. Подпря се на зелената врата на спазарения камион, като не знаеше да го проклина ли, или да благодари на съдбата за него. Гърбът още го болеше след едноседмичното пътуване през планината. Имаше чувството, че зъбите му са се разклатили от друсането. Уви, само превозно средства като това можеше да издържи по каменните серпантини и наводнените пътища до изолирания зимен лагер.

Погледна през рамо — задната врата на каросерията се беше спуснала с трясък и войници в черно-бели униформи скачаха на пътя. Зимното им облекло се сливаше със снега и камънаците на гъсто залесените височини. Утринната мъгла още тежеше тук-там като групи от сърдити призраци.

Мъжете псуваха и тропаха да раздвижат кръвта в краката си. Огнени връхчета на цигари припламнаха за последно — някои захвърлени, други стъпкани с пета. Войниците зареждаха калашниците си, макар тяхната група да беше само ариергард със задача да отцепи района и нищо повече.

Юри се обърна напред, когато вторият по ранг в тази мисия, лейтенант Добрицки, пристъпи към него. Добрицки беше набит украинец с надупчено от белези лице и счупен нос, със зимна камуфлажна униформа като останалите. Червените кръгове от очилата за сняг още личаха на лицето му.

— Майоре, лагерът е отцепен.

— Те ли са? Онези, които търсим?

Добрицки сви рамене, в знак че оставя това на неговата преценка. Веднъж вече ги бяха пратили за зелен хайвер — нападнали бяха зимен лагер на полумъртви от глад селяни, които работеха на минимални надници в една каменна кариера.

Юри се намръщи. Тази планина беше от друго време, от друга епоха — каменната. Изостанала, пълна със суеверия и бедност. Ала зъберите на обраслите с непроходима гора хребети бяха идеално скривалище за онези, които не искат да бъдат намерени.

Юри мина встрани и огледа завоя на раздраната от коловози пътека, която минаваше за път. Водещите камиони в колоната бяха нахвърляли сняг и кал на буци отстрани. През дърветата се виждаха двайсетина мотора „ИМЗ-Урал“, всеки с по един въоръжен войник в коша. Тежките мотоциклети бяха избързали напред, за да отцепят района и да отрежат всички пътища за бягство.

Слухове и изтръгната чрез изтезания информация ги бяха насочили към това отдалечено място. Дори и тогава се наложи да обходят стотици километри из планината и да опожарят някое и друго селце, за да притоплят спомените на обитателите им. Никой не искаше да говори за карпатските цигани. Особено за този конкретен клан, обвит в слухове за „стригои“ и „морои“. Зли духове и вещици.

Беше ли ги открил най-сетне?

Лейтенант Добрицки запристъпва от крак на крак.

— Сега какво, майоре?

Гримасата на украинеца не убягна на Юри. Макар и майор от Съветската армия, той не беше войник. Беше с една глава по-нисък от Добрицки, имаше коремче и лицето му беше подпухнало. Мобилизиран от Ленинградския държавен университет, Юри се беше издигнал до сегашния си чин по стълбицата на военно-научните подразделения. Едва на двайсет и осем години, той вече оглавяваше биофизичната лаборатория към Държавния надзорен институт за медицински и биологически изследвания.

— Къде е капитан Мартова? — попита Юри. Представителят на съветското военно разузнаване рядко се отделяше от Добрицки и държеше всичко под око.

— Чака ни при входа на лагера.

Добрицки пое по права линия през кишата в средата на пътя. Юри мина встрани, където земята още беше замръзнала и се ходеше по-лесно. Свърнаха зад последния завой и лейтенантът посочи към лагера, сврян на завет под стръмни канари и обграден от тъмен лес.

— Цигани — изръмжа Добрицки. — Както поискахте, нали?

„Цигани, но дали бяха от клана, който му трябваше?“

Циганските фургони бяха боядисани в избелели нюанси на зелено и черно, с големи колела, високи колкото Юри. На места боята се беше обелила и отдолу се виждаха скритите по-ярки цветове, спомен от по-добри времена. Високите дървени фургони бяха покрити със сняг, от ръбовете им висяха ледени висулки. По прозорците им имаше скреж. Черни дупки в земята бележеха мястото на отдавна изстинали огньове. Дълбоко в зимния лагер се виждаха два, които още горяха — по-скоро клади, отколкото огньове, пламъците им по-високи от фургоните. Друг фургон стоеше настрана опожарен.

Под импровизиран навес от камъни и дървесни трупи стояха два товарни коня с провиснали унило глави. Кози и няколко овце се мотаеха из лагера.

Войниците бяха обградили мястото. Тук-там се валяха трупове с окъсани дрехи и кожени шуби. Живите не изглеждаха много по-добре. Обитателите на лагера бяха измъкнати от фургоните и палатките си.

В другия край на лагера се чуха викове — войници изкарваха последните цигани. Залп от автоматична стрелба. „Калашников“. Юри плъзна поглед по окаяното множество. Някои от жените се бяха свлекли на колене и плачеха. Смуглите мъже гледаха отровно нападателите. Повечето бяха ранени — някои кървяха от огнестрелни рани, други бяха със счупена ръка или крак.

— Къде са децата? — попита Юри.

Отговорът дойде от другата му страна, ясен и звънък като леда по тези високи земи.

— Барикадирани в църквата.

Юри се обърна към говорещия — капитан Савина Мартова, разведчикът на мисията, потънала в черен шинел. Тъмната й коса се сливаше с кожата от руски вълк по ръба на качулката.

Вдигна ръка към кулата, която се издигаше отвъд фургоните и палатките. Това като че ли беше единствената масивна сграда тук. Изградена изцяло от местен камък, църквата се сливаше с канарите наоколо.

— Когато пристигнахме, вече бяха там — допълни Савина.

Добрицки кимна.

— Сигурно са чули рева на мотоциклетите.

Савина срещна погледа на Юри. Утринната светлина затанцува в зелените й очи. Тя май не беше съгласна с лейтенанта. Именно Савина беше донесла научната документация в института на Юри — тетрадки и хартиени рула от Аушвиц-Биркенау, сред които дневниците на д-р Йозеф Менгеле, „Ангелът на смъртта“ на концентрационния лагер.

Не един и два пъти Юри се будеше потънал в студена пот след като изчете материалите. Всеизвестно беше, че д-р Менгеле е провеждал всякакви ужасни експерименти със затворниците, но явно е бил особено пристрастен към циганите и най-вече към техните деца. Подкупвал ги с бонбони и шоколади, поощрявал ги да му викат „чичко Пепе“. И всичко това, за да спечели доверието им. Накрая всички те били убити… но преди това Менгеле открил две специални близначки, две уникални деца от цигански произход.

Еднолични момичета. Саша и Мена.

Юри беше изчел записките му със смесени чувства — на възхищение и ужас.

А бележките на Менгеле за забележителните близначки бяха повече от подробни — възраст, семейна история, кръвни връзки, всичко. Подложил на изтезания близките на децата, за да измъкне още и още детайли, които проверил, като тествал момичетата. Ускорил експериментите, но войната свършила и бил принуден да сложи преждевременно край на проекта. Убил близначките, като инжектирал фенол в сърцата им.

Беше излял гнева и объркването си на белия лист:

„Wenn ich nur mehr Zeit gehabt hfltte…“

„Само ако имах още време…“

— Готов ли си? — попита го Савина.

Юри кимна.

Придружени от Добрицки и още един войник, двамата влязоха в лагера. Юри заобиколи някакъв труп, проснат по лице в локва замръзнала кръв.

Църквата се появи пред тях. Беше изградена изцяло от дялани камъни, без прозорци. Единствената й врата беше затворена, скована от дебели трупи и обкована с мед. Сградата приличаше повече на крепост, отколкото на църква.

Двама войници стояха до вратата със стоманен преносим таран в ръце.

Добрицки погледна към Юри.

Той кимна.

— Разбийте я! — нареди отсечено лейтенантът.

Мъжете залюляха тарана и удариха. Разхвърчаха се трески. Вратата издържа още два удара. След това поддаде с трясък.

Юри пристъпи напред.

Малки газени лампи осветяваха вътрешността. От двете страни се редяха пейки, обърнати към повдигнат на подиум олтар. Деца на всякаква възраст се криеха между тях, странно умълчани.

Юри продължи към олтара, като оглеждаше децата. Много от тях бяха с уродства — с микроцефалия, заешка устна, джуджета. Едно от децата нямаше ръце, само торс. „Кръвосмешение“, помисли си Юри и кожата му настръхна. Нищо чудно, че местните хора се страхуваха от този цигански клан и разказваха истории за духове и чудовища.

— Как ще разбереш дали това са децата, които ти трябват? — попита Савина с неприкрито отвращение в гласа.

Юри цитира изречение от признанията на един нещастник, изтръгнати с изтезания от Менгеле:

— Леговището на човиханите.

Това беше циганската дума за магьосник или шаман. Ставаше дума за рожденото място на близнаците, тайна, пазена от циганите още от времето, когато са се зараждали клановете.

— Те ли са, или не са? — настоя Савина.

Юри поклати глава.

— Не знам.

Продължи напред към едно момиче, седнало пред олтара. Детето стискаше парцалена кукла до гърдите си, макар собствените му дрехи да не бяха в по-добро състояние от материала за куклата. Юри скъси разстоянието помежду им и забеляза, че детето изглежда съвършено, недокоснато от уродствата на другите. Ясносините му очи грееха в полумрака.

Такива очи рядко се срещаха при циганите.

Същите като на Саша и Мена.

Юри коленичи пред нея. Тя сякаш не го забелязваше. Погледът й минаваше през него. Мъжът усети, че момичето все пак не е наред и уродството му навярно е по-лошо от останалите деформации тук.

Макар че очите и не се фокусираха дори за миг, тя вдигна ръка към него.

— Унки Пепе — промълви на цигански с тънко гласче.

Вълна на страх заля Юри. „Чичо Пепе“. Галеното име, с което децата наричали Йозеф Менгеле. Използвали го всички циганчета, с които „работел“. Но тези деца тук бяха твърде малки, за да са виждали концентрационен лагер отвътре.

Юри се вгледа в празните сини очи. Знаеше ли детето към какво се стремят той и изследователският му екип? Как би могло да знае? Спомни си написаното от Менгеле:

„Само ако имах повече време…“

Юри нямаше да се сблъска с този проблем. Екипът му щеше да получи цялото необходимо време. Комплексът вече се строеше. Далеч от любопитни очи.

Савина пристъпи към него. Искаше отговор.

Юри имаше такъв. Разбрал го беше от пръв поглед — още щом зърна лишеното от изражение лице на момичето. Въпреки това се поколеба.

Савина сложи ръка на лакътя му.

— Майоре?

Нямаше връщане назад, затова той кимна, сякаш да признае пред себе си и света ужаса, който щеше да последва.

— Да. Това са „човиханите“.

— Сигурен ли сте?

Юри кимна отново, без да сваля поглед от сините очи на детето. До слуха му достигна заповедта, която Савина даде на Добрицки:

— Качете всички деца в камионите. Останалите елиминирайте.

Юри не се възпротиви на заповедта. Знаеше защо са дошли тук.

Детето все така протягаше ръка към него.

— Унки Пепе — повтори то.

Той пое тъничките пръсти в дланта си. Вече нямаше измъкване, нямаше връщане назад.

„Да, аз съм“.