Марша Кенъм
Кръв от рози (19)

18

Лейди Ан Мой се прозя дискретно зад разперената си ръка. Дамиен, който се беше присъединил към дамите в салона само преди половин час, хвърли поглед към часовника над камината.

— Едва осем и десет — установи учудено той. — Имам чувството, че е три сутринта.

Катрин се засмя предизвикателно.

— Причината, братко мой, е, че съвсем отскоро знаеш какво означава да работиш истински!

— Ти се държеше много по-мило с мен, преди да ти връча скъпоценните листчета чай — отговори сухо той.

— Ммм… — Тя изпи с удоволствие последните глътки от благодатното питие, от което се беше лишавала толкова дълго.

— След като се постоплих — продължи Дамиен, — ще изпълня последните си задължения и ще ида да напиша писмо на строгата си съпруга. Тя ме заплаши със страшно наказание, ако не й пиша всеки ден.

— Какви задължения? — попита учудено лейди Ан.

— Обещах на д-р Камерън да се грижа за някои от пациентите му. В Инвърнес намерих не само чай за една ужасно разглезена млада дама, ами и лекарства, които са ни спешно необходими.

— Да не е избухнала някоя заразна болест в лагера?

— Нищо особено — успокои Дамиен домакинята. — Треска, дизентерия… Скоро ще излекувам всички болни с по една хубава доза очистително.

— Милият ми аптекар! — въздъхна Катрин. — Ако дадеш очистително на болен от дизентерия, ще го обречеш на нечовешки болки.

Дамиен вдигна вежди.

— А ти откога имаш медицински познания?

— Откакто с Дейдре решихме, че трябва да бъдем полезни.

— Какво ще кажеш да ми дадеш няколко безплатни медицински съвета, госпожо доктор?

— Аз ще се заема. — Дейдре стана веднага. — При това мокро и студено време Катрин не бива да излиза навън.

— Глупости! — Катрин остави чашата си. — Малко чист въздух ще ми се отрази добре.

— Не! — Дамиен вдигна заповеднически ръка. — Дейдре е права — Алекс ще ми отреже ушите, ако си навлечеш някоя хрема.

— Носът ми все още си е мой — настоя Катрин. — Алекс винаги ми позволява да го придружа във вечерната обиколка на лагера.

— Какво, ако въпреки това кажа не?

— При всички случаи ще те последвам.

— Защо ли споменах за лекарството? — простена театрално Дамиен. — Е, добре, тръгвай с мен. Но да стоиш далече от болните и…

Шумно чукане по вратата отекна по коридорите. Лейди Ан смръщи чело.

— Кой ли е дошъл толкова късно? — попита учудено тя. — По това време принцът не може да приема посетители.

Чарлс Стюарт отдавна се беше оттеглил в стаята си с бутилка уиски, за да лекува лошата си хрема.

— Прощавайте, милейди… — Робърт Харди, старият иконом на Мой Хол, спря почтително на входа на салона. — Преди малко на вратата почука някакво момче на име Лаклън Макинтош. Ужасно е развълнувано и непременно иска да говори лично с вас.

— Да не е синът на Еанруил?

— Точно така, милейди… Твърди, че е тичал по целия път от Инвърнес дотук, защото трябвало да ви съобщи нещо много важно.

Лейди Ан се усмихна.

— Тогава го въведете веднага, Робърт.

След секунди Лаклън Макинтош бе въведен във великолепно обзаведения салон. След дългото тичане той беше яркочервен, дишаше накъсано и едва успя да смъкне шапката от главата си с вледенените си пръсти.

Лейди Ан посрещна треперещия петнадесетгодишен хлапак като скъп гост и учтиво го покани да се приближи до буйния огън в камината.

— Милейди — заекна момчето, — трябва… трябва да ви кажа нещо важно.

— Спокойно, Лаклън Макинтош! — Тя даде знак на Робърт Харди да налее на момчето чаша уиски. — Първо се постопли на огъня. Зъбите ти тракат така силно, че не разбирам нито дума.

Лаклън изтри потта от челото си с ръкав и благодарно изпразни чашата. Концентрираният алкохол опари гърлото му като огън, той пое шумно въздух и заговори на пресекулки:

— Мога ли да говоря с вас на четири очи, милейди? Наистина е много важно.

— Вярвам ти, момко. Иначе нямаше да тичаш дотук в тази студена и дъждовна вечер. Но тези хора са мои верни приятели и спокойно можеш да говориш пред тях.

— Е, добре… — Момчето пое дълбоко въздух. — Войниците от форт Джордж са на път към имението ви. Искат да завладеят Мой Хол и да заловят принца.

Дамиен шумно остави чашата си на перваза на камината, Катрин и Дейдре размениха загрижени погледи. Лейди Ан остана съвсем спокойна.

— Къде чу това, Лаклън? — попита с усмивка тя.

— Казвам истината, милейди, кълна ви се. Случайно дочух как двама мъже обсъждаха плана за отвличането на принца от дома ви. Единият беше новият полковник от форта. Той каза, че лорд Лодън му е предоставил хиляда и петстотин войници, които вече се приготвят за път. А другият мъж обясни, че принцът е почти неохраняван, защото лорд Джордж още не е пристигнал от Наирн.

— Кой беше вторият мъж? — попита остро лейди Ан. — Можа ли да видиш лицето му?

Лаклън поклати глава.

— Само отстрани и в полумрак. Може би ще го позная, ако го видя пак, но не съм сигурен. Във всеки случай обаче беше сасенах, защото говореше с типичен акцент. Дойдох колкото се може по-бързо, милейди, защото те се хвалеха, че още преди полунощ принцът ще бъде зад решетките.

Всички хвърлиха бърз поглед към тракащия часовник над камината.

— Ако момчето казва истината, не ни остава много време — рече Дамиен.

Като чу изискания английски, Лаклън го зяпна стъписано.

— Робърт, идете веднага да събудите принца! — заповяда лейди Ан. — Занесете му топли дрехи — жакет и наметка, и му кажете, че трябва бързо да се облече. Ще го скрием някъде, докато разберем какво става.

Лаклън отдели поглед от Дамиен и погледна заклинателно величествената дама.

— Казах истината, милейди, кълна се в честта на Макинтош.

Харди се покашля от вратата.

— Можем да скрием принца в пещерите, милейди — предложи той.

— Да, Робърт, май не ни остава нищо друго. Тук имаме само четиридесет или петдесет души… по дяволите, защо Макджиливри трябваше точно днес да отиде да огледа фермата си!

— Аз вече се разпоредих да го уведомят — съобщи гордо Лаклън. — Веднага си помислих, че ще имате нужда от неговата помощ.

— Бог да те благослови за съобразителността, момчето ми, но докато той събере хората си и пристигне тук, отдавна ще е отминало полунощ. Робърт, да не би краката ви да са се сраснали с пода? — Щом старият иконом се отдалечи с неподозирана скорост, тя продължи: — Трябва да обмислим как да спрем войниците, докато принцът се озове на сигурно място.

— Аз ще събера веднага всички мъже, които все още се намират в лагера. — Дамиен се запъти към вратата. — И ако не се нуждаете от момчето, то би могло да ми помогне да събера слугите и оборските ратаи — всеки, който е достатъчно възрастен и има сили да носи оръжие.

— Дейдре и аз отговаряме и на двете условия — намеси се спокойно Катрин. — И ние ще помагаме.

— В никакъв случай! — изръмжа Дамиен. — Вие ще се приберете в стаите си, ще се заключите и ще чакате, докато ви извикам. Предупреждавам те, Катрин Ашброк Камерън — ако не се подчиниш незабавно, ще ме опознаеш от най-неприятната ми страна!

Той излезе бързо, но Катрин не беше готова да се предаде.

— Моля ви — обърна се тя към домакинята, — не можете да вярвате, че ще седим бездейни в стаите си! Искаме да сме полезни!

Лейди Ан енергично поклати глава.

— Не, Катрин, брат ви е прав. Ако позволя на вас и Дейдре да се изложите на опасност, мъжете ви ще ми одерат кожата на живо, а аз не искам да рискувам. В стаите си ще бъдете на сигурно място. Войниците няма да посмеят да проникнат в Мой Хол.

— А как проникнаха в Розууд Хол? — Катрин упорито вървеше по стълбата след лейди Ан. — Ние с Дейдре и изпитахме на гърба си тяхната бруталност и аз настоявам да ви помогна, все едно, дали мъжът ми и брат ми са съгласни или не!

В този момент развълнуваният Робърт Харди се появи иззад ъгъла, тежко натоварен с дрехи.

— Принцът, милейди… не можах да го събудя! Заключил се е и…

— Проклятие! — избухна лейди Ан. — Разбийте тази дяволска врата и метнете принца като чувал на рамото си, ако откаже да ви последва! Изведете го от къщата, все едно как, иначе ще окача мъжките ви атрибути като трофей на шията си, да го знаете!

Ужасен от този гневен изблик, Харди се притисна до стената, докато господарката му се отдалечи по коридора с дълги крачки.

— Да разбия вратата? — повтори невярващо той. — Да го метна като чувал на рамото си? Но той… той все пак е Стюарт!

— Оставете на мен да му забия един ритник в задника — предложи Катрин, която беше възхитена от начина на изразяване на лейди Ан. — Покажете ни стаята му, донесете топли дрехи за мен и приятелката ми и потърсете сержант Питърс. Кажете му да ни чака пред входа с коне и няколко гвардейци. Къде са пещерите, които споменахте преди малко?

Робърт Харди се усмихна благодарно на Дейдре, която взе от ръцете му камарата дрехи.

— Горе в планината… Тук, на платото, всеки клан има подобни скривалища…

— Можете ли да ни заведете дотам?

— Да, разбира се, че мога.

— Добре, тогава се облечете топло и намерете някакви оръдия — пистолети или мускети, може и някоя кремъклийка. Побързайте, за бога! Междувременно ние ще се погрижим за принца. — Тя почука силно на тежката дъбова врата. — Ваше височество, буден ли сте?

Когато не получи отговор, Катрин раздруса бравата, но резето беше спуснато.

— Ваше височество? Аз съм, лейди Катрин… Трябва незабавно да ви видя!

— Вървете си! — прозвуча страдалчески глас. — Не съм добре…

Катрин отново раздруса бравата.

— Ваше височество, не искам да ви безпокоя, но войници от Инвърнес са тръгнали насам, за да ви заловят.

— Дали водят със себе си добър лекар? Ако да, нямам нищо против да ги придружа.

— Какво да правим? — попита безпомощно Катрин.

— Съмнявам се, че можем да изкъртим вратата — отговори Дейдре. — Би трябвало да повикаме на помощ някой силен мъж.

В този момент резето се вдигна и в тесния процеп се появи бледо лице с мътни, кръвясали очи.

— Всемогъщи боже, това наистина сте вие, лейди Катрин! И мисис Макайл! — Принцът вонеше нетърпимо на алкохол. — Какво ви става посред нощ? Защо сте дошли да чукате на вратата ми?

— Сър, войници от Инвърнес са тръгнали насам!

— Това вече го казахте. И какво искат?

Катрин все още не беше разбрала защо при всяка малка настинка мъжете започваха да се държат като разглезени хлапета, но си заповяда да прояви търпение.

— Искат да ви заловят, сър. Затова трябва веднага да ви скрием в планините.

— В планините? — извика възмутено принцът — Искате да изляза навън на тази ужасна влага? Това означава сигурна смърт! Това ли искате — да ме уморите? Трябва ми почивка на легло… Имам висока температура… Ето, уверете се сама!

Той посегна към ръката й и я притисна към челото си. Леко повишена температура, установи Катрин, но за това беше виновна по-скоро празната бутилка до леглото му. Тя се мушна покрай него и влезе в стаята, където миришеше на уиски, пот и съдържанието на неизпразненото нощно гърне. Принцът изглеждаше повече от недостойно — дългата му нощница беше цялата на петна, изпод нощната шапчица се подаваха мазни кичури.

— Ваше височество, носим ви топли дрехи. Трябва веднага да се облечете. Войниците…

— По дяволите войниците! — Чарлс политна към леглото си. Нека дойдат, щом толкова искат! Достатъчно е да кихна само веднъж и тези безсрамни негодници ще се обърнат в бягство!

— Хиляда и петстотин мъже няма да се стреснат от кихането ви, бъдете сигурен. Те ще ви оковат във вериги и ще ви хвърлят в някое мокро и ледено подземие! — извика сърдито Катрин.

Принцът се обърна смаяно.

— Как смеете да ми говорите така? За каква се смятате?

— Аз съм лейди Катрин Камерън и това ви е известно. Но за какъв се смятате вие, Ваше височество, та така лекомислено излагате на риск мъжете, жените и децата, които живеят в тази къща? И то само защото не ви се иска да напуснете топлото легло!

— Какво казахте, мадам?

— Много добре ме чухте, сър! Нашите съпрузи непрекъснато ни втълпяват, че се борите за справедливо дело. Твърдят, че сте човек на честта, имате достатъчно смелост и по всяко време сте готов да умрете за убежденията си. — Катрин го измери с ироничен поглед. — В действителност вие не сте готов дори да се изложите на нощната влага, за да спасите остатъка от армията си. Е, добре, може би войниците ще проявят милост към такава жалка фигура и ще ви позволят да удавите мъката си в хубаво уиски!

Тя прибра полите си и гордо излезе от стаята, като посочи на Дейдре да остави дрехите на стола до вратата.

— Почакайте! — изкрещя подире й Чарлс. — По дяволите, спрете! Без да се впечатлява от гнева му, Катрин се обърна от прага.

— Мисис Макайл и аз отиваме да се преоблечем. След четвърт час ще бъдем готови за тръгване. Ако желаете, можете да тръгнете с нас. Ако не, тогава дано бог се смили над душата ви, сър!

 

След десет минути видимо нервният сержант Питърс чакаше пред парадния вход на Мой Хол със зареден пистолет в ръка. Беше сам и тъмнината го притесняваше. Подскачаше при всеки шум в храстите, като че там дебнеха кръвожадни зверове, а когато чу зад гърба си шумно щракане, се обърна като ужилен, но веднага въздъхна облекчено — към него идваха Катрин, Дейдре и Робърт Харди, а шумът беше дошъл от затворилата се зад тях входна врата.

— Слава на бога! — Младежът изтри запотеното си лице с ръкава на куртката. — Къде е принцът?

Катрин въздъхна загрижено.

— Боя се, че…

— Принцът е точно зад вас. — Чарлс Едуард Стюарт излезе от мъглата. Като всички останали, и той носеше карирани панталони, топъл жакет и бе увил главата и раменете си с топла вълнена наметка. — Къде е гвардията ми?

— Останах само аз, сир — отговори почтително сержант Питърс. — Лейди Ан заповяда на гвардията ви да наблюдава пътищата и нивите в околността заедно с доброволците.

— Колко хора се събраха?

— Шестдесет и трима мъже и двадесетина жени… но очакват Макджиливри скоро да доведе подкрепления.

— Вината е само моя — прошепна потиснато принцът. — Трябваше да послушам Лохиел и да се преместя в Килравок, както бяхме решили първоначално. А сега тези смели мъже и жени са изложени на смъртна опасност… — Той пристъпи към Катрин. — Моля ви за извинение… Имахте пълно право да ме укорите, защото поведението ми не беше на джентълмен… Надявам се да не ми се сърдите дълго.

— Вече го забравих, сър.

Той се наведе над ръката й и целуна ледените пръсти.

— От днес нататък ще се подчинявам безпрекословно на заповедите ви, лейди Катрин!

— Тогава си изберете кон, Ваше височество — засмя се тя. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук!

Водена от Робърт Харди, малката група прекоси в лек галоп тясната долина, където лагерните огньове пламтяха като огромни клади, за да събудят впечатлението, че там се топлят стотици мъже. Щом навлязоха в тъмната гора, забавиха темпото. За щастие лунната светлина проникваше през короните на дърветата и те следваха без усилие тясната пътека към върха. Студеният и влажен въздух създаваше сериозни проблеми на принца; вече почти изтрезнял, той се тресеше от силни пристъпи на кашлица, за които смирено се извиняваше, щом силното ехо заглъхнеше. Всички мръзнеха въпреки дебелите дрехи и седяха приведени на седлата. Катрин постоянно се обръщаше назад и се вслушваше напрегнато, защото очакваше да ги преследват. Потеше се от страх за брат си, за лейди Ан и другите смели защитници на Мой Хол, които може би щяха да бъдат избити от жестоките англичани.

Робърт Харди беше признал, че от години не е стъпвал в пещерите, защото старите му кости не понасяли влагата. Ала не беше забравил пътя и след около час дръпна юздите на коня си и посочи една стръмна канара.

— Почти стигнахме. Там е пещерата. В нея ще намерим храна и одеяла.

— Може ли да запалим огън? — попита принцът, чиито зъби тракаха неудържимо.

— Не бих ви посъветвал да рискувате, сър — обезкуражи го сержант Питърс. — Сиянието ще се вижда надалеч.

Той, разбира се, беше прав, защото бяха излезли от гората, а долината беше останала дълбоко под тях, полуприкрита от мъглата, но все пак достатъчно добре видима.

Харди ги изведе до входа на пещерата, слезе от коня и се мушна в тесния процеп на скалата. Чуха го да щрака с кремък и скоро след това входът се потопи в слаба жълта светлина.

Катрин позволи на Питърс да й помогне при слизането от коня и за момент се задържа за него.

— Как мислите, сержант, не бихме ли могли да покрием с нещо този тесен процеп, за да можем все пак да запалим огън?

— Ще се опитаме — отговори Питърс, — защото в противен случай утре сутринта ще намерят в пещерата пет ледени висулки.

Чарлс се бе отдалечил малко от придружителите си и кашляше мъчително. Харди, който бе влязъл с доволен вид в пещерата, му изкрещя някакво предупреждение и принцът стреснато отстъпи назад: за малко щеше да полети в пропастта.

— Всемогъщи боже! — изохка той. — А вие твърдите, че тук сме на сигурно място!

— Много по-сигурно е, отколкото в собственото ви легло, сър — увери го старият иконом. — Ще видите, че тази пещера може да стане наистина уютна.

— И ние се нуждаем от малко уют! — прозвуча глас от мрака и на платото се появиха още двама ездачи.

— Дамиен! — извика облекчено Катрин и се втурна да посрещне брат си. — Откъде идваш? Как ни намери?

— Аз също имам въпрос към теб, скъпа Кити — ти какво правиш тук? Не ти ли заповядах да се заключиш в стаята си? Отидох да те взема, но намерих само колосани поли и една смачкана кадифена роба.

— Не мога да яздя с колосани фусти, мили братко, а ти отдавна би трябвало да знаеш, че не търпя заповеди и съм напълно в състояние да вземам сама решения!

— Мога само да потвърдя това изявление на лейди Катрин — подхвърли сухо принцът. — Не бива да я обвинявате — тази вечер тя ни оказа неоценима услуга, която никога няма да забравим.

Катрин се засмя триумфално.

— Дамиен, все още не си ни разказал как ни намерихте.

— Младият ми приятел Лаклан заяви, че знае накъде сте се запътили, затова решихме, че е най-добре да ви следваме на известно разстояние, за да се уверим, че не ви преследват.

— Въпреки това трябва да вържем конете на някое скрито място, а ние да се приберем в пещерата — намеси се сержант Митърс.

— Съгласен. — Дамиен се обърна към момчето, което досега не бе казало нито дума. — Лаклан, би ли се погрижил за конете? Ей, момче, да не би да оглуша изведнъж?

Лаклан Макинтош в никакъв случай не беше оглушал. Само се бе вцепенил от ужас, защото от далечната долина се чуваха изстрели.

 

Колин Фрейзър беше доволен от спокойния си живот като ковач на малкото село Мой. Ала откакто полковник Ан го причисли към полка си, той откри у себе си неочаквано пристрастие към рисковите ситуации. И сега беше много горд, че му бяха възложили да командва дузина разузнавачи, които трябваше да обикалят около горския път и веднага да съобщят, ако се появеше неприятел. Той нареди на хората си да се скрият в гъстите храсталаци, а сам остана да дебне най-отпред.

Само инстинктът го предупреди, че има някой. За частица от секундата две двойки очи се спогледаха изумено, но Колин Фрейзър реагира по-бързо от червения мундир. Камата му се заби дълбоко в гърдите на противника.

 

На около четиристотин метра от там полковник Блейкни спря коня си и вдигна заповеднически ръка.

— Чухте ли и вие? — обърна се той към адютанта си.

Младият офицер наклони глава и претърси с поглед гората за някакви подозрителни признаци.

— Може би е била само сова? — предположи с надежда той.

— Совите не издават такива пронизителни крясъци, лейтенант — изръмжа Блейкни. — Повикайте Маклеод — но без да вдигате шум! И заповядайте отрядът да пази пълна тишина! Тежко на онзи, който се покашля или кихне!

— Тъй вярно, сър!

Полковникът знаеше, че хората му са много нервни. Някои бяха участвали в сраженията при Престънпанс и Фалкирк и познаваха убийствените широки мечове на планинците. Всички се опасяваха от засада на Камерън и Макдоналдс и бяха напуснали форта с неохота. Когато Блейкни спря колоната насред гората, те се уплашиха още повече, а когато един разузнавач дотича и задъхано извика: „Бунтовници!“ — дисциплината отиде по дяволите.

— Къде са бунтовниците? — изсъска вбесено полковникът. — Какво точно видяхте — група съгледвачи или цял полк? По дяволите, човече, няма ли най-после да си отвориш устата?

— Не знам колко са, сър… като че ли са навсякъде… Убиха приятеля ми Якобс, а аз едва си спасих кожата…

 

Колин Фрейзър имаше чудесно хрумване. Стреля във въздуха и нададе гръмотевичните бойни викове на различните кланове. За щастие дванадесетте му другари разбраха веднага, че трябваше да последват примера му, наскачаха и хукнаха през гората, ревейки бойни викове. Те също стреляха във въздуха и така създадоха впечатлението, че тъмният лес гъмжеше от кръвожадни планинци.

— Отстъпление! — заповяда полковникът, като видя, че обзетите от паника войници вече са се разбягали на всички страни — Проклетият Лохиел ни е заложил капан!

На следващата сутрин Колин Фрейзър беше прегракнал, но бе честван като герой, защото с хитростта си беше предотвратил нападението над Мой Хол.

 

— Няма съмнение, долу се стреля — промърмори Дамиен. — Въпросът е само — къде точно?

— И без това не можем да се намесим — отговори Питърс. — Бих предложил да се оттеглим в пещерата, където е топло и сухо. Може би ще можем да запарим дори малко чай.

— Чай ли? — извика смаяно Катрин. — Откъде ще има чай в тази пещера?

Сержантът се изчерви и извади от джоба на жакета си малко пакетче.

— Много често съм ви чувал да казвате, че копнеете за чаша хубав чай, затова днес направих размяна с един момък от полка на Степълтън.

Само на няколко метра от него Лаклън Макинтош задърпа Дамиен за ръкава.

— Сър! Сър! Това е той!

— Кой? За кого говориш?

— Сър, това е човекът, който говореше с полковника в плевнята! Досега не бях сигурен. Но пакетчето чай… полковникът му го даде! Кълна ви се — той предаде принца и лейди Ан!

Преди Дамиен да е успял да реагира на тази смайваща новина, сержантът разбра какво означаваше шепотът на момчето. Без да се бави, той измъкна от колана си чифт пистолети, сграбчи Катрин изотзад, придърпа я пред себе си и притисна едното дуло под брадичката и.

— Оставете пистолета си на мястото му, Ашброк! — проговори предупредително той. — Или искате да видите как мозъкът на сестра ви ще опръска цялата скала?

— Но какво правите, сержант? — изохка слисано Дейдре.

— Върша си работата — отговори Питърс с глас, който изведнъж зазвуча ледено и режещо. — Веднага пуснете онова, което сте скрили под наметката си, Харди, и вървете при другите!

Старецът предпазливо остави пистолета си на земята и се присъедини към Дамиен и момчето.

— Умолявам ви, сър, пуснете мисис Камерън! — обади се принцът. — Предполагам, че искате мен. Готов съм да ви придружа доброволно, ако освободите дамите.

— Колко трогателно! — промърмори подигравателно Питърс и насочи втория пистолет към Чарлс Стюарт. — Първо обаче ще идете до ръба на скалата, ще се обърнете бавно и ще протегнете ръце напред. Веднага, Ваше височество, иначе ще убия дамата!

Принцът се подчини, а Питърс, влачейки Катрин, отиде толкова близо до него, че с един-единствен ритник можеше да го прати в пропастта. Очите му се местеха от едно смъртнобледо лице към друго и спряха върху Дейдре.

— Мисис Макайл, вие ще съберете всички оръжия — пистолети, пушки, ножове и всичко останало — и ще ги хвърлите в пропастта.

Треперещата Дейдре изпълни заповедта.

— Отлично — похвали я Питърс. — А сега ви моля да отидете при коня ми и да вземете въжето, което виси на седлото.

— Защо? — попита отново Дейдре. — Защо правите това?

— Защо ли, мисис Макайл? Как беше в клетвата — за краля и родината! Наистина ли вярвате, че войник, който постоянно рискува кожата си, ще се задоволи с десет шилинга на месец?

— Вие сте продажна свиня! — изсъска разярено Дамиен.

— Тридесет хиляди фунта не са за изхвърляне — отговори спокойно сержантът. — А петдесет хиляди са още по-добре.

Катрин издаде задавен вик.

— Божичко, Алекс! Ние с Дейдре ви заведохме при него!

— Наистина имах неочакван късмет — изкиска се Питърс точно до ухото й. — Първоначалната заповед гласеше да се прехвърля към якобитите в Дерби, но както знаете, те бяха офейкали през нощта. Тъкмо смятах да препусна след тях, за да ги настигна, когато видях лейтенант Гудуин да се промъква в Розууд Хол и разбрах какво замисля. Притекох се на помощ на възхитителната мисис Монтгомъри, но се оказа, че съм закъснял. Можете да си представите колко учуден бях, когато се оказа, че съм придружил до лагера на бунтовниците не съпругата на богатия английски търговец, а на самия Александър Камерън! Доверието, с което оттогава ме удостоява Тъмният Камерън, улесни съществено изпълнението на задачите, които ми е поставил майор Гарнър.

— Хамилтън Гарнър? — изплака Катрин.

— О, да, знаех си, че това име ви е известно! Във всеки случай аз узнах едва днес, че майорът държи много да ви види отново, а още повече да се срещне с вашия съпруг. Доскоро му изпращах само обичайната военна информация. — Той я притисна до себе си и Катрин, която все още не можеше да проумее защо плахият й обожател се бе превърнал в жесток убиец, с ужас усети колко силно бе стройното му тяло. — Кой знае? — пошепна в ухото й той. — Щом принцът бъде изпратен зад решетките и щом се отървем от досадните ви придружители, може би ще размисля дали да ви предам на майора… Нали разбирате какво искам да кажа? Щом сте омаяли дори Тъмния Камерън, значи има какво да предложите в леглото…

Като усети устните му върху слепоочието си, Катрин се потърси от отвращение, косата й се развя и това отклони вниманието на Питърс. Все пак той успя да забележи с ъгълчето на окото си, че Робърт Харди направи някакво движение, и даде изстрел с пистолета, който дотогава притискаше към гърлото на Катрин.

Оловният куршум проби челото на стария шотландец и откъсна задната половина на черепа му. Дейдре изпищя ужасено и отново отклони вниманието на сержанта. Дамиен се възползва от сгодния случай, хвърли се върху Питърс и го събори на земята, но заедно с него падна и Катрин. Без да губи присъствие на духа, тя се претърколи настрана. Питърс стреля и от втория пистолет, но куршумът мина на сантиметър от слепоочието на Дамиен. Проклинайки и дишайки тежко, двамата мъже се затъркаляха по земята. Скоро стана ясно, че Дамиен нямаше почти никакъв шанс срещу тренираното тяло на противника си. Освен това сержантът все още стискаше в ръка единия пистолет и го използваше да удря безмилостно врага. Замаян от ударите, Дамиен се оказа в опасна близост до ръба на пропастта видя смъртоносния блясък на нож и прошепна името на Хариет, подготвяйки се за ужасната болка на последния удар.

Вместо това покрай рамото му профуча огромен камък и улучи със смъртоносна точност темето на сержанта. Ножът се изплъзна от ръката на Питърс, а в следващия миг Лаклън го изрита с цялата си сила между краката. Предателят се сгърчи от болка, изтърколи се към скалния ръб, не намери опора и изчезна в пропастта. Пронизителният му вик, съпътстван от чупене на клони, завърши с глух удар, след което се възцари тишина.

С помощта на Чарлс Стюарт Дамиен се изправи на крака, кашляйки и пъшкайки. В следващата секунда ужасен вик разкъса нощната тишина.

Смъртнобледа и с окървавени ръце, Дейдре беше коленичила до падналата Катрин.

— Тя не диша! — изплака младата жена. — Вторият куршум… Моля ви, помогнете й! О, божичко, тя не диша!