Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хайланд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Марша Кенъм. Кръв от рози

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Gergana S.)

6

Катрин отвори очи съвсем бавно. През прозореца нахлуваше слънце и потапяше стаята й в топла светлина. Завесите се развяваха от вятъра, защото балконската врата беше отворена. На пода не се виждаха разхвърляни дрехи — даже писмата й бяха изчезнали.

— Алекс! — Тя седна и се огледа ужасено, убедена, че другата страна на леглото е празна. Ръката й се вдигна към треперещите устни, но в този миг видя две пламтящи черни очи. — О, Алекс, ти си още тук!

Той вдигна едната си вежда.

— Звучиш разочаровано.

— Не! О, не, аз… Помислих си… Видях отворената врата и… — Тя прехапа долната си устна. През нощта не бе посмяла да попита колко време щяха да останат заедно и сега също не посмя.

— Всъщност имах намерение да прекарам с теб само няколко часа — призна Алекс, — но после една ненаситна млада дама до такава степен изтощи силите ми, че не можах да се възползвам от краткия час преди разсъмване, когато нощта е най-черна. Допълнително нямах късмет, защото днес грее слънце — въпреки, че си имам английска униформа, ще бъде твърде рисковано да мина през цялата ви къща, когато наоколо гъмжи от войска.

Катрин не повярва на ушите си.

— Значи ли това…?

— Това значи, че съм пленник, мадам. Затворен съм в стаята ви и съм изцяло зависим от вас — през целия ден и през голямата част от следващата нощ… ако, разбира се, нямате нищо против компанията ми.

Тя се хвърли щастлива в обятията му.

— С най-голямо удоволствие бих изгорила дрехите ти и бих вързала ръцете и краката ти за леглото, за да те задържа завинаги тук!

— Интересно предложение. Някой път ще го изпробваме… когато тази проклета война свърши.

Сгушена в него, Катрин вдъхна дълбоко тръпчивата миризма на кожата му.

— Иска ми се вече да е свършила — проговори тихо тя. — Иска ми се ужасът да отмине и да го забравим. Иска ми се никога да не бях напускала Шотландия. Иска ми се да ми беше повярвал, когато ти заявих, че не се боя и от най-страшната опасност, когато съм в Ахнакари. Разбираш ли, чувствам, че мястото ми е там!

Абекс докосна челото й с устни.

— О, Катрин, Ахнакари е само на двадесетина мили от един от най-силните английски гарнизони в Шотландия. Не бих могъл да те оставя там сама.

— Но аз нямаше да съм сама! Щях да бъда на сигурно място, както са Мойра и Джени…

Той въздъхна.

— Наистина ли трябва да ти обясня още веднъж? Мойра Джени, леля Роуз — те всички знаят какво може да им се случи. Те са свикнали с насилието и кръвопролитията, защото са израснали с тях. Джени произхожда от високите планини — в случай на нужда тя би могла да издържи месеци наред в някоя пещера!

— Говориш сякаш Ахнакари ще бъде обсаден. При това армията на принца вече владее цяла Шотландия. Каква опасност би могла да ни заплашва от няколкото останали английски гарнизони?

Алекс зарови пръсти в копринените й коси и вдигна лицето й към своето.

— Ти си едно невинно агънце! Принцът наистина контролира планините, но това не означава нищо, докато армията му е в Англия. Във войната много скоро може да настъпи обрат и тогава бих полудял, представяйки си, че моето агънце е заплашено от глутница кръвожадни вълци. Тук си на сигурно място, затова ще останеш тук, докато тази история приключи.

— Но…

— Никакво „но“! Повече няма да обсъждаме този въпрос. Веднъж вече ти казах, че не понасям хленчещи, непокорни съпруги.

Катрин стисна ръце в юмруци.

— Тъй вярно, господарю и повелителю мой! Вие знаете всичко и сте всемогъщ, а аз съм само една… — Гласът й преливаше от сарказъм. — Естествено аз съм твърде слаба и безпомощна, да мога дори да дишам без твоята мъдрост и закрила.

Алекс се намръщи още повече.

— Не се съмнявам, че ако беше останала в Ахнакари, щеше да посрещнеш смело всяка заплаха, все едно дали нападение на хората на Арджил или обсада от правителствени войски. Сигурен съм, че щеше да се научиш да отблъскваш нападенията на стените, да обгаряш зейнали рани, да напъхаш червата на ранен мъж обратно в коремната кухина или да му прережеш гърлото, за да сложиш бърз край. — Той нарочно се изразяваше по този начин, защото искаше тя най-сетне да осъзнае сериозността на положението. — Сигурен съм, че щеше да научиш всичко това и още много неща, но… — Той вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — … но аз просто не искам да се учиш на подобни неща, не искам да се сблъскваш с грозната страна на живота.

— Разбирам. Аз просто трябва да бъда на разположение, ако ти се доще да се позабавляваш!

— Ако това беше всичко, което исках от теб — проговори Алекс след дълго мълчание, — нямаше да те направя своя съпруга. Жени за забавление, както се изразяваш, се намират навсякъде и по всяко време.

— Тогава ми кажи какво искаш от мен! Казваш, че ме обичаш и искаш да ме закриляш — и аз наистина се чувствам обичана и закриляна, когато ме държиш в обятията си, но това не може да е всичко в един брак. Искам да знам, че ми имаш доверие, че искаш да споделяш с мен мислите и чувствата си, страховете и надеждите си. Искам да знам какво те прави щастлив или тъжен, какво те тревожи и те гневи.

Тя нежно приглади черната къдрица, паднала на челото му. — Знам, че ме обичаш, Алекс. Твоите очи, гласът ти, нежността ти го доказват. В писмото си изрази съжаление, че не си поет, но аз не съм се влюбила в поет, а в мъж, който брутално изказва мнението си, който ме влудява със самоувереността и наглостта си. В такъв мъж се влюбих и с него искам да прекарам остатъка от живота си. Ако исках друг мъж, например философ или галантен мечтател, който да ме третира като крехка порцеланова кукла, щях да избягам от теб, като че си чумав. Със сигурност нямаше да те предизвиквам, докато не ти остане нищо друго, освен да ме вземеш със себе си в Шотландия!

Тъмните очи на мъжа засвяткаха.

— Последните ти думи прозвучаха така, сякаш си имала съвсем конкретен план.

— Велики боже, не! Нищо не съм планирала… Всъщност не е съвсем така, защото в началото исках да те използвам, за да накарам Хамилтън да ревнува.

— И това ти се удаде напълно — отбеляза сухо той.

Без да обърне внимание на забележката, Катрин продължи да развива мисълта си.

— Не, тогава не осъзнавах, че искам мъж като теб. Може би се държах толкова зле с теб и се съпротивлявах така ожесточено именно защото усещах, че ще сложиш край на подредения ми живот. — Тя го погледна с блеснали очи. — Но ти ме превърна в живо същество, Александър Камерън. Ти ми показа колко празен е бил досегашният ми живот, колко фалшива е била ценностната ми система. Аз бях Катрин Ашброк, богата, разглезена и егоистка. Притежавах всичко, но всъщност нямах нищо. Затова пък Катрин Камерън, която прекара два великолепни дни в една влажна селска къщурка край онова шотландско тресавище, нямаше нищо и се чувстваше неизмеримо богата. Защото ти беше с мен, защото споделяхме радост и страдание. Ти имаш непредвидим темперамент, ти си горд, упорит и доста често непоносим — но си искрен, верен, изпълнен с разбиране и любов. Всичко това ме е убедило, че не искаш жена, която да припада винаги щом види мишка.

Алекс мълча толкова дълго, че тя бе почти готова да повярва как чува два гласа да се борят във вътрешността му. Ако се беше излъгала, ако той е търсил само салонна кукличка и страстна любовница, значи го беше загубила…

Ръцете му се раздвижиха първи и нежно обхванаха лицето й. Както винаги, изражението му беше непроницаемо, но тя откри искрица смях в дълбоките черни очи. Той я целуна, не бурно и изискващо като през нощта, но така съкровено, като че искаше да подпечата устните й с любовта си.

— Сигурна ли си, че във вените ти не тече шотландска кръв? — попита с нежна ирония той. — Във всеки случай нямаш равна на себе си в словесните престрелки.

Катрин остана безмълвна.

— Ти си напълно права — призна с въздишка той. — След като те получих, не бях сигурен какво да те правя. Не бях сигурен дали си била привлечена от очарованието на едно ново приключение или наистина ме обичаш достатъчно силно, за да се откажеш от всичко, което по-рано е било изключително важно за теб. Когато ти заповядах да се върнеш в Англия, на първо място бях загрижен за сигурността ти — но несъзнателно исках да те поставя на изпитание. Но не само теб — исках да изпитам и самия себе си.

— И какво?

— Как какво? — Той помилва нежните й бузи. — Щастлив съм, че имам жена, която познава всичките ми слабости и грешки и не се страхува да живее с човек като мен. Знам, че през последните месеци си била много самотна и сигурно често си ме проклинала, и не мога да ти обещая, че отсега нататък ще бъда кротко домашно животинче, — но ще се опитам. Искам да остарея с теб — да седим доволно пред топлата камина… Доскоро си мислех, че любовта, която Доналд изпитва към Мойра, е слабост, но сега проумях, че тази дълбока любов е най-голямата му сила.

Очите на Катрин се напълниха със сълзи. Алекс я притисна в прегръдката си и я задържа дълго така.

— Имаше и още една причина, поради която те отпратих от Шотландия — призна той.

— За какво говориш?

— Разбери, ако те бях оставил сама в Ахнакари, ти щеше и сега да бъдеш там, а аз щях да съм тук! А ако стане чудо и принцът успее до един месец да влезе триумфално в Лондон, оттам до Дерби е много по-близо, отколкото до родните ми планини. — Ръцете му обхванаха собственически тънката й талия. — Не постъпих ли много хитро, като ти наредих да се върнеш тук?

— Много хитро — потвърди сухо тя, — само дето не вярвам в нито една твоя дума.

Веднага след това тя забрави войната в горещата му прегръдка, забрави, че им оставаха само още няколко часа. Искаше да се наслади докрай на всяка секунда от времето, което имаха на разположение, за да може по-късно да черпи сила от спомените си.

 

— Алекс…

— М-м-м…

— Спиш ли?

Мъжът се раздвижи и се прозина шумно.

— Сън ли? Какво е това?

— Съжалявам — прошепна Катрин. — Забрави, че те попитах.

Главата му се плъзна от корема й към свивката на шията, дългият му крак се разположи удобно между нейните. Веднага след това задиша дълбоко и равномерно до рамото й.

— Алекс…

— … ммм…?

— Наистина ли искаш да спиш?

— Ти не ме оставяш…

— Знаеш ли, мислих за онова, което ми каза преди малко — че скоро би могъл да бъдеш в Лондон. Вярно ли е? Чарлс Стюарт наистина ли има намерение да стигне до Лондон?

Алекс разтърка уморените си очи.

— Доколкото знам, да.

— Възможно ли е да успее? Ще може ли да влезе в Лондон?

— Виж, дори най-верните му съветници не вярваха, че ще успее да навлезе толкова навътре в Англия, а той успя.

Ала Катрин не се задоволи с този половинчат отговор.

— Татко казва, че принцът трябва да унищожи цялата английска армия, за да премине през страната.

— Така ли казва?

— Казва и други неща. Например, че Чарлс — даже ако стигне Лондон, — никога няма да задържи града срещу оръжията на кралската флота! Татко смята, че адмирал Върнън никога няма да приеме на трона да седне Стюарт и, че с петстотинте си кораба ще спука всички мечти на принца като сапунени мехури.

— Баща ти явно се отличава с остър ум. А знае ли как ще реагира парламентът?

— Сигурен е, че парламентът ще се разтури и, че аристократите ще създадат своя армия срещу Стюарт.

— Това би означавало гражданска война.

— Каза също, че англиканската църква няма да позволи връщане на папистите на трона и, че в страната няма достатъчно католици, за да изтръгнат властта от англиканските епископи.

— За човек, който твърди, че не се интересува от политика, ти си учудващо добре информирана.

— Нали имам очи и уши.

— Прекрасни очи и възхитителни малки ушенца — потвърди ухилено Алекс.

— Все още не си отговорил на въпроса ми.

Той хвърли жаден поглед към голата й гръд.

— Сега не съм в настроение да водя сериозни разговори за военната стратегия.

— По-скоро не си в настроение да ми отговориш честно, макар че преди малко ми обеща да споделяш мислите си с мен.

Мъжът въздъхна, надигна се, мушна една възглавница зад гърба си и скръсти ръце над главата.

— Е, добре, щом непременно държиш да узнаеш истината, ще ти я кажа. Задавай въпросите си — заповяда нетърпеливо той.

Катрин не се впечатли от раздразнението му.

— Вярно ли е, че принцът има намерение да влезе като победител в Лондон?

— Да.

— Армията му може ли да победи кралските войски?

— Ако корабите на Къмбърленд потънат в Ламанша и ако холандците решат да не се намесват в конфликта, бихме имали шанс. Ако всичко зависеше от бойния дух и решителността, нашите планинци биха завладели и удържали дори ада.

— Значи ли това, че другите неща ви липсват?

— Е, в момента нямаме основания да се оплакваме. Все пак при Престънпанс генерал Коуп беше достатъчно любезен да ни предостави артилерията, оръжията и запасите си.

Погледът на Катрин неволно се плъзна към пресния белег над лявото му ухо. Той не бе споменал раната и тя не беше попитала откъде я има, но не беше нужно да е лекар, за да разбере, че за малко не бе загубил ухото — а с него и живота си.

— Татко твърди, че поражението при Престънпанс се дължи на неопитността на войниците, и дори чичо Лорънс призна, че армията била главно от новобранци, никога не влизали в сражение.

— Това е вярно — потвърди Алекс. — Но и армията на принца се състои главно от селяни и овчари, които преди Престънпанс нямаха представа що е мускет. Затова пък войските на Коуп притежаваха огромни запаси от пушки и муниции, да не говорим, че имаха оръдия.

— Да, но вашите хора са ги сварили напълно неподготвени.

— Коуп беше избрал идеалното място за лагер — зад него беше морето, пред него тресавище, вляво и вдясно просторни равнини — Тази позиция може да бъде защитавана даже от хлапета с няколко шепи камъни. Унижението на Коуп беше повече от заслужено.

Катрин предположи, че той искаше да постави на изпитание желанието й да научи цялата истина. Но защо?

— Коуп имаше по-малко от три хиляди души — изрече бавно тя. — Принцът обаче е имал четири пъти по толкова!

— Ти продължаваш да търсиш извинения? — Алекс развеселен вдигна вежди. — Четири пъти колкото армията на Коуп? Когато за последен път чух тази история, все още бяха три пъти повече.

Катрин побърза да смени темата.

— Всички съветници на принца ли са на мнение, че трябва да вървите към Лондон?

— О, не, някои от вождовете изобщо не бяха съгласни с инвазията в Англия. Други бяха готови да поемат риска, но само при условие, че английските якобити ни окажат активна подкрепа.

— И какво? Подкрепят ли ви?

— Досега никак.

— Нима искаш да кажеш, че принцът губи привърженици в собствените си редици?

— Даже слепецът забелязва кога трябва да избегне каменната стена пред себе си.

— Каменна стена? Защо говориш със загадки?

Алекс издаде тежка въздишка.

— Каменната стена беше просто образ, любов моя. Сега ще ти го кажа ясно — все повече водачи на кланове твърдят, че е лудост да завземем Англия с армия от селяни. Тази страна не познава инвазия от времето на Вилхелм Завоевателя! На левия ни фланг дебне маршал Уейд с пет хиляди войници, на десния е сър Джон Лиготие със седем хиляди, готов да ни нападне. Войниците жадуват да отмъстят за другарите си, паднали при Престънпанс, но началниците им са предпазливи и чакат подкрепление от херцог Къмбърленд, който трябва да се върне от Фландрия с няколко хиляди ветерани. Към тях ще се прибавят и няколкото хиляди драгуни и кралски гвардейци, които са разположени в Лондон, за да защитават града срещу нахлуващите варварски орди. Въпреки това кралят е проявил предпазливост и е наредил да отнесат най-ценните му вещи на борда на кораб, който е хвърлил котва в устието на Темза. Очевидно Хановерецът има повече вяра в привържениците на принца, отколкото в собствените си хора.

Катрин събра цифрите, които бе споменал мъжът й, и изпита див ужас.

— Значи правителството разполага само с около двадесет хиляди души? Нищо чудно, че кралят се съмнява в армията си!

— При Престънпанс ние не се спряхме пред подобни съмнения, макар че съотношението на цифрите беше за нас много по-неблагоприятно, отколкото сега за правителството.

— Не мога да следя мисълта ти…

Алекс се усмихна слабо.

— Въпреки всичко, което са ти наговорили, ние проведохме битката при Престънпанс с по-малко от две хиляди души. Скоро след това трябваше да освободим повечето пленници — поради простата причина, че бяха твърде много и нямаше кой да ги пази.

— Но защо принцът е изпратил само две хиляди души в първата сериозна битка с английската армия? Това е ужасен риск!

— Нямаше друг избор. Просто не можа да събере повече от две хиляди. Останалите — като не вземем предвид неколкостотин тук и там, — бяха необходими в Пърт и Единбърг, за да задържат завладяното досега.

— Няколко стотици? А на нас ни разправяха, че само в Престънпанс са се сражавали повече от десет хиляди и, че всеки ден към бунтовническата армия се присъединяват стотици доброволци.

Алекс нежно помилва бузата й.

— Виж, мила — продължи меко той, — ако имахме десет хиляди души, щяхме да завладеем не само Лондон, а и всички други европейски столици. За съжаление никога не сме били повече от пет хиляди души.

Катрин го погледна с разширени от ужас очи.

— Принцът е влязъл в Англия с пет хиляди души? Пет хиляди срещу повече от двадесет хиляди? Ти се шегуваш!

— Де да беше шега — отвърна с лека горчивина Алекс. — Е, как ти се струва истината?

— Истината… — повтори с мъка тя. — Принцът знае ли колко са силни англичаните?

— О, да, той е добре информиран… за разлика от англичаните, които страхотно преувеличават числеността ни. За това трябва да благодарим само на блестящите измамни маневри на сър Джордж.

— И как принцът оправдава тази лудост?

— Той е вманиачен от идеята, че води свещена война. Убеден е, че не само простият народ ще посрещне баща му с ликуване, ами и, че английските войници скоро ще положат оръжие и приветстват Стюартите с букети от рози.

— Той е луд!

— Ние всички сме малко луди — отвърна Алекс с тъжна усмивка. — Иначе нямаше да сме там, където сме днес.

— А утре? Нима ти е все едно какво те чака утре?

— Не, естествено не. — Той притисна устни към голото й рамо. — Но какво според теб трябва да направя? Да дезертирам?

— О, да! — извика спонтанно тя. След малко: — Не… не знам.

— Противоречивите ти отговори отлично предават общото настроение по време на военните съвети при принца.

— А какво е мнението на Доналд за цялата тази кампания?

Алекс прокара пръсти през дългите си коси.

— Доналд още от самото начало проповядваше предпазливост, но принцът е престанал да го слуша, макар че всеки път кима учтиво, защото не може да си позволи да загуби Лохиел. Все пак една трета от армията му са Камерънови. Ако Доналд реши да захвърли оръжието, другите водачи на кланове веднага ще го последват.

— Според мен брат ти трябва да направи точно това. Какво го възпира? Защо продължава да стои при принца, след като не вярва в успеха му? Но моля те, пощади ме с приказките си за шотландската гордост, чест и лоялност, иначе ще се разкрещя!

— Е, добре, ще те пощадя. Вместо това ще ти разкажа нещо за възможните последствия. Всеки, който се присъедини към принца в Гленфинан, знаеше много добре, че няма да има връщане назад. Или ще спечелим всичко, или ще загубим всичко. Преди малко ти ме попита каква заплаха биха могли да представляват няколкото английски гарнизони, след като Шотландия е в наши ръце. Вярно е, почти цяла Шотландия е в наши ръце и би трябвало да сме убедени, че е логично да използваме следващите шест месеца за укрепване на границите и подготовка за неизбежното нападение на англичаните. Всички бяха наясно, че те няма да се примирят с унижението. Англия няма да стои бездейна, защото знае, че по този начин излага на риск цялата си империя. Колониите могат да вземат пример от нас и да поискат да се отърсят от чуждото иго. Все едно дали иска или не — крал Джордж е длъжен да извърши и невъзможното, за да си възвърне контрола над Шотландия. Този път не става въпрос за шотландската, а за английската гордост.

— Все пак щяхте да спечелите време…

— Да, и може би двадесет или тридесет хиляди мъже щяха да бъдат готови да се бият за свободата си. Но и англичаните щяха да спечелят време, да повикат чуждите си съюзници, да стегнат редиците си и да ни наложат морска блокада. Неизбежното последствие щеше да бъде кървава баня и от двете страни.

Алекс видя тревогата й и посегна към студените й ръце.

— Можеш да бъдеш сигурна, че англичаните щяха да ни унищожат до крак, дори само за да дадат пример и да отклонят колониите от глупавите им идеи за независимост. Но вместо пет хиляди, тогава щяха да бъдат наказани тридесет хиляди души — а всички те имат жени, семейства, имоти. Цялата ни страна щеше да бъде конфискувана или разрушена. Шотландия щеше да престане да съществува.

Едва сега, под ярката дневна светлина, Катрин забеляза сенките под очите му, дълбоките бръчки на челото и около устата. Докато все още го смяташе за безсъвестен шпионин и убиец, тези бръчици липсваха!

— Аз те обичам, Александър Камерън — проговори спокойно тя. — И ще те обичам винаги, все едно дали ще живеем в палат или в селска колиба.

— Може би ние, Камерънови, няма да имаме дори колиби, когато въстанието се провали…

— Наистина ли смяташ, че Доналд може да загуби Ахнакари?

— Тази опасност съществува, откакто баща ни и кланът участваха във въстанието от 1715 година. Водачите, които отказаха да положат клетва за вярност към крал Джордж, имаха избор между бесилката и изгнанието. За да спасят поне земите и титлата за семействата си, водачите на кланове изпращаха по един от клана, обикновено син или брат, да положи проклетата клетва.

— Баща ти все още ли е във Франция?

— В Италия, с крал Джеймс. Много от водачите на кланове положиха формална клетва и получиха позволение да се върнат в родината си. Но ние, Камерънови, сме своенравни, както вероятно си забелязала, затова татко остана в изгнание — и се е зарекъл да не се върне, докато на трона отново не седне крал от династията Стюарт.

— Гордостта на лъва — прошепна Катрин и когато Алекс я погледна учудено, се постара да обясни: — Това са думи на Мойра. Така нарича тя болестта, от която очевидно страдат повечето шотландци.

— Аха… Е, този път вероятно и не толкова гордите лъвове ще загубят титлите и земите си.

— Доколкото знам, ти имаш брат, който е отказал да се бие за принца. Джон ли се казваше?

— Джон не е фанатичен якобит, това е вярно. Той не е привърженик на хановерците, но като види, че губим, сигурно ще изпрати част от хората си да се бият срещу нас с надеждата да се отърве невредим. В този случай обаче целият клан ще го презира и никога няма да го признае за свой водач.

— А ще приемат ли Арчибалд или теб?

— Докато Доналд е жив, нито Арчи, нито аз бихме се осмелили да предявим претенции за титлата. Ако ни победят и се наложи да се скрием в Шотландия, пребиваването ни в родината ще бъде краткотрайно. След това ни заплашва затвор или въжето на палача, ако не отидем в изгнание.

— Но англичаните не могат да обесят всеки, който е участвал във въстанието срещу тях!

— Ако отсечеш главата на петела, той умира. Същото е с шотландския клан — ако обесят водача му, той се разпада.

Катрин потрепери и потърси утеха в топлата му прегръдка.

— Хайде, хайде, не губи кураж. Камерънови няма да останат съвсем без средства — освен ако прелестната мисис Монтгомъри не е изхвърлила всички спестявания на мъжа си през прозореца.

— Не съм похарчила нито едно пени! — Тя зарови лице в рамото му. — Сигурна съм, че Дамиен те е осведомил подробно.

— Права си. Брат ти каза, че не си похарчила дори половин пени. Сигурен съм, че тази ненужна пестеливост не би се харесала на мастър Монтгомъри.

— Единственото, което липсваше на мисис Монтгомъри, беше съпругът й.

— Е, той е вече тук и прави всичко, което е по силите му, за да я обезщети.

Той я целуна страстно, но преди да продължи с нежностите, тя се изтръгна от прегръдката му.

— Какво ти става? — попита Алекс. — Нещо лошо ли казах?

Устните й затвориха устата му и мина доста време, преди да успее да зададе нов въпрос.

— Простете, мадам, но вие напълно ме объркахте.

— Ти отговори на един от въпросите ми само приблизително. Току-що се сетих за това.

— Ако всеки път подслаждаш обвиненията си с целувка, отсега нататък винаги ще отговарям на въпросите ти „приблизително“.

Тя впи нокти в меката кожа над ребрата.

— Каза ми, че не са ти липсвали ласкателни предложения — но не спомена дали си се поддал на изкушението или не.

Алекс не можеше да откъсне поглед от изкусително нацупената й уста.

— Ами ако ти призная, че съм приел всички предложения?

— Тогава ще те заклеймя като лъжец и самохвалко — и като гаден развратник!

— И всичко това наведнъж? Само защото не съм в състояние да отделя ръцете си от теб за няколко часа, не ти позволявам да ме наричаш развратник!

— Пак избягваш отговора!

— Виж, ако един мъж не изживява сексуалността си, могат да се очакват сериозни последствия за здравето му… Граф Джовани Фандучи е най-добрият пример за благословеното въздействие на жена, която разбира от мъже. Няколко нощи с кръглооката Рита бяха достатъчни да…

— Кой е граф Джовани Фандучи и коя е кръглооката Рита? — прекъсна го остро Катрин.

— Графът е доброволец, който се присъедини към нас след битката край Престънпанс. Той си завоюва всеобщо уважение, като надпи Струан Максорли. Не стига, че бедният ни рус великан дни наред ходеше с бръмчаща глава, ами и с присъщото си лекомислие се бе обзаложил на Кръглооката Рита! Това е една дама, която дължи прякора си на факта, че след една нощ в колата й мъжете дни наред имат кръгове под очите си и…

— Благодаря, спести ми по-нататъшните подробности!

— Кълна ти се, че познавам този факт само от разказите на другарите си. Даже да исках — след като се появи този италианец, тя не допуска до себе си никой друг и можеш да си представиш, че Струан е бесен от гняв.

— А пък аз си мислех, че Струан има връзка с милата ти Лаурън.

— Всички мислеха така, особено когато тя настоя да придружи клана.

— Какво? Лаурън е тръгнала с вас на война? — Катрин изведнъж заприлича на разгневена дива котка.

— Само до Единбърг — успокои я Алекс. — Тя е израснала там и никога не е крила, че желае да се завърне в големия град. За последен път са я видели вечерта преди битката край Престънпанс — оттогава се счита за безследно изчезнала.

Лаурън Камерън… Буйна тицианово червена коса, загоряла от слънцето кожа, кехлибарени очи, пищни извивки… В Ахнакари тя се опитваше да прелъсти Александър и не криеше враждебността си към чужденката…

— Да не би да ревнуваш? — осведоми се небрежно мъжът й.

— Да ревнувам? Аз? — реагира сърдито тя. — От тази… тази личност…

Алекс избухна в смях и отново я грабна в прегръдките си.

— Все едно дали ми вярваш или не, но аз изобщо не обръщах внимание на Лаурън — нито на другите жени, колкото и привлекателни да са. Виждаш ли какво си направила с мен! Лиши ме от най-елементарните ми потребности! Може да се каже, че ме кастрира!

— Отлично! Ако си останеш такъв, ще се разбираме блестящо.

— Тази заповед простира ли се и върху други естествени потребности като ядене и пиене? Трябва да призная, че бих оценил безкрайно високо и няколко кофи гореща вода — освен ако ти не ме предпочиташ мръсен и запотен, особено като се има предвид, че това намалява въздействието ми върху другите жени.

— Господи, колко съм глупава! — извика засрамено тя. — Сигурно умираш от глад!

— Има нещо такова… Без да изключвам теб, мечтая за три неща: за цял говежди бут, плуващ в мазнина, за прясно опечени къпинови тортички и за гореща баня. Това ще бъде несравним лукс, след като от месеци наред се мия само в студени реки.

— Ще изпълня и трите ти желания, господарю. — Тя го целуна бегло, скочи от леглото и изтича в гардеробната. Дългите й къдрици се развяваха зад гърба и Алекс се възхити на съвършеното тяло и грациозните й движения. Тя беше интелигентна, красива и страстна — как бе могъл да помисли, че е възможно да живее без нея?

Той не беше излъгал, когато каза, че е имал намерение да я напусне само след няколко часа. Беше на път от цяла седмица, в лагера на принца го очакваха с нетърпение. Беше безотговорно да забави връщането си от егоистични мотиви. Ала щом влезе в леглото на Катрин, реши да накара Доналд и принца да почакат още дванадесет часа… а може би и четиринадесет. Представата, че отново ще лежи сам на коравата земя, заобиколен от хъркащи, кашлящи и вонящи мъже, не съдържаше нищо привлекателно — в сравнение с това легло…

— Докога ще лежите и ще се подхилвате глупаво, сър? Няма ли да ми помогнете?

Строгият глас на неговата господарка и повелителка го изтръгна от сладките мечти. Той стана покорно и забърза към гардеробната, където тя седеше на ръба на голямата цинкова вана.

— Трябва да я отнесеш в стаята и да я поставиш пред камината. Освен това трябва да засилиш огъня. През това време аз ще намеря Дейдре и ще й предам желанията ти за топла вода и ядене.

— Дейдре? — Алекс смръщи чело, сякаш никога не беше чувал това име. — По дяволите, знаех си, че съм пропуснал нещо важно!

Той се върна тичешком в спалнята, грабна червения мундир, който рано сутринта беше окачил на стола, и извади от вътрешния джоб снопче писма.

— Алуин ме заплаши с адски мъки, ако не предам писмата му на Дейдре.

Изражението на съпругата му накара коравия воин да се изчерви като момиче.

— Алуин умее да изразява чувствата си на хартия — опита се да обясни той. — Те се изливат без усилия от перото му, във всяка ситуация, а сега, когато е влюбен, словоизлиянията му нямат край.

— Не би било зле да вземаш уроци при приятеля си — посъветва го сухо Катрин, погледна завистливо писмата и веднага след това изпита срам. Мъжът й беше чудесен човек, който я обичаше с цялото си сърце. Какво значение имаше дали щеше да й пише любовни писма или не? Тя се хвърли към Алекс, обгърна го с ръце и притисна тялото си в неговото. Това послание беше напълно разбираемо. Писмата на Алуин паднаха от ръката му и той беше готов да отнесе прекрасната си жена на леглото, когато и двамата се стреснаха от чукане на вратата.

— Това е Дейдре — пошепна Катрин. — Ще й кажа да се погрижи за ядене и гореща вода.

— Кажи й също да не бърза! — Топлият му глас разля гореща вълна по тялото й.

— Мислех, че умираш от глад.

— Наистина умирам…

Отново се почука и заповеднически мъжки глас извика:

— Аз съм, баща ти! Трябва веднага да говоря с теб.

Той натисна нетърпеливо заключената врата и потропа отново. Алекс реагира светкавично. Грабна дрехите и ботушите си, хвърли ключа от стаята в ръцете на Катрин и се скри в гардеробната.

— Дъще?

— Ей сега, татко — заекна тя, облече халата си, погледна се в огледалото и изпита див ужас. Устните й бяха подути, косите толкова разбъркани, че щеше да мине поне час, докато ги оправи. А леглото приличаше на бойно поле! Баща й със сигурност щеше да помисли, че снощи се е оттеглила от салона толкова рано само защото е искала да прекара дълга любовна нощ с лейтенант Гудуин.

Треперейки, Катрин пъхна ключа в ключалката, отвори вратата, наложи на лицето си принудена усмивка и извика с неестествено висок глас:

— Татко! Каква изненада!

Лицето на сър Алфред беше по-червено от обикновено, сивата му перука седеше накриво върху голата глава, а дрехите му бяха толкова измачкани, като че беше спал с тях.

Без да удостои дъщеря си с поглед, той се втурна в стаята.

— Надявам се, че не те събудих… Още е доста рано…

— Не, татко, не ме събуди. Отдавна бях станала и тъкмо смятах да поискам гореща вода.

— Хм… добре… много добре.

Катрин не помнеше баща й някога да е влизал в спалнята й или да е питал някого дали не го е събудил.

— Какво се е случило, татко? Нещо тревожи ли те?

— Да ме тревожи? — Той се взираше право пред себе си със смръщено чело, сякаш се опитваше да си спомни защо е дошъл. — О, да… имам сериозни основания за тревога…

Сърцето й спря да бие. Баща й беше застанал точно до снопчето с писма, което Алекс беше изпуснал на пода.

— През нощта ми съобщиха, че бунтовниците са напуснали Манчестър и са потеглили право към Дерби! — излая сър Алфред. — Около хиляда и петстотин граждани на Манчестър са се присъединили към папистите! Това е нечувано!

— Наистина ли вярваш, че бунтовниците ще влязат в Дерби?

— Кой би могъл да ги спре? Армията замина, а милицията, която би трябвало да ни защити, бяга в паника!

— Татко, не бива да се вълнуваш толкова! Ела, седни и…

— Да не се вълнувам? Паписткият принц оставя зад себе си само опустошение! Цели села и градове били сравнени със земята, жителите им загубили цялото си имущество. Откога предупреждавах, че тези варвари са способни на всичко, но кой ме слушаше! А сега ще платим скъпо и прескъпо за неспособността на военните!

— На твое място не бих вярвала в слуховете — опита се да го успокои Катрин. — Те са абсолютно нелогични. Защо армията на принца е била посрещана в градовете със звън на камбани, ако жителите им са очаквали къщите им да бъдат плячкосани? Защо толкова много хора се присъединяват към орда от грабители и убийци? Разправят, че гражданите бягали на тълпи, но досега не сме видели нито един беглец, с изключение на богаташите, които бързат да спасят златото си.

Сър Алфред й хвърли саркастичен поглед.

— Ти май си вземала уроци от брат си по аргументиране.

— Аз просто поставих под въпрос твоите източници на информация, татко.

— Да вървят по дяволите всички източници на информация! Лично милорд Кавендиш, херцогът на Девоншир, настоява за тотална евакуация на Дерби и аз мога само да се съглася с него. Ние ще напуснем Розууд Хол!

— Искаш да напуснем Розууд Хол? — повтори слисано Катрин. Представата, че повторно ще напусне Алекс против волята си, беше непоносима — толкова непоносима, че тя пропусна следващите изречения на баща си.

— … и тъкмо майка ти отказва да тръгне!

Катрин се вслуша по-внимателно.

— Тя ме наруга с най-груби думи! Нарече ме подъл червей! Всемогъщи боже, не разбирам какво я е прихванало! Не се вразуми даже когато й заявих, че бунтовниците със сигурност ще подпалят Розууд Хол и ще я насилят. Дъще, дойдох при теб, за да ми помогнеш да я вразумим.

Той изтри потта от лицето си с голяма ленена кърпа.

— Това неблагодарно същество… — В гласа му се прокрадна хленч. — Цели двадесет и пет години се наслаждаваше на привилегиите, които й осигурява името Ашброк, и сигурно е забравила коя беше преди моето великодушие да я спаси от живот в нищета и позор. — При венчавката ни се закле да ми се подчинява — а сега? Какво ще си помисли за мен лорд Кавендиш? А в парламента ще ме подиграват, че не съм способен да озаптя дори собствената си съпруга. Тя е длъжна да ми се подчини. Разчитам на теб, дъще — постарай се да я накараш да разбере, че постъпва зле с мен!

Катрин забрави за малко слушателя в гардеробната и се усмихна на баща си.

— Нима аз съм пример за послушание?

— Е, поне не беше твърде голямо разочарование — изръмжа сър Алфред. — Все пак, колкото и да се противеше, накрая ти дойде умът и се омъжи за онзи Монтгомъри. Отиде с него в Лондон и там очевидно си разбрала, че дълг на жената е да бъде красива и смирена.

Катрин пое дълбоко въздух, защото беше готова да избухне в гневни обвинения. Ала когато баща й разсеяно вдигна писмата, който бяха захвърлени на пода, едва не изпищя.

— Жените не са създадени да възразяват и да се бунтуват — продължи прочувствено сър Алфред, като че държеше реч в парламента. — Те нямат право да дават съвети на мъжете. Който прекарва по два или три часа дневно пред огледалото, няма понятие от политика и военна стратегия, това е повече от ясно! — Той удари пакетчето писма върху лявата си ръка, за да придаде повече тежест на думите си. — Настоявам веднага да говориш с майка си, Катрин! Обясни й какво дължи на името Ашброк!

Катрин изпрати безмълвна молба към небето: Мили боже, не му позволявай да забележи, че на най-горния плик е написано името „Дейдре“! Как да измисля обяснение за присъствието на тези писма в стаята ми, след като не са адресирани до мен…

— Не ми се вярва, че имам някакво влияние върху мама, още повече, че аз изцяло споделям мнението й.

Това беше най-доброто средство да отклони вниманието му от писмата. Сър Алфред рязко вдигна глава.

— Какво? Какво каза?

— Казах… — Катрин пое дълбоко дъх. — … казах, че мама е права. Аз също не виждам причина да бягаме с подвити опашки. Ако мама няма нищо против моята компания, ще остана тук.

— И ти ли си си загубила ума? — изрева баща й и лицето му отново се обля в червенина. — Чу ли изобщо какво ти казах? Бунтовническата армия е съвсем близо до Дерби! Сигурно ще бъде тук само след няколко часа. Милицията бяга, повечето ни слуги също офейкаха. Ще бъдете съвсем сами, обкръжени от варварски орди.

— Сигурна съм, че никой няма да ни стори зло, татко. Принцът е джентълмен и много приятен квартирант.

— Квартирант? — двойната брадичка на сър Алфред трепереше от гняв. — Нима ти… нима ти ще предложиш гостоприемството на Розууд Хол на този френски узурпатор?

— Естествено, а като се върнеш, ще ти разкажа колко бутилки от старото ти бургундско е изпил с удоволствие.

Лорд Ашброк метна писмата на леглото и се запъти към вратата.

— Вече ми е ясно, че си наследила глупостта на майка си. Ей сега ще заповядам на слугите, които все още са тук, да ви отведат насила — точно така, няма да се поколебая да приложа сила!

Катрин стисна ръце в юмруци.

— Ще позволиш ли да ти напомня, че и двете сме пълнолетни? Не сме твои роби и можем свободно да решаваме дали да останем в дома си или да побегнем като подплашени хлапета.

— Ти си длъжна да ми се подчиняваш!

— Аз се подчинявам единствено на съвестта си — отговори спокойно тя.

Сър Алфред изруга, отвори с трясък вратата и се блъсна в Дейдре, която тъкмо носеше на господарката си табла с чай и бисквити. Чу се звън на счупени съдове, горещата течност оплиска стената и се изля на пода. При силния сблъсък господарят на дома загуби перуката си, която се приземи точно в локвичката чай.

Уплашена до смърт, камериерката я вдигна, но не посмя да я подаде на сър Алфред, който се обърна за последен път към дъщеря си, застанала в рамката на вратата.

— Каретата ми тръгва точно в дванадесет. Ако дотогава се вразумиш, ще ти позволя да ме придружиш въпреки проявеното безсрамие. Ако не… — Той изтръгна мократа перука от ръката на Дейдре. — Ако не, ще видиш какво ще направят с теб бандитите!

Щом баща й зави зад ъгъла на дългия коридор, Катрин издърпа камериерката в стаята си.

— Най-после разбирам защо мама с била принудена да си търси по-приятна компания — промърмори на себе си тя.

— Какво казахте?

— О, нищо… Бързо заключи вратата!

— Би трябвало първо да събера парчетата.

— Остави ги!

Дейдре отвори широко кафявите си очи. Широкото легло беше ужасно разхвърляно и представляваше бъркотия от чаршафи, възглавници и завивки. Дългите къдрици на Катрин изглеждаха така сякаш не бяха четкани дни наред, а бузите й бяха неестествено червени. Нима лейтенант Дерек Гудуин я бе удостоил с нощно посещение?

От стаята си в слугинското крило Дейдре го бе видяла да се разхожда късно вечерта в двора. Той неколкократно бе погледнал към прозорците на втория етаж и тъй като светеше ярка луна, Дейдре забеляза, че лицето му беше разкривено от гняв. След доста време той се обърна рязко и закрачи към оборите. Дали пък не се беше върнал? Как ли бе успял да влезе в стаята на Катрин?

Май беше станало точно така, защото господарката й се затича към гардеробната и падна в обятията на някакъв мъж.

— Мистрес Катрин! — извика шокирано Дейдре, но в следващия миг позна посетителя. — Мистър Камерън!

Без да пуска жена си, Алекс й се усмихна дружелюбно.

— Мистрес О’Шеа, много се радвам да ви видя отново. — По време на спора между бащата и дъщерята той бе успял да облече панталона си, но не беше закопчал ризата си. Ала Дейдре не се смути от голотата му, тъй като се взираше като замаяна в двете сияещи лица.

— Вярно ли е, каквото каза баща ми? — попита бързо Катрин. — Наистина ли бунтовническата армия е напуснала Манчестър?

Дейдре кимна.

— Очевидно да. Още от сутринта се говори само за това. Исках да ви събудя още преди два часа, но вратата ви беше заключена и аз… — Тя погледна Александър с блеснали очи. — Какво щастие, че сте жив и здрав, сър! Толкова се тревожехме… толкова слухове се носеха… Надявам се, че не сте предприели този опасен излет съвсем сам?

Алекс разбра веднага какво се криеше зад този въпрос.

— Напротив, този път по изключение тръгнах сам — но Алуин ви изпраща най-сърдечните си поздрави и това… — Той взе пакетчето писма от леглото и го подаде на Дейдре. — Една малка утеха, докато той лично дойде при вас — което може да се случи много скоро, ако се сети да се присъедини към авангарда.

Дейдре гледаше невярващо писмата в ръцете си. Баща й беден, неграмотен ирландски бракониер, смяташе за излишно дъщеря му да посещава училище, но тя беше убедила един от братята си да я научи да чете и пише. По време на дългото пътуване към Шотландия, когато все още не се доверяваше на Алуин Макайл, тя го бе наблюдавала да си води дневник и му беше завиждала за лекотата, с която пишеше. Този човек умееше да изразява мислите си на хартия, а и почеркът му беше толкова хубав. А сега беше писал на нея…

— Какво да правя? — пошепна тя и бузите й пламнаха по-силно.

— Седни в някое тихо ъгълче и прочети писмата — заповяда енергично Катрин.

— Но първо ще ви донеса пресен чай и…

— Много добре знам къде е кухнята — прекъсна я сърдито господарката. — И сама мога да донеса ядене за себе си и за съпруга си. А ти не се явявай пред очите ми, преди да си научила всичките писма наизуст!

Дейдре се запъти колебливо към вратата, но само след няколко крачки се обърна.

— Той… той добре ли е, милорд?

— Алуин? Никога не съм го виждал така бодър. Липсата на изискани ястия и напитки и спането на земята му се отразяват много добре.

— Ами рамото му? — попита загрижено Дейдре.

— Напълно излекувано. Наскоро негодникът дори успя да ме победи в дуел с мечове и ме лиши от десет фунта, защото се бяхме обзаложили.

С блажена усмивка Дейдре направи реверанс и остави Катрин и Алекс сами. Щом вратата се затвори, той се приведе към жена си и страстно я целуна по устата.

— Наистина е тъжно, че между англичанките се срещат такива омайващи вещици като вас с Дейдре! Виж само какво ни причинихте! Макар че Алуин напълно заслужава участта си, след като толкова често ме дразнеше и поучаваше.

— Значи не съжаляваш?

— Един мъдър стар воин ми каза, че човек трябва да съжалява само за пропуснатото, но не и за извършеното.

— Сигурно дядо ти, сър Евън?

— Точно така. Но ти откъде знаеш?

— Мойра ми е разказвала, че сър Евън Камерън бил забележителна стара лисица и посмял да се противопостави даже на Кромуел. Освен това бил в съюз с някакви тъмни сили.

— С друидите. — Алекс се засмя развеселено. — Историята е много интересна… Петнадесетгодишен, един ден сър Евън излязъл на разходка в планината. Внезапна буря го принудила да пренощува в една пещера и когато се върнал, установил, че е излязъл в планината не преди един ден, а преди цял месец. Дрехите му били разкъсани и окървавени, но самият той бил невредим. Мечът, който носел със себе си, бил почти на петстотин години и принадлежал на един от прадедите му, известен с името „Камшройнайх Дуб“ — Тъмния Камерън. Сър Евън нямал представа как се е озовал този меч в ръцете му. Легендата гласяла, че мечът бил омагьосан, изкован от същата стомана като Ескалибур, направен от друидите за крал Артур. Според легендата мъжът, който отиде на война с този меч, е непобедим. Не знам дали е случайност или не — във всеки случай щастието остана благосклонно към сър Евън през целия му живот.

— И къде е сега мечът?

— Преди петнадесет години го положих в гроба на сър Евън — след като убих с него Ангъс и Дъглас Кембъл.

По гърба на Катрин полазиха ледени тръпки. За първи път Алекс споменаваше пред нея ужасните събития от онази нощ. Ако лейди Мойра не я беше осведомила за предишния му живот, за смъртта на Ани Максорли, тя нямаше да знае и до днес от какви демони е бил преследван Алекс. Той бе обичал страстно младото момиче и не го забравяше. Това измъчваше Катрин. Докато Лаурън Камерън беше жива и тя можеше да се пребори с нея, нямаше как да победи призрака от миналото.

Алекс отгатна мрачните й мисли и взе лицето й в двете си ръце.

— Моята любов към Ани беше нещо изключително — първата любов на млад мъж, блажен от всяка открадната целувка. Докато любовта ми към теб е любовта на зрял мъж. Ти си част от мен, Катрин, и нищо — нито крал, нито война, нито дори призракът на Ани — не е в състояние да ни раздели.

Тя го прегърна с безкрайна любов и се притисна до топлото, пращящо от сила мъжко тяло. Прав си, любов моя, помисли отчаяно тя. Нито кралят, нито призраците от миналото могат да ни разделят — но чувството ти за чест, гордостта и лоялността ти…

Заедно с братята си Алекс щеше да остане с принц Стюарт до край. Нямаше да изостави клана си, щеше да рискува пленничество и дори смърт. Но действията му се определяха не само от гордостта и верността — той беше готов да умре, защото обичаше Шотландия, своята сурова страна, която беше оформила характера му и за която отчаяно беше копнял в самотата на изгнанието.

Засега лъвската смелост на планинците постигаше успех срещу дебнещата глутница вълци — но докога щеше да трае това? Ако загубеха бдителността си само за миг, вълците щяха да ги разкъсат…