Серия
Сигма форс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 101 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2009)

Издание:

Джеймс Ролинс. Последният оракул

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

ISBN 978–954–585–975–5


3.

5 септември, 19:22

Вашингтон

 

— Мъртъв?

Грей седеше на ръба на бюрото в складовото помещение. Знаеше каква болка й причинява с думите си. Елизабет Полк се срина на стола и сякаш се смали в бялата си лабораторна престилка. Не заплака. Шокът блокираше сълзите, но тя свали очилата си, сякаш за да е готова, когато избият.

— Чух за стрелбата в мола — промълви тя. — Но не съм си и помисляла, че… — Поклати глава. — Целия ден бях тук, в сутерена.

Където нямаше сигнал, мълчаливо си помисли Грей. Пейнтър беше споменал, че безуспешно е търсил дъщерята на Полк по телефона. А тя през цялото време е била на територията на комплекса.

— Съжалявам, знам, че моментът е крайно неподходящ, Елизабет, но трябва да ви попитам — подхвана той, — кога за последно видяхте баща си?

Тя преглътна шумно — явно самоконтролът започваше да й се изплъзва. Гласът й трепереше.

— Аз… не съм сигурна. Преди година. Скарахме се. О, Боже, като си помисля какви неща му наговорих… — проплака тя и вдигна ръка към челото си.

Грей видя болката и чувството за вина в очите й.

— Сигурен съм, че е знаел колко много означава за вас.

Тя го стрелна с мрачен поглед.

— Благодаря ви за окуражителните думи, но… вие не сте го познавали, нали?

Грей усети твърдото ядро зад външността й на малка книжна мишка. Нямаше нищо против да посрещне гнева й, макар да знаеше, че емоцията е насочена навътре, а не към него. Ковалски беше избягал в другия край на стаята и ги наблюдаваше начумерено.

Грей се завъртя и посочи към редичките древни монети върху масата.

— Знам, защото намерихме една такава монета у баща ви. — Спомни си какво му беше казал Пейнтър за монетата. — С бюста на Фаустина Старшата от едната страна и с Делфийския храм от другата.

Очите й се разшириха и тя сведе поглед към празното място в редицата монети.

Грей вдигна ръка.

— Дошъл е тук преди да го застрелят. Тук, в кабинета ви.

— Не ми е кабинет — промълви тя и се огледа, сякаш търсеше призрака на баща си. — Аз просто събирам материал за докторската си дисертация. В интерес на истината, ако баща ми не беше използвал влиянието си, едва ли щях да се класирам за докторантурата към Делфийския музей в Гърция. Допреди месец бях там. Върнах се в Щатите заради предстоящата изложба, да наглеждам нещата по организацията. Не знам как баща ми е разбрал, че съм тук. Особено след като двамата… — Махна с ръка и не довърши изречението.

— Явно е следял как вървят нещата при вас.

В този момент сълзите избиха. Не много, само колкото да се стекат по едната й буза. Тя изтри ядно лице с ръкава, на престилката си.

Грей й даде миг да се овладее. Погледна към Ковалски, който обикаляше отегчено каменния омфалос като луна в бавна орбита. Бащата на Елизабет беше направил същото. Защо?

Елизабет сякаш прочете мислите му.

— Защо баща ми е идвал тук? Защо е взел монетата?

— Не знам. Но по всичко личи, че е бил преследван и че е знаел това. — Представи си как Полк обикаля по границите на комплекса и търси начин да се свърже лично със Сигма, без да разкрие местонахождението си. — Може би е взел монетата като един вид застраховка, ако го убият. Тя беше замърсена и убиецът едва ли би й обърнал внимание при повърхностен обиск на тялото. Виж, криминолозите със сигурност биха я отбелязали в доклада си. Според мен баща ви се е надявал монетата да доведе следователите тук. В този кабинет и при вас. Защото е знаел, че ще докладвате за изчезването й.

Сълзите й бяха пресъхнали междувременно.

— Но защо би направил всичко това?

Грей затвори очи и се концентрира, опита се да погледне на нещата от гледната точка на убития.

— Ако съм прав за монетата, значи баща ви се е опасявал, че ще го обискират. Явно е знаел, че убийците търсят нещо. Нещо, което е било у него…

„Разбира се“.

Грей отвори очи и стана. Елизабет стана след него. Очите й оглеждаха стаята, но този път не търсеха призраци. Веждите й се бяха сбрали съсредоточено над носа. Дамата явно схващаше бързо, помисли си Грей.

— Може да е скрил тук онова, което са търсили убийците — каза тя и си сложи очилата.

Грей тръгна към Ковалски, който чакаше до оформения като конус камък.

— Баща ви изглежда е проявил особен интерес към храмовия омфалос.

Елизабет го последва смръщена.

— А вие откъде всъщност знаете?

Грей обясни накратко за радиоактивното облъчване и й показа портативния детектор.

— Радиоактивната следа ни доведе тук, а щом показанията са толкова силни, значи баща ви е прекарал известно време близо до артефакта.

Елизабет пребледня леко при новината за предсмъртното състояние на баща си. Въпреки това намери сили да махне на Ковалски.

— В онзи контакт е включено да се зарежда фенерче за спешни случаи.

Той кимна и отиде да го вземе. Елизабет се приближи до камъка.

— Макар да изглежда солиден, омфалосът всъщност е кух. Нещо като обърната с дъното нагоре купа от гранит — каза тя и посочи дупката в центъра на каменния купол.

Грей разбра какво имаше предвид жената. Баща й лесно би могъл да пусне нещо през отвора. Взе фенерчето от Ковалски, наведе се над камъка и насочи лъча през дупката. Камъкът наистина беше кух. Най-долу се виждаха дъските на дървената подпора. Грей премести лъча и забеляза нещо в единия край. Приличаше на огладен камък с размерите на малък пъпеш.

— Не знам какво е — промърмори той и се изправи. — Трябва да повдигнем камъка.

— Тежък е — обясни Елизабет. — Когато го докараха, шестима мъже едва успяха да го извадят от сандъка. Но при инструментите отзад има лост. Сигурно ще успеем да го повдигнем от едната страна. Трябва да внимаваме обаче.

— Ще ида да го взема — каза Ковалски.

В същия миг телефонът върху бюрото на Елизабет иззвъня. Тя отиде там, взе слушалката и погледна екранчето.

— Охраната е. — Погледна часовника си, после се обърна към Грей. — Работното време е свършило. Сигурно ще питат докога смятам да работя.

— Кажете им поне още един час.

Тя кимна и натисна бутона за приемане. Потвърди коя е, после се заслуша. Очите й се разшириха.

— Разбирам. Качвам се веднага. — Затвори и се обърна към Грей. — Някой се е обадил за бомбена заплаха. Тук, в музея. Евакуират цялата сграда.

Грей запази мълчание. Ясно му беше, че подобна заплаха точно сега не може да е съвпадение. По очите на жената разбра, че е стигнала до същото заключение.

— Някой знае — бавно каза той. — А след днешната стрелба в мола една бомбена заплаха е най-сигурният начин да опразнят сградата.

Обърна се и огледа за пореден път омфалоса. Нямаха време да си играят на предпазливи археолози.

Ковалски явно беше стигнал до същия извод.

— Чух — каза той, приближавайки се откъм дъното на помещението. Вместо подплатен лост носеше голям чук на рамо. — Дръпнете се.

— Не! — извика Елизабет.

Само че Ковалски не беше в настроение за преговори. Скъси с една крачка разстоянието, вдигна чука над главата си и замахна.

Елизабет ахна ужасено.

Но вместо да разбие на парчета древния артефакт, чукът се стовари върху дъските на подпората отдолу. Дървото се нацепи. Ковалски вдигна отново чука и го стовари върху друга дъска от същата страна.

Лишен от подпора в единия си край, тежкият камък се наклони… после бавно полегна на хълбок. Оцелелите дъски се натрошиха под тежестта му, но самият артефакт изглежда не пострада от бавното си катурване.

Ковалски метна чука на рамото си.

Елизабет го зяпна с любопитна смесица от ужас и страхопочитание.

Грей се приближи до дървената подпора и се смъкна на едно коляно. Скритият под омфалоса обект беше излязъл наяве. Не беше огладен камък. Грей приближи до него детектора. Машинката отчете повишена радиация, но не повече от тази на бинокъла, който намериха под скамейката в парка.

Доволен от резултата, Грей взе предмета и се изправи.

Елизабет отстъпи сащисано назад.

Ковалски присви очи.

— Череп? Заради това ли е цялата дандания, за един череп?

Грей огледа внимателно находката. Черепът беше малък и без долната челюст. Обърна го с отвора нагоре. Наличните зъби бяха големи и разположени върху издадена напред горна челюст.

— Не е човешки — каза той. — Ако се съди по размера и формата, бих казал, че е на човекоподобно. Може би на шимпанзе.

Изражението на Ковалски се вкисели още повече.

— Супер — изръмжа той. — Аман от маймуни.

Гигантът беше развил трайна антипатия към всичко маймунско по време на предишна мисия — толкова поне знаеше Грей. Нещо, свързано с павиани… или човекоподобни маймуни. Повече подробности така и не беше успял да измъкне от него.

— А това… какво е това отстрани на черепа? — попита Елизабет и посочи.

Грей знаеше какво има предвид. Набиваше се на очи. Към темпоралната кост, точно над ушния отвор беше прикрепено извито парче неръждаема стомана.

— Нямам представа — отвърна той. — Може да е слухово апаратче. Като го гледам, ще да е от новите кохлеарни импланти.

— В тиквата на някаква си маймуна? — възкликна Ковалски.

Грей сви рамене.

— Ще трябва да го проучим по-късно.

— И защо баща ми го е донесъл тук?

Грей поклати глава.

— Не знам. Но някой е искал да го спре. И все още държи да се докопа до това нещо.

— Какво ще правим?

— Ще се махнем оттук. Преди някой да е разбрал, че сме го намерили.

Грей огледа за последно дървената подпора, за да е сигурен, че професорът не е оставил още нещо там. Като бележка, в която обяснява всичко, например. Няма лошо да се надяваш. Огледа с фенерчето вътрешността на катурнатия омфалос.

Нищо.

Понечи да извади фенерчето и лъчът облиза вътрешната повърхност. Погледът му улови нещо. Приличаше на спираловиден жлеб, който започваше от ръба и се виеше като тирбушон по повърхността към отвора в центъра. Грей плъзна пръст по него и си даде сметка, че вдлъбнатата резка всъщност е дълга непрекъсната линия релефен текст. Наведе се по-близо и обърна фенерчето така, че лъчът да се стесни върху надписа.

Елизабет видя какво е привлякло вниманието му.

— Древносанскритски — каза тя.

Грей се надигна.

— И какво прави надпис на санскрит от вътрешната страна на…

Ковалски го прекъсна.

— К’во значение има? — И посочи с палец към вратата. — Помниш за бомбената заплаха, нали? Не е ли време да си плюем на петите?

Грей се изправи. Ковалски имаше право. Достатъчно време бяха изгубили. Претърсването на сградата сигурно вече беше…

Откъм коридора долетя приглушен звук.

Ковалски завъртя очи, а изражението му беше повече от красноречиво. „Казах ли ти аз!“

— Какво ще правим? — попита Елизабет.

 

 

19:37

 

Пейнтър спря пред кабинета на патолога и почука на открехнатата врата.

— Влез — извика отвътре Малкълм. — Джоунс, при теб ли са данните от…?

Пейнтър бутна широко вратата тъкмо когато Малкълм се обръщаше със стола зад бюрото си. Още беше със синята хирургическа манта. Очилата бяха вдигнати на главата му и той разтриваше уморено основата на носа си, когато най-сетне видя кой стои на прага.

Очите му се разшириха.

— Директоре… — Понечи да стане, но Пейнтър му махна да не си прави труда и влезе.

— Брант ми каза, че си се обаждал. Бях в залата за видеонаблюдение.

— Нещо за стрелеца?

— Засега не. Още пресяваме записите. Но материалът е огромен, а част от записите са трудни за обработка.

След единадесети септември видеонаблюдението на столицата беше засилено многократно. В радиус от десет мили около Белия дом широкообективни камери следяха всеки квадратен метър от улици, паркове и обществени места. Както и шестдесет процента от вътрешните пространства. Няколко камери бяха уловили отрязъци от придвижването на д-р Полк през комплекса на Националния мол и данните потвърждаваха маршрута, който Грей беше определил с детектора за радиация. Но все още имаше празнини. Макар да разполагаха със запис как Полк пада прострелян в ръцете на Грей, нито една камера не беше уловила проблясък от изстрела, какво остава за образ на самия стрелец.

А това беше крайно притеснително.

По всичко личеше, че снайперистът е знаел как са разположени камерите и е открил пролука в мрежата за наблюдение. Или още по-лошо, някой е бил в състояние да изтрие издайническите кадри от записите в мола.

Така или иначе, тези факти говореха, че убиецът на професор Полк има дебели връзки тук, във Вашингтон. Но къде и с кого? Ако участието на Полк в мозъчния тръст на Язоновците имаше нещо общо с убийството му, значи пред Пейнтър се отваряше истинска кутия на Пандора. Язоновците имаха пръст в множество свръхсекретни проекти, вариращи от всички отсенки на сивото до наситеночерното.

Едно нещо беше ясно със сигурност — тази нощ Пейнтър нямаше да спи. Нито той, нито другите.

— Някакви новини от Грей? — попита Малкълм, премести купчина папки от един стол и покани Пейнтър да седне.

— В Природонаучния музей е. Дирята на Полк го е отвела там.

— Да се надяваме, че ще открие нещо. Всъщност и аз затова се обадих в кабинета ви. Мисля, че изрових още трохи, по които да тръгнем.

Обзет от любопитство, Пейнтър седна на стола. Малкълм завъртя плоския монитор на компютъра си така, че и двамата да го виждат.

— Какво си открил? — попита Пейнтър.

— Нещо любопитно. Не знам какво да мисля, но може да даде някаква посока на разследването. След като разбрах, че жертвата е страдала от радиационно отравяне, се опитах да разбера нещо за източника на лъчението. Първоначалното изследване на стомашно-чревния тракт и черния дроб показа, че не е погълнал нищо с радиационно естество.

— С други думи, не е вечерял полоний — 210 или нещо от сорта?

Малкълм кимна.

— Предвид степента на радиодермитни изгаряния до кожата бях убеден, че облъчването е дошло отвън. Все едно е бил в зона с висока радиация. Микроанализът на косата му показа, че облъчването е било интензивно. И се е случило преди по-малко от седмица.

— Но къде…?

Малкълм вдигна ръка да го призове към търпение, а с другата набра поредица от команди на клавиатурата. На монитора се появи карта на света.

— Остатъчни количества радиоактивен прах са се запазили в дълбоките алвеоларни джобове на белите му дробове. Като въглищния прах в дробовете на миньор. Пуснах проба през спектрографа за маса и получих приблизителна разбивка на изотопното съдържание.

Посочи към екрана. Лявата половина на компютърния монитор се изпълни с данни.

— Информация от този вид често е уникална — като пръстовите отпечатъци. Оттук насетне трябваше само да вкарам параметрите в базата данни на МААЕ във Виена.

Новоотвореният прозорец носеше емблемата на сайта — МЕЖДУНАРОДНА АГЕНЦИЯ ЗА АТОМНА ЕНЕРГИЯ.

— Агенцията следи местата с повишена радиация по целия свят — мини, реактори, индустриални източници. Повечето хора не го знаят, но радиацията не е една и съща навсякъде. Говорим за материал, който е в състояние на постоянен разпад, чието изотопно съдържание се мени в зависимост от това къде е добита рудата и как е обработена. Крайният резултат е радиационна сигнатура, която е уникална за всяко отделно място.

— И находката в дробовете на професора е…?

— Пуснах я през базата данни на МААЕ и получих съответствие.

— Знаеш къде е бил облъчен Полк?

Патологът кимна към екрана. Зададеното търсене стигна до края си, картата на света зае целия екран, после образът се фокусира върху област в централна Русия. В прозорчето с резултатите от търсенето се появи име, станало синоним на радиационна катастрофа.

ЧЕРНОБИЛ

Какво е правил Арчибалд Полк в Чернобил? Защо и как е бил изложен на смъртоносна доза радиация, носеща сигнатурата на мъртвия район около злопопучния ядрен реактор? Тази седмица предстоеше реакторът да бъде запечатан с нов саркофаг — масивен стоманен купол от сглобяеми платна. Строителните работи се провеждаха при строги мерки за безопасност, но Полк явно е имал лошия късмет да се излови на смъртоносна доза радиация. Как?

Преди да е задал този и други въпроси на патолога, телефонът на колана му започна да вибрира. Пейнтър го откачи и погледна кой го търси. Асистентът му. Пейнтър смръщи вежди и отвори капачето.

— Какво има, Брант?

— Директоре, пристигна сигнал за тревога от националната сигурност. Току-що се е получило предупреждение за бомба в Природонаучния музей.

Пръстите на Пейнтър се стегнаха около телефона.

„Природонаучният музей… където отиде Грей“.

Това не вещаеше нищо добро.

— Свържи ме с Грей, моля те.

Зачака с телефон на ухото. Малкълм го гледаше въпросително.

Грей ли беше съобщил за бомбата? Или някой друг?

Така или иначе, нещо не беше в ред.

След миг получи потвърждение.

— Командир Пиърс не отговаря, сър — каза Брант.

 

 

19:56

 

Елизабет Полк стрелкаше преценяващо Грей Пиърс, докато вървяха към товарителницата на музея. Едва сега забеляза голямата избледняваща синина отстрани на лицето му. Слънчевият загар я прикриваше добре. Побоят вероятно беше с едномесечна давност и придаваше на лицето му вид на кована мед. Но пък така сините му очи изпъкваха още повече. Именно от тези очи я побиха тръпки, когато Пиърс видя шестимата мъже в товарителницата и се обърна да я погледне.

— Нещо не е наред — каза той.

Елизабет се надигна на пръсти да погледне над рамото му към складовото помещение. Осветена от примигващи неонови лампи, огромната като пещера товарителница беше обточена с високи рафтове, натежали от почистващи препарати и дълготрайни стоки за множеството магазини, които музеят отдаваше под наем. Самотен мотокар мързелуваше до група скрипци и противовеси за транспортиране на по-големите експонати. Стоманена вдигаща се врата зееше отворена вдясно. Очертани на гаснещата дневна светлина, мъжете в черната униформа на отдела за борба с безредиците бяха оформили кордон близо до изхода. Под акомпанимента на сирената за евакуация те претърсваха всеки работник и служител, избрал да напусне сградата през този изход.

Мъж с тесни рамене и син костюм наглеждаше операцията от няколко крачки разстояние. Явно беше високо в хранителната верига.

Грей бутна Елизабет обратно по коридора и нагласи по-високо на гърба си малкия сак с логото на музея. В него бяха прибрали странния череп, който баща и беше скрил в складовото помещение. При мисълта за баща й, тъпата болка в гърдите й се обостри и сълзи напълниха очите й. Тя ги преглътна. Скръбта щеше да почака.

Откъм стълбището в другия край на коридора се чу вик — заповед да се претърсят всички помещения. Ботуши затропаха по стъпалата.

Грей спря и се обърна към нея.

— Има ли друг изход?

Тя кимна.

— През служебния тунел. Ей там.

Тръгна назад към товарителницата и Грей впери въпросително поглед в нея.

— Някои от служителите ходят да пушат там — каза тя и го погледна виновно. Наистина трябваше да откаже цигарите. Макар че този иначе лош навик й беше помогнал да се сприятели с някои от другите учени тук. Тайният клуб на пушачите. Срещу скромната цена на риска от емфизем или белодробен рак. — Пушенето в музея е забранено, разбира се. Опасност от пожар и така нататък, но долу има само камък и тръби.

Поведе ги към необозначена врата и прокара картата си през електронната ключалка. Стълбището от другата страна беше от лекьосан цимент със стоманено перило по края. Спускаше се надолу с поредица от остри завои.

Преди да са прекрачили прага, басово ръмжене привлече погледите им назад към товарителницата. Нисък силует се мерна в дъното на коридора. На трийсетина метра от тях. Немска овчарка. Имаше си черна бронебойна жилетка и повод, но човекът, който го държеше, беше извън полезрението им.

Елизабет замръзна.

Кучето ги видя и се хвърли напред, изпъвайки рязко каишката.

— Хайде — изръмжа Грей, бутна я през прага и я последва на свой ред. Едрият му партньор се набута след тях. Беше горещо и тясно. Климатичната система на музея не стигаше до тук. Единствената светлина идваше от защитена с решетка мъждукаща крушка.

Грей затвори врата и автоматичната брава изщрака на място. Алармената сирена утихна. Той махна надолу и се изравни с Елизабет, макар че стълбището беше твърде тясно да слизат по двама.

— Знаете ли накъде водят тунелите?

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Никога не съм се отдалечавал много. Долу е истински лабиринт с множество разклонения. Говори се, че тунелите минават дори под Белия дом. Но все някъде трябва да излизат на повърхността.

Нещо тежко се удари във вратата горе, последвано от басов лай. По стълбището отекнаха викове.

— Дали пък не е сапьорско куче? — попита Елизабет. — Може заплахата за бомба да е реална.

Партньорът на Грей, Ковалски, изсумтя.

— То само около Пиърс бомбената заплаха се смята за нещо добро.

В края на стълбището стигнаха до решетъчна врата. Грей издърпа резето и я отвори. Тунелите се простираха и в двете посоки, черни като в рог, задушни, вонящи на влажен цимент и огласяни от шепота на стичаща се вода.

— Силно се надявам някой да носи фенерче — изкоментира Ковалски.

Грей изруга под нос. Беше забравил своето в склада.

Елизабет бръкна в джоба си и извади запалка. Стара, сребърна и вероятно скъпа. Отвори капачето и от дюзата изригна малък пламък. Тя нагласи с опитно движение силата му.

— Браво — каза Ковалски. — Де да си бях взел пурите.

— И на мен ми се пуши — тихо каза Елизабет.

Ковалски я изгледа ококорено.

Преди да е казал нещо обаче, откъм стълбището зад тях се ливна светлина. Алармената сирена гръмна внезапно. Преследвачите им бяха отключили вратата.

— По-бързо — каза Грей и тръгна надясно. — И не изоставайте.

Елизабет заподтичва до Грей, Ковалски вървеше след тях. Тя вдигна по-високо запалката. Треперливият пламък осветяваше пътя им само на метър-два напред. Грей вървеше бързо по тунела, вдигнал еднаси ръка така, че пръстите му се плъзгаха по прикредените към тавана тръби. При първото разклонение сви, за да излязат от прякото полезрение на всеки който стигне до края на стълбището.

До слуха им достигна единичен нисък лай.

Грей хукна напред.

Лабораторната престилка на Елизабет се развяваше след нея. След поредния завой пламъкът на запалката й освети плътна мрежа от паяжини.

— Къде отиваме? — попита Ковалски.

— Някъде — отговори Грей.

— Т’ва ли ти е великият план? Някъде?

Трескав лай взриви тишината, последван от викове. Кучето беше хванало дирята им.

— Забрави какво казах — побърза да се поправи Ковалски. — „Някъде“ ми звучи съвсем добре.

И те продължиха да тичат в плътна група през лабиринта от тунели.

 

 

В друга част на града Юри седеше на пейка под клоните на една череша. Хубаво беше да поседне. Коленете го боляха, а кръстът го стягаше. Беше преглътнал на сухо четири таблетки парацетамол. У дома имаше по-силни лекарства, но не смееше да ги вкара в Щатите. Нямаше търпение да се върне в Зайчарника.

Протегна единия си крак и заразтрива коляното си.

Слънцето скоро щеше да залезе и хвърляше дълги сенки по парковата алея. На няколко крачки от неговата пейка ниска циментова стена се нижеше покрай алеята. Деца и родители се редяха покрай нея и сочеха надолу към изложбата на открито. Изложбата пресъздаваше китайска гора — стръмен каменист Участък с пещери, езерца и потоци. Храсти се катереха по склоновете заедно с плачещи върби, коркови Дървета и няколко вида бамбук. Обитателите на горичката, две гигантски панди назаем от Китай — Мей Зианг и Тиан-Тиан, бяха причината за стълпотворението в тази част на зоопарка.

Сред последните посетители беше и Саша.

Момичето стоеше, облегнало скръстените си ръце на каменния парапет. Единият му крак се люлееше ритмично и риташе цимента. Но ритъмът се забавяше.

Точно както Юри се беше надявал.

Беше я довел в Националната зоологическа градина след изпълнението й пред Мейпълторп. От опит знаеше, че животните действат успокояващо на неговите повереници. Особено на Саша. Нямаше нужда да тества нивата на МОНФ в спиналната течност на момичето. След епизод с такава висока интензивност хормоналните нива на мозъчно-обусловените невротрофични фактори със сигурност се бяха повишили до опасни стойности. Нещо, за което не беше подготвен. Изненадан от изпълнението й, той трябваше да импровизира, и то бързо. Далеч от познатата обстановка у дома, Саша ставаше по-уязвима и склонна към превъзбуда от обичайното. Съществуваше риск от необратимо увреждане на нервната система. Виждал беше какво става в такива случаи. Минали бяха десетилетия, докато открият тясната връзка между психичното здраве на аутистичните деца и успокоителния ефект на контакта им с животни.

Така че докато Мейпълторп се занимаваше с претърсването на Природонаучния музей, Юри беше довел Саша в прочутия вашингтонски зоопарк. По-близък еквивалент на Менажерията едва ли би могъл да открие тук, в чуждия град.

Кракът на Саша все по-рядко риташе цимента. Терапията определено вършеше своето, но пък върхът на лачената й обувка съвсем се беше издраскал. Ала какво са едни обувки пред ум като нейния.

Възелът между собствените му лопатки се отпускаше. Щеше да качи Саша на първия полет за Русия. А приберяха ли се веднъж в Зайчарника, щеше да я подложи на пълен физически преглед — биохимия, изследване на урината, скенер на мозъка. Трябваше да е сигурен, че всичко е наред.

И по-важно, трябваше да разбере как се е задействала по своя воля. Това не би трябвало да става. Черепният имплант поддържаше постоянно ниво на стимулация, регулирано според способностите на всяко от децата. Реакцията на Саша в кабинета на Мейпълторп би трябвало да е невъзможна, освен ако имплантът й не е бил активиран от разстояние.

Така че… какво беше станало? Някаква повреда в импланта? Някой друг ли го беше активирал? Или беше онази още по-тревожна възможност — че Саша надрастваше ограниченията на техния контрол?

Въпреки горещия ден и облекчението от преодоляната криза, на Юри още му беше студено.

Нещо не беше в ред.

Някакъв шум привлече вниманието му. Врявата идваше от хората, наредили се покрай парапета отпред. Вълнението в гласовете им нарастваше. Тук-там блеснаха светкавици на фотоапарати. Още хора се стичаха, привлечени от шума. Викаха някакво име.

— Тай Шан… Тай Шан…

Юри поизправи гръб въпреки прорязалата го, отново болка. Името му беше познато от брошурата на зоопарка. Тай Шан беше малката панда, родена преди няколко години от титулярката на зоокъта — Мей Зианг. Явно животинчето се беше показало, предизвиквайки ентусиазма на посетителите.

Хората се бутаха, за да виждат по-добре. Новопристигналите се надигаха на пръсти. Родители вдигаха на рамене децата си. Светкавиците на фотоапаратите се надпреварваха като в светлинно шоу. Юри смръщи вежди и се надигна, объркан от маникалната реакция на туристите. Беше изгубил от поглед Саша в тълпата, а знаеше, че тя не обича да я докосват.

Прекоси алеята и разбута хората пред себе си. Зоопаркът щеше да затвори след минути. Време беше да си тръгват.

Стигна до ниската стена, където беше стояла Саша.

Нямаше я там.

Огледа стената в двете посоки със свито сърце. Нямаше и помен от черната коса и червените панделки. Юри залитна назад, като си пробиваше с лакти път през множеството. Разни хора му мятаха сърдити погледи и протестираха срещу грубото отношение. Нечия камера падна на паважа.

Някой го сграбчи за рамото и го обърна грубо.

— Господине, дано имате адски основателна причина да…

Юри се отърси и вдигна разширените си от искрена паника очи към по-едрия мъж.

— Моята… внучка. Загубих внучката си.

Гневът на мъжа се смени със загриженост.

Повечето от събралите се бяха родители и новината се разпространи като пожар. В крайна сметка, това беше най-ужасният страх на всяка майка и всеки баща. Обсипаха го с въпроси. „Как изглежда? С какво е облечена?“. Други го успокояваха, че детето непременно ще се намери.

Юри почти не ги чуваше, оглушен от ударите на собственото си сърце. Изобщо не трябваше да се отделя от нея, защо му беше трябвало да сяда на проклетата пейка.

Тълпата около него се разреди.

Юри се оглеждаше трескаво. Търсеше червените панделки, но знаеше истината.

Саша беше изчезнала.