Марша Кенъм
Кръв от рози (20)

19

Точно две седмици след произшествието малка, но тежковъоръжена група Камерънови беше забелязана в близост до Инвърнес. Съобщенията за успешното завладяване на форт Август бяха стигнали до града още преди четири дни, но тази победа избледня след дръзката маневра на принца, който с помощта на трите хиляди души, доведени от лорд Джордж Мъри, успя да прогони войските на Лодън от Инвърнес в Дорнох, на другия бряг на Морай Фърт.

— Преди седмица щяха да ни посрещнат като герои — гласеше сухият коментар на Алуин. — А днес? Вече никой не ни иска.

— Преди седмица нямаше да ме е страх, че жена ми ще ми издере очите — добави унило Алекс.

— На твоята възраст и при твоя опит би трябвало да знаеш, че прибързаните обещания са глупост. И че са двойна глупост, когато ги даваш на бременна жена. В това състояние жените са особено чувствителни, като тигрици, готови да защитават малките си. А при темперамента на Катрин… — Той остави недовършеното изречение да увисне във въздуха.

— Ти наистина си майстор на утешенията и окураженията — отвърна саркастично Алекс.

Двамата спряха конете си и устремиха погледи към Мой Хол, който беше под тях в долината. Всичко изглеждаше мирно, едва ли не идилично: бели облачета пушек се издигаха от лагерните огньове, а около палатките се виждаха мъже и жени, заети с всекидневната си работа.

Струан Максорли и граф Фандучи спряха до тях.

— Може би при последното ни спиране трябваше поне да се избръснем — оплака се италианецът, който както обикновено носеше на главата си украсената си с пера тривърха шапка. Алекс беше наложил бързо темпо и даваше почивка само когато видеше, че конете са крайно изтощени, а мъжете умират от глад. Макар да се оплакваше от наболата си брада, Фандучи изглеждаше много по-добре от придружителите си, чиито бради вече се бяха сплъстили, а лицата им бяха мръсни и запотени.

Без да удостои с отговор суетния граф, Алекс препусна надолу по склона и останалите го последваха. От Мой Хол излезе огромен кафяв кон, на седлото му беше лейди Ан. Дългите й коси се развяваха от вятъра, бузите и руменееха. Тя пресрещна четиримата мъже на половината височина.

— Мислех, че ще тръгнете по пътя! — извика задъхано тя. — Изпратила съм хора да ви посрещнат.

— Съжалявам, но не очаквахме тържествено посрещане. Затова тръгнахме направо през полята.

Конят на лейди Ан танцуваше неспокойно и тя тихо изруга на галски.

— Значи още нищо не знаете?

— Какво трябва да знаем? — попита бързо Алуин. Зелените й очи се отместиха към Алекс.

— Малко след тръгването ви тук възникнаха проблеми. Английски войници искаха да завземат Мой Ход и да пленят принца. Решихме да го скрием в пещерите. Катрин беше единствената, която успя да го накара да тръгне. За съжаление горе е станал малък сблъсък и… и тя е била ранена — за щастие не тежко! Брат й обаче се е състарил с десет години, докато я смъкне дотук. Лекарят ни го успокои, че детето е съвсем добре, а майката…

Алекс не чу останалото. Той бе забил пети в хълбоците на Шедоу и жребецът препусна в луд галоп, като че дяволът беше по петите му. Пред главния вход Алекс скочи, отвори вратата с трясък и изтича по стълбите към покоите на Катрин.

 

Катрин се смееше толкова силно, че не чу стъпките на тежките ботуши по коридора, и когато вратата се отвори, трябваше да минат няколко секунди, преди да познае брадатия натрапник. Радостният вик обаче спря в гърлото й, защото черните очи святкаха заплашително.

Дейдре, която седеше до леглото, изпусна дантелената фуста, която кърпеше, а Дамиен, който се беше разположил в креслото до камината, замлъкна насред изречението, като видя буреносното изражение на зет си.

— Алекс — пошепна виновно той, — ти се върна…

— Ако ви преча, мога да дойда и по-късно.

Катрин се поизправи и го дари със сладка усмивка.

— Приближете се, милорд, и ни разкажете за приключенията си във форт Август.

Алекс демонстративно остана на прага и скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм преживял вълнуващи приключения. Натъкнахме се на малко повече съпротива, отколкото очаквахме, но това беше всичко. Преди малко обаче узнах, че междувременно ти си преживяла много по-вълнуваща случка.

— О, и то не беше нищо особено… Просто предотвратихме опит за отвличане на принца, спасихме му живота и обърнахме кралските полкове в бягство.

Това беше върхово артистично постижение, но мъжът й не беше в състояние да го оцени. Той виждаше само тъмните кръгове под очите й, трескаво зачервените бузи и дебелата превръзка на рамото. Погледът му се премести от Катрин към двамата безмълвни зрители.

— Ще ви притесня ли, ако ви помоля да ни оставите сами? Аз съм уморен и прашен и се боя, че в момента не мога да бъда забавен събеседник.

Мънкайки извинения, Дейдре и Дамиен бързо напуснаха помещението. В коридора Дейдре забеляза още трима мръсни, брадясали мъже и с радостен вик се хвърли в прегръдката на Алуин. Той я целуна пламенно, но в следващия миг я отдалечи от себе си и попита сърдито:

— Какво е станало тук, по дяволите? Лейди Ан каза, че Катрин била ранена.

Дейдре кимна.

— Не беше толкова лошо, колкото помислихме в началото, аз се уплаших, че е била простреляна, но…

— Кой е стрелял по Катрин?

Дейдре направи жалък опит да се усмихне.

— За щастие бе улучена само в ръката. Въпреки това изглеждаше много страшно и…

— Кой стреля по нея? — повтори ледено Алуин.

— Сержант Питърс.

— Какво? Сигурно я е улучил по невнимание.

— О, не, преди това той застреля Робърт Харди и щеше да убие всички ни, за да отведе принца в Инвърнес и да го предаде на англичаните.

— Питърс? Сержант Джефри Питърс?

— Той само се е преструвал, че е на ваша страна. В действителност е английски шпионин и постоянно е предавал военна информация в лагера на англичаните. Целта му беше наградата, която дават за главата на принца.

— Знаех си! — Граф Фандучи силно удари Струан по рамото. — Знаех, че с този момък нещо не е наред!

Алуин направи гримаса.

— Питърс ми каза почти същото за вас. Опита се да ме убеди, че сте английски шпионин.

Очите на Фандучи се присвиха в тесни цепки.

— Значи затова не се отделяхте от мен през последните дни?

Алуин извинително вдигна рамене.

— Питърс се изказа много убедително и не исках да поемам излишен риск.

Графът изпухтя възмутено, но не изглеждаше наистина сърдит.

— И къде е сега Питърс? — попита Алуин.

— Мъртъв е — отговори Дамиен. — Поне така предполагаме.

— Какво означава това?

— Падна от една скала в пропастта, но когато на следващата сутрин събрах няколко силни мъже и отидох да претърся клисурата за труповете, намерихме бедния Харди, ала от Питърс нямаше и следа, с изключение на локва кръв на мястото, където е паднал, решихме, че хищници са го отвлекли, за да пируват с тялото му.

— Не звучи особено убедително.

— Може би като адвокат съм склонен към прекалено недоверие. Не е много вероятно човек да преживее такова падане, но все пак е възможно, особено ако е паднал не върху скала, а в някой храсталак. Всеки ден претърсвам гората и долината за следи от него, лейди Ан разгласи за изчезването му в близките села, но засега не сме открили нищо. Съмнявам се, че е успял да се замъкне надалеч. Ако не са го изяли вълците, може да е замръзнал, защото нощите са ужасно студени. — Дамиен потърка белега на шията си. — Въпреки това ще се успокоя напълно едва когато намерим трупа му.

— Имаше ли и други ранени?

— Не, само Катрин… Ужасно съжалявам, че Робърт Харди загина. Ако бях реагирал малко по-бързо…

Дейдре побутна мъжа си.

— Моля те, кажи му, че няма основания да се обвинява. Ако не беше той, сега принцът щеше да се намира в английски затвор, а ние със сигурност щяхме да сме мъртви.

Алуин отиде при Дамиен и свали дясната си ръкавица.

— Жена ми е права — ти не си виновен. Точно обратното всички ние ти дължим голяма благодарност.

Дамиен погледна протегнатата ръка, после впи поглед и топлите сиви очи, които изразяваха искрена признателност и другарство, и здраво разтърси подадената десница.

Алуин хвърли загрижен поглед към затворената врата на стаята на Катрин.

— Някой трябва да поеме вината за случилото се… Боя се, че Алекс няма да пропусне отново да изиграе ролята на грешника.

— Алекс ли? Но той беше на петдесет мили, когато се опитаха да отвлекат принца!

— Това е ясно, но я се опитай да му го кажеш — въздъхна Алуин.

 

— Ти беше обещал да се върнеш точно след седмица — заговори Катрин само за да прекъсне мълчанието, което започваше да я плаши. Откакто Дейдре и Дамиен — тези страхливци! — бяха излезли от стаята, Алекс стоеше безмълвно до прозореца. Тя навлажни нервно пресъхналите си устни. — Даже целуна камата си и…

Думите замряха на устните й, когато той се обърна бавно. Тя се засрами от обвиненията си, защото лицето му беше изпито от липса на сън и изтощение. Очите му бяха кръвясали, обкръжени от тъмни кръгове, а отдавна небръснатата брада и небрежно вързаната на тила коса бяха ужасно мръсни. Въпреки това й се дощя той да я вземе в обятията си…

— Нищо ли няма да кажеш… няма ли дори да попиташ какво всъщност се случи тук? — пошепна тя.

— Вече знам — ти си спасила живота на принца и си обърнала английската армия в бягство. Без съмнение си проявила героизъм!

При този сарказъм чувството за вина отлетя.

— Направих го под ваше влияние, милорд! Нима жената на легендарния Камерън би могла да се държи другояче? Не е ли съвсем нормално, ако тя последва примера му и застане сам-сама срещу целия свят?

Веждите му се вдигнаха застрашително и за да предотврати гневния изблик, тя заговори примирително:

— Не съм се излагала нарочно на опасност, нито пък се изпречих съзнателно на пътя на пистолета само за да бъда ранена. През цялото време изпитвах див страх и ако беше възможно, щях да избягам.

Алекс наблюдаваше внимателно бледото й лице.

— Е, добре… Какво точно се случи?

— Няма ли да седнеш?

Тя потупа подканващо края на леглото и го погледна умоляващо.

— Две денонощия съм почти непрекъснато на седлото и…

— Вече съм виждала и по-лоши неща, да не говорим за миризмите — прекъсна го с усмивка тя.

Макар и неохотно, Алекс приседна на крайчеца на леглото.

— Искаш ли чаша бира? И нещо за ядене? Ей сега ще позвъня.

Алекс я прегърна устремно и завладя устата й така брутално, че тя изпита повече болка, отколкото удоволствие. Веднага след това той я пусна и заяви най-спокойно:

— Е, свършихме и това… А сега искам да разбера как всеки път, щом обърна гръб, бързаш да се забъркаш в някоя неприятност.

— Може би защото баща ми е бил разбойник по пътищата — отговори с усмивка тя. — По наследство, разбираш ли?

В дълбините на черните очи проблесна нещо, но веднага бе скрито под стоманено твърдия поглед. Повечето мъже биха се скрили под завивката под този поглед, но Катрин го издържа спокойно, защото й беше ясно, че Алекс просто не беше в състояние да разкрие истинските си чувства.

— Гневът ви с впечатляващ, милорд. Ужасно съжалявам, че съм ви създала тревоги, но…

— Докато тичах нагоре по стълбата към стаята ти, остарях с десет години — прекъсна я той. — А после ви заварвам тримата тук да се смеете като луди на някаква глупава комедия! Как трябваше да реагирам?

— Реакцията ти беше невероятна — изгони Дейдре и Дамиен, прегърна ме, и ми заяви, че си изключително горд от онова, което съм извършила!

— Това ли съм направил? Защо тогава не си спомням?

— О, достатъчно е, че аз си спомням! — Катрин нежно помилва слепоочията му. — Прочетох всичко това в очите ти.

Алекс побърза да затвори предателските си очи.

— Дейдре и Дамиен биха много уплашени от ефектната ти изява — изсмя се тя и продължи да го милва.

— По-късно ще им се извиня — въздъхна Алекс.

— Не прави това! Ще се простиш със славата си на безсърдечен тиран, а тогава няма да има кой да ме глези като принцеса.

Тежките клепачи отново се вдигнаха.

— За мен ти означаваш повече от всяка принцеса. Моля те никога не го забравяй!

— Тържествено ти обещавам никога вече да не спасявам принцове в тъмна доба.

Алекс погледна загрижено превръзката й.

— Не е ли крайно време да ми разкажеш какво точно се случи?

За да не го тревожи повече, Катрин положи всички усилия да опише случилото се безстрастно: навременното предупреждение на Лаклън, караницата й с принца, бягството към пещерата, шока й от предателството на Питърс…

— Когато той стреля по мен, явно… явно съм загубила съзнание.

Това признание й струваше толкова усилия, че Алекс едва не се засмя, ако внезапно не му бе дошла друга страшна мисъл. Без да иска, той погледна корема й. Катрин побърза да го успокои.

— Синът ни не е пострадал. Лейди Ан веднага повика лекар и той ме увери, че всичко е наред. Ако не ми вярваш — ето, виж сам… — Тя сложи ръката му върху корема си. — Той сам ще ти го каже.

Безкрайно щастлива, Катрин проследи как по лицето на мъжа й се изписа страхопочитателно учудване, когато нероденото се раздвижи в утробата й. Тя се отпусна уморено на възглавницата.

— Лекарят каза, че не бива да се преуморявам. Ръката все още ме боли при всяко движение.

Драматичният й тон накара Алекс да се усмихне.

— Арчи още днес ще се заеме с теб, а когато те заведа в Ахнакари, ще те глезят повече, отколкото ти е приятно.

— Значи все още държиш да се отървеш от мен?

— Не, защото, честно казано, ме е страх да те оставя сама дори само за минута — само небето знае каква каша ще забъркаш пак! Ала след като армията на принца завзе Инвърнес, Къмбърленд няма друг избор, освен да ни преследва. Затова не искам да си наблизо, когато започне голямото сражение.

— Ако ни заплашва непосредствена опасност, ще те напусна доброволно — обеща Катрин, — но дотогава си представям по-приятни занимания от дискусии и караници. — Тя го притегли към себе си.

— Мислех, че имаш силни болки — промърмори Алекс.

Тя отметна подканващо завивката.

— Наистина имам болки… но в момента от грижи се нуждае не ръката ми, а друга част от тялото…

 

Струан Максорли бе посрещнат в лагера с бурна радост и засипан с въпроси, но докато отговаряше ухилено и пускаше остроумни забележки, той се оглеждаше с копнеж за червенокосата си съпруга. Накрая не издържа и се запъти с големи крачки към палатката, която споделяше с Лаурън. Тялото му копнееше за удовлетворението, което не беше изпитвал цели две седмици, и когато отметна платнището, той приличаше повече от всякога на неопитомен лъв.

— Жено! — изрева той. — По дяволите, още ли не си чула, че аз…

Палатката беше празна, но явно тя я бе напуснала преди малко, защото въздухът все още ухаеше на мускус, а дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Струан отново обиколи лагера, накрая свърна към гората.

— По дяволите, колко време ти трябва да се облекчиш? — изръмжа нетърпеливо той. Твърдо решен да я открие, изкачи близкото възвишение и не след дълго откри между дърветата червена точка. — Я виж ти! Защо се е отдалечила толкова много?

Ухилен, той пое преследването, за да изплаши любимата си, като се промъкне незабелязано зад нея. След стотина метра остави тежкия си колан с меча на един пън, а след още петдесет окачи на една хвойна синята си вълнена шапка и кожения жакет.

Запотен, великанът се изкатери до самия връх, но изведнъж спря като закован, открил, че Лаурън не е сама. До нея куцукаше мъж, опрян на дебела тояга. Струан се намръщи заплашително и извика името й толкова силно, че то отекна в околните скали.

Лаурън се вцепени от страх и побледня като смъртник, защото изражението на мъжа й не предвещаваше нищо добро. Струан беше само на стотина метра и идваше все по-близо…

— Сега трябва да реагираш много бързо, скъпа моя мисис Максорли! — изсъска в ухото й Джефри Питърс. — Защото той е хвърлил око не само на мен… и твоята хубава шийка е в смъртна опасност, ако ни завари заедно!

Лаурън знаеше това и се уплаши още повече. Най-лошите й кошмари бяха на път да станат действителност. След като опитът за отвличане на принца се провали, тя реши да потърси убежище при правителствените войски в Инвърнес. В никакъв случай не желаеше да чака завръщането на Струан в палатковия лагер. Щом жълтокосата вещица се възстановеше от нощното си приключение, Аласдейр без съмнение щеше да изпрати всички жени в Ахнакари. Колко жалко, че сладката Катрин не беше пострадала от изстрела! Даже и бебето й беше останало живо!

Лаурън беше убедена, че шпионинът в редиците на бунтовниците е Дамиен Ашброк, но когато вечерта след неуспешното похищение отиде в малката пещера, където предвидливо беше скрила някои запаси, изпита ужас да завари там ранения Джефри Питърс. При падането той си бе счупил три ребра, глезенът му беше изкълчен, тялото му беше цялото в драскотини.

Лаурън имаше два възможности: да убие собственоръчно предателя и да се представи като героиня пред мъжете, които го търсеха навсякъде — или да се грижи за него, докато оздравее, срещу което той щеше да я отведе обратно при майор Гарнър. Питърс тържествено й се закле, че ще го направи.

Втората възможност беше по-рискована, но и по-перспективна: след като наградата за залавянето на принца й се беше изплъзнала, тя искаше да вземе поне четиридесетте хиляди фунта за Камшройнайх Дуб и непременно да си отмъсти на проклетата сасенах. През последните две седмици Питърс се бе възстановил почти изцяло и често излизаше на разходка около пещерата, за да изпробва силата на краката си. Тя го придружаваше всеки ден и досега не бяха срещали жива душа по скритите горски пътеки. Първият, който ги забеляза, за съжаление беше точно Страун Максорли, но тя щеше да се справи и с тази неочаквана трудност…

Всичко това премина през главата й за части от секундата. Тя остави сержанта и се втурна към съпруга си.

— Струан! Ти ли си наистина?

Стуран я вдигна високо във въздуха, завъртя я в кръг и горещите й целувки почти го лишиха от способността да разсъждава разумно. Той сложи лапите си върху задника й и тя потърка долната част на тялото си в могъщата му ерекция.

— О, Струан — простена тя. — Струан, Струан… толкова ми липсваше!

— Наистина ли? Защо тогава се разхождаш в гората с чужд мъж?

— Какъв ти мъж! — Лаурън се засмя изкуствено и зарови пръсти в русата му грива. — Това е само един смешен стар овчар, който живее с овцете си в пещерите. Сигурно е най-малко на осемдесет, гърбът му е съвсем изкривен. Понякога си купувам от него прясно сирене.

Струан понечи да хвърли поглед през рамо, но ръцете и устните й побързаха да го спрат.

— Отиде си — прошепна дрезгаво тя. — Бедничкият едва не получи удар, като те чу да ревеш като лъв! И аз се стреснах — но не от страх, а от радост!

Въпреки изкусителните й целувки Струан успя да се обърне. Мъжът наистина беше изчезнал, но между дърветата се провидя тъмна наметка. Човекът, който се отдалечаваше с такава бързина, със сигурност не беше куц старик. Дълго таеното недоверие на шотландеца изведнъж си проби път навън.

— Сирене, казваш?

— Да, любими мой — отговори сладко Лаурън. — Но предпочитам твоята сметана… ако си запазил малко за мен.

Той се засмя, притисна я към едно стъбло и вдигна полата й.

— Имам повече от достатъчно, момиче!

— О… да, Струан, но не тук… тук е студено и мокро… а старецът може да се върне. Да се приберем в топлата палатка… Там има одеяла, ще легнем удобно…

— Ей сега ще те стопля и без одеяла, момиче! — Той мушна ръка между бедрата й. — За пръв път настояваш за удобна постеля. Нали каза, че съм ти липсвал?

— Естествено, че ми липсваше!

— А ти беше ли ми вярна?

Лаурън го погледна с разширени от изненада очи.

— Естествено, че ти бях вярна, Струан Максорли! Вече ти казах, че онзи мъж е овчар — и е много стар.

Мазолестите му ръце се забиха болезнено в меката й плът.

— Предупреждавам те — ако ми дадеш повод да мисля, че отново се заглеждаш по мъжете, ще те наредя така, че ще ти се иска да си беше останала при английския си любовник в Единбърг!

— Единбърг? — извика уплашено Лаурън. — За какво говориш, Струан? Много добре знаеш, че не съм имала любовник в Единбърг… не бих се продала на сасенах!

— Аз нищо не знам. Трябва да разчитам само на честната ти дума, но не ти ли се струва странно, че през сватбената ни нощ ти се забрави дотам, че почна да викаш името на друг мъж?

— О, Струан… — не беше очаквала това обвинение. — Сигурно дяволът се е намесил. Кълна се в честта си, ти си единственият мъж, с когото съм спала, откакто…

— Откакто какво?

— Откакто ти ми показа разликата между момчето и мъжа, Струан Максорли! — заключи триумфално Лаурън. Проклятие, никога не й се беше налагало да се преструва на девица, а и той не държеше особено на това. — Кълна се в честта си!

— Не се кълни така безгрижно в честта си, момиче! Тя е нещо скъпоценно и много мъже рискуват живота си заради нея.

— Тогава ти се кълна в живота си, Струан Максорли! — извика Лаурън, решена на всичко, за да избяга от жестоките му пръсти. — Ще ти се закълна във всичко, което искаш!

За нейно безгранично облекчение той измъкна ръката си изпод полата й и посегна към колана си, без да я изпуска от очи.

— Честта и животът вървят ръка за ръка, момиче! Ако се закълнеш и тъмните богове не те убият на място, вече никога няма да се съмнявам в думата ти!

Студеният му гняв я уплаши не на шега, ала когато той пъхна в ръката й кама, тя отново изпита увереност в победата. Щом този глупак се задоволяваше с тържествена клетва, за да преодолее болезнената си ревност, тя щеше да му изнесе сърцераздирателно представление. Можеше даже и да се разплаче!

С драматичен жест тя притисна камата му към устните си.

— Струан Максорли, кълна се във всичко, което е… — Погледът й случайно падна върху дръжката от слонова кост, тя пое ужасено въздух и лицето й побеля като на смъртник.

С тази кама бе убила преди месеци Доби Логан, за да го накара да замълчи — в деня, който омразната сасенах бе отвлечена от градините на Ахнакари.

Логан беше жалка твар, предател, който за няколко златни монети бе издал на Кембълови ценна информация за клана Камерън. След отвличането на Катрин той се напи до безсъзнание в ковачницата си и Лаурън бе принудена да го прониже, защото сигурно щеше да разкрие, че тя бе съучастница в плана на онези Юди.

Тя беше вярвала, че никой не я подозира, но щом Струан от месеци носеше със себе си тази кама, значи не й вярваше и само беше чакал подходящия момент, за да я изобличи с веществено доказателство.

— Затова ли се върна? — изсъска Максорли. — За да довършиш онова, което започна и не успя?

Лаурън можеше да избяга само напред… Тя замахна с камата, но в последната секунда Струан вдигна лявата си ръка и само раздра дланта му до китката, вместо да пробие сърцето му. С другата ръка той сграбчи китката й и я завъртя безмилостно.

Лаурън нададе пронизителен вик от болка и погледна смаяно камата, която се заби под лявата й гръд.

— Не, Струан, не, аз…

Кехлибарените й очи се разшириха в предсмъртната борба и тя се отпусна в ръцете му. Струан я положи нежно върху мократа земя и бавно се изправи.

— Защо? — пошепна той със сълзи в очите. — Защо, момиче? По дяволите, аз можех да те направа щастлива… Можех да те даря с любовта на десет мъже!

Притиснал окървавената си ръка към гърдите, Струан хвърли последен поглед към мъртвата и тромаво заслиза по склона.