Джеймс Ролинс
Последният оракул (16)

14.

6 СЕПТЕМВРИ, 23:04

Пенджаб, Индия

 

— По-нататък не може — каза Аби Банджее.

Грей не оспори преценката му. Джипът беше затънал до калниците в размекнатата пръст. Уморен до смърт и с обтегнати до скъсване нерви, Грей изведе мерцедеса до едно по-високо и каменисто място.

Вече два часа дъждът се лееше като из ведро. Що за облаци можеха да изсипят толкова вода, по дяволите? Манговата овощна градина отдавна беше останала зад тях и вече петдесетина километра се движеха през пресечен терен, гъсто залесен и див, с по-стръмни възвишения. А от проливния дъжд ручейчетата се разляха и водата изпълни всички по-ниски места. Сякаш целият свят ронеше крокодилски сълзи.

Но поне се бяха отървали от хеликоптерите. Дъждът снижаваше критично видимостта и преследвачите се отказаха от гонитбата, след като изгубиха плячката си сред хилядите акри овощни насаждения. Абе познаваше отлично земята тук и ги беше извел от градината през една дълбока долина, която ги изплю сред тази негостоприемна дивотия.

„Тук никой не идва — беше обяснил Абе. — Земята не става за обработване“.

Меко казано, ако питаха Грей.

— Не е далеч — увери ги индиецът, когато Грей наби спирачки. — Остава по-малко от километър. Но ще трябва да вървим пеша.

Грей скри джипа под надвисналите клони на едно голямо дърво. Изключи двигателя и плъзна поглед по камънаците наоколо, мислейки си за храма върху гръцката монета. Според Абе тук някъде имало подобна постройка. Точно натам се бил запътил д-р Полк преди да изчезне. Само шепа от местните селяни знаели за мястото. За недосегаемите то било свещено, вдъхвало им едновременно благоговение и страх.

Защо беше тръгнал насам д-р Полк? С какво храмът го е заинтригувал толкова?

Вода се лееше по предното стъкло и замазваше гледката.

— Дали да не изчакаме дъждът да спре? — предложи Мастерсън.

Грей си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Не искаше утрото да ги завари тук, нито в близката околност. Хеликоптерите щяха да подновят лова още на зазоряване, а огромният джип се виждаше отдалеч сред хълмовете. Грей вече беше изключил GPS устройството на мерцедеса — смяташе, че именно с негова помощ руснаците са ги проследили от Делхи.

Натрупали се бяха много въпроси без отговор, но едно нещо той знаеше със сигурност. Ако ще тръгват по последните стъпки на д-р Полк, най-добре беше да го направят сега.

Обърна се към пътниците отзад.

— С Абе тръгваме веднага. Останалите можете да останете в джипа.

Елизабет вдигна ръка.

— Аз също ще дойда. Ако наистина наоколо има изгубен храм, може да ви бъда от полза.

Ковалски кимна.

— Където отива тя, там съм и аз.

Елизабет го стрелна с поглед, който претърпя бърза метаморфоза от остро раздразнение към нещо значително по-колебливо.

— Не бива да се разделяме — каза Росауро и взе раницата си.

Лука кимна.

Мастерсън завъртя театрално очи.

— Е, явно всички ще се измокрим до кости.

И така те се изсипаха един след друг от джипа под проливния дъжд. Само след няколко крачки Грей усети, че подгизва. Дрехите му натежаха сякаш с десет килограма.

Ковалски псуваше и току поглеждаше с копнеж назад към джипа, но тръгна без възражения по петите на Елизабет.

— Насам — каза Абе и посочи към нацепено скално възвишение, което се издигаше на неравни тераси, обрасли с дървета. Дебели корени се гърчеха по пясъчника като чворестото лице на старец, обветрено от вятър и дъжд. Светкавица разцепи небето и гърмът я последва със символично закъснение.

Бурята набираше сила.

Уморен до смърт, Грей изпитваше все по-сериозни съмнения за плана си. Откакто бяха напуснали Делхи, нямаше връзка със Сигма. Бяха се простили със сателитния си телефон още при нападението в хотела, а мобилният с предплатена карта, който беше купил в Делхи, нямаше обхват в този отдалечен район.

С други думи, можеха да разчитат единствено на себе си. И макар че Грей обикновено предпочиташе да работи при минимален надзор, който да не ограничава излишно свободата му на действие, сега трябваше да се съобразява със сигурността на цивилните в групата си.

Абе се отправи към тясна клисура в скалното възвишение. В средата й клокочеше поток, натежал и пълноводен от планинския отток. Покрай единия му бряг се нижеше пътечка, притисната от високи скали.

Грей вървеше след Абе към нея. В клисурата ветровете утихнаха, дори дъждът сякаш намаля. Затова пък по скалните стени се лееше вода. Клокоченето на уловения в клисурата поток набираше сила.

Вървяха в колона по един.

Клисурата се гърчеше на зигзаг, все по-тясна и по-дълбока с навлизането си във високите планински възвишения.

Абе разказваше в движение:

— Понякога, по време на гонения, нашите хора се крият тук. От прадядо си съм чувал за чистки, при които цели сила били сривани със земята. Късметлиите, които успеели да избягат навреме, се криели тук.

„Нищо чудно, че недосегаемите, пазят мястото в тайна“, помисли си Грей.

— Но тези стени не гарантират защита — добави загадъчно Абе. — Не завинаги, във всеки случай.

Грей го погледна изпод вежди, но индиецът беше стигнал до разклонение, където клисурата се разделяше на две. Абе прокара ръка по едната стена, сякаш да провери нещо… после продължи по лявото разклонение.

Грей плъзна пръсти по същото място. В стената имаше издълбан надпис, едва различим през дъжда.

Елизабет огледа съсредоточено тъмните очертания в стената.

— Харапски — каза с изненада тя и се огледа. — Явно сме в покрайнините на Индуската долина. Някога тук е имало велика цивилизация.

Мастерсън кимна в знак на съгласие.

— Харапите живели по поречието на река Инд преди пет хиляди години и оставили след себе си руините на големи градове и забележителни храмове. Има ги из целия район. Подозирам, че младият ни индийски приятел бърка някоя стара харапска руина с храма върху странната монета.

Грей продължи напред.

— Има само един начин да разберем.

След още два завоя клисурата изведнъж се разшири в кръгла падина. От далечната й страна се лееше водопад и пълнеше вир, който пък захранваше потока, покрай който бяха вървели на идване.

Абе спря и обхвана с жест падината.

— Пристигнахме.

Грей смръщи вежди. Клисурата беше празна… а после блесна светкавица и огря падината. Сребристата светлина окъпа скалите и се отрази във вира.

Скалните стени наоколо бяха издълбани терасовидно и по всички „етажи“ имаше скални домове. От дъното на падината чак до върха на скалните стени високо горе. Повечето каменни постройки се бяха сринали изцяло или частично с течение на времето от някои бяха останали само купчини камъни и чакъл. Приличаха донякъде на скалните обиталища на индианците анасази, помисли си Грей. Но архитектурният стил тук не беше характерен нито за индианци, нито за индийци.

Грей пристъпи напред и се завъртя бавно. Фасадите на сградите бяха от бял мрамор, който светлееше отчетливо на тъмния скален фон. Сравнително мекият пясъчник на скалата отдавна беше обрулен и изгладен от вековните атаки на природните стихии. Постройките сякаш израстваха от самата скала, а белият мрамор навяваше мисли за фосилизирани скелети.

Макар и заличени в някаква степен от скалната ерозия, основните архитектурни елементи на мраморните сгради бяха повече от очевидни. Ниски триъгълни покриви, кацнали върху завити колони. Релефни изображения и скулптури, загладени от вековете, красяха фронтони и корнизи.

Произходът на архитектурата не подлежеше на съмнение.

— Гръцко е — изрече с благоговение Елизабет. Оглеждаше се трескаво, забравила за стичащата се по лицето й вода. — Гръцки храмов комплекс. Скрит тук, в средата на нищото.

Мастерсън застана до нея. Държеше подгизналата си шапка в ръка, а пръстите на другата прекара по мократа си бяла коса.

— Направо удивително. Арчибалд, стари глупако, можеше да ми кажеш…

Грей също беше зяпнал от удивление, което прогони без следа умората му. Елизабет посочи.

— Това тук е храм тип „ин антис“, от най-семплите гръцки архитектурни конструкции. Ей там пък има храм от по-късна ера, с колонада само отпред. А вижте онази заоблена фасада от колони. Вероятно маркира „толос“, кръгъл храм, вкопан в скалата.

Докато тя говореше, Грей се загледа в една конструкция в дъното на падината. Сърцето му заби по-бързо. Храмът се издигаше на едно от средните нива по височина на стената. В подножието му се валяха големи камъни, отломки от отчупил се участък на скалния корниз. Дъждовната вода се лееше през пукнатината над храма и се стичаше по фасадата му, създавайки илюзия за ефирност и вълшебство.

Но нямаше начин да сбъркаш конструкцията.

Шест колони поддържаха триъгълен покрив с тъмен вход по средата.

— Точно като на монетата — каза Росауро, забелязала накъде гледа Грей.

Абе се отправи към високия храм.

— Това не е всичко.

Напрегнат от пристъп на остро любопитство, Грей тръгна след него, повличайки и остатъка от подгизналата им група.

Когато стигнаха купчината камъни, Абе заобиколи от едната страна и им махна да го последват. После пое по купчината и бавно се заизкачва все по-нагоре. Изглежда знаеше пътека през камънака.

Последваха го в колона по един.

Елизабет и Мастерсън продължиха разговора си в движение.

— Според теб защо са построили храмов комплекс тук? И то толкова странен комплекс?

— Очевидно са искали да го скрият — отвърна Мастерсън. — А мястото е идеално за тази цел. Виждал съм подобни скални обиталища, построени от харапите по-навътре в долината на Инд. Може би тукашните строители са използвали стар харапски комплекс и са го преустроили по свой вкус.

— Възможно е. Има стотици примери за надстройване върху останки от предишни цивилизации.

Грей ги слушаше с половин ухо, загледан в храма Оттук се виждаше, че тъмните сенки по мраморните колони всъщност са стари опушени следи от факли. Различаваха се и по-дребни детайли. Пукнатини загрозяваха фасадата, а голямо парче от фронтона се беше отчупило.

Грей подозираше, че щетите не са били нанесени единствено от времето. Имаше признаци, че на това място се е водила древна битка.

Абе скочи от най-горния камък и се покатери между две колони. Грей ускори крачка, промуши се на свой ред между колоните и стъпи на пода на храма. Ако не друго, поне най-сетне се беше отървал от дъжда. Шестте подпорни колони бяха на метър от основната сграда, оформяйки нещо като малка веранда.

Отстъпи, за да направи място на другите. Ковалски и Лука помогнаха на Елизабет и Мастерсън. Росауро се изкатери последна, приведена под тежестта на раницата. Когато всички се събраха под колонадата, Грей тръгна към вратата, но видя, че Абе се навежда да коленичи за кратка молитва. Изчака го, усетил, че обратното би било равносилно на обидно незачитане.

Абе стана и му кимна.

Грей извади малко фенерче и го включи. Прекрачи пръв прага. Лъчът на фенерчето шареше из тъмната вътрешност.

Помещението беше голямо и оформено като съвършен квадрат със страна от шест-седем метра и пак толкова високо. Покрай стените се редяха колони, някои отчупени частично, от други бяха останали само купчини камънак. В средата на пода беше издълбано огнище, почерняло от дебел слой стари въглени. Вляво и вдясно арковидни отвори водеха към съседни помещения, като параклиси в църква.

Нещо беше натрупано в по-малките странични помещения. Грей отиде да погледне, докато спътниците му влизаха един по един в храма. Абе стоеше настрани, скръстил нервно ръце пред гърдите си. Не понечи да тръгне след Грей.

И когато насочи фенерчето си, Грей разбра неохотата на индиеца. Стаята беше пълна с кости, наредели като дърва за огрев, със стотици черепи в най-горния слой. Човешки, без изключение. Ако се съдеше по вида и цвета им, бяха тук от векове.

Грей си помисли за опушените следи от факли по колоните отпред.

Абе се обади зад него:

— Сред народа ми се разказват легенди, от баща на син и от майка на дъщеря. Легенди за голяма битка, която се е водила тук преди хиляда години. Когато предците ни открили това място, то било пълно с кости. В знак на почит към мъртвите, костите им били прибрани в храмовете. — Той махна към падината отвън. — Кости тук колкото искаш.

Грей обърна гръб на страничното помещение. Някой беше открил хората тук и ги беше избил. Спомни си загадъчните думи на Абе от по-рано.

„Тези стени не гарантират защита. Не завинаги във всеки случай“.

Участта на първоначалните обитатели е била предупреждение за народа на Абе. Мястото предлагаше скривалище, но човек не можеше да избяга от света завинаги.

Грей тръгна към другото интересно нещо в храма.

Също като фасадата, и то беше изобразено върху странната монета, довела ги тук.

Приближи се до задната стена и плъзна лъча на фенерчето си по повърхността й. В белия мрамор бяха вложени черни като катран каменни блокчета, които оформяха познат символ, цели шест метра в диаметър.

— Колелото на чакрите — възкликна изумена Елизабет. Извади малък фотоапарат и се зае да направи снимки. — Като на монетата.

Лука прокара ръка по стената. Грей се досещаше за посоката на мислите му. „Това ли е древният символ, от който води началото си емблемата върху ромския флаг?“ Дали и Арчибалд Полк си е задавал същия въпрос?

Ковалски въздъхна отегчено. Явно храмът не беше успял да го впечатли.

— Какво разочарование — каза той.

— Глупости — смъмри го Елизабет. — Това е археологическо и антропологическо откритие от най-висш порядък.

Той сви рамене.

— Хубаво де, и какво? Къде са златото и скъпоценностите?

Колкото и да му беше неприятно, този път Грей беше съгласен с Ковалски. Отстъпи няколко крачки назад и описа пълен кръг с лъча на фенерчето. Нещо наистина липсваше, макар не точно злато или скъпоценни камъни.

Росауро застана до него.

— Нещо не е наред ли?

— Нещо не е тук — измърмори той.

— Какво?

Другите чуха разменените реплики в тишината на затвореното пространство и обърнаха глави към тях.

Грей описа още един кръг с фенерчето.

— На монетата… имаше и едно главно Е, нали така? Гръцката буква епсилон.

— Ами да — каза Елизабет.

Грей изтри с ръкав дъждовните капки от лицето си. — Всичко друго от монетата е тук — храмовата фасада, колелото на чакрите — така че къде е гръцката буква?

— Просто дребен детайл — обади се Мастерсън. — Какво значение има?

— Не е дребен — възрази Елизабет. — Някой си е направил труда да пресъздаде тук делфийския храмов комплекс. Онова, дето го видяхме вън… храмът „ин антис“ е с формата на делфийските съкровищници, кръглият толос много прилича на храма, построен в Делфи в чест на Атина. А това тук… И фасадата, и вътрешното разположение повтарят едно към едно храма на Оракула. А епсилонът е бил един от централните декоративни елементи в оригиналния храм.

Грей си спомни своя разговор с Пейнтър за това как делфийският епсилон станал символ на пророчески култ и като такъв се запазил в изкуството и архитектурата до ден днешен.

Лука пристъпи напред.

— Може би знам още нещо за тази буква.

Грей се обърна към водача на циганския клан.

— Нали ви разказах за децата, които ни бяха откраднати — продължи той. — Онези от моите хора, които първи се натъкнали на опожарения лагер, разказваха за някаква каменна църква. Вратата била разбита, но върху изпотрошените дъски още се крепяла голяма бронзова буква „Е“. Никой не знаел какво означава. Единствените, които знаели, били заровени в масовия гроб до лагера. Тайната умряла заедно с тях. Може би става въпрос за същото „Е“?

„«Е» като знак за човиханите — помисли си Грей. — Циганските предсказатели. Поредният пророчески култ“.

— Всичко това добре — прекъсна мислите му Мастерсън, при когото умората май вземаше връх над научния ентусиазъм. — Но не виждам какво значение има щом „Е“ — то така или иначе не е тук.

— Може и да няма — призна Грей, но всъщност не вярваше в това. Обърна се към Абе. — Кога показа за пръв път това място на д-р Полк?

Той сви рамене.

— За пръв път доведох д-р Полк тук преди година. Той разгледа, записа си някои неща и после си тръгнахме.

Елизабет сведе натъжено очи.

— А на мен не каза нищо за откритието си.

— Защото уважаваше нашите тайни — сериозно каза Абе. — Той беше добър човек.

Грей се вгледа в лицето на Мастерсън и киселото му изражение. Професорът се беше ентусиазирал от откритието, но след като първоначалният шок отмина и се оказа, че находката няма нищо общо със собствените му проучвания, интересът му бързо спадна. Дали и д-р Полк бе реагирал така? Откритието имаше изключителна археологическа стойност, но Полк се беше съобразил с желанието на недосегаемите да го запази в тайна — може би най-вече защото не е открил връзка със собствената си работа.

Тогава откъде е дошло внезапното му желание да се върне тук точно преди да изчезне? Изглежда все пак е открил някаква връзка, макар и със закъснение, нещо, което свързваше храмовия комплекс с неговите проучвания.

Грей се обърна към Абе.

— Какво породи внезапното желание на д-р Полк да се върне тук? Спомняш ли си нещо необичайно?

Индиецът поклати глава.

— Дойде в селото. Както много пъти преди това. Говорихме си за предстоящите избори — кандидат от недосегаемите се бореше за кметско място. Бях намерил нова монета и му я показах, но той ме помоли отново да види онази с храма. Погледна я без особен интерес, дори я завъртя като пумпал на масата, докато говореше. А после очите му изведнъж се разшириха и той скочи. Поиска незабавно да го доведа тук, но аз бях зает с разни неща около изборите. Предложих му да почака, докато се върна…

Индиецът млъкна насред изречението и Елизабет довърши вместо него:

— Баща ми не беше търпелив човек.

Мастерсън кимна.

— В същия ден ми се обади — онзи разговор, за който ви споменах. Говореше бързо и доста несвързано, каза, че е открил нещо, което щяло да промени из основи разбирането ни за човешкия мозък веднага щом станело всеобщо достояние.

Грей усети гъдела на една мисъл и се обърна към Росауро.

— Я дай да погледна пак онази монета.

Тя му я подаде.

Грей я завъртя в пръстите си — храм от едната страна, колелото на чакрите от другата.

— Елизабет, ти спомена, че баща ти е уредил стажа ти в Делфи, за да провери чрез теб дали тамошният храм е свързан по някакъв начин с неговите изследвания. Интересува ме какво в крайна сметка е научил д-р Полк от теб за историята на Делфи.

— Само основните неща — обясни тя. — Той всъщност не се интересуваше толкова от историята на храма, колкото от етиленовите газове, открити близо до него. Искаше да научи подробности за ритуалите на пророчицата, вероятно с идеята да обоснове физиологически проявите на интуицията й.

— Щом не се е интересувал от историята на храма откъде е разбрал за значението на гръцката буква епсилон?

— Аз му изпратих статия на тази тема.

— Кога?

— Приблизително месец преди той да… — Елизабет не довърши, само очите й се разшириха изведнъж.

Грей кимна. Коленичи на мраморния под и остави фенерчето до краката си. После изправи монетата на ръбчето й и я завъртя като пумпал под лъча на фенерчето.

Наведе се и впери поглед в нея.

Въртящата се монета приличаше на сребрист глобус със смътни очертания. Главното „Е“ се явяваше сърцевината на въртящия се глобус. Грей долавяше наситения символизъм на този факт. Пейнтър беше споменал, че корените на „Е“ — то може би идват още от най-ранните поклонници, които боготворели Майката Земя, Гея. И ето че сега буквата се кипреше в центъра на сребристата сфера, така както Гея беше в центъра на физическия свят. Но буквата символизираше и друго — интуитивния потенциал на човека, който извираше от сърцевината на човешкото тяло, с други думи — от мозъка.

Грей даде почивка на собствения си мозък с надеждата, че подсъзнанието му само ще стигне до правилния извод.

Какво беше осъзнал така внезапно Арчибалд Полк?

Монетата се въртеше — сребриста загадка, скрила в себе си древна тайна.

Но какво…?

И тогава Грей разбра.

Посегна и затисна монетата върху мрамора.

„Разбира се!“

 

 

23:35

Припят, Украйна

 

— Американците държат Саша — остро каза Николай, едва влязъл в спалнята. Беше гол под разтворения халат, но гневът го топлеше.

Елена лежеше просната върху кувертюрата на леглото, гола. Единият и крак беше свит в коляното, едната й ръка — протегната настрани. Чакаше го. Бяха се върнали от галавечерята и сега се намираха в хотела извън Забранената зона, в която много от знаменитостите бяха отседнали преди голямото събитие утре.

Последния половин час Николай беше говорил по кодиран сателитен телефон, уточнявайки и последните детайли по подготовката. От разговора с майка си научи и последната неприятна новина. Благодарение на връзките си с бивши агенти на КГБ, тя беше научила за слуховете, разбунили вашингтонската разузнавателна общност. Столицата на САЩ вече дванайсет часа била в състояние на необявена тревога, свързана с издирването на някакво момиче. Всичко сочело, че въпросното момиче е Саша. А после се възцарило гробно мълчание. Дори от Юри нямало ни вест, ни кост. А това, както добре знаеха и Николай, и майка му, можеше да означава само едно.

Някой беше намерил детето.

И Николай смяташе, че знае кой.

Пръстите му се свиха в юмрук.

Най-вероятно беше същата организация, която възпрепятстваше действията му в Индия, ровеше се в изследването на д-р Полк и възкресяваше нещо, което трябваше да приключи със смъртта на професора. Последният му опит да покрие тази следа също се беше провалил. Но сега излизаше, че това може да се окаже от полза.

След провала беше провел само един разговор, съвсем кратък.

Изглежда екипът в Индия беше надушил тайна който д-р Полк не беше споделил с никого. Нещо, тясно свързано с проучванията му и от изключителна важност. Нещо, свързано с децата. Какво обаче?

Елена се размърда и се повдигна на лакът. В гласа й прозвуча тревога:

— Какво смяташ да направиш за малката Саша?

Николай знаеше, че децата имат силна емоционална връзка помежду си. Отрасли заедно в Зайчарника, по-големите често възприемаха родителска роля по отношение на по-малките. Елена беше особено привързана към малката Саша и нейното братче.

Двамата бяха важни и за Николай.

Тръсна се на леглото и тя се сгуши до него, притеснена и гневна. Едната й ръка се плъзна под робата и го погали по бедрото. Кожата й беше гореща, трескава. Беше я оставил да чака твърде много.

Дългите й нокти изведнъж се забиха дълбоко в бедрото му.

Вдигна поглед към него. В очите й гореше огън, който чакаше знак, за да се излее. Капчици кръв се стекоха по вътрешната страна на бедрото му, възбуждащи като връхчето на жаден език.

Безпрекословна твърдост звънна в гласа на Елена. Глас изискващ, заповеден, нетърпящ възражения.

— Нищо лошо не трябва да се случи с малката Саша. Пръстите й се свиха отново и болка се стрелна към слабините му.

Той простена и обеща:

— Вече се работи по въпроса. Сега ни трябва само…

Ноктите запълзяха нагоре по бедрото му заедно с болката.

— … нещо, което да предложим в замяна.

 

 

23:45

Пенджаб, Индия

 

Под грохота на гръмотевици и в пресекливия светлик на обливащите вътрешността на храма светкавици, Елизабет тръгна след Грей към огромното колело на чакрите върху стената в дъното. Той положи длан върху стената. Откакто беше завъртял монетата, се държеше като обсебен.

Явно беше стигнал до някакъв извод, но какъв?

Грей каза, загледан нагоре:

— От заниманията си с индийска философия знам, че в центъра на всяко колело с чакри обикновено има санскритска буква, символизираща един от енергийните центрове. „Муладхара“, чакрата в основата на гръбнака. „Манипура“, в областта на слънчевия сплит. „Анахата“ — сърцето. — Той продължаваше да гледа нагоре. — А тук няма нищо. Празно е.

— Като на монетата — предпазливо подхвърли Елизабет, понеже нямаше представа накъде води разговорът.

— Именно. — Грей й подаде монетата. — Но виж другата й страна. Представи си, че можеш да погледнеш през центъра на колелото, все едно е прозрачен. Какво има от обратната страна?

Елизабет заобръща монетата ту от едната, ту от другата страна. Главното „Е“ се намираше в самия център на храма, на същото място, където се падаше оста на колелото от другата страна.

— „Е“ — то — измърмори тя.

— „Е“ — то е от обратната страна на колелото — каза Грей и се обърна към Мастерсън. — Мога ли да взема за малко бастуна ви?

Професорът му го даде с неохота. Грей отстъпи крачка назад, протегна ръка и натисна с върха на бастуна крайчеца на централния кръг от черен мрамор. Мускулите му се издуха и след миг малкият кръг се измести и се завъртя около вертикална ос като клапан на тръба.

— Таен вход — възкликна Мастерсън.

Грей махна на Ковалски.

— Помогни ми да се кача.

Ковалски се приближи, смъкна се на коляно и Сплете пръсти в люлка. Грей стъпи върху ръцете му и се повдигна достатъчно, за да избута още малко балансираната метална плоча и да разшири отвора. Долният ръб на тайната врата беше на три метра от пода. С помощта на Ковалски Грей се провря през отвора.

— Има стълбище! — извика той, след като краката му изчезнаха в мрака отвъд. — Води надолу! Изсечено е в скалата от тази страна!

Елизабет не можеше да си намери място. Отиде при Ковалски и го сръга.

— Помогни ми.

Понечи да стъпи на коляното му, но той я грабна през кръста и я вдигна нагоре. Тя изписка изненадано. Ама че силен беше този тип. Хвана се за ръба на отвора и слепешката потърси опора с крак, за да се изтласка.

— Хей, това е носът ми — изхъхри Ковалски.

— Извинявай.

Той хвана глезена й и го намести на рамото си. Елизабет се отблъсна и с лекота се провря през дупката. Грей чакаше няколко стъпала по-надолу и местеше лъча на фенерчето по стените. Всички повърхности бяха покрити с релефни символи, истински взрив от форми и букви.

— И това е на харапски — каза тя, като изтупваше панталоните си.

— Виж това — каза Грей. Завъртя фенерчето и насочи лъча му към обратната страна на черната мраморна клапа. Голямо главно „Е“ беше вдълбано дълбоко в камъка.

Значи е бил прав.

Елизабет измъкна фотоапарата си и направи няколко снимки, докато Росауро и Лука се провираха един след друг през отвора.

Грей погледна навън.

— Д-р Мастерсън?

Елизабет мерна професора, който стоеше настрани.

— Такива упражнения не са за стари хора като мен — каза той, видимо изтощен, и тръгна назад, като накуцваше и се подпираше на бастуна си. — Ще чакам тук да ми кажете какво сте открили.

— Аз също ще остана — добави Абе, но в неговия глас се долавяше повече страх, отколкото умора. Откакто бяха навлезли в храмовия комплекс, индиецът ставаше все по-нервен, помисли си Елизабет.

Грей извика от отвора:

— Ковалски, ти също остани. В случай, че загазим.

— Нямам нищо против — отвърна той. — И без това едва ли бих се проврял през тая тясна дупка.

После премести очи върху Елизабет. Кимна й като мълчаливо предупреждение да внимава.

Отново изтрещя гръм и вибрациите се усетиха в скалата наоколо им.

— Да вървим — каза Грей.

Тръгна пръв надолу, осветявайки пътя с фенерчето. Елизабет вървеше след него, следвана от Росауро и Лука. Пръстите й се плъзгаха по стената. Харапските надписи продължаваха по протежение на стълбището. Древният език така и не беше разчетен, най-вече заради малкото оцелели надписи. Археолозите все още търсеха Розетския камък на този език, някакъв ключ, с чиято помощ да разбият древния шифър.

Елизабет плъзна поглед по стените. „Може би това тук ще свърши работа“.

От вълнение сърцето й препускаше в гърдите. Направо беше чудно, че никой друг не чуваше ударите му.

Паралелно с удивлението й я терзаеха и други мисли — представяше си как баща й е вървял по същите стъпки. Сигурно и неговото сърце е реагирало бурно, също като нейното. И в този момент я изпълни чувство на странна близост, каквато не бяха споделяли в реалния живот. И нямаше шанс това да се случи. Гърлото й се сви пред прилива на силни емоции.

Стълбището не беше дълго и свършваше пред малка камера, изсечена в пясъчника. В далечния й край клокочеше вода. Естествен извор се изливаше от дупка в стената на височината на коляното, течеше в пукнатина на пода и изчезваше при отсрещната стена.

— Харапски пещерен извор — каза Елизабет. — Понеже живели по поречието на река Инд, харапите били истински майстори в напояването и канализирането на водата.

Грей обиколи камерата с лъча на фенерчето си. Помещението беше с приблизително кръгла форма. В скалния под беше изсечено още едно колело на чакрите. Само че центърът му не беше празен. Там имаше голям камък с форма на яйце.

— Копие на омфалоса — каза Елизабет.

Наобиколиха го. Камъкът стигаше до кръста й и беше два пъти по-голям от делфийския. Външната повърхност на купола беше гравирана с дървета и листа.

Елизабет преглътна шумно и се огледа.

— Някой е пресъздал оригиналния адитум, вътрешното светилище на Оракула, където тя правела своите пророчества.

Елизабет пристъпи към прекатурен бронзов стол.

— Ето го и триподът. Същият като онзи, на който сядала Пророчицата.

— Или пророчиците — поправи я Грей и направи няколко крачки встрани. Вдигна фенерчето си и освети още катурнати столове.

Общо пет.

Елизабет направи няколко снимки. Що за място беше това? И защо го бяха построили тук?

Росауро извика откъм стената и намести раницата на гърба си.

— Елате да видите това — каза тя.

Лука също стоеше край стената. Стоеше с вдигната към повърхността ръка, но без да я докосва. Дори в сенките Елизабет вида, че ръката му трепери.

Отиде при Росауро. Потъмняла от времето мозайка покриваше стената. Няколко плочки се бяха отлепили и лежаха на пода. Някои участъци от мозайката бяха забърсани, другаде вековните слоеве мухъл и мръсотия стояха непокътнати. Който и да я беше почистил, направил го беше набързо. Елизабет си представи как баща й бърше с парцал мозайката, за да види какво се крие под тъмния налеп.

Сега беше неин ред да разгледа изображението.

От пода до тавана беше изобразен обсаден планински храм.

— Парнас — измърмори Елизабет. — Атакуван от римляните. Мозайката показва превземането на Делфийския храм.

Следващият участък разкриваше стая, не по-различна от камерата, в която се намираха сега, чак до омфалоса в средата… само че на мозайката камъкът беше изобразен в напречното си сечение. Скрити под купола му се криеха малко момиче и млада жена, сгушени една в друга, докато един римски войник претърсваше помещението.

Елизабет хвърли поглед към камъка зад себе си.

„Не е възможно…“

Продължи покрай стената. Следващият участък от мозайката показваше керван от коне, магарета и каруци. Начело вървяха същата стройна жена и детето. Дългият керван се изкачваше по планински склон. В последната каруца бяха впрегнати два огнени жребеца, които явно символизираха конете, теглили в небето слънчевата колесница на Аполон. Само че тези коне не теглеха слънцето. В каруцата беше качен същият камък, който бе защитил жената и детето. Делфийският омфалос.

Елизабет се обърна и застана пред камъка. Трепереше като лист.

— Това не е копие — прошепна тя. — Това е оригиналният омфалос. Онзи, за който знаем от Плутарх и Сократ.

— Виж и това — каза Росауро и дръпна Елизабет да й покаже следващата сцена.

Тя изобразяваше клисурата, обляна със слънчева светлина и жизнерадостна, с накацали по скалните стени гръцки храмове. Адитумът също беше изобразен, но вместо една седнала на триножник пророчица, тук пророчиците бяха пет. Седяха в кръг около омфалоса, който димеше като вулкан през дупката в центъра си. Димът оформяше силуета на малко момче с разперени ръце. Очите му бяха като въглени, а от дланите му изскачаше пламък.

Каква беше ролята на момчето — символ на пророчествата по принцип, или означаваше нещо по-конкретно?

Така или иначе, Елизабет не можеше да се освободи от усещането, че огнените му очи я следят неотлъчно.

Грей застана зад нея, разгледал на свой ред мозаечните изображения. Махна с ръка, обхващайки с жест разказа по картинки.

— Последната пророчица, детето, явно е била изведено в безопасност след падането на храма. Пазителите и поддръжниците на гръцкия храм успели тайно да избягат от римските гонения и се установили тук, построили цял комплекс върху харапските руини и останали скрити.

Елизабет си спомни разказа на Абе за това място.

— Живели в безопасност тук седемстотин години, навярно поддържали тайни контакти с местните племена. И след толкова много поколения гърците, бавно били претопени в индийската култура.

— А после станали жертва на религиозно преследване и на налагащата се индийска кастова система — каза Грей. — Всичките онези кости. Хората тук са били подложени на заколение.

Лука се обади откъм края на стената:

— И са избягали отново — каза той.

Отидоха при него. Той стоеше на крачка от клокочещия извор. Тук изображението не беше мозайка, а дело на неук художник, който е трябвало да рисува бързо. Рисунката беше направена с черна боя и показваше атаката срещу храмовия комплекс. Хора бягаха във всички посоки, но една по-голяма група беше успяла да се спаси в керван от високи фургони с големи колела. Фигурките се смаляваха с перспективата, отправени незнайно къде.

Лука посочи с благоговение фургоните. Гласът му пресекваше от вълнение:

— Това е моят народ — каза той. — Ромите. Ето откъде сме дошли. Тук са нашите корени.

Грей отстъпи назад. Плъзна поглед по стената с изопнато лице.

Гръцките пазители избягали с последното дете и омфалоса, скрили се в тази долина и седем столетия били под влиянието на индийската култура; а после същата тази култура ги прогонила и те отново поели на път, но под ново име.

Цигани.

Грей махна с ръка към стената.

— Тази история изглежда разказва и за генетична линия, която е успяла да се запази през времето. Първо в Гърция, после тук, а накрая бог знае къде. Генетична линия, предопределяща талант от изключително естество.

— Затова скитаме непрекъснато — каза Лука, който сякаш не можеше да отдели погледа си от кервана. — Както каза индиецът, никое място не е сигурно завинаги. Затова сме в непрекъснато движение, с надеждата да опазим тайната, скрита в сърцето на нашите кланове.

— Докато не ви я откраднаха — каза Грей.

— Тайна, която води началото си от Делфи — добави Елизабет.

Замисли се за детето във Вашингтон. Възможно ли бе то наистина да е потомък на последната пророчица от Делфи?

Росауро пристъпи към фреската и посочи другите фигури, които бягаха в различни посоки от обсадения комплекс.

— Тези бегълци — обърна се тя към Елизабет. — Сигурно заради тях баща ти е открил толкова генетични следи в този район, затова тук има голямо струпване, особено сред нисшите касти. Именно тук бегълците са били асимилирани от местното население.

Докато те говореха, Грей мина още веднъж покрай стената, разглеждайки по-внимателно изображенията. Спря се пред последната мозайка, тази с огненото момче.

— Тук долу има някакъв надпис — каза той. Елизабет се приближи. Наистина имаше надпис на три реда. Най-отгоре се редяха красиви харапски символи, вторият беше на санскрит, а последният ред — на гръцки. Под надписите имаше още едно колело на чакрите.

— Не мога да разчета харапските йероглифи — каза тя. — Никой не може. А надписите на санскрит и гръцки се четат само в началото, останалото се е изтрило. В груб превод означава „светът ще гори…“ — Тя направи няколко снимки, най-много на огненото момче. — Останалото не се чете.

Грей се наведе по-ниско и докосна колелото на чакрите под последния надпис.

— Колелото явно е важно. Иначе нямаше да го изтипосват навсякъде.

Стана и се обърна към голямото колело, вдълбано в пода. Омфалосът беше в центъра му. Елизабет се досещаше какво се върти в главата на Грей. „Ако колелото на чакрите е важно, то онова, което лежи в центъра му, следва да е още по-важно“. Грей тръгна към омфалоса с присвити очи. Така и не го бяха огледали подробно.

— Баща ти беше скрил черепа вътре в омфалоса, онзи в Природонаучния музей. Може би си е имал причина за това.

Грей се покатери върху каменния купол.

— Внимавай — изписка Елизабет от страх, че с действията си ще застраши ценния артефакт. Направи кръг около камъка и видя, че по долния ръб се точи надпис на три езика като онзи при мозайката — харапски, санскрит и гръцки.

Отново направи снимки.

Кацнал върху омфалоса, Грей насочи лъча на фенерчето си през дупката в центъра към кухината вътре.

— Виждаш ли нещо? — попита Елизабет.

— Злато… във формата на два орела.

Елизабет, затаи дъх.

— С гръб един към друг ли са?

Грей погледна към нея и каза:

— Да.

— Значи е друг изгубен делфийски артефакт. Орлите на Зевс. Според митологията Зевс пратил орлите от раменете си в две противоположни посоки, за да открият центъра на света. И те кацнали в Делфи, Който оттогава се смята за пъпа на света.

— Не се съмнявам, че баща ти също ги е видял. Грей пъхна ръка в отвора. — Може би неслучайно са скрити тук, може причината да е същата, накарала баща ти да скрие черепа вътре в омфалоса.

Докато Грей бърникаше в кухия камък, Елизабет обикаляше, вперила поглед в надписите, които се мъчеше да преведе.

— Май ще мога да ги достигна… — изпъшка Грей.

Елизабет си мърмореше под нос, като проследяваше с пръст всяка буква.

— „Алчността и богохулството погубват всички“. Елизабет млъкна й застина.

„О, не!“

— Хванах го — каза Грей, пъхнал ръката си почти до рамото.

Елизабет скочи на крака.

— Недей!

Грей се стресна и изгуби равновесие.

Нещо издрънча силно вътре в камъка, после целият под се разтресе. Чу се нисък рев, някъде откъм задната стена на камерата, който скоро набра сила като товарен влак, носещ се право към тях.

Всички застинаха за миг, после Грей посочи към стълбището.

— Всички вън! — изкрещя той.

Твърде късно.

От дупката на извора изригна водна струя със силата на пожарникарски маркуч — колона от вода под налягане, дебела повече от половин метър. Пукнатини плъзнаха по цялата стена, радиално от отвора.

„Изкуствено създаден порой“.

Водата се удари в отсрещната стена и се разля обратно в камерата, поваляйки всички със силата си.

Елизабет загуби ориентация, ужасена от покачващата се ледена вода. Грей я стисна над лакътя и я повлече към стълбището.

— Капан… — Изломоти тя и се закашля. — Задейства се с натискане! Баща ми… опитал се е да ни предупреди…

Грей викаше:

— Навън! Навън!

Елизабет изкатери първите няколко стъпала на четири крака. Зад нея Грей измъкна Лука от водата и го бутна към стълбището. Водата вече стигаше до бедрата на Елизабет и се покачваше бързо. Грей още стоеше в подножието на стълбите и оглеждаше трескаво малката пещера.

Елизабет знаеше защо.

Къде се беше дянала Росауро?

 

 

Грей я беше изгубил от поглед. От всички тях Росауро беше най-близо до извора, когато се задейства капанът. Сега се завихряше водовъртеж, който отразяваше лъча на фенерчето му. Грей не различаваше нищо под повърхността. Водата вече се беше качила до кръста му, но това не би попречило на Росауро да се изправи, а дори да беше изгубила съзнание, тялото й би трябвало да изплува и да разкрие местоположението й.

Освен ако…

Грей се обърна към Лука и протегна ръка.

— Камата ти!

Камата се появи като по магия в ръката на циганина, който тикна дръжката в дланта на Грей. Той пък му подхвърли фенерчето.

— Гледай лъчът да е под водата! — извика и се гмурна в покачващото се езеро.

Течението го грабна и го завъртя покрай стените. Грей се остави на водата да го изхвърли до отсрещната стена. Скоро усети силата на водния поток и разбра, че е я е достигнал. Завъртя се и се отблъсна към отсрещната стена.

В съзнание или не, само едно нещо можеше да държи Росауро под водата.

Налягане.

Грей се гмурна там, където водата от извора се беше оттичала кротко, преди да пощурее. В смътната светлина на фенерчето различи мятащ се силует при отточния отвор. Течението буквално беше всмукало Росауро, едната й ръка бе потънала до рамото в канала. Грей беше чувал за удавили се хора, засмукани от отточните системи на плувни басейни. А тук силата на водата беше стотици пъти по-голяма.

Стисна свободната й ръка и се издърпа надолу към нея. После запъна крака от двете страни на отвора. Росауро вдигна очи към него. Дори на мъждивата светлина Грей видя дивата паника, изкривила лицето й.

Грей замахна с кинжала. Водата вече му беше отнела един колега и той нямаше намерение да губи втори по същия начин. Острието сряза каишките на раницата на Росауро, която беше всмукана наполовина в каменното гърло заедно с ръката й. След като я освободи от каишките, Грей я прихвана под мишниците и напъна с ръце и крака.

В първия миг не можа да помръдне жената. После раницата потъна няколко сантиметра навътре в канала, освободи вакуума и Грей успя да издърпа Росауро. Политна назад, както я беше прегърнал, и остави на течението да ги отнесе към светлината и стълбището.

Между водата и тавана беше останало трийсетина сантиметра разстояние.

Отекна стържещ бумтеж на трошащи се скали. Течението изведнъж ги заподмята по-силно — стената в дъното беше поддала.

Грей се хвърли напред, Оттласна се от дъното към наводненото стълбище и останал без дъх, изскочи от водата право в ръцете на Лука. Циганинът помогна на Грей да извлекат Росауро по стълбите. Тя кашляме и се давеше. От устата и изригваше вода при всеки напън, но помежду им успяваше да глътне по малко въздух.

Малко, но достатъчно, за да изграчи псувня на испански, която би опърлила и космите в ушите на Ковалски. Зад тях водата стигна до тавана и ги подгони по петите.

— Време е да се махнем оттук — каза Грей. Издърпа Росауро на крака и махна на Елизабет и Лука да излизат. Коленете на Росауро се подгъваха, но подгонена от водата, тя събра достатъчно сили да се затича без чужда помощ. Лявата си ръка държеше свита в лакътя и притисната към гърдите — щадеше я. Вероятно беше разтегнала някое сухожилие в каменното гърло.

Тичаха по стълбите, преследвани от врящата и трещяща вода.

Елизабет първа стигна до кръглата дупка в стената, промуши се с краката напред, увисна на ръце и тупна от другата страна.

— Давай! — извика Грей на Лука, който се поколеба за миг.

Лука се подчини и изчезна през отвора.

Грей помогна на Росауро да се промуши през дупката в черния мрамор. Тя увисна на здравата си ръка, после скочи. Грей я последва с минимална преднина пред водата, която вече заливаше последното стъпало.

Той отскочи встрани и дръпна пръстите си миг преди вълната да достигне вратата и да я затръшне, запечатвайки прохода. Грей се приземи на пода и погледна нагоре. Мраморната врата беше монтирана под ъгъл и се въртеше само в едната посока. Водното налягане я държеше затворена.

Автозапечатване.

Обръщайки се, Грей чу в клисурата навън да ехти рев. Блесна светкавица. Вряща бяла вода помиташе дъното на падината. Клисурата също се наводняваше, но този път причината беше естествена, а не резултат от необмислената постъпка на Грей.

Той обхвана с преценяващ поглед количеството препускаща през клисурата вода.

Нищо чудно, че сградите са били построени нависоко по терасираните скални стени.

После Грей осъзна още нещо.

Лука също го беше забелязал, ако се съдеше по тихия му въпрос:

— Къде са се дянали всички?

Сякаш чул въпроса му, Мастерсън се появи при вратата, като се подпираше на бастуна си. Явно беше чакал при колонадата отпред. Сигурно е държал под око прииждащите води заедно с другите.

— Слава Богу — каза професорът. — Много се забавихте долу. Какво открихте?

Елизабет пристъпи въодушевено напред.

— Намерихме отговорите, вече всичко е ясно! Направо не е за вярване.

— Сериозно?

Иззад Мастерсън изскочиха някакви хора.

Други нахлуха в помещението откъм страничните камери. Всички бяха в черно и с готови за стрелба карабини.

Руските командоси.

— Ще трябва да ми разкажеш всичко — продължи Мастерсън. — За разлика от баща ти, който отказа.

Избутаха Ковалски на прага с ръце на главата. Дясната му вежда беше сцепена и по лицето му се стичаше кръв. Двама войници го сръгаха да падне на колене.

— Убиха Абе — изръмжа бившият моряк. — Застреляха го като куче.

Мастерсън сви рамене.

— Какво толкова? Той беше недосегаем. В Индия и с кучетата се отнасят по-добре.

Войниците ги обградиха.

Елизабет зяпаше професора сащисана, онемяла. Но когато си възвърна говора, в думите й гореше огън от възмущение и потрес:

— Ти си бил! Ти си предал баща ми!

— Нямах избор, Елизабет. Той се приближи твърде много до истината.

Грей изстина. Вече разбираше естеството на играта и ролята на играчите. На Мастерсън е било платено да държи под око д-р Полк и да докладва на шефовете си за работата му… А когато бащата на Елизабет се е приближил твърде много до истината, е трябвало да бъде изваден от играта.

Кой стоеше зад всичко това?

Разпознал ледената ярост в очите му, Мастерсън отстъпи крачка назад, макар че Грей беше безсилен. Професорът размаха бастунчето си.

— Командир Пиърс, изглежда, че поне засега вие и другите сте ни необходими живи. Не и едрият приятел тук обаче.

И той посочи с бастуна си Ковалски.

— Убийте го.

Очите на Ковалски се разшириха. Грей се хвърли напред, но три дула се забиха в гърдите му.

Елизабет изкрещя:

— Моля те, Хейдън, не! Умолявам те!

Грей разчете бурните емоции зад думите й, същото направи и Мастерсън.

Професорът премести поглед от Елизабет към Ковалски… после завъртя очи.

— Добре. Само защото съм задължен на баща ти. Но при първия знак за неподчинение от когото и да било, започваме да стреляме.

Мастерсън погледна към Грей.

— Искахте да знаете къде е отишъл Арчибалд? — попита той, обърна се и тръгна към изхода. — Следващия път внимавайте какво си пожелавате.