Марша Кенъм
Кръв от рози (4)

3

Самотният пост в края на ожънатата нива се стресна от неясен шум. Можеше да го сравни само с бръмченето на огромен рой пчели, приглушено от мъглата, която висеше над морето като тънък воал, но към блатото се сгъстяваше и образуваше висока бяла стена, която беше в постоянно движение.

Редник Джеймс Уолъс нямаше никакво желание да стои на пост. Цяла нощ беше мръзнал, изложен на влажния морски бриз, и вече се стряскаше и от най-лекия шум. Беше си наклал огън от клонки и слама, но той нито го стопляше, нито му носеше утеха. Трепкащите пламъчета правеха призрачните очертания на мъглата още по-гротескни. За щастие постепенно се разсъмваше — той започна да различава отдалечения на километър лагер. Скоро щеше да изгрее слънцето и да прогони мъглата, мастиленочерното море щеше да се оцвети в синьо, заоблените хълмове зад Единбърг щяха да изникнат на хоризонта. От околните села щяха да тръгнат селяни с тежко натоварени каручки, за да продават стоките си в големия град.

Уолъс се прозина, почеса се между краката, усети след това една човешка потребност и отвори панталона си. Изръмжа облекчено, когато горещата жълта течност се изля върху земята и вдигна малко облаче пара. Без да посегне към мускета си, той погледна с копнеж към хоризонта и се зарадва на първите тънки розови златни ивици. Крайно време беше да го сменят. Някой друг трябваше да дойде и да стои на стража край това проклето блато!

Странният шум се чу отново, този път по-близо. Мъглата бавно се вдигаше и от другата страна на ожънатата нива се провидя нисък жив плет. Уолъс смръщи чело и невярващо потърка очите си. Вчера този плет го нямаше! Сигурно след дългата нощ страдаше от халюцинации, защото плетът най-неочаквано се раздвижи, затъркаля се по нивата като огромна черна вълна.

Войникът зяпна смаяно, когато най-сетне му стана ясно какво виждаше. Това не беше плет! Това бяха войници! Стотици… Хиляди… Изчадия на ада, изникнали от тресавището!

— Бунтовници! — изохка той. — По дяволите, бунтовниците идват!

Уолъс се обърна рязко и се наведе да вземе мускета си, но той беше изчезнал. Вместо това пред него застана ухилен великан, намигна му весело и му подаде пушката.

— Нея търсеше, нали? — попита Струан Максорли. Уолъс кимна глупаво и посегна да вземе оръжието си, но окаляната лапа на великана се стрелна светкавично напред, сграбчи го за китката и я стисна с такава сила, че войникът се почувства като в менгеме. Чу се сухо пращене, когато костите се счупиха, и той понечи да изкрещи, но в следващата секунда в гърлото му се заби остра кама и той само изхърка задавено, преди да се строполи на земята, облян в кръв.

Максорли изрита мъртвия към долчинката, изтри ножа си в униформата и махна на дузината мъже, които изникнаха около него сякаш от нищото.

— Само един — изпухтя презрително той. — Тези нагли копелета са ни удостоили с един-единствен пост! Къде остана предизвикателството?

Александър Камерън сложи ръка на рамото му.

— Сигурен съм, че през следващите часове ще имаш достатъчно случаи да докажеш смелостта си.

Той размаха ръка — уговореният сигнал, че въздухът е чист. Жестът се повтори на равни разстояния по продължение на тресавището и само след секунди лорд Джордж Мъри даде знак на своя гайдар. Страховитият вой на гайдата се надигна към небето, все по-силен и по-мощен, примеси се със звука от други гайди, докато шумът стана оглушителен.

Какофонията преследваше двойна цел — да свика собствените хора за нападение и да всее страх и ужас сред неприятеля.

Всички бунтовници, с изключение на ариергарда вече бяха преминали тресавището и само след секунди земята се разтрепери под тропота на хилядите тежки ботуши. Който имаше мускет или пистолет, изпрати изстрел към белите палатки на лагера, но не си направи труд да зареди отново оръжието си, а го захвърли небрежно настрана и извади тежкия двуостър меч, който никой не умееше да върти така умело като шотландците.

Изтръгнати от съня от рева на гайдите, войниците на Коуп изскочиха от палатките и изведнъж се озоваха сред бушуващо море от мечове. Бойните викове проглушиха ушите им. Нищо чудно, че повечето се паникьосаха. Всеки тичаше безцелно насам-натам, небрежно вързаните коне се откъснаха и хукнаха да бягат, стотици драгуни се втурнаха да ги гонят. Който успя да възседне коня си, препусна като подгонен и се спаси по пътя към крайбрежието.

Като видяха паническото бягство на драгуните, простите войници последваха безславния им пример и също се обърнаха в бягство. Който беше достатъчно смел — или глупав — да се опълчи срещу врага, беше смазан, защото тънките английски байонети не можеха да устоят на дългите и дебели мечове.

Само в края на лагера бе предприет сериозен опит неприятелят да бъде спрян. Капитанът, който командваше артилерията, имаше достатъчно авторитет, за да предотврати избухването на паника сред хората си. Подчинявайки се на заповедите му, те обърнаха масивните бронзови оръдия. Всички съзнаваха, че само тежките топове все още биха могли да обърнат битката.

Ала Александър Камерън не се уплаши от оръдията. Той препусна право към зейналите дула, следван по петите от Струан Максорли и Алуин Макайл, които водеха полка на Камерънови. На сто метра пред целта Алекс размаха меча си високо над главата и изрева прастария боен вик на клана:

— Давайте, кучи синове! Вървете и яжте сурово месо!

Въпреки безумната си смелост той не можа да предотврати първия залп на оръдията, който причини значителни щети. Десетки планинци бяха разкъсани от гюлетата или разпръснати на всички страни, самият Алекс усети въздействието на взривната вълна, която изкара въздуха от гърдите му. За момент той нито виждаше, нито чуваше, но ръцете му се раздвижиха от само себе си и нанесоха първите убийствени удари върху най-предната редица артилеристи. Мечът му помиташе неприятелите и той напредваше неумолимо. Опиянението на битката го завладя. Чувстваше се всемогъщ, най-сетне освободен от демоните, които го бяха преследвали в продължение на петнадесет години. За да отреагира по някакъв начин сляпата си жажда за отмъщение, той бе участвал в няколко войни като наемник, но този път имаше съзнанието, че се бие за справедливо дело. Биеше се за Шотландия, за своята родина, за семейството си, за честта на предците си. Биеше се и за самия себе си, за правото да живее, където иска — и с когото иска! Биеше се за Катрин, за правото си да я обича. Катрин…

— Алекс! Зад теб!

Камерън реагира светкавично, но въпреки това закъсня. Обърна се и видя дулото на пистолета само на сантиметри от лицето си.

Видя как пръстът натисна спусъка… и нищо повече. Отхвърлен назад, той падна върху един мъртъв войник, вонята на обгорена плът го удари в носа, безумна болка в главата го лиши от съзнание. Най-после потъна в благословен мрак…

 

Генерал сър Джон Коуп беше в паника. Бунтовниците бяха изникнали от нищото и не само бяха разкъсали утринната тишина, но и бяха разрушили дисциплината на правителствените войски. Бяха залели лагера на Коуп като същински потоп и бяха напоили земята с кръв. Драгуните избягаха първи, а смелите артилеристи успяха да дадат само един залп, преди да ги избият.

Подпомогнат от адютантите си, Хоум и Лоудън, генералът се опита да спре масовото бягство. Отчаян той даде заповед да стрелят по бегълците, но дори тази драстична мярка не донесе никаква полза. Коуп и офицерите му бяха повлечени от течението. Притиснати между десетки бързащи мъже и подплашени коне, те се носеха напред и спряха едва на височинката в края на долината.

Слаба утеха беше, че някои от капитаните му — на първо място Уайтфорд, Скот, Лофтъс, Кейн и Симънс — показаха невероятна смелост. Капитан Гарнър, когото драгуните за втори път изоставиха, също бе събрал шепа войници около себе си и се биеше геройски. Но каква полза, след като голямата част от армията бягаше или треперейки падаше на колене и се предаваше в плен?

Позорното поражение на английската армия извика сълзи в очите на Коуп. Едновременно с това той се възхити на смелостта и хитростта на противника. Лорд Джордж Мъри беше планирал и провел блестяща атака, а хората му бяха извършили чудото да прекосят блатото през нощта в пълна тишина и да сварят неприятеля абсолютно неподготвен. До днешния ден Коуп беше смятал разказите за бързината и майсторското владеене на двуострия меч за преувеличени, но сега се надяваше пламенно никога вече да не стане свидетел на подобно клане.

— Сър, погледнете там!

Генералът стегна юздите на коня си и погледна към равнината, където под ликуващия рев на бунтовниците току-що беше издигнат червено-белият флаг на Стюартите.

— Трябва веднага да се оттеглим в Единбърг — настоя адютантът. — Защото кавалерията им сигурно ще ни преследва!

— Къде виждате кавалерия? — попита горчиво Коуп. — Или пък артилерия? Или оръдия, по-мощни от нашите? — Без да чака отговор, той продължи: — Сега те разполагат с нашите тежки оръдия, с нашите оръжия, с нашите муниции, с нашите запаси от храна — да не говорим, че имат и две хиляди пленници!

Макар да не беше убеден в правотата си, адютантът се осмели да възрази:

— Днешната победа на противника беше само една щастлива случайност. Нещо повече, сър, напълно незаслужена случайност. При следващия сблъсък вие със сигурност ще им го върнете.

— При следващия сблъсък? — Зачервените очи на Коуп обходиха гневно групата изнервени офицери. — Господа, вие много добре знаете, че генерал, който е принуден да докладва за подобно поражение, никога не би получил разрешение да повтори грешката си. Победата на бунтовниците в никакъв случай не беше само щастлива случайност — те я постигнаха благодарение на собствената си смелост и на страхливостта на нашите драгуни. Би трябвало да ги окачим на стълбовете по продължение на цялата граница за това бягство! Това би ни спестило усилията да ги ликвидираме със собствените си ръце.

Старши лейтенант Лоудън пребледня.

— Смятате ли, че принц Стюарт ще посмее да влезе в Англия?

— И защо не? — отвърна остро Коуп. — Ако вие бяхте лорд Джордж Мъри и бяхте постигнали такава великолепна победа, каквато той извоюва днес — какво би ви възпряло да продължите по-нататък? Наистина ли мислите, че лорд Джордж ще прояви милост и ще изчака, докато се върнат нашите опитни войски от Фландрия? Или, че принцът ще чака, докато кралят ни най-сетне разбере, че тронът му е в сериозна опасност? Ние се смятахме за непобедими и платихме висока цена за самоувереността си — и можем да платим още по-висока през следващите дни и седмици, когато стане известно, че шепа брадати селяни, въоръжени само с мечове и коси, са ни обърнали в паническо бягство. С коси срещу най-голямата военна сила в света, само си представете, господа!

Гласът на генерала се пречупи, той се отпусна и изведнъж стана стар, уморен мъж. След последен поглед към бойното поле той обърна коня си и препусна след офицерите си.

 

Алекс искаше да вие от болка… Мускулите на ръцете му бяха сковани, въжето, с което бяха стегнати ръцете му, се врязваше в плътта и пречеше на достъпа на кръв. В първия момент не можа да си спомни къде се намира и силно разтърси глава, за да прогони мъглата от главата си. Някъде отблизо се чуваше дрезгав смях и задъхани стонове. Шумовете отекнаха оглушително в ушите му, смесиха се с лудото биене на сърцето му и бученето в слепоочията и още преди да отвори очи с огромно усилие, той разбра какво ставаше: изнасилваха любимата му.

Той задърпа въжетата и извика името й, но Ани не беше в съзнание. От бедрата и се стичаше кръв, крехкото й тяло беше в синини и тя реагираше на бруталните тласъци само с тихо скимтене.

— Ани!

Алекс едва не полудя, докато гледаше как зверовете се забавляваха с безпомощната си жертва. Трима братя: Ангъс, Малкълм и Дугъл Кембъл. Клановете Камерън и Кембъл враждуваха от векове, но сватбата на Мойра Кембъл и Доналд Камерън трябваше да сложи край на старата вражда. Бяха поканени и братовчедите на булката и те изиграха отлично ролите си — ядоха, пиха, смяха се и танцуваха, докато младият Камерън реши за малко да остане насаме с любимата си. Тогава те последваха любовната двойка, изненадаха ги в обора, нахвърлиха се върху Алекс и го вързаха.

Насърчаван от рева на братята си, Малкълм изпъшка и се изпразни. Когато усети как тежкото му тяло рухна върху нея, Ани събра последните си сили и замахна с острия камък, който беше напипала в сеното. Улучи мъчителя си в слепоочието и разкъса бузата му. Макар и изненадан, той заби юмрук в лицето й, главата й отхвръкна настрана — и тя престана да диша.

Бесният гняв придаде на Алекс неподозирани сили. Незнайно как, той успя да се освободи от въжетата и посегна с кървящи китки към меча — прастария меч на прадядо си, който бе измъкнал от скривалището, за да го покаже на Ани. Стисна сребърната дръжка, скочи и размаха тежкото оръжие високо над главата си.

Тримата братя бяха твърде изненадани, за да реагират достатъчно бързо. Ангъс падна пръв под блестящото острие, Дугъл го последва след кратка борба, а Малкълм, макар че успя да избегне смъртоносния удар, беше тежко ранен.

Щом обезвреди противниците си, Алекс посвети цялото си внимание на Ани. Захвърли меча, падна на колене до безжизнената фигура, грабна я в прегръдката си и я залюля като бебе. Ани, голямата му любов, единствената жена, която някога беше обичал, единствената, която щеше да обича…

Ала докато внимателно приглаждаше назад кестенявите къдрици, за да открие окървавеното лице, те изведнъж станаха сребърно руси, а когато тя отвори очи, ирисите им вече не бяха зелени, а теменуженосини. В обятията му се раздвижи не Ани, а Катрин, зарови ръце в косите му и му предложи устните си. Той я целуна с безкрайна нежност и в душата му се възцари мир.

— Кошмарът свърши — пошепна тя. — Можеш да спиш спокойно.

— Не си отивай — помоли я Алекс. — Моля те, не ме напускай.

— Алекс? Алекс, момчето ми, чуваш ли ме?

Какъв беше този нахален глас, осмелил се да разруши красивия му сън?

— Мислиш ли, че ще останат трайни следи от удара?

— Все още не мога да кажа. Виждаш ли, от ушите му продължава да тече кръв. — Меки пръсти обърсаха течността, която се стичаше по шията му. — При рана на главата това е нормално.

Трябва да изчакаме да дойде на себе си. Тогава ще ни каже дали вижда и чува.

Д-р Арчибалд Камерън, брат на Александър, заши зейналата рана бързо и сръчно.

— Имал е дяволски късмет! Ако куршумът беше улучил малко по-надолу, вече щяхме да сме го погребали.

Докато Алуин превързваше приятеля си, лекарят изтри окървавените си ръце в престилката и се зае със следващия ранен.

— Ако повръща, обърни главата му настрани, за да не се задуши — каза още той. — Вероятно ще остане в безсъзнание поне до сутринта, но ако дойде на себе си, налейте в устата му малко от моето уиски срещу болките.

— Това е… добра идея — пророни с усилие Алекс и бавно отвори очи, събрал цялата сила на волята си.

Над него се надвеси усмихнатото лице на Алуин.

— Алекс? — Той се извърна бързо и повика лекаря. — Мисля, че идва на себе си.

— Какво ви казах — нашето момче има дяволски твърд череп! Магическата дума уиски беше достатъчна да го върне към живота. Като си помисля, и аз имам нужда от няколко глътки.

Алекс се опита да извърне глава, но веднага съжали, защото в мозъка му сякаш нахлуха орда дяволи с остри инструменти за мъчение. Изтощен, той затвори очи, но все пак успя да види платната, които не допускаха слънчевата светлина до лицето му. Под тях лежаха ранените, заобиколени от рояци мухи, привлечени от кръвта и изпражненията.

— Алекс?

Очите му не искаха да се отворят.

— В случай, че това те интересува — ние спечелихме!

Спечелили? Какво са спечелили? А, да, битката… Последните кошмарни картини от миналото отлетяха и той принуди замъгления си мозък да мисли.

— Доналд? Принцът? И… другите…

Алуин се ухили.

— Принцът пак е сърдит на лорд Джордж. Генералът му бе възложил да командва ариергарда, за да е сигурен, че няма да се пролее кралска кръв. Когато ариергардът пристигна, битката отдавна беше свършила. Доналд има няколко драскотини, но ти казвам още отсега, че те очаква сериозно дърпане на ушите. Той знае, че брат му се е нахвърлил съвсем сам срещу артилерията.

— Колко… колко са мъртвите?

Макайл вдигна рамене.

— Още не знаем точно, но бих казал, че са не повече от петдесет.

— Само? — учуди се Алекс.

— Да, приятелю — потвърди сияещият Струан. — Щом червените мундири видяха, че не се боим от прехвалената им артилерия хукнаха да бягат или се предадоха на нашите.

— Имаме почти две хиляди пленници — продължи Алуин, — а Арчи трябваше да поиска лекари от Единбърг, за да превържат ранените. Бойното поле е покрито с убити англичани. Армията остави всичко — коли, палатки, запаси, оръжия, муниции и дори топовете. За съжаление те няма да са ни от полза, защото в армията ни няма дори един човек, способен да се справи с тях. Въпреки това съм убеден, че тази сутрин свършихме чудесна работа.

— Колко време… колко време бях в безсъзнание?

— Цял ден. Слънцето ще залезе само след час, приятелю.

— Какво… какво се случи?

— Стреляха в главата ти. Имаш късмет, че не ти отнесоха целия мозък. Едното ти ухо беше почти откъснато и Арчи все още не може да каже дали слухът ти не е пострадал.

— Чувам добре — изръмжа сърдито Алекс. — Няма ли кой да накара тези проклети камбани да замлъкнат!

— Сигурно през следващите дни ще имаш ужасно главоболие.

— Имам го още отсега, освен това страдам от халюцинации…

Алекс отвори очи и в първия миг не повярва в онова, което виждаше — пред него бе застанал едър мъж в яркочервен сатенен панталон, пурпурна жилетка и тъмнокафяв сюртук. Тривърхата му шапка беше със златни кантове, украсена с щраусови пера, а в дантеленото жабо беше втъкната великолепна смарагдова игла.

— Кажи ми, че съм си загубил ума — пошепна безсилно той.

Алуин се засмя.

— Не, не си — и за това трябва да благодариш именно на този човек! Той стоеше зад офицера, който се прицели в теб, и в последната секунда го удари по ръката, така че изстрелът само одраска слепоочието ти. Името му е Фандучи, граф Джовани Алфонсо Фандучи, който непременно искаше да се запознае с прославения „Камшройнайх Дуб“.

— Ти се забавляваш, нали?

— Прав си.

Щом видя, че Алекс е дошъл в съзнание, италианецът свали шапка и изпълни елегантен поклон.

— Ах, синьор Камероне, добре ли сте? Боях се, че съм се намесил твърде късно.

Той говореше английски със силен италиански акцент, дългият му нос потрепваше, острата брадичка подскачаше при всяка дума. Тясното дълго лице беше обрамчено с дълга до раменете накъдрена перука.

— Позволете да ви се представя: граф Джовани Алфонсо Фандучи, на вашите услуги. Просто не можете да си представите, синьоре, колко почетен се чувствам, че най-после се срещнах с Тъмния Камерън, за когото съм слушал толкова много. Все още не мога да повярвам в щастието си.

Алуин се извърна настрана, за да скрие усмивката си. Италианецът се изразяваше толкова високопарно. Струан не беше толкова тактичен — той се ухили с цялото си лице.

— Граф Фандучи — прошепна Алекс, — очевидно съм ви задължен… Вие ми спасихте живота…

— Не, не, не, синьоре, за задължение не може и дума да става. Само една малка услуга, нищо повече… Не си струва да говорим…

— Как, за бога, попаднахте на бойното поле?

— Ах, синьор, не доброволно, повярвайте ми! Бандитите ме принудиха. Бях на борда на един кораб — името му беше „Тоскана“, на път към Инвърнес, когато англичаните внезапно ни нападнаха. Взеха в плен целия екипаж, аз също бях пленник, но когато капитанът узна кой съм, ме освободи срещу честната ми дума. За съжаление още щом слязох на сушата, попаднах в ръцете на бандити. Те ме изправиха пред избор: или да бъда обесен, или да работя за тях. Можете ли да си представите — аз, Джовани Фандучи, да бъда застрелян от някакви си бандити!

Оглушал от неспирния поток думи, Алекс поклати измъчено глава. Въпреки болките обаче държеше да разбере кой всъщност беше този мъж.

— Значи ви принудиха да работите за англичаните — като какъв? Италианецът вдигна вежди и стройните му пръсти стиснаха по-силно тривърхата шапка.

— Синьоре, аз съм граф Джовани Алфонсо Фандучи, идвам от Италия, която е неутрална, ала англичаните видяха в мен заплаха, защото желаех да предложа услугите си на принц Чарлс.

— О… какви услуги?

Графът се усмихна гордо.

— Аз произвеждам огнестрелни оръжия… най-добрите от тази страна на океана… може би дори най-добрите в света!

Това конте беше производител на оръжие? Смешно и невероятно, реши Алекс. По-скоро си го представяше да свири на арфа в някой бордей…

— Вие не ми вярвате, нали, синьор? — извика графът, видимо засегнат.

Почти на края на силите си, Алекс тъкмо се готвеше да помоли за обещаното уиски, когато видя Алуин и Струан зяпнали смаяно в дулата на два пистолета. Италианецът ги беше извадил толкова бързо, че приятелите изобщо не можаха да проследят движението му. Също толкова бързо той ги завъртя в тесните си ръце и им ги подаде за оглед.

— Аз лично съм ги изработил, джентълмени!

Алуин и Струан се възхитиха искрено на двата бързобойни пистолета, които даваха по четири изстрела един след друг. Алуин помилва страхопочитателно изкусната сребърна украса и малката плочка с името Фандучи, семейния герб и годината 1742.

Той върна оръжието на графа и кимна признателно.

— Майсторско произведение, няма съмнение. За съжаление ние нямаме майстори, които биха могли да научат занаята ви.

— Нямате майстори? — повтори изумено италианецът. — Но аз изминах толкова дълъг път, за да ви помогна в това приключение! В Италия изпитваме голямо уважение към вашия крал Джеймс. Той и синът му заложиха всичко на една карта, нали така се казва?

— Точно така, Стюартите залагат всичко на една карта — повтори с усмивка Алуин. Като установи, че Алекс е затворил очи и диша равномерно през полуотворените си устни, в главата му дойде нова идея.

— А можете ли да обслужвате оръдия, граф Фандучи?

— Естествено, синьоре. Човек, който произвежда добри пистолети, трябва да знае как функционират и големите топове.

— А смятате ли, че ще успеете да обучите няколко от нашите хора да обслужват топовете, които взехме от англичаните?

Италианецът изпъчи гърди.

— Аз, Джовани Алфонсо Фандучи, съм в състояние да науча дори птиците да плуват, ако принцът лично ме помоли!

— Засега е напълно достатъчно да обучите бъдещите ни канонири — отвърна сухо Алуин. — Добре дошли в нашата армия! Естествено първо трябва да поговорим с лорд Джордж Мъри, но съм сигурен, че вашата помощ ще е много ценна за него.

— Трябва да пием наздравица за новия ни другар! — намеси се енергично Струан. — Слушайте, Фандучи, искате ли да сключим малък облог: кой от нас може да понесе повече алкохол?

— О, синьор, това би било нечестно спрямо вас. Моето семейство произвежда най-доброто вино в цяла Италия и даже малките дечица го пият като гроздов сок!

— А готов ли сте да заложите двата си пистолета? — попита Струан, уверен в победата си.

— Пистолетите ми? Знаете ли колко са ценни? Вие какво ще ми предложите, ако спечеля?

 

— Още по-красиво и опасно оръжие — кръглооката Рита!

Максорли махна на Алуин да мълчи.

Графът въпросително премести поглед от единия към другия.

— Какво означава това… кръглооката Рита? Обяснете, моля.

— Оръжие, което ще издуе красивия ви панталон, синьор!

— Аха, разбрах — промърмори Фандучи. — Това може да бъде само жена. — Той се поклони елегантно. — Съгласен.

Великанът със смях стовари лапата си върху тясното рамо на италианеца и развеселено намигна на Алуин.

— Сигурен съм, че няма да трае дълго… Скоро ще дойда да ти правя компания до леглото на Алекс.

— Кога най-сетне ще получа глътка уиски? — прошепна неочаквано раненият. — Аз имам много по-голяма нужда от него, отколкото вие, пияници такива!