Марша Кенъм
Кръв от рози (22)

21

Малкият отряд напусна Мой Хол на разсъмване. Алекс и Алуин придружиха жените си до мястото под Инвърнес, където се пресичаха военните пътища, където неохотно ги оставиха под защитата на Струан, Дамиен и двадесетина тежковъоръжени мъже. За да облекчат сбогуването, Катрин и Дейдре ги изпратиха с усмивки, но оттогава и двете седяха безмълвно на седлата и се бореха със сълзите си.

Струан Максорли изобщо не се радваше на поръчението си. Инстинктът го предупреждаваше за витаеща наоколо опасност. Беше сигурен, че предстои голяма битка, и я чакаше с нетърпение, за да излее насъбралия се в сърцето му гняв. Измамата и предателството на Лаурън го бяха засегнали дълбоко; той не съжаляваше, че я бе убил, но беше твърдо убеден, че единствено проклетите англичани бяха виновни за пропадането й. Те бяха покварили неговата Лаурън, бяха напълнили главата й с мечти за богатство и лукс — той не преставаше да си внушава това, макар че разумът му нашепваше друго. Най-голямото му желание беше да си отмъсти, а той можеше да върти шотландския меч много по-добре от десет други мъже, даже с една ръка!

Арчибалд Камерън беше закърпил ранената му ръка, доколкото беше възможно, но пръстите си останаха сковани и изкривени. Затова Струан си беше поръчал кожена ръкавица, която му стигаше до лакътя, и чиято външна страна беше обкована с дълги метални бодли. Щом удареше с нея, от лицето на противника нямаше да остане почти нищо!

Дамиен също бе протестирал срещу заточаването си в Ахнакари и беше капитулирал едва след двучасов словесен двубой с Алекс. По време на дългата езда той мислеше преди всичко за бременната си жена, която бе оставил сама в Лондон, и за детето, което може би никога нямаше да види.

Времето не допринасяше за повишаване на настроението. Небето отново и отново отваряше шлюзовете си, а Лох Нес беше потопен в призрачна мъгла и минаващите нямаше как да не повярват, че в дълбините му живее грозно чудовище. Пътищата бяха хлъзгави, Струан често изпращаше разузнавачи, които да се уверят, че в горите не дебнат неприятели.

При едно от спиранията в късния следобед Дамиен помогна на двете жени да слязат от седлата и когато Катрин се облегна благодарно на рамото му, за малко забрави собствените си грижи.

— Как си, сестричке? Всичко наред ли е?

— Не — отговори сърдито тя. — В моето състояние изобщо не бива да яздя, особено пък при този студ!

Дамиен размени бегъл поглед с Дейдре, която само вдигна рамене, и отговори в същия тон:

— Ти си здрава и силна като магаре — и имаш същия лош характер! Да не мислиш, че ми е приятно да пътувам с теб, но съм длъжен да те отведа в Ахнакари, както обещах на Алекс. Затова се стегни, ако обичаш, и престани да мърмориш!

Той я познаваше достатъчно добре, за да знае, че подобна атака беше най-добрият метод да я изтръгне от летаргията. И наистина, теменуженосините очи веднага засвяткаха войнствено.

— Ще пиша на Хариет, че през последните месеци съпругът й се е превърнал в истинско чудовище! От теб ще излезе превъзходен тиран, Дамиен! Ще я посъветвам веднага да поиска развод!

— Направи го — съгласи се спокойно брат й. — Не се съмнявам, че в твое лице ще имаме най-компетентния брачен консултант!

Катрин го изгледа гневно, но после по умореното й лице пролази усмивка.

— Извини ме, моля те… Знам, че Хариет ужасно ти липсва…

— Да, липсва ми… Тя ме разбра напълно, когато я напуснах… Разбра, че не мога повече да остана бездеен и да гледам как якобитите залагат всичко на карта, за да отстоят убежденията си.

— Откакто спаси живота на Чарлс Стюарт, ти си осигури добро място в пантеона на славата, братленце! Макар че в последно време често си пожелавам да не беше толкова усърден. Ако принцът бе загинал, това с голяма вероятност щеше да сложи край на въстанието. Клановете щяха да се върнат вкъщи, без да загубят гордостта и честта си. Алекс щеше да ме отведе в Ахнакари, а ти щеше да се върнеш при Хариет. Всички щяхме да заживеем нормално…

Дамиен се засмя и улови ръцете й.

— Щастлива си с Алекс, нали? Вече не ми се сърдиш, че преди няколко месеца те принудих да заминеш с него в Шотландия.

— Онова, което още не мога да ти простя, е проклетата ти тайнственост. Отдавна трябваше да ми признаеш, че си убеден якобит.

— Откъде можех да знам как ще реагираш на такова признание? По онова време беше влюбена в Хамилтън Гарнър и трябваше да преживееш раняването на любимия си по време на дуел.

Катрин прехапа замислено долната си устна.

— Щом сме започнали признанията, ще ти кажа, че Хамилтън и аз не бяхме сгодени. Искам да кажа… той все още не ми беше направил предложение за женитба. Сигурна съм, че се готвеше да го стори онази вечер… трябваше му само малък импулс…

— И този импулс трябваше да му даде флиртът ти с Александър Камерън — ухили се Дамиен.

— Откъде можех да знам, че Хамилтън ще реагира така разгорещено? — опита се да се защити Катрин.

Брат й поклати глава.

— За момиче, което си е играло с огъня, ти си се отървала учудващо леко.

— Леко? — извика възмутено тя. — Намирам се в тази пустош, бременна съм и съм омъжена за държавен изменник! Стрелят по мен, подозират ме в убийството на английски офицер… И ти наричаш това леко?

Дамиен се засмя и поднесе ръката й към устните си.

— Права си — всяка друга жена, която е изстрадала толкова много, щеше да стане грозна и зла! Та си много по-красива и по-нежна отпреди, вече си зряла жена, любеща съпруга и бъдеща майка. Собствените ми усилия да стана възрастен човек и да нося отговорност просто избледняват пред този блестящ образец!

— Дамиен, ти си адвокат, не си войник! Побеждаваш неприятелите си не с меч, а с думи. Мъже като теб ще са спешно необходими на Шотландия, когато въстанието приключи. Някой трябва да събере остатъците и отново да превърне Шотландия в силна и единна страна. Войниците нямат представа как се правят закони, как се създава правителство… Кромуел се опита и се провали… И Цезар, и… и…

Дамиен я прегърна с обич.

— Милата ми малка сестра вече ме поучава даже по въпросите на политиката и историята!

— Аз пък ти позволявам ти да ме поучаваш по въпросите на майчинството — отговори веднага Катрин.

— О, Кити, никога не се променяй… — Дамиен я притисна нежно до гърдите си и погледна над рамото й към Струан Максорли, който беше застинал неподвижен на няколко метра от тях, наклонил глава настрани, като животно, подушило опасност.

Самият Дамиен не виждаше нищо подозрително. Бяха спрели на малка полянка край пътя, заобиколена от гъсти гори. Той остави сестра си под грижите на Дейдре и отиде при русия великан.

— Какво има?

Максорли и сам не можеше да си обясни защо изведнъж го побиха студени тръпки, но, както винаги, се довери на инстинкта си.

— Отведи жените в горичката, но се престори, че просто искаш да се поразтъпчеш. В случай, че възникнат неприятности…

Изречението остана недовършено, защото изстрел от мускет разкъса внезапно тишината, а на пътя се появиха двама или трима разузнавачи на коне и изкрещяха предупредително:

— Сасенах!

Струан поведе хората си към края на гората, където се бяха появили първите червени мундири. Дамиен се втурна към Катрин и Дейдре, заповяда им да легнат на земята и да изпълзят към близката скала, където куршумите не можеха да ги достигнат. Самият той извади сабята си и се хвърли в битката, която се водеше с пушки, пистолети и мечове. Вдъхновен от прастарите бойни викове на планинците, той се би геройски, докато накрая го обкръжиха трима англичани…

Вцепенени от ужас, двете жени клечаха зад скалата. Въздъхнаха облекчено едва когато Струан дотича при тях и попита:

— Всичко наред ли е, момичета?

— Да — заекна Дейдре, — само че… едва не умряхме от страх.

— Това е нормално — ухили се Струан, макар че по лицето му нямаше следа от страх или напрежение. Но вътрешно беше много загрижен, защото половината от хората му бяха мъртви или ранени, а англичаните, които бяха избягали в гората, със сигурност щяха да опитат втора атака.

Когато Катрин нададе пронизителен вик, той реши, че отново ги нападат, но тя мина, олюлявайки се, покрай него, и падна пред едно тяло.

— Дамиен! Божичко… Дамиен!

Брат й лежеше с разкъсани дрехи и облян в кръв, едната му ръка заровена в земята, главата извърната настрана, с широко отворена уста, от която капеше кървава слюнка.

— Дамиен? — пошепна с надежда Катрин.

При звука на гласа й остъклените сини очи потрепнаха.

— Слава на бога! — изхълца тя. — Ти си жив! Не мърдай, моля те… Ще ти помогнем!

Дамиен събра последните си сили, отвори очи, погледна я и се усмихна с окървавените си устни. После от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и очите му се затвориха завинаги.

— О, не, Дамиен… не! — изпищя Катрин.

Максорли се опита да намери пулса на Дамиен, но тъжно поклати глава.

Земята се разлюля под краката на Катрин, тя нададе задавен вик и падна на колене пред мъртвия си брат.

 

— Не мога да повярвам! — Арчибалд Камерън се изплю шумно на земята. — Онова копеле отложи битката, защото има рожден ден!

Алекс и Алуин размениха уморени погледи. Нямаха нищо против, че херцог Къмбърленд предпочиташе да празнува, вместо да се бие. Денят и без това беше напрегнат и изнервящ. Първо сбогуването с Катрин и Дейдре, после — по обратния път — учудения въпрос на един селянин защо не са с остатъка от армията на мочурището Друмоси.

Двамата бяха препуснали натам като луди и когато пристигнаха малко след единадесет в Кулодън Хаус, където принцът беше разположил главната си квартира, приятелите им потвърдиха, че малко след девет Чарлс Стюарт наистина беше отвел войската си на равнината край Кулодън, твърдо решен да влезе в историята като величав главнокомандващ.

Облечен във великолепна червено-синя униформа, стиснал в ръка меч, украсен със скъпоценни камъни, той обиколи строените полкове, за да чуе приветствените викове на войниците. За съжаление в цялата тази работа имаше един малък недостатък — неприятелят не се виждаше никъде!

Към обед войниците се бяха накрещели до насита, мръзнеха под студения дребен дъжд и все по-често се питаха защо трябваше да стоят на полето. Към три и последните осъзнаха, че петнадесети април ще отмине без битка. Междувременно водачите на кланове бяха узнали, че по случай рождения си ден Къмбърленд беше отпуснал на войската си щедри порции месо, сирене и ром, докато те не бяха в състояние да осигурят на изгладнелите си войници дори хляб и бира. Всеки беше длъжен сам да се погрижи за прехраната си. Много войници трябваше да обикалят с часове из околните села, докато намерят нещо за ядене или сено за спане.

В Кулодън Хаус бе свикан военен съвет и Алекс и Алуин се възползваха от този промеждутък, за да се погрижат за конете си.

— Надявам се, че лорд Джордж ще се въздържи и няма пак да нарече ирландеца „идиот“ — въздъхна Алуин.

— О’Съливан си е идиот! — изръмжа Алекс и за трети път изтри гърба на Шедоу със слама, за да покаже на верния си жребец, че съжалява за главоломното сутрешно препускане. Той беше нахранил коня със собствените си овесени питки и дори го поглези с две ябълки, които Лаклън Макинтош бе откраднал от избата на един селянин.

И Алекс беше само човек — умираше от глад и мръзнеше, но най-много му липсваха любимите тънки пури. Към това се прибавяха мъчителни болки в главата и безпокойство, което не можеше да си обясни.

— Как мислиш, докъде ли са стигнали днес? — попита Алуин.

Алекс вдигна рамене.

— Надявам се да са близо до Уркварт Касъл, където ще нощуват. Може би са вече в леглата.

Алуин огледа внимателно затвореното лице на приятеля си.

— Дейдре и Дамиен ще се погрижат Катрин да не се преуморява, колкото и Струан да бърза да се върне при нас.

Измъчена усмивка беше единственият отговор на Алекс. Алуин не знаеше с какво друго да го утеши, а и той си имаше свои грижи. Скитническият живот отдавна му беше омръзнал. Единственото, което искаше, беше вечер след вечер да седи с Дейдре пред огъня, както бяха направили снощи, и да кове планове за бъдещето. Искаше дом и деца, копнееше за собствено парче земя, искаше да остарее в кръга на семейството си.

Двамата бяха изтръгнати от нерадостните си мисли, когато вратите на Кулодън Хаус се отвориха с трясък. Значи военният съвет беше свършил! След малко в обора се появи развълнуваният Лохиел.

— Лорд Джордж успя да убеди принца, че не бива да чакаме атака от страна на Къмбърленд, а трябва ние да го нападнем още щом падне нощта.

— Тази нощ? — извика стреснато Алекс.

— Да, братко — извика въодушевено Доналд. — Това е най-доброто време, защото англичаните ще бъдат уморени от празнуване и пияни. В Престънпанс и във Фалкирк ги изненадахме и ако и този път успеем, войната окончателно ще се реши в наша полза.

— Но как ще съберем хората си толкова бързо? — възрази практичният Алуин. — Освен това до лагера на Къмбърленд има поне десет мили, а нашите хора не са яли нищо от сутринта…

— Да, да, знам какво искаш да кажеш, Макайл, но сега не можем да се съобразяваме с гладните им стомаси. Онзи проклет ирландец пак заяви, че ние, шотландците, сме се огъвали и при най-малката криза!

— Може би е най-добре да направим това — промърмори Алуин под носа си, но Лохиел го чу и го прониза с гневен поглед.

— Честта е единственото, което мъжът не може да губи и намира, както си иска — изрече убедено той. — Веднъж загубена, тя е загубена завинаги и този позор се пренася върху децата и внуците му. Мъж, който се грижи повече за живота, отколкото за честта си, може само да се надява, че господ ще се смили над душата му.

Алекс посегна към седлото на Шедоу.

— А ние можем само да се надяваме, че тази нощ и бог, и най-вече Къмбърленд ще се смилят над нас! — изръмжа той.

 

По същото време херцог Къмбърленд се разхождаше напред-назад в библиотеката на Балблеър Хаус, сложил ръце на гърба си, при което коремът му изпъкваше повече от обикновено. Лицето над бялата дантелена яка беше зачервено, перуката прекалено силно напудрена. В добро настроение, той отметна глава назад и избухна в гръмък смях.

— Цял ден са стояли прави? По дяволите, сигурно се е отразило зле на бъбреците им! Нашите планински приятелчета не обичат подобни представления!

Хамилтън Гарнър си позволи усмивка и малка шега.

— Смятам, че до утре дъждът ще е отмил най-страшната воня. Херцогът изтри една сълза от ъгълчето на окото си.

— Още нещо, майоре? Имате дяволски самодоволен вид. Или се лъжа?

— Узнахме, че принцът е поел главното командване, а лорд Джордж Мъри е получил само някакъв незначителен полк.

Къмбърленд смръщи чело.

— Сигурен ли сте? Защо му е на принца да свали най-добрия си стратег?

— Сигурно от жажда за слава — предположи Гарнър.

— Значи е още по-глупав, отколкото го мислех досега. Е, за нас това е от голяма полза…

— Според мен няма вече за какво да се тревожите, Ваша светлост — увери го майорът. — Ние сме почти два пъти повече от тях.

— Досега това не пречеше на бунтовниците да ни побеждават — отговори сърдито херцогът. — Нито при Престънпанс, нито при Фалкирк.

— И двата пъти армиите ни бяха заварени напълно неподготвени.

— Да, явно тактиката им е да се промъкват посред нощ през блатата и после да се появят изведнъж от нищото.

— Вече наредих нощните постове да бъдат утроени и да се сменят на всеки час — съобщи Гарнър. — Гарантирам ви, че няма да се приближат дори на пет мили от нас, без да ни уведомят само след минути.

— А как преценявате настроението на войниците, майоре? Искам честното ви мнение!

Хамилтън подбра думите си много внимателно.

— Вижте, те са малко нервни и това е разбираемо, някои дори се страхуват. Макар че ги обучавахме да отразяват ефективно атаките на широките мечове, повечето все още не са загубили напълно страха си от дивите орди.

Херцогът замислено нацупи устни.

— Може би трябва да обесим няколко страхливци, за да дадем пример. Не искам да видя как армията ми бяга от неприятеля, майоре.

— Може би на нашите хора просто липсва правилната мотивация.

— Какво трябва да означава това? Да не искате да наложим с камшик всички войници, за да ги мотивираме преди сражението?

— Не мисля, че трябва да прибягваме до толкова драстични мерки. — Хамилтън извади от вътрешния джоб на мундира си няколко сгънати листа. — Този следобед в ръцете ми попадна нещо много полезно. Ще позволите ли да ви го покажа?

Къмбърленд кимна и майорът му подаде първия лист.

— Намерихме го у мъжете, които днес паднаха в ръцете ни. Става въпрос за обичайните указания на всеки генерал: войникът да се яви в корпуса си и да остане там до края на битката и т.н. и т.н.

Херцогът прегледа документа, носещ подписа на лорд Джордж Мъри, и погледна недоумяващо майора.

— Е, какво толкова особено намерихте в него?

Гарнър се засмя самоуверено.

— Позволих си да помоля един от най-сръчните ни писари да копира указанията… и да ги допълни с едно изречение!

Къмбърленд изчете намръщено фалшификацията, която не се различаваше от оригинала, и стигна до допълнението: „В никакъв случай, при никакви обстоятелства да не се проявява милост към неприятеля.“

— Разбирам — промърмори херцогът. Такава заповед означаваше, че и ранените трябваше да бъдат безмилостно убивани. Тя потвърждаваше слуховете, че планинците са диваци, които принасят на друидите си човешки жертви и пият кръвта на неприятелите си. Естествено това не беше вярно — точно обратното, той знаеше, че Чарлс Стюарт се отнасяше особено внимателно към ранените и пленниците. Ала не можеше да се отрече, че войникът, който рискува на бойното поле само поражение, се бие с много по-малка готовност от онзи, който се бои, че ще бъде безмилостно заклан.

— Заклех се завинаги да изтрия якобистката паплач от лицето на земята — проговори глухо Къмбърленд, — даже ако за тази цел се наложи да убия стотици и хиляди жени и деца.

Хамилтън Гарнър търпеливо чакаше решението на своя генерал. След кратко колебание херцогът хвърли в огъня оригинала на лорд Джордж и върна фалшификацията на майора.

— Вие ще се погрижите това писание да попадне, където трябва, нали, майоре?

Смарагдовозелените очи на Гарнър засвяткаха доволно.

— Както винаги, можете да разчитате на мен, Ваша светлост.