Марша Кенъм
Кръв от рози (16)

15

Възпрепятствана от силния снеговалеж, колоната имаше нужда от цели пет дни, за да прекоси планината. Когато най-сетне стигнаха в долините, заобикалящи Инвърнес, всички въздъхнаха облекчено. Тук земята не беше замръзнала, имаше достатъчно глинени къщурки, от които се издигаше дим — сигурен знак, че се връщаха в цивилизацията, макар обитателите на бедняшките къщички да показваха разочароваща липса на интерес към минаващата армия.

Инвърнес беше столицата на шотландското високо плато, но не можеше да се сравнява с големите пристанища на Единбърг и Глазгоу. Градчето имаше само около три хиляди жители, които живееха в около петстотин къщи на четирите излизащи от пазарния площад улици, но то беше от огромно стратегическо значение както за правителствените войски, така и за бунтовниците. На стръмния хълм от южната страна на реката се издигаше форт Джордж, където можеха да се укрепят шест полка, а самата река се вливаше в Морай Фърт, морски ръкав, който пресичаше платото по диагонал и се спускаше към форт Уйлям на западния бряг през Лох Нес и още няколко по-малки езера.

На четири мили източно от Инвърнес, на пътя към Наирн, беше разположен Кулодън Хаус, великолепният дом на Дънкан Форбс, съдебния президент, който при вестта за напредването на бунтовниците беше потърсил убежище зад дебелите стени на форта.

Само на пет мили южно от Кулодън се простираха земите на Ангъс Мой, главата на клана Чатън. Мой Хол беше построен от сиви, обрулени от времето камъни. Там лейди Ан посрещна принца и свитата му с всички дължими почести, като този път по изключение не беше в мъжки дрехи, а в елегантна сатенена роба и косата и беше безупречно фризирана.

Армията се разположи в околните села и селски дворове, както и по гористите възвишения, които заобикаляха Мой Хол. Първоначално Александър Камерън възнамеряваше да остане с хората си, ала когато полковник Ан втори път го покани да се настани в дома й, не можа да откаже. Катрин беше много щастлива от съгласието му. Най-после отново под здрав покрив, в стабилно легло със снежнобели чаршафи — истински рай! За последен път се беше къпала в гореща вода преди цял месец в Глазгоу, а за буен огън в камината само беше мечтала. За Алекс не представляваше трудност да се къпе в ледени потоци и да спи на твърдата земя, даже когато около палатката бушуваха снежни бури, тялото му излъчваше топлина, докато Катрин постоянно мръзнеше, ръцете и стъпалата й бяха леденостудени, а носът вечно зачервен.

Тя влезе почти плахо в голямата стая, която лейди Ан беше предоставила на разположение на двойката. Полираният дъбов под беше покрит с ориенталски килими, каменната камина заемаше цяла стена, пред нея бяха наредени удобни високи кресла и диван, а на масата беше поставена ваза с ухаещи рози от оранжерията на лейди Ан. Двата прозореца бяха закрити с дебели кадифени завеси, огромното легло с балдахин също беше с кадифена покривка и завеси.

Докато Алекс се занимаваше с организацията на лагера, Катрин най-сетне съблече мръсното мъжко облекло, което в тази зима беше много по-практично и по-топло от колосаните й поли, и с щастлива въздишка се настани в голямата вана. Тялото й се отпусна в топлата вода и тя се опита да мисли само за приятни неща.

Всеки ден четеше в очите на Алуин въпроса дали вече е казала на Алекс за бременността си. За съжаление през последните дни двамата почти не се виждаха, той се връщаше в палатката късно вечер, уморен до смърт, и веднага заспиваше.

Дейдре естествено отдавна знаеше за състоянието й. Тя се радваше от цялото си сърце и се надяваше скоро и тя да бъде сполетяна от това щастие. Едновременно с това беше загрижена за приятелката си и също като мъжа си твърдеше, че Алекс трябва веднага да научи новината.

— Ако почакам още малко — мърмореше си Катрин, докато се разглеждаше в огледалото след банята (дали само си въобразяваше или коремът й вече се беше закръглил?), — вече няма да има нужда да му казвам каквото и да било.

Тази вечер, реши тя, тази вечер непременно ще му кажа. Нямаше представа как ще реагира той. Преди няколко месеца й бе казал, че мрази децата. Може би само се беше пошегувал, но даже да беше вярно, трябваше да се примири с фактите. В крайна сметка детето, което растеше в тялото й, беше негово! Само затова тя беше готова да понася несгодите, без да се оплаква, макар че още отсега изпитваше ужасен страх от раждането.

Облечена само в тънката нощница, която й беше приготвила лейди Ан, тя четкаше косата си пред камината, без да забележи, че мъжът й бе влязъл в стаята. Александър остана до вратата, за да се възхити на прекрасното тяло, което от няколко седмици виждаше само в безформеното мъжко облекло. Заради студа двамата не се събличаха даже когато се любеха, всичко ставаше набързо под грубите вълнени одеяла.

Може би именно поради това не беше забелязал промените. Те бяха почти незабележими, но за мъж, който беше изследвал всеки сантиметър от това прекрасно тяло с ръце и устни, не можеха да останат незабелязани.

— Откога си бременна? — попита спокойно той.

Катрин изписка уплашено и едва не изпусна четката. В последния момент се вкопчи с такава сила в дръжката, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Не съм съвсем сигурна. — Тя се постара да говори също така спокойно като Алекс. — Но се надявам да се е случило в нощта, когато дойде при мен в Розууд Хол. Никога не съм те любила така, както тогава. Моля те, не ме разбирай погрешно — оттогава любовта ми не е намаляла, но през онази нощ за първи път разбрах с абсолютна сигурност, че ти си единственият мъж, когото някога ще обичам. Разбрах колко празен и незначителен е бил животът ми без теб и…

Докато тя говореше, той вървеше бавно към нея и сега застана до огледалото. Огънят в камината потапяше лицето му в златно сияние, но черните очи оставаха неразгадаеми.

— Кога смяташе да ми го кажеш?

Брадичката й затрепери.

— Първо реших да изчакам, за да съм съвсем сигурна — отговори тихо тя, — но после… ти беше винаги толкова зает… и… и се страхувах.

— От какво те беше страх?

— От теб… как ще реагираш… Веднъж ми каза, че не понасяш децата, и си помислих… — Тя го погледна с мокри очи и не можа да повярва, когато видя усмивката му.

Без да каже дума, той взе лицето й между двете си ръце и страстно впи устни в нейните. Когато най-сетне я пусна, тя беше останала без дъх и беше като упоена. Алекс се отпусна на колене пред нея, обгърна талията й и притисна буза към корема й.

— Ужасно съжалявам, че съм те уплашил — заговори дрезгаво той. — Но как си могла да повярваш, че ще се ядосам? Аз съм прещастлив… поразен… опиянен от мисълта, че носиш в себе си нашето дете.

Катрин зарови пръсти в черната му коса.

— О, Алекс…

Когато на бузата му падна гореща сълза, той се овладя, стана бързо и я взе в обятията си. Тъй като и неговите колене бяха омекнали, се настани в едно от креслата и я привлече в скута си.

— Ти промени напълно някогашните ми възгледи за семейния живот — заговори нежно той. — Така си ме омагьосала, че непрекъснато мисля за теб… Душата и сърцето ми ти принадлежат завинаги…

— Мисля, че е справедливо, защото аз също ти отдадох сърцето и душата си — засмя се през сълзи Катрин.

Той я притисна още по-плътно до себе си.

— Не те ли е страх, че детето ни ще се роди в тези объркани времена?

— Не, Алекс, не ме е страх. — Тя го погледна дълбоко в очите. — Тази война няма да трае още дълго и когато отново се възцари мир, ще се върнем в Ахнакари и ще заживеем щастливо.

— Като в приказка? — подразни я с любов той.

— Не, като семейство, това ми е напълно достатъчно. Нашето семейство, Алекс! Ти, аз и нашият великолепен син!

В гърлото му заседна буца и не му позволи да й отговори.

— Нали ще се върнем в Ахнакари, Алекс? Там ще сме на сигурно място, нали?

Страхът в гласа й му помогна да преодолее собствените си притеснения.

— Естествено, че там ще бъдем на сигурно място. Ахнакари е непристъпна крепост. Никой досега не е успял да го завладее и съм убеден, че така ще бъде и занапред.

Катрин си припомни неизбродните гори, с които беше заобиколена крепостта, масивните стени и високите зъбери и се почувства успокоена. Даже Кромуел не бе посмял да навлезе в пустошта на Лохабер… Къмбърленд, който не умееше да воюва като Кромуел и разполагаше с много по-малка армия, също нямаше да посмее.

— Алекс?

Той безмълвно притисна устни в слепоочието й.

— След като вече знаеш тайната, сигурно няма да ми позволиш да остана с теб до края… или все пак? — Бърз поглед към лицето му й показа, че той беше твърдо решен да не отстъпва, затова тя побърза да добави: — Мислех си… мисля, че най-разумно ще бъде да ида в Ахнакари и да те чакам там. Дейдре и Алуин са съгласни с мен и…

— Нима Алуин знае за бременността ти?

— Една сутрин ме видя да повръщам и сам разбра. Оттогава постоянно ми натяква, че още не съм ти казала. Моля те, Алекс, нека да ида в Ахнакари!

Тя се беше подготвила за безкрайни възражения: в Англия е по-сигурно, във Франция е по-сигурно, в Италия е по-сигурно, в затворнически лагер в Австралия е по-сигурно…

— Да, смятам, че при дадените обстоятелства Ахнакари е най-сигурното място за теб.

Катрин изобщо не чу съгласието му.

— Мойра ще се грижи добре за мен — продължи да се аргументира тя. — Там са също Джени и Роуз, а Дейдре каза, че с удоволствие ще дойде с мен… — Тя млъкна изведнъж и рязко вдигна глава. Какво каза преди малко?

— Изразих съгласие. Морето е блокирано, което означава, че не можеш да заминеш за чужбина, а да се върнеш в Англия по суша е твърде опасно… Да, в момента не мога да си представя друго място, където да си така сигурна като в Ахнакари.

— Сериозно ли говориш? — Тя го прегърна стремително. — Наистина ли си съгласен?

— Да. — Алекс й се усмихна нежно. — Принцът най-сетне разбра, че на всяка цена трябва да прогоним правителствените войски, които все още се разполагат във форт Аугуст и форт Уилям, и възложи тази задача на Лохиел и Кепох. Това означава, че ще прекосим Лохабер. Всъщност и аз възнамерявах да ти предложа да ме чакаш в Ахнакари.

— И на връщане в Инвърнес да забравиш да ме вземеш?

— Признавам, че тази мисъл не ми беше чужда. — Знаех си! — Тя се обърна към него с грозно смръщено чело. — Къде остана обещанието ти, че никога вече няма да се разделяме?

Нощницата й се беше вдигнала и Алекс жадно помилва голите бедра.

— Да не си решила да кърмиш сина ни в палатки или под открито небе?

— Значи си изковал позорните си планове още преди да знаеш, че съм бременна! — извика гневно тя. — Да, но сега внасям някои промени. Ще останеш в Мой Хол, докато изгоним гарнизона от форт Аугуст. Това няма да продължи повече от седмица. Тогава пътят към Ахнакари ще бъде свободен, аз лично ще дойда да те взема и тържествено ще те съпроводя до там.

— Цяла седмица? — прошепна тя. — Кога тръгвате?

— Утре.

— Още утре? И кога смяташе да ми съобщиш новината?

— Самият аз разбрах само преди час. Водачите искаха да тръгнем едва когато в Инвърнес пристигне лорд Джордж с хората си, но принцът ни увери, че е напълно в състояние да се грижи сам за себе си.

— Но Инвърнес е само на няколко мили оттук, а там е пълно с войници на правителството! — извика стъписано Катрин. — Никой не знае, че принцът се е настанил в Мой Хол и, че ще остане сам тук. Всъщност той няма да е съвсем сам, хората на Арджиел ще го пазят, а Макджиливрей и отрядът му ще създадат доста работа на войниците в Инвърнес. Наистина нямаш основания да се тревожиш. Ако съществуваше някаква опасност, никога нямаше да те оставя тук.

— Цяла седмица без теб! — Лейди Ан ще се радва да си има компания. А ти не се опитвай да ме убеждаваш, че си готова да замениш всичко това… — той посочи камината и удобното легло, — … със студената палатка!

— Никога не съм се оплаквала, нали?

— Не, държа се много смело… но аз страдах от чувство за вина, че те излагам на такива неудобства.

— Така ти се пада! — Тя помилва топазената брошка, която придържаше наметката му, и сведе глава така, че челото й се опря в брадичката му. — Цяла седмица…

— И как смяташ да прекараш тези дни без мен? — подразни я нежно той.

Катрин откопча брошката и свали вълнената наметка от раменете му.

— Мисля, че за мен ще бъде приятно разнообразие да остана няколко нощи сама — изсмя се дръзко тя.

— Значи ти преча? — изръмжа Алекс.

— Да, понякога дори по два-три пъти на нощ! — оплака се Катрин, докато разкопчаваше жакета и разхлабваше колана му, за да измъкне ризата от панталона. — Но постепенно свикнах да се задоволявам с по-малко сън. Защото би било неприлично да избутам една заблудила се ръка.

— Чия ръка — твоята или моята?

Без да го удостои с отговор, тя отвори панталона му, освободи твърдия член и повдигна хълбоци, за да се намести върху него. Доволно отбеляза, че той рязко пое въздух, и се разтрепери, когато копието му проникна дълбоко в топлата й, влажна утроба.

— Вие разполагате с неизчерпаемо богатство от идеи, мадам! — ухили се Алекс. — Аз ли съм богата на идеи? Аз мисля, сър, че именно вие ме просветихте относно ползата от големите вани, брендито и балконските парапети.

Той разголи пълните й гърди и жадно засмука едното зърно. Това я стимулира към по-бърза езда, докато той изруга тихо, хвана я за хълбоците и я принуди да спре.

— Бавно, бавно, моя огнена кобилке… Иначе не мога да ти обещая, че удоволствието ще трае дълго.

— Но аз искам да запомня тази нощ… за цяла седмица напред.

— Вашето желание е заповед за мен, мадам! — Той завладя устата й и й върна свободата на движение.

Катрин му се отблагодари със замайващ галоп. Явно бе решила да постави на изпитание силата на волята му. Очите й искряха предизвикателно, докато ръцете му блуждаеха безцелно от гърдите към гърба, от талията към бедрата. Той стискаше здраво зъби, за да не експлодира, но дяволската му женичка продължаваше да го изтезава, докато накрая стана жертва на собствената си лудост, отметна глава назад и издаде дрезгав, накъсан вик. Щом мускулите й се сковаха, той също загуби самообладание и семето му се изля като пламтящ поток лава в тялото й, което я дари с още един връх на насладата. Някъде много отдалеч тя дочу как той шепнеше името й и това я накара да се вкопчи като удавница в него, за да не бъде повлечена от гигантската вълна, която бе понесла и двамата…

 

Катрин не знаеше колко време бе минало, когато Алекс избухна в тих смях.

— Имате късмет, че съм джентълмен, мадам! В противен случай направо щяха да ми побелеят косите от безсрамието ви.

Тя се усмихна в рамото му.

— А може би синчето ти ще излезе на бял свят с побелели коси след този невероятен шок…

— Всемогъщи боже! — Той попипа уплашено корема й. — Да не би да ти причиних болка? Съвсем забравих…

Тя го успокои с целувка.

— Не, милорд, изобщо не ми причинихте болка… точно обратното!

Алекс отново я взе в обятията си.

— Ако случайно се роди не син, а дъщеря, мога само да се надявам, че ще бъде по-срамежлива от майка си.

— Защо? За да си остане стара мома?

— Е, не исках да кажа точно това, но не ми се ще на стари години да тичам с пушка след млади жребци!

Катрин изтри капчиците пот от челото му.

— А аз не искам момичето ми да се страхува от мъжете или от любовта. Но се надявам да си спестя тази грижа, защото намерението ми е да раждам само синове. Чернокоси момчета, красиви като баща си, горди, честни, изпълнени с любов…

— Забрави да споменеш безкористността и мъжката ми сила.

— От сърце се надявам, че синовете ни ще бъдат малко по-смирени от баща си! Защото той е напълно лишен от тази добродетел!

— За майка им да не говорим!

Катрин се сгуши доволно на гърдите му.

— Защо не получих поредния нагъл отговор? — попита учудено той.

— В момента съм твърде щастлива, за да споря с теб. Освен това желая да бъда занесена на леглото.

Алекс стана послушно, без да я пуска, а тя уви крака около талията му.

— Абсолютно лишена от срам — промърмори той, когато я положи на леглото и свали тънката нощница.

 

— Вземам пример от вас, милорд. — Тя приведе главата му към своята.

— Но аз и при най-добро желание не мога да си представя, че съм разпрострял богатството си от хрумвания чак до балконските парапети!

— Значи ви липсва фантазия! Аз си го представям във всички подробности…

Докато я целуваше, той се запита дали някога щяха да имат достатъчно време за всички варианти на любовната игра. Заради него Катрин се беше отказала от лукса, с който беше свикнала, а скоро дори щеше да рискува живота си, за да роди детето му…

И какво беше получила от него като компенсация? Влага и студ, корави походни легла, оскъдна храна, самотни дни и дълги нощи, изпълнени с кошмари!

— За какво мислиш? — Тя помилва брадичката му. — Откъде се взе тази мрачна физиономия?

Алекс успя да изобрази на лицето си слаба усмивка.

— Неволно се сетих за дядо си.

— За стария сър Евен?

— Да. Сигурен съм, че старият негодник щеше да те хареса и да се забавлява колко бързо си ме опитомила.

— Не съм ви опитомила, милорд! Само загладих някои ръбчета. С кого щях да споря, ако бяхте станал кротък като агънце? И кой щеше да ме принуждава редовно да изпълнявам брачните си задължения?

— Нима искаш да кажеш, че ако се беше оженила за слабак, щеше да му слагаш рога?

— Напълно е възможно… От друга страна обаче, да знаеш, че ще видиш звезди посред бял ден, ако се забавиш повече от седмица или се изложиш на ненужен риск! Обещай ми да бъдеш предпазлив.

— Така по-малко ли ще се тревожиш?

— Да… не… може би…

— Е, добре. — Алекс извади малката кама с дръжка от слонова кост, която винаги висеше на колана му. — В нашата страна има един чудесен обичай за подпечатване на честна дума. Мъжът целува оръжието си и ако престъпи тържествената си клетва, животът му губи смисъла си.

Той поднесе камата към устните си, а после целуна жена си.

— Обещавам ти, че ще направя всичко, което е в човешките възможности, за да се върна при теб в Ахнакари дълго, преди да се роди синът ни.

— Знам, любов моя, знам, но… Понякога имам чувството, че ни предстоят още по-ужасни неща.

— Пак ли онзи кошмар?

— Не, откакто напуснах Дерби, той изчезна. Но усещам, че ще се случи нещо страшно…

Алекс остави камата и я прегърна нежно.

— Никога не съм чувал кошмарът да е ставал истина. Можеш да ми вярваш, че в нощта преди битката нито един мъж не спи спокойно.

— И ти ли? Нима имаш кошмари?

Алекс си припомни страшните сънища, които го бяха преследвали цели петнадесет години — как всеки път убиваха Ани пред очите му…

Сега го мъчеха други ужасни видения. Катрин беше заплашена от опасност и той беше длъжен да я защити…

— Алекс?

— Да — призна тихо той, — и аз имам кошмари, не само нощем, а и посред бял ден, когато си представям какво би могло да се случи. Но знам, че трябва да се преборя с тези страхове, защото в противен случай те ще ме парализират…

— Но откъде вземаш силата да се бориш с тях?

— Сила ми дават единствено твоите нежни ръце, любима…