Джеймс Ролинс
Последният оракул (7)

5.

5 септември 21:30

Вашингтон

 

— Чернобил? — възкликна Елизабет. — Какво е правил баща ми в Русия?

Местеше поглед между двамата мъже отсреща. Седеше във фотьойл с гръб към панорамен прозорец, от който се разкриваше великолепна гледка към парка Рок Грийн. Мъжете седяха от другата страна на масичката. Докарали ги бяха тук след бягството от музея. Грей беше нарекъл мястото „обезопасена квартира“, но това така и не й внуши чувство за безопасност. Все едно беше попаднала в евтин шпионски, роман. Е, къщата отне донякъде безпокойството й, най-вече с чара на червените си тухли и дъбовата ламперия.

Донякъде.

Поизми се, когато пристигнаха — дълго търка ръцете си, лицето си наплиска със студена вода. Но косата й още миришеше на дим, а под ноктите й имаше боя. След това поседя пет-шест минути върху спуснатия капак на тоалетната, скрила лице в шепи в опит да подреди събитията от последните няколко часа. Не разбра, че е плакала, докато не видя, че дланите и са мокри. Всичко това определено й идваше в повече. Дори не й беше останало време да осъзнае смъртта на баща си. Макар да не се съмняваше във факта, още не беше в състояние да го приеме.

Първо трябваше да намери отговор на някои въпроси.

Именно те я бяха накарали да стане и да излезе от банята.

Изгледа новодошлия от другата страна на масичката. Бяха й го представили като прекия началник на Грей, директор Пейнтър Кроу. Лицето му беше ъгловато, кожата — смугла. Като антрополог по образование, не й беше трудно да се досети за индианския му произход — най-вече по формата и разположението на очите, нищо че бяха сини на цвят. Имаше тънък бял кичур в тъмната си коса, точно над едното ухо, все едно бе затъкнал там перо от чапла.

Грей седеше до него на дивана, приведен над масичката, и прехвърляше съсредоточено купчина листове.

Преди някой да е отговорил на въпроса й, Ковалски се върна от кухнята по чорапи. Прясно лъснатите му обувки почиваха в студената камина.

— Намерих малко солени бисквити и нещо, дето прилича на сирене. Добре че поне салам имаше.

Наведе се и остави чинията пред Елизабет.

— Благодаря ти, Джо — каза тя, признателна за този простичък, но съвсем реален жест сред миш-маша от неизвестности.

Мъжагата се позачерви леко в областта на ушите.

— За нищо — измърмори той и изправи гръб.

Посочи чинията, но после изглежда забрави какво се е канел да каже… Поклати глава и отиде да нагледа отново обувките си.

Пейнтър се размърда на дивана и привлече вниманието на Елизабет.

— Колкото до Чернобил, засега не знаем защо баща ви е ходил там. В паспорта му няма данни изобщо да е посещавал Русия, нито да се е връщал след това в Щатите. Което означава, че най-вероятно е пътувал с фалшиви документи. Последната информация за пътуванията му е отпреди пет месеца, когато е летял до Индия. Оттогава — нищо.

Елизабет кимна.

— Той често ходеше там. Поне два пъти годишно.

Грей вдигна глава да я погледне.

— В Индия? Защо?

— Заради един научен проект. Като невролог, той изучаваше биологичната основа на инстинктите. Работеше в сътрудничество с един преподавател по психология от Бомбайския университет.

Грей погледна към шефа си.

— Ще видя какво мога да изровя по този въпрос — каза Пейнтър. — Но така или иначе вече разбрах за интереса на баща ви към инстинктите и интуицията. Всъщност именно това е станало повод за сътрудничеството му с Язоновците.

Последното беше насочено към Грей, но Елизабет застина при споменаването на организацията. Не успя да скрие отвращението си.

— Значи знаете за тях — за Язоновците?

Пейнтър погледна към Грей, после към нея.

— Да, знаем, че баща ви е работил за тях.

— „Работил“? Това неговото беше по-скоро мания, отколкото работа.

— Какво имате предвид?

Елизабет обясни как за баща й работата за военните постепенно се превърнала във всепоглъщаща страст. Всяко лято изчезвал за по няколко месеца, понякога и за повече. Останалата част от годината посвещавал на работата си като преподавател в Масачузетския техноинститут и почти не се прибирал вкъщи. Това се отразявало зле на отношенията между родителите й. Взаимните обвинения все по-често прераствали в кавги. Майка й дори си внушила, че мъжът й си има любовница.

Напрежението у дома карало професора да се прибира все по-рядко. Разклатеният брак бързо рухнал съвсем. Майка й, която и преди злоупотребявала с алкохола, окончателно прекрачила границата. Когато Елизабет била на шестнайсет, тя излетяла със семейния автомобил в река Чарлз. Пияна. Така и не било установено, дали се касае за катастрофа или за самоубийство.

Но Елизабет знаела кой е главният виновник.

От онзи ден почти не разговаряла с баща си. Всеки се оттеглил в свой собствен свят.

А сега и него го нямаше. Отишъл си беше завинаги. Въпреки скръбта си Елизабет не можеше да отрече, че изпитва и гняв към мъртвия. Дори в смъртта си професорът й беше завещал куп въпроси без отговор.

— Смятате ли, че работата му за Язоновците може да има нещо общо с убийството му? — попита накрая тя.

Пейнтър поклати глава.

— Трудно е да се каже. Все още сме в началото на разследването. Но все пак успях да разбера по кой секретен проект е работил баща ви. Нарекли са го проект…

— „Старгейт“ — довърши вместо него Елизабет.

Стреснатото му изражение й донесе кратко задоволство.

Ковалски се изправи край камината.

— Хей, гледах един филм за това… Имаше извънземни и такива работи, нали?

— Не този „Старгейт“, Джо — отговори тя. — А вие не се притеснявайте, господин Кроу. Баща ми не би нарушил секретността на проекта. Просто бях чувала да споменава името няколко пъти. А после, десетина години по-късно, прочетох докладите на ЦРУ, когато ги разсекретиха заради закона за свобода на информацията.

— За какво е този проект? — попита Грей.

Пейнтър кимна към купчината листове на масата.

— Пълните детайли са там. Проектът датира още от времето на Студената война. Официално е бил под шапката на втория по големина мозъчен тръст в страната, Станфордския изследователски институт, с крайна цел развитие на стелт технологии. Но през 1973 институтът получил поръчка от ЦРУ да проучи доколко е възможно използването на парапсихология като допълнително средство в събирането на разузнавателна информация.

— Парапсихология? — вдигна, вежда Грей.

Пейнтър кимна.

— Телепатия, телекинеза… Но най-вече дистанционно наблюдение. — Идеята била хора с парапсихични способности да шпионират отдалеч обекти и действия, представляващи интерес за службите, само със силата на мозъка си. Нещо като телепатия от разстояние.

Ковалски изсумтя пренебрежително от другия край на стаята.

— Шпиони психари.

— Знам, че звучи откачено, но не забравяйте, че в разгара на Студената война нашето разузнаване трябвало да бъде в крак с всеки евентуален пробив от страна на Съветите. Недопустимо било да им отстъпим технологично предимство. А Съветският съюз не се спирал пред нищо. За тях парапсихологията била мултидисциплинарна област, включваща биониката, биофизиката, психофизиологията, физиологията и неврофизиологията.

Пейнтър кимна към Елизабет.

— Като изследванията на вашия баща върху интуицията и инстинктите. И неврофизиологията, която се крие зад тях.

Елизабет хвърли поглед на Грей. Не изглеждаше особено убеден, но вместо да спори, слушаше внимателно. И тя реши да направи същото.

— Според данни на ЦРУ Съветите работели упорито в тази посока и започвали да постигат резултати. А после, през седемдесет и първа, съветската програма минала в режим на най-строга секретност. Всяка информация секнала. Знаело се само, че изследванията продължават и се финансират от КГБ. Трябвало да реагираме подобаващо или да изостанем непоправимо. Така се стигнало до поръчката на ЦРУ към Станфордския изследователски институт.

— И какви резултати са постигнали? — попита Грей.

— Средна работа, най-оптимистично казано — призна Пейнтър.

Елизабет също беше чела разсекретените доклади.

— Всъщност постиженията по проекта са били незначителни.

— Това не е съвсем вярно — възрази Пейнтър. — Според официалните доклади дистанционното наблюдение е давало полезни резултати в петнайсет процента от случаите, което е доста над статистическата грешка. А е имало някои наистина изключителни случаи. Като при един художник от Ню Йорк — Инго Суон. Той бил в състояние да опише сграда в пълни подробности само по зададени географски координати. „Ударите“ му, според някои официални лица, имали невероятните осемдесет и пет процента успеваемост.

Пейнтър изглежда видя упоритото недоверие в очите и на двамата. Почука с пръст по купчината листове.

— Резултатите на Станфордския изследователски институт са били потвърдени с тестове във Форт Мийд и в Принстънската изследователска лаборатория за инженерни аномалии. Имало е и няколко забележителни успеха в добавка. Един от най-често цитираните случаи е отвличането и спасяването на бригаден генерал Джеймс Дозиър. Според ръководителя на проекта един от „ясновидците“ назовал името на града, където бил държан в плен генералът, а друг описал подробно сградата, чак до леглото, към което бил прикован отвлеченият. Подобни резултати не могат да се отхвърлят с лека ръка.

— Явно са ги отхвърлили обаче — каза Елизабет. — Доколкото аз знам, изследванията са били прекратени в средата на деветдесетте. Програмата е била преустановена.

— Не напълно — отвърна загадъчно Пейнтър.

Грей го прекъсна, преди да е обяснил по-подробно:

— Да се върнем на Язоновците все пак. Какво общо има всичко това с тях?

— Тъкмо щях да стигна и до това. Изглежда че също като Съветите и Станфордският изследователски институт започнал да разширява параметрите на изследването към други научни дисциплини.

— Като неврофизиологията — досети се Грей. — Специалността на д-р Полк.

Пейнтър кимна.

— Макар проектът да бил дълбоко засекретен, от института се обърнали за външна експертиза към двама язоновци, които провеждали паралелно проучване. Единият бил вашият баща, Елизабет. Другият бил д-р Трент Макбрайд, биомедицински инженер по мозъчна физиология.

Името беше познато на Елизабет. Помнеше среднощните посетители, с които баща й се затваряше за дълго в кабинета си. Сред тях беше и д-р Макбрайд. Трудно беше да го забравиш със силния му енергичен глас, шумен и добросърдечен едновременно. Освен това й носеше подаръци, когато беше по-малка. Първи издания на поредицата романчета за младата любител-детективка Нанси Дрю.

— Направих опит да се свържа с д-р Макбрайд — продължи Пейнтър. — Оказа се, че от пет месеца е в неизвестност.

Студени тръпки полазиха Елизабет.

„Пет месеца“.

— По същото време, когато баща ми е летял до Индия.

Двамата с Грей се спогледаха разтревожено.

Какво ставаше, за Бога?

 

 

21:40

 

Юри Раев излезе от асансьора на подземния етаж на института. След като му се обадиха по телефона, пътува четиридесет и пет минути до Изследователския армейски институт „Уолтър Рийд“ в Мериленд.

Огромната сграда приютяваше половин милион квадратни метра лабораторно пространство, в голямата си част отделено за изследвания с висока степен на биологична опасност — с други думи, тук си имаха работа с всякакъв вид заразни болести.

Юри беше използвал извънредния код „Пандора“, за да се свърже с Язоновците. Още десет минути минаха, докато предадат зова му за помощ към конкретното звено, което му трябваше — вътрешно за организацията общество, работило съвместно с руснаците по проекта за „облагодетелстване и на двете нации“. Идеята на Юри беше да си осигури съдействието на Язоновците и с тяхна помощ да опази Саша от ръцете на Мейпълторп. Язоновците, като учени с богат опит в секретните изследвания, щяха да разберат какви рискове крие работата с дете като Саша, както от психическо, така и от физиологично естество.

Мейпълторп, от друга страна, разбираше само от лавиране на ръба на закона, от политически амбиции и безогледно опазване на личния си интерес. Юри му нямаше доверие.

И сега, когато Саша беше изчезнала, му трябваха съюзници на американска територия.

Казано му бе да се срещне с д-р Джеймс Чен, невролог и член на вътрешния кръг. Заедно щели да изработят стратегия за действие.

Щяло да има и трети човек.

„Някой, който е в състояние да помогне“ — гласеше загадъчният отговор на въпроса му за кого става дума.

Получил беше изрични указания за мястото на срещата. Спря колкото да се ориентира в посоките и тръгна по един коридор. В този час на деня всички врати бяха затворени, а и на това подземно ниво сякаш нямаше много лаборатории. Силна воня на белина пареше ноздрите му и маскираше друга, по-мускусна миризма. Зад една от вратите се чу познатият мек звук, издаван от човекоподобните маймуни. Явно тук държаха опитните животни, останали сами след края на работното време.

Юри погледна номера на стаята.

Б — 2 340

Стигна до вратата с прозорче от глазирано стъкло и почука. Нечия сянка затъмни за миг прозорчето и вратата се отвори веднага.

— Д-р Раев. Благодаря, че дойдохте.

Юри зърна само за миг младия азиатец, преди той да се обърне. Беше с бяла лабораторна престилка над сини джинси. Очилата бяха вдигнати на главата му, сякаш забравени там. Покрай едната стена на стаята имаше дълга работна маса, а покрай другата редица клетки от неръждаема стомана. Тук-там между решетките се подаваха черни мустакати муцунки. Дращене на десетки миниатюрни нокти се чуваше откъм клетките. Лабораторни мишки. Само дето тези тук нямаха никакво окосмение по телата си освен мустаците.

Д-р Чен го преведе през отворена врата в дъното. Озоваха се в претъпкан кабинет — метално бюро, отрупано с научни списания, бяла дъска, покрита с изписани лепящи листчета, и шкаф с лавици, натежали от стъклени буркани с образци във формалин.

Юри с изненада позна човека, седнал приведен зад бюрото с телефон в ръка. Мъжът, в средата на петдесетте, беше с шотландски произход и това му личеше отвсякъде — едър, с румени бузи и прошарена рижа брада, грижливо подрязана по формата на издадената му челюст. Същият този човек оглавяваше екипа, натоварен да съдейства на руснаците… Освен това беше колега и дългогодишен приятел на Арчибалд Полк.

Д-р Трент Макбрайд.

— Току-що пристигна — каза той в слушалката и кимна към Юри. — След час ще инструктирам всички.

Макбрайд затвори капачето на мобилния си телефон, стана и протегна ръка.

— Уведомиха ме за затруднението ти, Юри. Предвид уязвимото състояние на детето, задачата ни е с първостепенен приоритет. Ще направим всичко по силите си да го намерим.

Юри стисна ръката му и седна. Макар че в първия момент се стресна, сега беше доволен, че именно Макбрайд е въпросният трети. Зад шумното си добросърдечие той беше човек с остър и практичен ум.

— Значи разбираш колко важно е да си я върнем — каза той. — При това колкото се може по-скоро.

Макбрайд кимна.

— Колко часа може да издържи детето без лекарствата си?

— Тридесет и два.

— А последната й инжекция кога беше?

— Преди седем — мрачно отговори той.

Което означаваше, че имат малко повече от едно денонощие да я намерят.

— Значи трябва да действаме бързо — каза Макбрайд. — Както сигурно се досещаш, Мейпълторп вече ми се обади. Това всъщност е причината да дойда лично.

— Мислех, че си в Женева. Нали беше решил да се покриеш за известно време?

— Само докато нещата с Арчибалд се уредят. — Студена сянка прекоси очите му. — Което вече стана, така или иначе. Макар и не по най-добрия начин. Той ми беше приятел.

— Знаеш не по-зле от мен, че на д-р Полк му оставаха няколко дни живот. Аз просто направих необходимото.

Думите му май не трогнаха Макбрайд.

— И ако си спомняш — продължи Юри, аз от самото начало бях против включването му.

Макбрайд се отпусна назад и столът под него изскърца жално.

— Аз пък искрено вярвах, че Арчибалд ще се въодушеви, особено след като лично се запознае с проекта. В крайна сметка, това беше един вид продължение на собствените му изследвания. И заради заплахата, която представляваше, единственият друг вариант беше да…

И отново онова тъжно вдигане на рамене.

Д-р Полк беше стигнал твърде близо до сърцевината на изследователския проект. „По-близо, отколкото си мисли Макбрайд всъщност“. Това стесняваше вариантите им на действие до два — или да привлекат Полк на своя страна, или да го елиминират.

Опитът да го привлекат се беше провалил… катастрофално.

Заведоха го в Зайчарника, а той взе, че избяга оттам, като открадна ценна информация. Нямаха друг избор, освен да го открият и да прибягнат до втория вариант.

— Съжалявам за Арчибалд — каза Юри.

И наистина съжаляваше. Смъртта на д-р Полк, макар и трагична необходимост, си оставаше непрежалима загуба. Професорът беше постигнал изключителни резултати със собствени сили, беше на крачка да разкрие онова, което руснаците пазеха в тайна от американците. В крайна сметка и двете страни бяха подценили изобретателността му.

Както преди да го отвлекат, така и след това.

Юри продължи:

— Колкото до изчезналото момиче…

Макбрайд го прекъсна:

— Предполагам, че е от вашите омеги, прав ли съм?

Юри кимна.

— При това от най-добрите. И е жизненоважна за, проекта. А и за вашата работа също. Мейпълторп изглежда не си дава, сметка, че животът и функционирането на омегите зависи от поддържането на изключително деликатен баланс.

Макбрайд потърка основата на носа си.

— По телефона Мейпълторп всъщност намекна, че може би ние бихме проявили интерес да се „сдобием“ с детето.

— Подозирах, че може да пробва нещо такова.

Вратата към външния офис се отвори. Юри чу д-р Чен да поздравява някого — официално и вдървено.

Обърна се и с потрес видя как обектът на разговора им се появява на прага. Провисналото лице на Мейдълторп изглеждаше по-намусено от обичайното. Студени тръпки на лошо предчувствие плъзнаха по гръбнака на Юри.

Макбрайд стана.

— Джон, тъкмо говорехме за теб. Хората ти намериха ли черепа?

— Не. Претърсихме из основи и двата музея.

— Странно — каза Макбрайд, смръщил разтревожено вежди. — А нещо за момичето?

— Вдигнахме хеликоптери над целия град. Прослушват зоните една по една в концентрични окръжности с център зоологическата градина. Засега не са засекли и следа от проследяващото устройство.

Юри настръхна при последното.

— Проследяващо… какво проследяващо устройство?

Макбрайд заобиколи бюрото. Протегна стисната в юмрук ръка към Юри, после разтвори пръсти и му показа миниатюрния предмет в дланта си.

Незначително по-голям от главичката на топлийка.

Юри се наведе, за да различи детайлите.

— Чудесата на нанотехнологиите — каза Макбрайд. — Пасивен микропредавател с пулсово разреждане, всичко това — в стерилна полимерна обвивка. При последното ми идване в Зайчарника се погрижих да бъдат инжектирани на всички деца.

Юри не знаеше нищо за това имплантиране, но пък на него така или иначе не му казваха всичко.

— Савина одобри ли тези устройства?

Погледна към Макбрайд и го видя да вдига многозначително вежда. Сякаш казваше — не се прави на глупак, човече.

Юри разбра какво му намекваше американецът. Савина също не знаеше нищо за тази история. Макбрайд лично беше инжектирал децата, тайно от всички. Осигурили му бяха свободен достъп до тях, макар и под постоянно наблюдение. Юри погледна отново миниатюрния предавател. Нищожните му размери гарантираха значителна свобода на действие, както при внасянето му в комплекса, така и при имплантирането.

Но защо би направил Макбрайд такова нещо?

Запрехвърля трескаво наум възможностите, усложненията и последиците. Явно Макбрайд бе имплантирал проследяващи устройства на всички деца. А след това е оставало само да спретне подходящ сценарий, нещо, което да гарантира, че едно или повече от децата ще бъдат изведени от гнездото.

Юри си представи лицето на Арчибалд Полк. Истината го удари като юмрук в слънчевия сплит.

— Всичко е било нагласено от началото до края — възкликна той. — Бягството на д-р Полк…

Макбрайд се усмихна одобрително.

— Браво.

Сянката на Мейпълторп падна върху Юри като материална тежест.

Бяха го изиграли. На глупак го бяха направили. Той вдигна гневен поглед към Макбрайд.

— Ти беше в Зайчарника, когато Арчибалд избяга. Помогнал си му.

Кимване.

— Трябваше ни начин да изведем на открито една от вашите омеги.

— Използвал си д-р Полк като стръв. Собственият си колега и приятел.

— Обикновена необходимост, нищо повече.

— Той… Арчибалд разбра ли, че го използваш?

Макбрайд въздъхна със смесица от тъга и отегчение.

— Може и да е заподозрял нещо… макар че реално нямаше избор. Умри или мини по трънливата пътека. Понякога се налага да бъдеш патриот, независимо дали го искаш или не. И трябва да кажа, че той се справи добре. Почти стигна до голлинията.

— И всичко това — за да отвлечете едно дете?

Макбрайд потри отново основата на носа си.

— Подозирахме, че вие, руснаците, криете нещо. Юри запази хладнокръвие. Макбрайд беше прав, но едва ли подозираше мащаба на онова, което руснаците пазеха в тайна.

— Ще използваме детето — продължи той, — за да започнем своя собствена програма в Щатите. И ще проучим в детайли всичко, което сте направили с него. Въпреки постоянните ни запитвания вашата група така и не предостави пълен доклад за резултатите от изпитанията. От самото начало криете информация.

„Така беше — не само информация, а и планове за бъдещето“.

На глас Юри попита:

— А лекарствата, които взема Саша?

— Ще се справим. С твоя помощ.

Юри поклати глава.

— Никога.

— Боях се, че ще го кажеш.

Очите на Макбрайд потрепнаха и това накара Юри да погледне през рамо.

Мейпълторп стоеше до него с пистолет в ръка. Стреля от упор.

 

 

21:45

 

Грей не беше от хората, които лесно преглъщат съвпаденията. Двама учени, работили по един и същ проект, изчезват по едно и също време — след това единият се появява във Вашингтон облъчен и на прага на смъртта.

Разтри слепоочията си, за да разкара загнездилата се там болка.

— Елизабет, всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с първоначалните изследвания на баща ти — каза той. Двамата неусетно бяха минали на „ти“.

Пейнтър кимна.

— Въпросът е как? Ако знаехме повече подробности… Например нещо, което не фигурира в докладите на баща ви.

Въпросът увисна във въздуха.

Елизабет сведе поглед към скута си. Пръстите й се бяха сплели до побеляване. Изглежда чак сега забеляза събралото се там напрежение и отпусна ръце.

После измърмори вяло:

— Не знам. През последните години… почти не си говорехме. Той не беше доволен, че съм се насочила към антропологията. Искаше да тръгна по неговите стъпки във… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение.

Грей се пресегна, сипа горещо кафе в една чаша и й я подаде. Елизабет я прие с кимване. Не понечи да отпие, само я държеше между дланите си, сякаш й е студено.

— Едва ли е бил чак толкова недоволен от избора ти на кариера — подхвана Грей. — Иначе не би ти уредил докторантурата в онзи гръцки музей.

Тя поклати глава.

— Съдействието му не беше толкова алтруистично, колкото звучи. Баща ми винаги се е интересувал от Делфийския оракул. Тамошните гадателки се вписваха в изследванията му върху интуицията и инстинктите. Вярваше, че онези жени са имали някаква обща унаследена способност. Нещо, което ги е свързвало на генетично ниво. Или пък обща неврологична аномалия. Така че ми уреди докторантурата в Делфи само за да черпи чрез мен информация за собственото си изследване.

— Да, но какво точно е представлявало това изследване? — подкани я отново Грей. — Всяка информация може да се окаже полезна.

Тя въздъхна.

— Мога да ви кажа какво породи манията на баща ми по интуицията и инстинктите. — Тя вдигна поглед към Грей, после и към Пейнтър. — Чували ли сте за най-ранните експерименти на руснаците във връзка с интуицията?

И двамата поклатиха глави.

— Експериментът е бил отвратителен, но имал отношение към онази област на неврофизиологията, с което се занимаваше баща ми. Преди двайсетина години руснаците взели новородени котенца от майка им, качили цялото котило на подводница и я потопили. Екипът следял жизнените показатели на майката, а подводничарите в уговорен час убили едно от котенцата. В същия миг сърдечният ритъм на котката се ускорил рязко, а мозъчната активност говорела за силна болка. Котката показала признаци на превъзбуда и объркване. В рамките на няколко дни убили и другите котенца. Всеки път майката реагирала по същия начин. Макар да ги деляло огромно разстояние, котката изглежда усещала смъртта на новородените си.

— Форма на майчински инстинкт — каза Грей.

Елизабет кимна.

— Или интуиция. Така или иначе, за баща ми това било безспорно доказателство за наличието на биологична връзка. И решил да потърси неврологичната база на този странен феномен. По-късно започна да работи с индийския си колега, който проучвал подобни способности, проявявани от йогите и мистиците в своята страна.

— Какви способности? — попита Пейнтър.

Елизабет отпи от горещото кафе и поклати леко глава.

— Баща ми започна да издирва свидетелства — или разкази, ако щете — за хора със специални ментални таланти. Пресяваше откачалките и шарлатаните и търсеше случаи с висока степен на достоверност, наблюдавани и описани от истински учени. Като Алберт Айнщайн например.

Грей не прикри изненадата си.

— Айнщайн?

Кимване.

— В началото на двайсети век една индийка на име Шакунтала била развеждана из университети по целия свят, за да демонстрира странните си способности. Не била особено образована — имала индийския еквивалент на нашето средно образование, — но притежавала необясними математически умения. Правела сложни сметки наум.

— Някаква форма на гениалност? — попита Пейнтър.

— Всъщност повече от това. Жената започвала да пише отговора на черната дъска, преди въпросът да й бъде зададен на глас. Айнщайн станал свидетел на уменията й. Поставил й задача, която самият той решавал в продължение на три месеца — решението било резултат от множество заплетени стъпки. Но още не бил довършил условието, когато тя започнала да пише отговора — от единия до другия край на черната дъска. Попитал я как го прави и тя казала, че не знае, цифрите се появявали в главата й и тя просто ги записвала.

Елизабет ги изгледа, като явно очакваше демонстрация на скептицизъм от тяхна страна. Но Грей само й кимна да продължи. Това сякаш я подразни — може би ако беше отхвърлил с насмешка историята, това би оправдало някаква нейна реакция или решение в миналото.

— Имало и други случаи — продължи тя. — Пак в Индия. Някакво момче, което теглело рикша в Мадрас. Решавало математически задачи, преди да е чуло условието. Твърдяло, че го връхлита силно чувство на тревожност всеки път, когато до него се приближи човек, който мисли за математическа задача. И отговорът се появявал в главата му — символите били подредени „като войници“. Накрая го отвели в Оксфорд, за да го подложат на тест. За да докаже способностите си, младежът решил задачи, които по онова време се смятали за нерешими. Неговите отговори били запазени в оксфордския архив и десетилетия по-късно се доказало, че са били верни. По онова време обаче „младежът“ бил починал от старост.

Елизабет остави чашата с кафето на масата.

— Колкото и впечатляващи да бяха тези и други подобни случаи, те само подклаждаха манията на баща ми, без реално да му помагат в изследването. Трябваха му живи обекти, с които да работи. Затова той продължи да събира непотвърдени разкази и слухове и откри, че много от най-интересните случаи са в Индия. Сред техните йоги и мистици. По онова време други учени вече търсеха физиологично обяснение на удивителните им умения. Като това, че издържат с дни на много ниски температури, нагаждайки кръвотока към крайниците и кожата си. Или че гладуват с месеци, като забавят значително метаболизма си.

Грей кимна. Самият той се беше интересувал от учението на йогите. Всичко се свеждаше до особен вид умствен контрол, който регулираше телесни функции, смятани от традиционната наука за неволеви.

— Баща ми се зае да изучи индийската история и език, занимаваше се дори с древните ведически текстове, свързани с пророчества. Издири йоги с развити умения и ги подложи на тестове — изследвания на кръвта, електроенцефалограми, мозъчно картографиране, направи дори ДНК тестове, за да проследи произхода на най-талантливите. Целта му беше да докаже научно, че в мозъка съществува органична основа, отговорна за онова, което руснаците бяха демонстрирали в опита си с котката и нейните новородени котенца.

Пейнтър се отпусна назад на дивана.

— Нищо чудно, че са го потърсили за Станфордския проект. Изследванията му са имали много общо с тяхната цел.

— Но защо да го убиват заради това? Оттогава са минали години — възрази Елизабет и улови погледа на Грей. — И какво общо има онзи странен череп с цялата история?

— Засега не знаем — отговори вместо него Пейнтър, — но до утре сутринта ще разполагаме с повече данни за черепа.

Грей се надяваше шефът му е да е прав. Екип от експерти вече работеше върху странния обект. Черепът беше изпратен по куриер в централата на Сигма въпреки негласната неохота на Грей — по всичко личеше, че именно черепът е ключът към загадката и той предпочиташе да го задържи при себе си.

На вратата се почука.

Пейнтър се извъртя, Ковалски се изправи с обувка в ръце.

Грей също стана.

Пред къщата бяха оставили двама цивилни агенти да пазят. Ако беше възникнал проблем, някой от тях щеше да съобщи по радиовръзката. Въпреки това Грей извади полуавтоматичния си пистолет — защо й е на охраната да чука, щом разполага с радио?

Махна на другите да се отстранят и тръгна към входната врата. Движеше се покрай стената към малък видеомонитор, разделен на четири полета, който показваше образ в реално време от външните камери. Полето горе вляво отговаряше на камерата при верандата.

Там, на няколко крачки от вратата, стояха двама души.

Жилест мъж в червено яке държеше малко дете за ръка. Момиче. С панделки. Грей не долови открита заплаха в поведението на мъжа. В другата си ръка непознатият държеше плътен лист хартия. Приличаше на голям пощенски плик. Мъжът се наведе.

Грей се напрегна, но под прага се появи най-обикновен лист, жълт. Мъжът го пъхна навътре. Листът се плъзна по излъскания дървен под на антрето и се спря в краката на Грей.

Той зяпаше невярващо детската рисунка с черен пастел. Без особени подробности, но съвсем точно и някак със замах рисунката изобразяваше дневната на обезопасената квартира. Камината, фотьойлите, диванът. Точно както бяха разположени. Имаше и човешки фигури — четири. Две седяха на дивана, една — на фотьойла отсреща. Четвъртата, доста едра, беше скицирана до камината с обувка в ръка. Не можеше да е друг освен Ковалски.

Детска рисунка на тяхната стая.

Грей вдигна отново поглед към монитора.

Раздвижване в другите полета привлече вниманието му. Още мъже се появиха в обсега на външните камери, и те с якета. Грей видя първо единия от техните пазачи, после и другия — и двамата взети на мушка от упор.

Ковалски застана до него — приближил се бе тихо, нали беше по чорапи. Огледа екрана, после въздъхна.

— Супер — каза той. — Как го правите това, не знам. Качвате адресите на обезопасените квартири в интернет ли, що ли?

Мъжете с якетата отвън накараха двамата пазачи да коленичат.

Къщата беше обградена.

А те четиримата бяха в капан.

 

 

От другата страна на света мъжът, когото нарекоха Монк, търсеше път към свободата.

Докато трите деца стояха на пост при вратата на болничната стая, той навлече с мъка комбинезон от дебел дънков плат, тъмносин, в тон с ризата с дълги ръкави. Трудно беше, когато имаш само, една ръка. Оставаше да добави към тоалета си черната плетена шапка и дебелите чорапи, които децата бяха оставили на стола. Сложи шапката на бръснатата си глава, обу чорапите и напъха крака в чифт ботуши, които му бяха малко тесни, но пък кожата им беше износена и напукана, така че сигурно щяха да се отпуснат.

Монк използва краткото уединение, за да си събере мислите, но празнините в паметта му все така зееха като бездна. Все още не помнеше нищо преди събуждането си в тази стая. Но ако не друго, усилието да се облече мобилизира мускулите му и главата му спря да се върти при всяко движение.

Тръгна към по-голямото момче, Константин, което чакаше при вратата — метална и с резе от външната страна. Видът й беше достатъчно потвърждение, че са го държали тук като затворник и че това сега наистина е бягство.

Най-малкият от тримата му спасители — Пьотър го хвана за ръката и го задърпа по коридора, далеч от светлината на сестринската стая. Монк се сети за молбата на детето.

„Спаси ни“.

От какво, не разбираше. Момичето — казали му бяха, че името й е Кишка — ги поведе към някакво задно стълбище с неонов надпис над входа към стълбищната площадка. Монк погледна нагоре към светещите букви.

Кирилица.

Сигурно беше на руски. Макар спомените му да бяха излезли в неплатен отпуск, Монк знаеше, че не му е мястото тук. Мислите му течаха на английски. Без британски акцент. Значи оставаше да е американец, нали така? Щом разбираше всичко това, защо…

Водопад от образи го заслепи внезапно, застинали картини от друг живот, като бърз преглед на снимки от цифров фотоапарат…

… Усмивка… кухня и някакъв човек, обърнат с гръб към него… стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе… светлини, които се издигат от дълбините на тъмна вода…

А после изчезнаха.

Главата му пулсираше. Понечи да се хване за стоманеното перило на стълбите и инстинктивно посегна с ръката, която свършваше при китката. Чуканът се плъзна по перилото и Монк с мъка запази равновесие. Сведе поглед към чукана и си спомни един от образите, които паметта му беше изровила преди малко.

… Стоманеното острие на брадва се спуска на фона на синьо небе…

Така ли се беше случило?

Децата вече тичаха по стълбите пред него. С изключение на малкото момче. Пьотър все още го държеше за здравата ръка, вдигнал към него толкова светлосини очи, че биеха на бяло. Малките пръсти стиснаха утешително неговите. После момчето го дръпна леко напред.

Мъжът закуцука след останалите.

Не срещнаха никого по стълбите, а задният вход в края ги изведе под облачното небе на беззвездна нощ. Беше студено, въздухът тежеше влажно в безветрието. Монк си пое дълбоко въздух с надежда да успокои препускащото си сърце.

Чуваше се силно жужене на генератор. Монк плъзна преценяващ поглед по болничния комплекс — ниски крила около две пететажни сгради в центъра.

— Ела. Насам — каза Константин, поел водачеството.

Забързаха по тъмна калдъръмена алея между болницата и висока стена отляво — седем или осем метра колкото двуетажна сграда. Монк погледна нагоре в опит да се ориентира. От другата страна на стената светеха лампи, разкривайки покривите на някакви сгради. Стигнаха до един ъгъл и свърнаха зад стената. Стъпките им отекнаха по гола скала, хлъзгава от росата. Тук отзад нямаше осветление. Монк различаваше единствено стената от циментови блокчета, покрай която подтичваха. Плъзна ръка по зидарията. Стената май беше издигната набързо, поне ако се съдеше по грубата замазка и неравномерната подредба на блокчетата.

Зловещ вой отекна откъм другата й страна. Последваха го приглушен лай и глухи заради разстоянието врясъци.

Монк забави крачка. Животни. Това зоопарк ли беше?

Сякаш прочел мислите му, Константин погледна през рамо към него, прошепна „менажерия“ и му махна да побърза.

Менажерия?

Стигнаха до далечния ъгъл и пътеката пое стръмно надолу. От тази висока точка Монк обхвана с поглед гледката — вдълбана като купа долина в ниското и колоритно селце с калдъръмени улички, къщи със заострени покриви и сандъчета с цветя по прозорците. Улични лампи на газ проблясваха неравномерно. В единия ъгъл на селото, заобиколено от игрища и открит амфитеатър, се издигаше триетажно училище. Малкото селище се беше скупчило около централния площад, където високите струи на фонтан танцуваха и улавяха игриво отблясъците на газените лампи.

В далечния край на селото се издигаха редици от жилищни блокове с вид на служебни общежития, всеки по на пет етажа, с прави улици помежду им — практична, макар и лишена от въображение подредба, скоковете тънеха в мрак и излъчваха усещане за изоставеност.

За разлика от селцето.

То кипеше от трескава дейност, озвучавана от остри викове. Монк различи деца по пижами и нощници. Те се събираха на групички около възрастните, част от които бяха облечени по подобен начин, явно вдигнати от леглата. Други бяха със сиви униформи и шапки с твърди козирки. Лъчи на фенери танцуваха по тесните улици.

Нещо беше вдигнало селото под тревога.

После различи конкретни имена сред врявата от викове, някои звучаха умолително, други — гневно:

— Константин! Пьотър! Кишка!

Децата.

Пламтящо червено сияние се стрелна нагоре от централния площад, освети съненото селце и сградите по края му, пощурели сенки плъзнаха по панелните стени и празните прозорци.

Монк проследи с поглед сигналната ракета до зенита й, където се отвори малък парашут и тя пое бавно надолу.

Монк обаче не отдели поглед от небето.

Това небе… не беше просто безлунно.

Изобщо го нямаше.

Червеникавата светлина на ракетата разкри масивен скален купол, който се простираше във всички посоки, обгръщаше цялото място. Монк зяпаше невярващо и въртеше глава ту насам, ту натам като някакъв глупак.

Изобщо не се бяха измъкнали.

Намираха се във вътрешността на огромна пещера.

Навярно беше дело на човешки ръце, ако се съдеше по белезите от експлозии по тавана и стените.

Сведе поглед към съвършеното селце, консервирано в пещерата като корабче в бутилка. Само че времето му за разглеждане на забележителности беше свършило.

Константин го дръпна зад някаква издадена варовикова стена. Тройка джипове се приближи с тих рев по стръмния път, подмина ги и продължи към болничния комплекс. Тихият звук говореше за електрически двигатели, а мъжете в колите бяха униформени и въоръжени.

Лошо.

Щом джиповете се скриха от погледа, Константин посочи към мрака в недрата на каверната, далеч от селото. Прекосиха каменистия терен и излязоха на тясна и както изглеждаше, рядко употребявана пътечка.

Заобиколиха подземното село, придържайки се към склоновете на пещерата. В далечния край Монк забеляза отвор на тунел, ярко осветен с електрически крушки и запечатан с гигантски метални врати, достатъчно широки да пропуснат два циментовоза един до друг. Имаше и шосе, което извеждаше от каверната.

Но децата го поведоха в обратната посока.

Къде го водеха?

Зад тях вой на аларма разцепи въздуха, оглушителен като сирена за въздушна опасност в затвореното подземно пространство. Четиримата се обърнаха едновременно. Червена сигнална светлина примигваше и се въртеше върху покрива на болничния комплекс.

Обитателите на селото току-що бяха научили втората част от истината.

Не само децата бяха изчезнали.

Монк понечи да ги подкара напред по пътечката, но силният звук направо ги беше побъркал. Затискаха в ръце ушите си и стискаха силно очи. Кишка се преви на две, сякаш се канеше да повърне. Константин се беше свлякъл на колене и се люлееше напред-назад — Пьотър се притискаше в Монк.

Някаква свръхчувствителност изглежда.

Въпреки това Монк ги подкара напред, носеше Пьотър, а Кишка влачеше след себе си.

Хвърли поглед през рамо към примигващата сирена. Може да беше изгубил паметта си — или да му я бяха отнели съзнателно, ако трябваше да бъде точен, — но едно нещо знаеше със сигурност.

Ако го хванеха, щеше да се прости не само с паметта си.

А децата сигурно щяха да пострадат повече и от него.

Трябваше да продължат… Накъде обаче?