Марша Кенъм
Кръв от рози (26)

25

Ахнакари, май 1746 година

Алекс ходеше по стаята като тигър в клетка. Три седмици! Беше лежал три седмици в проклетото легло, без да знае какво е станало с Катрин и Дейдре! Никой не знаеше каква е съдбата на малката група, която беше тръгнала към Ахнакари под командата на Струан Максорли. Той не бе повярвал на ушите си, когато Мойра му каза, че жена му не е в крепостта. Шокът едва не го уби. Обезумял от тревога, той искаше веднага да напусне дома си и да тръгне да търси жена си. В тогавашното си състояние със сигурност нямаше да стигне далече и сигурно трябваше да бъде благодарен на съдбата, че беше загубил съзнание, преди да е сторил нещо необмислено.

Той дойде на себе си едва след седмица, толкова отслабнал от треската и раните си, че минаха доста дни, преди да почне да ходи без чужда помощ. Арчибалд, който по чудо беше без нито една рана, макар че се беше сражавал в първите редици, трябваше да се грижи не само за Алекс и Доналд, но и за десетки други ранени. Мойра настани девера си в стаята до съпруга си, за да може да гледа и двамата.

Заедно с Джени и Роуз Мойра се грижеше винаги да има достатъчно топло ядене и за мъжете, които на път към къщи чукаха на портите на Ахнакари. Не само ги хранеха, ами им даваха и чисти, топли дрехи и — което беше също така важно — получаваха от Лохиел думи на благодарност и окуражаване. Въпреки поражението при Кулодън те се бяха сражавали смело и бяха защитили честта на клана. Принцът беше на сигурно място — приятели го бяха отвели в планините и щяха да го пазят добре, преди да му намерят кораб — повече не можеше да се иска от верните му шотландци.

— Познавам Максорли — рече сърдито Алекс. Сигурен съм, че не е изоставил Катрин. Вероятно я е прибрал някъде на сигурно място, преди да се върне в Кулодън.

— Ако изобщо е бил там — възрази спокойно Лохиел.

— Какво означава това? Да не мислиш, че съм видял призрак?

— Според мен е възможно.

— Не съм — настоя Алекс. — Той беше там и това означава, че Катрин и Дейдре са някъде между Ахнакари и Инвърнес.

Доналд знаеше, че нищо няма да спре брат му да потърси Катрин. И той щеше да постъпи така на негово място, ако трябваше да спаси Мойра!

— Дано само не са се върнали в Мой Хол — изрече загрижено той. Бяха им съобщили, че лейди Ан била арестувана и отведена в затвора на Инвърнес. Имението й било плячкосано от драгуните, верните й слуги били застреляни или арестувани. И Лохиел, и Алекс се възхищаваха от полковник Ан и трудно понасяха мисълта, че храбрата жена беше зад решетките…

Толкова много имена, толкова много страшни истории… Деветгодишното момче, което ореше нивата с баща си и бе стъпкано от драгуните… Жената, която беше подслонила ранени само за да види как ги измъкнаха и ги застреляха пред очите й в двора… Десет хиляди мъртви, които всеки ден се увеличаваха, защото Къмърленд изпрати войниците си във всички села и долини… Бунтовниците бяха свободна плячка. Победоносният херцог обяви цялото имущество на якобитските водачи за конфискувано и беше само въпрос на време кога полковете му щяха да дойдат и в Ахнакари, за да приберат всичко ценно и да разрушат крепостта.

— Иска ми се да можех да ти помогна, Алекс — каза Доналд и погледна тъжно превързаните си крака. Арчибалд беше наместил разтрошените костици, доколкото можеше, но сигурно щяха да минат месеци, преди Лохиел да проходи отново.

— Ако войниците дойдат, ти ще имаш достатъчно работа тук.

— Те ще дойдат, можеш да бъдеш сигурен в това! Кембълови с удоволствие ще им покажат пътя за Ахнакари.

— Ще се бием ли?

Доналд се облегна на възглавниците. Беше прекарал тук целия си живот. Тук беше цялото му семейство — жена и деца, братя, чичовци, лели, племеннички и племенници. Всички живееха под този покрив… а с тях още стотина мъже и жени, които работеха и живееха зад крепостните стени.

— Наскоро сънувах сън — заразказва Лохиел със сълзи в очите. — Разхождах се в градината, но всички лехи с рози, които Мойра беше насадила, изглеждаха някак променени… Не видях нито една жълта, розова или бяла роза — всички бяха червени, кървавочервени… Посегнах да откъсна една и от стъблото потече кръв… Стече се по ръката ми и не можах да я изтрия… Кръвта вечно ще лепне по ръцете ми, все едно дали ще се бием пак или не…

 

Алекс хвърли кожената торба на леглото си, което вече беше отрупано с различни дрехи.

— Излет ли планирате?

Алекс позна веднага гласа и чуждестранния акцент и не се обърна. На прага стоеше Граф Фандучи, само по риза и панталон, за съжаление чужди, тъй като при Кулодън беше загубил великолепния си гардероб. Алекс изведнъж се стресна: за миг италианецът му бе напомнил на някого, които му беше много близък. Но графът пристъпи към леглото да огледа разпрострените там дрехи и мигът отлетя, без Алекс да е уловил приликата.

— Аха… риза, панталон, жакет, ботуши… в изискан английски стил… но всичко това няма да ви е от голяма полза, синьоре, както няма да ви послужи и изключително чистият ви английски.

— Трябва да опитам.

— Да, да, разбирам… Загрижен сте за красивата си съпруга, но ако ви тикнат в затвора, няма да можете да й помогнете.

— Напълно съзнавам рисковете, драги приятелю. — Алекс прибра чистата риза в торбата и неволно се присви от болка. Отново бе забравил, че лявата му ръка беше превързана — благодарение на майор Гарнър, каза си саркастично той. С времето мускулите му щяха да възвърнат предишната си сила, уверяваше го Арчибалд, но той не можеше да чака дотогава… Може би Катрин се нуждаеше от помощ, може би беше някъде сама и се страхуваше…

Поне Алуин да беше тук! Двамата заедно непременно щяха да намерят Катрин и Дейдре! За бога, двадесет души не можеха да изчезнат безследно от лицето на земята — не и след като Струан беше успял да се върне в Кулодън!

— Той беше добър човек — проговори тихо Фандучи. — Сигурен съм, че я е оставил на сигурно място.

Алекс изненадано вдигна очи. Нямаше представа, че лицето му така ясно изразява чувствата му.

— Обичах и двамата — и синьоре Струан и синьоре Макайл… Смели мъже бяха…

Алекс изскърца със зъби. Графът говореше за двамата в минало време, но той още не вярваше, че са мъртви.

Фандучи подръпна мустака си.

— Англичанин, тръгнал на път сам в тези неспокойни времена, неизбежно ще събуди подозрението на войниците. Не е ли по-добре този безумен англичанин да бъде придружен от един също така безумен италиано?

— Ако искате да ме придружите доброволно, вие наистина сте луд, Фандучи!

Графът вдигна рамене.

— В Италия смятат целия ни род за малко луд. Освен това, когато пристигнахме тук преброих цели четиринадесет дупки от куршуми. Англичаните са имали четиринадесет възможности да ме убият, а аз все още съм жив. Като по чудо и вие останахте жив! Според мен това е знак от съдбата, че и в бъдеще няма да ни се случи нищо лошо.

— Щом така смятате… Ако наистина искате да поемете риска, трябва да кажа, че ще се радвам на компанията ви.

— Прекрасно! — Фандучи потърка ръце. — Давате ли ми десет минути?

Алекс направи опит да се усмихне.

— Пет!

Ала само след три минути стражите по кулите дадоха тревога: англичаните бяха пред портите на Ахнакари!

 

Алекс се приближи предпазливо до полянката и вдигна дясната си ръка — уговореният знак, че придружителите му трябва да образуват полукръг зад него. Самият той остана спокоен върху кафявия жребец, който, разбира се, не можеше да замени Шедоу, но също изглеждаше внушителен. Граф Фандучи спря коня си непосредствено зад неговия и демонстративно вдигна наметката си, за да покаже пистолетите на колана си.

От другата страна на полянката, на петдесетина метра от тях, чакаха хората на Гарнър в строг военен ред. Въпреки изпънатата стойка войниците се чувстваха някак неловко — за първи път от Кулодън насам. Кланът Камерън се беше отличил особено в битката, а тридесетината мрачни мъже, които Александър Камерън бе довел със себе си, изглеждаха готови за бой, сякаш никога не бяха претърпявали поражение.

Хамилтън Гарнър измери врага си с леден поглед. Не можеше да повярва, че въпреки дълбоката рана от сабя в лявото си рамо Камерън държеше юздите с такава лекота. Сигурно въздухът в планината притежаваше особена лечебна сила, освен това правеше мъжете необикновено издръжливи и устойчиви. Русият великан, който беше спасил живота на Камерън в Кулодън беше наистина непобедим и не се даде в ръцете на драгуните, а се завлече незнайно как до някаква плевня недалеч от Инвърнес. Когато на другата сутрин го намериха, изстиналото тяло покрито с безброй смъртоносни рани, беше почти безкръвно!

Гарнър слезе от коня, направи ироничен поклон в посока към Камерън и бавно се запъти към средата на поляната. Алекс последва примера му с една от любимите си тънки пури между устните.

— Вие сте като котка с девет живота! — гласеше първият коментар на майора, когато се срещнаха. — Винаги падате на краката си и се появявате там, където най-малко ви очакват.

— Вие поискахте тази среща — отговори рязко Алекс. — Затова кажете, каквото имате да казвате.

Гарнър помълча малко, за да се наслади на триумфа си. После тържествено обяви:

— Както без съмнение предполагате, имам заповед да арестувам Лохиел и да го отведа в Инвърнес, за да бъде съден. Същото важи и за доктор Арчибалд Камерън, както и за дузина други офицери от клана ви. Ако желаете да се съпротивлявате — аз нямам нищо против. Все ми е едно дали ще доставя в Инвърнес живи или мъртви Камерънови. Даже да се барикадирате зад високите си стени, пак нямате шанс, защото имам достатъчно оръдия и барут, за да превърна любимия ви Ахнакари в димящи руини. Но тъй като имам заповед да действам с умерена строгост в Шотландия, ще ви направя предложение.

— Умерена строгост? — повтори Алекс с подобие на усмивка. — Това ли е новата дума за плячкосване, убийства и разрушение?

— Херцогът иска да бъде сигурен, че вашите сънародници никога вече няма да се разбунтуват срещу короната.

— Затова ли подпалвате селските къщи, убивате обитателите им и грабите добитъка и житото? Много ефективен метод за подсигуряване на мира!

— Щом сте се разбунтували срещу короната, трябвало е да очаквате ответни мерки.

— Срещу вашата корона! Ние се вдигнахме на борба само за да защитим правото си сами да изберем своя крал и сами да въздаваме законите си.

— Е, не успяхте, а загубилите нямат право на свобода. Предайте се, Камерън! Ако веднага се подчините, обещавам ви да се отнасям меко с хората от клана ви. Ако не, на всяко дърво в тази гора ще увисне труп. Естествено водачите на бунта ще бъдат изправени пред съда, но след като сте толкова загрижен за живота на простите хорица, би трябвало много внимателно да обмислите предложението ми.

Алекс беше втренчил поглед в догарящата пура.

— Това ли е всичко, което искате, майоре? Направи ми впечатление, че досега не споменахте моето име. Това трябва ли да означава, че съм свободен да върша, каквото си искам?

Очите на Гарнър светеха със студен блясък.

— Това означава, че бихте могли да спечелите свободата си.

— И как, ако смея да попитам?

— Като разрешим личните си различия в открит двубой — само двамата, този път без намесата на ангел отмъстител.

— И без куршуми в гърба, ако случайно се окаже, че губещият сте вие?

Хамилтън стисна устни.

— Онзи човек действа срещу изричната ми заповед. Аз смятах да се разправя лично с вас и сега го искам. Можете дори да определите мястото и времето, за да се чувствате по-сигурен.

— Ами ако откажа?

— Това ще ми докаже, че сте страхливец и самохвалко. Всъщност аз съм убеден в това от месеци, но явно жена ви не го е разбрала и до днес.

Алекс е мъка запази самообладание.

— Нима сте виждали Катрин?

— А вие не сте, нали? — ухили се доволно Гарнър. — Май трябваше да я пазите по-добре, драги мой!

Той се извърна и вдигна ръка. Със задоволство установи как черните очи на Камерън се разшириха, как кръвта се отдръпна от лицето му, когато между дърветата се показаха двама Кембълови, мъкнейки със себе си фигура със запушена уста и вързани ръце.

Катрин видя Алекс и се опита да се откъсне, но пазачите я задържаха. Без да иска, Алекс направи крачка напред и ръката му сама посегна към меча, но той се овладя веднага, защото драгуните вдигнаха пушките си — заплаха, която моментално беше повторена от Камерънови.

— Не! — изкрещя Алекс. Не можеше да рискува стрелба, докато Катрин беше във властта на Кембълови.

Гарнър демонстративно погледна пушките на своите хора, после готовите за стрелба шотландци.

— Бих казал, че сме наравно — с изключение на едно мъничко предимство на моя страна. — Той посочи небрежно към Катрин.

— Ако дори косъм е паднал от главата й, майоре, ще изтръгна сърцето от гърдите ви с голи ръце, кълна ви се!

Гарнър усмихнато поклати глава.

— Не би трябвало да ме заплашвате, Камерън. Трябва само да щракна с пръсти, и тя ще е мъртва!

— Ако го направите, хората ви няма да имат време дори да си поемат дъх — процеди през зъби Алекс и хвърли пурата си на земята. В следващата секунда иззад храстите изникнаха шотландци с извадени мечове и готови за стрелба пистолети. Бяха поне сто и препречваха пътя за бягство на драгуните.

— Това ли е вашата представа за почтена игра? — попита видимо уплашен Гарнър.

— Изразих готовност да се срещна с вас, Гарнър, но не съм обещал да ви оставя жив.

Очите на англичанина потъмняха от гняв.

— Предполагам, че сте готов на компромис.

— Компромисът изцяло зависи от това дали наистина имате намерение да разрешим личните си различия, както се изразихте.

— Разбира се, че имам намерение!

Алекс хвърли бърз поглед към Катрин. Тя беше смъртнобледа и трепереше от страх, но за щастие нищо не показваше, че са се отнасяли зле с нея.

— На около миля оттук има открито поле, където не може да се скрие дори муха. Ако сте съгласен с известни условия, можем да се дуелираме там.

— Какви условия? — попита недоверчиво Гарнър.

— Само две, но ако не се съгласите с тях, ще дам знак на хората си и животът ви ще свърши тук и сега!

Гарнър погледна в решителните черни очи и разбра, че Камерън нямаше да се поколебае да даде команда за стрелба.

— Кажете условията си.

— Първо — искам да получа личната ви гаранция, че жените и децата няма да пострадат, все едно как ще завърши дуелът.

— Съгласен — кимна Гарнър, макар да нямаше никакво намерение да сдържи дадената дума. — И второ?

— Второ — утре на разсъмване ще доведете Катрин на поляната и ще ми дадете един час, за да я отведа на сигурно място!

— Не говорите сериозно!

— Напротив! Само при тези условия ще имате дуела, който така желаете!

— А откъде да знам, че няма да избягате с нея?

Алекс се усмихна саркастично.

— Ще се наложи да се задоволите с честната ми дума.

— Ако не се върнете точно след един час, аз ще надзиравам лично разрушаването на Ахнакари и ви уверявам, че няма да оставя камък върху камък и нито един човек няма да оцелее. Ясен ли съм?

— Няма да ви осигуря това лесно извинение, майоре. Е, разбрахме ли се?

— Да. До утре.

Алекс хвърли последен поглед към Катрин. Ако наистина се беше научила да чете в очите му, трябваше да е разбрала окуражителното послание…