Марша Кенъм
Кръв от рози (18)

17

Като всички други жени, чийто мъже потегляха за форт Август, Катрин също се постара да запази спокойно изражение на лицето си. Гайдарите вече изтръгваха от инструментите си първите пронизителни тонове, които според шотландците бяха музика, докато за повечето други хора бяха просто оглушителна какофония.

Принц Чарлс бе станал от болничното си легло и държа възпламеняваща реч, при което предпазливо намекна, че би било желателно да не се ограничат с изгонването на малките гарнизони в двата форта, а веднага да продължат напредването към Арджилшайр и да си разчистят сметките с Кембълови, които бяха застанали на страната на Хановерците. Лохиел изслуша това абсурдно изказване, без дори да трепне. Херцог Арджил разполагаше с поне пет хиляди войници и само около хиляда от тях бяха командировани в Единбърг, за да подсилят армията на Къмбърленд. Клановете Камерън и Макдоналдс разполагаха общо само с около седемстотин и петдесет души и беше истинска лудост да предизвикат Арджил.

Шотландските носии в различни цветове и шарки създаваха пъстра картина на възвишението пред величествената фасада на Мой Хол. Само петдесет офицери бяха на коне; всички останали щяха да вървят пеша, следвани от дузина малки каруци с провизии, палатки и други необходими вещи.

Дамиен бе решил да остане при Катрин и двамата заедно проследиха последните приготовления за тръгване. Тя откри много познати лица — Доналд, Арчибалд, Кепох, граф Фандучи — и се опита да прогони мисълта, че може би виждаше приятелите си за последен път. Гарнизонът във форт Август беше само от шестдесетина войници. Но те притежаваха мускети, с които умееха да стрелят смъртоносно…

Още по-непоносима беше мисълта за форт Уйлям. Там бяха разположени най-малко петстотин войници, които се снабдяваха по море с провизии и муниции. За дълга обсада и дума не можеше да става, не само заради оръдията, а и защото само на четиридесет мили южно от форта дебнеха хиляди от резервните бойни единици на Кембълови.

Не, сега не биваше да мисли за форт Уйлям. Клановете Камерън и Макдоналдс трябваше бързо да завземат форт Август, защото това щеше да позволи на Алекс да дойде да я вземе от Мой Хол и да я отведе в Ахнакари.

Наистина ли бяха минали седем месеца, откакто за първи път беше видяла обрулените от вятъра стени на стария замък? Наистина ли бяха минали седем месеца, откакто беше влязла за първи път в огромните овощни градини и беше седнала в розовата беседка, най-голямата гордост на лейди Мойра? Дали Мойра, Джени и леля Роуз все още мислеха за нея или веднага я бяха забравили? Наистина ли изпитваше носталгия по Ахнакари или само си въобразяваше, защото вече нямаше друг дом?

Естествено тя беше шокирана, когато узна, че сър Алфред Ашброк не й е баща, но шокът премина бързо, защото никога не се беше чувствала истински обичана и закриляна в Розууд Хол. Тези две чувства бе опознала едва при Александър Камерън и сега знаеше, че животът й изцяло щеше да загуби смисъла си, ако съдбата й го отнемеше.

— Изглеждате ужасно замислена, мисис Камерън — пошепна в ухото й тъмен глас. — Възможно ли е все пак да усещате липсата на съпруга си?

Той я прегърна изотзад и тя се облегна с въздишка на широкия му гръден кош.

— Затова ли взе със себе си и Струан, и граф Фандучи? За да ми спестиш изкушенията? Да знаеш, че от това няма да има никаква полза. Лейди Ан предложи да ми набави най-добрия любовник, за да ме топли в студените нощи.

— Наистина ли?

— Да, а освен това пазя сержант Питърс като дълбока резерва.

— Бедничкият! Той изобщо не е в състояние да те задоволи. — Устните му нежно докоснаха шията й. — Ти изтощаваш дори мен.

— Тогава през следващата седмица си почивай, скъпи съпруже, защото още днес усещам първите нови пориви.

Алекс бавно я обърна към себе си и я целуна така страстно, че наоколо се чуха сподавени смехове. Алуин последва примера му, прегърна Дейдре и впи устни в нейните с не по-малка страст. Кехлибарените очи на Лаурън засвяткаха от омраза към Катрин, но тя демонстративно се хвърли на шията на мъжа си и го целува така жадно, че русият великан се задъха.

— Луди хора! — заяви Арчибалд Камерън, поклащайки глава — Всички са полудели!

— Прав си — съгласи се Лохиел, — но тази лудост е красива. Освен това не можеш да ме убедиш, че поне малко не им завиждаш, братле. Щом видиш Джени на портата на Ахнакари, и твоят панталон ще се издуе!

— Джени ли? Ами! — възрази през смях лекарят. — Моята бабичка вече не е в състояние да събужда мъжкото желание, даже да пусне в панталона ми цял рояк пчели!

Доналд отметна глава назад и избухна в смях. Много добре знаеше, че Арчи и Джени постоянно си разменяха остри думи, но те свършваха пред вратата на спалнята. Джени беше главната опора на Арчибалд и Доналд не можеше да си представи, че един от двамата би могъл да надживее за дълго другия — също както не можеше да си представи, че ако той изгубеше Мойра слънцето щеше отново да изгрее и степта да разцъфти.

Мойра… О, господи, как му липсваше! С цялото си сърце се радваше на присъствието на Катрин в лагера, но това правеше раздялата със собствената му любима жена още по-болезнена. Понякога стигаше дотам, че беше готов да изостави похода към форт Август, за да ускори поне с един ден срещата с Мойра. Лохиел нетърпеливо вдигна ръка и гайдите засвириха марш.

— Трябва да вървя — проговори Алекс, помилва нежно бузата на Катрин и сложи ръка на корема й. — Пази сина ни.

Тя се усмихна смело, но не можа да се сдържи и големите й теменужени очи се напълниха със сълзи.

— Една седмица — обеща той. — Кълна ти се! Даже да се сблъскаме с цялата армия на Кембълови, ще дойда да те взема след седмица.

— Очаквам да спазите обещанието си, сър. Ако закъснеете дори само с една минута, аз и синът ви ще ви измислим най-страшното наказание!

Алекс се засмя, целуна я за последен път и се метна на седлото. Шедоу изпръхтя доволно и въпреки болката от сбогуването Катрин не можа да не се възхити на величествената гледка, която представляваха ездачът и конят. Върху могъщия вран кон, чиято грива се развяваше от вятъра също като гарвановочерните коси на Александър, той наистина беше Тъмният Камерън, за когото страхопочитателно се шепнеше дори в далечния Лондон. Дамиен утешително сложи ръка на рамото на сестра си.

— Ти можеш да се гордееш със съпруга си, скъпа моя Кити… — Той изрази с думи онова, което тя усещаше със сърцето си. — Какъв воин! Още приживе легенда!

Катрин изтри сълзите от бузите си.

— Ще бъда много по-щастлива, когато престане да бъде герой.

Двамата проследиха с поглед дългата колона, която се насочи по военните пътища по брега на Лох Нес, избягвайки Инвърнес. Катрин неволно потрепери. Днес беше готова да повярва в приказките, че в езерото живее огромно чудовище, което поглъща всеки, осмелил се да го обезпокои.

Алекс й бе разказал за чудовището също така сериозно, както и за легендата около меча на дядо му. При дневна светлина Катрин можеше само да клати глава и на двете истории. Магически меч, друиди, езерни чудовища… Не можеше да разбере как един толкова суеверен народ запазваше способността си да мисли логично и да действа разумно, когато беше изправен пред изпитание!

— Гладна ли си? — попита Дамиен, след като и последните войници изчезнаха зад завоя.

Тя направи гримаса.

— Толкова рано сутринта не искам да претоварвам стомаха си. Една чаша силен и горещ чай — това е най-силното ми желание в момента, но според шотландците чаят е отрова, нали знаеш?

Дамиен избухна в смях.

— Твоето желание е заповед за мен, сестрице. Ще се опитам да ти набавя чай от Инвърнес.

— В Инвърнес? — извика стъписано тя. — Но там е опасно!

— Защо да не ида? Аз съм англичанин, имам редовни документи, в които пише, че съм син и наследник на сър Алфред Ашброк, член на парламента и привърженик на Хановерците. Кой би заподозрял такава важна личност?

— Бъди предпазлив — пошепна умолително Катрин. — Напълно достатъчно ми е, че имам безогледно дързък съпруг. Не искам да арестуват брат ми като шпионин.

— Бъди спокойна, Кити — няма да им позволя да ме хванат. Нямам никакво желание да увисна на бесилката.

 

— Непременно трябва да избегнем още едно поражение като Фалкирк или Престънпанс!

При тези думи лицето на полковник Блейкни стана още по-мрачно. Изпратен от херцог Къмбърленд във форт Джордж, за да съобщи, че генералът смята да изчака края на зимата в Единбърг, той не се радваше особено на студа и влагата, които трябваше да понася. Участниците в разговора — Дънкан Форбс, лорд Лодън и Норман Маклеод — също не бяха в блестящо настроение.

Форбс, председател на градския съвет, беше предпазлив и още при първите вести за наближаването на бунтовническата армия беше избягал с цялото си семейство. Преди това бе наредил всички ценни неща, събрани в Инвърнес, да бъдат пренесени на корабите, хвърлили котва извън блокадата, защото градът не притежаваше защитни съоръжения, а пък фортът разполагаше само с шест ръждясали оръдия, при това насочени към морето!

— Повтарям, господа — изрече настойчиво Блейкни. — Непременно трябва да се възползваме от шанса да сложим край на тази жестока игра още днес.

— Дали можем да се доверим сто процента на информаторите ви? — попита лорд Лодън. — Днес вече получихме десет различни съобщения, според които принцът трябва да се намира на десет различни места.

— Моят информатор е абсолютно надежден — отговори сърдито Блейкни. — Ползва се с доверието на Камерънови и многократно е виждал принца от непосредствена близост. Щом казва, че Чарлс Стюарт ще остане в Мой Хол, аз съм готов да събера хората си и да отида да го заловя.

— Мой Хол? — промърмори лорд Лодън. — Това не е ли имението на Ангъс Мой, главата на клана Чатън?

— Да! — Дънкан Форбс се извърна от прозореца със смръщено чело. — И този Ангъс Мой е капитан на един от полковете, които са верни на крал Джордж.

Норман Маклеод изпухтя презрително.

— Това е вярно, затова пък жена му води полк от въстаници. Тя е известната полковник Ан!

— Не говорите сериозно, сър! — извика смаяно Форбс. Изискан мъж на средна възраст, роден в Шотландия, той искаше на всяка цена да избегне ненужното проливане на кръв. — Аз познавам лейди Ан от детството й. Жена ми и аз често сме гостували в Мой Хол, а Ангъс и Ан са ни посещавали в Кулодън Хаус.

— Но преди да се омъжи за Ангъс Мой, вашата лейди Ан беше вечно залепена за прадядо си Фърчър Фарквасон от Инвърколд! — напомни му грубо Маклеод.

Форбс въздъхна и потърка челото си.

— Нима твърдите, че старикът все още е активен? Та той е поне на сто години!

— Казват даже, че е на сто и десет! И откак се помни, призовава шотландците към бунт. Няма да се учудя, ако именно той е насъскал лейди Ан срещу собствения й съпруг!

— Нека оставим лейди Ан настрана, господа — изръмжа раздразнено полковник Блейкни. — По-добре да се запитаме дали това не е идеалният случай да извадим бодила от петата си. Лорд Джордж Мъри е на един ден път от Наирн, лорд Джон Дръмънд се опитва да конфискува храни в Балмонд Касъл, а Лохиел и Кепох са тръгнали да завладеят форт Август. Принцът е почти сам в Мой Хол. Ако с падането на мрака тръгна натам с хиляда и петстотин души, в полунощ ще ви доведа младия Стюарт във вериги.

Форбс отново се загледа през прозореца. Слънцето бързо залязваше и много скоро морето и небето щяха да се слеят в черен килим. Търговците вече изпращаха последните си клиенти, а кръчмите се готвеха за първите посетители… Животът си течеше тихо и мирно, но въпреки това, Форбс се измъчваше от зли предчувствия за надигаща се катастрофа, която щеше да промени завинаги скъпата на сърцето му Каледония.

— Е, добре — проговори бавно той. — Съгласен съм с всичко, което би предотвратило бъдещите кръвопролития. Вземете хиляда и петстотин души, полковник Блейкни, и вървете в Мой Хол. Пленете Чарлс Едуард Стюарт и ми го доведете, но не смейте да го малтретирате! Ако се справите с тази задача, шотландският народ ще ви бъде вечно благодарен.

 

Лаклън Макинтош беше в състояние на блажена омая и очите му блестяха. Не знаеше какво беше следващото, което щеше да направи, но с много късмет и търпение днес беше постигнал забележителен напредък.

Докато навлажняваше с език сухите си устни, той се опитваше да разгадае изражението на Керистин Макдонелс в полумрака. Колко жалко, че последната дневна светлина чезнеше толкова бързо, но беше минало почти час, докато тя му позволи да развърже корсажа й и да мушне ръка под полата й. Вече беше толкова късно, че майка й или някой от братята й скоро щяха да я повикат, а това означаваше, че при следващата им среща трябваше да започне от самото начало.

— Позволяваш ли да те целуна, скъпа? Искаш ли го и ти?

— Днес ме целуна вече много пъти, Лаклън Макинтош — отговори плахо момичето. — Целуна не само устата ми…

Без да иска, той хвърли поглед към ръката си, която беше обхванала малката й гърда. Двамата лежаха в обора зад кръчмата на баща й и сеното беше удобно любовно гнезденце за младата любовна двойка. Двамата бяха само на петнадесет години и още нямаха опит в тези неща, но онова, което бяха изпробвали досега, караше сърцата им да бият по-силно и предизвикваше нови усещания в телата им. Гърдите на Кери бяха все още розови пъпки, но като по чудо зърната им щръкваха при всяко негово докосване с устни и език.

— Студено ли ти е? — попита той, за да отклони вниманието й от това, че полата й се вдигаше все по-нагоре.

— Не — пошепна Кери. — Само че… сеното ме гъделичка.

— Какво? — Лаклън се направи на учуден. — Къде по-точно?

— На места, които нито едно почтено момиче не се осмелява да назове — отговори сърдито тя, но не спря нахалната му ръка.

Той я целуна и Кери с готовност отвори устни и дори му позволи да провре езика си между зъбите й. Уплаши се едва когато усети върху голите си бедра нещо кораво и горещо.

— Не, Лаклън, не бива да правиш това!

— Какво толкова правя? — осведоми се с привидна небрежност той и преди тя да е протестирала отново, засмука жадно коравото зърно на гърдата й. Кери простена от удоволствие и новите усещания я погълнаха дотолкова, че той можа да мушне пръсти в гъстите тъмни кичурчета между бедрата й. Внимателно проникна навътре и когато пръстът му намери мястото, се поздрави за вниманието, с което беше слушал разговорите между големите момчета. Те твърдяха, че момичетата направо полудявали, когато мъжът намирал добре скритото малко копче и го масажирал достатъчно силно и продължително. След това трябвало да стигне дотам и с члена си, за да създаде невероятно удоволствие и на себе си, и на партньорката си.

И наистина — Кери дишаше все по-шумно и издаваше комични звуци. Зърното й между устните му се изду в корава пъпка, а хълбоците й се вдигаха и спускаха толкова по-бързо, колкото по-интензивно той масажираше тайнственото място. Окрилен от успеха си, Лаклан поиска непременно да изпробва и второто твърдение. Членът му предприе мощна атака и той почти беше повярвал, че е стигнал до целта, когато Кери изведнъж се осъзна и енергично го отблъсна.

— Не, Лаклън, не!

— Не? О, Кери… миличка, моля ти се, само веднъж — прошепна умолително той. — Искам само да разбера как се усеща… Нищо няма да ти направя, кълна се! Трябва само да ми кажеш кога да спра…

— Обещаваш ли ми? Наистина?

— Да, мила, да! О, божичко… Кери… — Той триеше копието си в меките й хълмове и долини и лицето му се обливаше в пот. — О, Кери, дръж ме здраво… дръж ме здраво…

— Лаклън, млъкни! Чуваш ли, Лаклън, млъкни веднага! — изсъска изведнъж тя. — Някой идва!

Кръвта шумеше така силно в ушите му, че мина доста време, преди и той да долови скърцащите стъпки по замръзналата земя пред плевнята.

— Майчице! — прошепна ужасено Кери. — Това са братята ми! Какво ще правим сега?

Като си представи пращящите от сила момци, Лаклън бързо покри голотата си, промъкна се безшумно през сеното и предпазливо надникна навън иззад една изгнила греда. Видя профила на непознат мъж, в следващия миг Кери страхливо го издърпа назад и той предупредително сложи пръст на устните й.

— Видя ли ви някой? — попита рязък глас.

— Бях много предпазлив — отговори втори мъжки глас. — Е, ще предприемете ли нещо във връзка с информацията, която ви доставих?

— Предадох я лично на лорд Лодън и заедно успяхме да убедим Форбс. Още тази вечер ще тръгна към Мой Хол с хиляда и петстотин души и ако принцът е там, няма да ни се изплъзне.

— Винаги сте го подценявали. Аз бих ударил още сега.

— Ще бъда на мястото само след няколко часа… А вас бих посъветвал да стоите далече от отворени прозорци… ако разбирате какво имам предвид.

— Да не сте решили да го убиете?

— Защо питате? — Полковник Блейкни се усмихна цинично. — Какво не ви се нрави в тази мисъл?

Другият мъж вдигна рамене.

— Ако можех да ви задоволя с мъртвия Стюарт, щях да го застрелям лично още преди седмици. Останах с впечатлението, че Къмбърленд държи да го има жив, за да даде пример на останалите.

— Ако дойде доброволно, с удоволствие ще го пъхна в някой удобен кафез и ще го изпратя в Лондон с почетна свита. В противен случай обаче няма да се поколебая да убия и принца, и всеки друг, който се изпречи на пътя ми.

Вторият мъж се покашля.

— В дома на лейди Ан има още един гост… една жена. Не искам да бъде ранена или заловена.

— Коя е тази жена?

— Уверявам ви, полковник, че тя не представлява заплаха за правителството. Тя е англичанка, дъщеря на виден парламентарист, който много държи да я върне в дома й, но без белезници или в колата на позора.

— Аз отивам за принца — отговори спокойно Блейкни. — Щом тази жена е толкова важна за вас, погрижете се да я махнете от къщата, когато пристигнат хората ми. В противен случай не мога да гарантирам за нищо.

— Добре. Ще намеря начин да я скрия на сигурно място. А сега е по-добре да тръгвам — или имаме да обсъдим още нещо?

— Не. Майор Гарнър ще се радва, че си струвате парите. А, да, за малко да забравя… Той ми заръча да ви предам това. — Блейкни подаде на другия мъж запечатан плик, а после и малко пакетче. — Това е чаят, за който ме помолихте. Нима варварите, с които се движите, вече нямат дори чай?

— Те предпочитат да се подкрепят с уиски и по време на сраженията това се изплаща, не намирате ли и вие?

Блейкни смръщи чело и изскърца със зъби.

— Надявам се, че възхищението ви към бунтовниците няма да отиде дотам, че да забравите на кого дължите лоялност. Предупреждавам ви, ако тази нощ се случи нещо непредвидено… ако попаднем в засада или ни спрат на друго място… тогава лично ще се погрижа да ви бичуват до смърт!

— Излишна заплаха, полковник. Тази нощ принцът ще се хване в мрежата ви, обещавам ви!

Лаклан и Кери, които не смееха дори да дишат, въздъхнаха облекчено, когато тежките стъпки отвън се отдалечиха в две различни посоки.

— Всемогъщи боже! — изплака Кери. — Помислих си, че е ударил последният ни час!

Лаклън се промъкна до вратата на плевнята, за да се увери, че двамата мъже наистина са си отишли.

— Няма ли ги? — попита страхливо момичето.

— Така изглежда.

— Позна ли ги?

Лаклън поклати глава.

— Не съм сигурен… но мисля, че единият беше новият полковник от форта — Блейки или Блейкни или нещо такова. Другият обаче… — Той сви безпомощно рамене.

Кери затегна корсажа си с треперещи пръсти и изтупа сламките от роклята си. Косите и раменете й бяха защитени с голяма вълнена кърпа. Тя мина покрай Лаклън и се приготви да излезе от плевнята.

— Трябва да се прибера, преди мама да забележи колко с късно.

Той я задържа за ръката.

— Кери, любов моя, сега не можеш да ме изоставиш! Трябва да предупредим лейди Ан!

— Да я предупредим?

— Не чу ли какво казаха онези двамата? Искат да хванат принц Чарли! Ние сме единствените, които ги чухме, значи сме и единствените, които могат да предотвратят това позорно дело.

— Но как?

— Ако тичам по целия път, ще бъда в Мой Хол само след час. А ти, Кери, трябва непременно да уведомиш Макджиливри. Той има войници с пушки и ще знае какво трябва да се направи. Ще ми помогнеш ли, момиче?

— Макджиливри? — Кери прехапа долната си устна. — О, Лаклън, страх ме е от войниците! Те арестуват всеки, който помага на бунтовниците! И… Ако татко узнае, че съм била тук с теб, ще те пребие от бой! — Близо до паниката, тя погледна умолително красивия момък, на когото от години принадлежеше сърцето й — и изведнъж изпъна решително крехките си рамене. — Да, Лаклан, ще го направя… Ти си прав, само ние можем да предупредим принца… отивам да потърся братята си… Дънкан и Джейми веднага ще препуснат към Макджиливри.

— Ти си смело момиче, Кери, и аз се гордея с теб — похвали я Лаклън. Той уви раменете си в тежката наметка, целуна я бегло и тръгна към вратата.

— Лаклън?

— Да, малката ми?

— Обичаш ли… обичаш ли ме още?

Той се засмя и взе сладкото й личице между ръцете си.

— Да, обичам те… повече от всякога!

Тя го целуна, влагайки цялата си любов в тази кратка целувка.

— С бога, Лаклън! С бога напред!

Понесен на крилете на любовта, Лаклън премина дългото разстояние до Мой Хол за рекордно кратко време.