Марша Кенъм
Кръв от рози (27)

26

На разсъмване тридесет драгуни и тридесет шотландци отново застанаха един срещу друг, този път от двете страни на откритото поле. Зорко наблюдаван от Александър, Хамилтън Гарнър отиде до средата на полето и там предаде юздите на понито, което водеше след себе си, на Катрин, без да каже нито дума. Доскоро с вързани ръце и запушена уста, тя очакваше някое коварство в последната минута. Сигурно щяха да я застрелят отзад, преди да стигне до Алекс. Трябваше през цялото време да го гледа в очите, да черпи смелост от любовта, която светеше в тях. Той беше жив и невредим, сега нищо друго нямаше значение…

Още десет метра… още пет… сърцето й биеше до пръсване и макар че се беше заклела да не плаче, когато най-сетне падна в ръцете на мъжа си и скри лице на рамото му, бузите й бяха мокри. Той я прегърна здраво, зарови лице в копринената й коса, после отметна главата й назад, за да я целуне.

— Един час, Камерън! — изрева Гарнър. — Времето започва да тече!

Алекс се изтръгна от устните на Катрин и хвърли изпълнен с омраза поглед към майора. После вдигна жена си от гърба на понито и я настани на своя кон. Фандучи тръгна непосредствено зад тях, другите шотландци ги последваха на известно разстояние.

— Толкова ме беше страх — пошепна с треперещ глас тя.

— Вече няма от какво да се страхуваш. Ще те отведа на сигурно място.

— На сигурно място? — повтори тя, сякаш беше забравила значението на този израз.

— В нашите планини има безброй клисури и пещери и англичаните няма да ги претърсят всичките дори за десет години. Лохиел вече е в едно от тези скривалища — отнесохме го миналата нощ. Мойра, Джени, Роуз, Арчибалд — всички са там.

— Наистина ли ще предадете Ахнакари?

— Не можем да рискуваме. Веднъж ти казах, че крепостта е силна, колкото са силни мъжете, които я охраняват. Но тя е силна и колкото са здрави стените й, а Гарнър има достатъчно оръдия и барут, за да срути дори стените на Йерихон!

Катрин си представи суровата красота на Ахнакари, която за нея беше въплъщение на непобедимостта на Шотландия. Но шотландците бяха победени, а сега щеше да падне и крепостта…

— О, Алекс! — изплака тя. — Как можа да се случи всичко това? Защо загубихме всичко?

— Мечтите ни бяха добри, Катрин, но вероятно сме избрали неправилни методи, за да ги осъществим.

Тя сложи ръка на бузата му.

— Алуин е мъртъв — пошепна съкрушено тя. — И Дейдре… и Дамиен…

Алекс рязко дръпна юздите и заекна невярващо:

— Алуин? Сигурна ли си? Съвсем сигурна? Как…

Катрин му разказа набързо какво бяха преживели, след като тръгнаха за Ахнакари. Описа нападението, връщането в Мой Хол, отиването на бойното поле… Граф Фандучи също беше спрял и слушаше внимателно.

— Дейдре не можа да прежали Алуин — заключи с треперещ глас тя. — Не понесе смъртта му и… се застреля.

Алекс я погледна втренчено, после рязко скочи от седлото и я смъкна на земята.

— Ако някога ти хрумне нещо толкова безумно и безсмислено — изръмжа заплашително той, — да знаеш, че ще се върна от ада и ще те удуша със собствените си ръце! Даже ако с мен се случи нещо, ще ти остане детето ни! Обещай ми, че никога няма да последваш примера на Дейдре!

— Но…

— По дяволите, обещай или ще те убия още тук и сега!

Стресната от решителността му, тя изрече колебливо:

— Заклевам се, Алекс.

Той я прегърна буйно, но почти веднага я пусна, отстъпи крачка назад, простена и притисна лявата си ръка към гърдите.

— Какво ти е? — извика уплашено Катрин.

— Нищо страшно… само един малък спомен от майора.

Тя не можа да го разпита по-подробно, защото на стръмната горска пътека се появиха шестима въоръжени шотландци, обкръжили лейди Мойра Камерън, която изглеждаше много по-величествена, отколкото я беше запомнила Катрин.

— Катрин! — Мойра разтвори ръце и младата жена се хвърли в прегръдката й със сълзи на очи. — Колко ли ужасно е било всичко това за теб, детето ми! — Мойра я целуна нежно по челото и помилва дългите руси коси. — Въпреки това изглеждаш учудващо добре. Надявам се, че сте здрави — ти и детето?

Катрин кимна през сълзи.

— Тук си на сигурно място. Вече си с нас — със своето семейство. — Меките кафяви очи се отместиха към Александър — Не се тревожи, ние ще се грижим добре за нея.

Катрин се обърна стъписано и видя, че Алекс е свалил наметката си и проверява с палец острието на меча си.

— Какво правиш?

Тъй като не получи отговор, тя се обърна към графа.

— Какво прави той, Джовани?

Фандучи безпомощно разпери ръце.

— Алекс? — Тя се втурна към него. — Наистина ли ще се върнеш, за да се биеш с Хамилтън?

— Нямам друг избор, Катрин.

— Нямаш избор? Но ние сме свободни! Ти сам каза, че тук, в планината, никой няма да ни намери! Моля те, Алекс, моля те! Нямаш причини да се биеш с него!

— Дадох му честната си дума, Катрин — отговори спокойно мъжът й. — Той изпълни своята част от уговорката, сега аз съм длъжен да изпълня моята.

— Чест! Това ли е единствената дума, която има значение за теб? Ако е така — нима честта не изисква да си с мен и сина ни? Ти ми обеща нещо — или не помниш?

— Не съм забравил…

— Но предпочиташ да си играеш със смъртта!

— Катрин…

— Няма да ти позволя да отидеш! Няма да позволя да те убият заради мен!

Алекс сложи ръка на рамото й.

— Тук не става въпрос само за теб и мен, любов моя. Ако не се дуелирам с него, той ще унищожи Ахнакари.

— Той и без това ще го направи! — извика Катрин. — Все едно дали ще спечелиш, или ще загубиш, все едно дали Хамилтън ще остане жив, или ще умре — Ахнакари ще бъде сринат със земята! Къмбърленд им е заповядал да унищожат всичко и те ще го направят! Алекс, чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти говоря?

Той я погледна безмълвно.

— Алекс!

— Да, чух те и разбрах всичко, но няма да споря с теб. Имаме толкова малко време.

Тя се хвърли разплакана в ръцете му.

— Моля те, Алекс, моля те… не го прави!

Алекс взе лицето й в двете си ръце и я целуна.

— Обичам те, Катрин… повече от всичко на света!

— Алекс, моля те!

— Искам да останеш с Мойра и Джовани и да се подчиняваш на нарежданията им.

— Не, Алекс, не! Моля те…

— Катрин, чуй ме добре. — Той я принуди да го погледне в очите. — Ти си всичко, което имам. Ти си най-важният човек в живота ми и искам да знам, че си на сигурно място. Направи го за мен, Катрин! Живей за мен, живей за сина ни! Все едно какво ще се случи, аз винаги ще бъда част от теб, а ти ще бъдеш част от мен. Нищо не може да промени това.

Катрин го зацелува отчаяно, докато чу зад гърба си спокойния глас на Мойра.

— Аласдейр на Камшройнайх, Роуз ми каза къде да намеря това. Каза ми, че трябва да ти го дам, за да имаш подкрепата на дядо си. В този труден час се нуждаеш от нея повече от всеки друг път.

Катрин усети как мъжът й се скова и когато се обърна, видя, че Мойра показва дълъг вързоп, изцапан с пръст. Тя го разви и пред смаяните очи на присъстващите се появи старинен меч — най-големият меч, който Катрин някога беше виждала, с позлатена дръжка и сребърна камбанка, богато украсена с топази.

— Вземи меча на дядо си, Алекс, и го използвай, както би искал той.

Алекс пое почтително оръжието и лицето му се отрази в блестящото острие. Но той видя в него други лица — Ани, Струан, Алуин и Дамиен… а най-ясно между тях беше сбръчканото лице на Евен Камерън, чиито предпочитания към старите богове му бяха донесли прякора Камшройнайх Дуб.

Той извади собствения си меч от ножницата и го замени с магическия меч на дядо си.

— Алекс… моля те…

Алекс погледна жена си дълбоко в очите, прегърна я за последен път, после се метна на седлото и препусна назад.

Мойра сложи ръка на рамото й и Катрин изхълца отчаяно:

— Хамилтън ще го убие…

— Ако вярваш в него, той ще има сили да победи противника си — отговори Мойра. — Но ти трябва да вярваш в него с цялото си сърце и душа. Само ако усеща тази вяра, той ще може да приложи изцяло силата, скрита в меча на сър Евен.

Катрин я погледна учудено.

— Наистина ли вярваш, че този меч притежава магически сили? По дяволите, та той е само от стомана!

— Мнението ми напълно съвпада с твоето. Без съмнение Евен го е намерил някъде в планината и е измислил тази романтична история, за да впечатли хората си. Магията на меча произлиза оттук. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Преди петнадесет години любовта на Александър към Ани му даде сили да победи тримата Кембълови, а днес любовта му към теб ще му даде сили да победи майор Гарнър. Той знае, че го чакаш — ти и синът ви. Това ще му придаде магическа сила.

Граф Фандучи пристъпи към Катрин.

— Синьора Камероне, моля ви… — Той посочи пътеката, която водеше към планината. — Ще чакаме съпруга ви в пещерите… Трябва да уважавате желанията му.

Катрин светкавично измъкна един от пистолетите му от колана му и се прицели в гърдите му.

— Не се опитвайте да ме спрете, Джовани! Вие сте добър приятел на Алекс и не искам да ви нараня.

— Катрин! — извика стреснато Мойра.

— Няма да се скрия в пещерата и да чакам… Ще се върна на полето и ще застрелям всеки, който се опита да ме спре, кълна се!

— И какво ще правите, щом стигнете там долу? — попита спокойно графит.

— Не знам. Знам само, че не бива да го оставям сам!

— Те ще те убият, Катрин!

Младата жена сърдито поклати глава.

— Няма да посмеят! Все пак съм дъщеря на сър Алфред Ашброк, член на парламента. А майка ми, Каролайн Пенрит, е братовчедка на краля.

Лейди Мойра Камерън закърши ръце.

— Мойра, опитай се да ме разбереш — помоли пламенно Катрин. — Не мога да предотвратя този дуел, но поне мога да се погрижа англичаните да не пристъпят думата си. Познавам Хамилтън Гарнър — той ще се обяви за победител едва когато Алекс падне мъртъв в прахта пред краката му. Ако Гарнър загуби, не вярвам, че хората му ще удържат дадената дума. За главата на Алекс все още дават голямо възнаграждение… Той е готов да умре за своята чест и за клана си и аз го разбирам. Но няма да понесе да го оковат във вериги и да го изложат на показ като диво животно в клетка. Затова трябва да бъда там.

Графът бавно протегна ръка.

— Дайте ми пистолета.

Вместо да се подчини, Катрин го вдигна по-високо и се прицели между сините му очи. За секунда повярва, че е видяла лицето на Дамиен, но разтърси гневно глава и призракът отлетя.

— Дайте ми пистолета, Катрин — повтори Фандучи. — Не можете да се върнете сама. Вие сте безкрайно смела и енергична млада дама, но сте и доста глупава. — По лицето му пробяга усмивка. — Ако сме заедно, няма да сме толкова глупави.

— Заедно?

Той вдигна заклинателно ръце.

— Моля ви, сеньора, дайте ми пистолета — той е много темпераментен, по-темпераментен дори от вас!

Катрин сведе оръжието.

— Това номер ли е?

— Никакъв номер, синьора. Вашият съпруг е мой приятел и двамата с вас ще се погрижим да не го измамят. — Фандучи взе пистолета от ръката й и се усмихна облекчено. — Понякога имам чувството, че във вените ви тече кръв на разбойник по пътищата…

Катрин си припомни признанието на майка си.

— Кой знае, може и да сте прав — отвърна тихо тя.

— Да, кой знае… — промърмори Фандучи, мушна пистолета в колана си и помогна на Катрин да се качи на седлото.

— Това е несериозно! — извика подире им Мойра. — Наистина ли смятате да я отведете на полето?

Графът помоли един от шотландците да му отстъпи коня си и се поклони грациозно.

— Джовани Алфонсо Фандучи никога не нарушава дадената дума, синьора. Научих това от шотландците, но можете да бъдете спокойна — ще внимавам много за синьора Катрин!

 

Хамилтън Гарнър се разхождаше нервно по килима от сребърни треви. Шотландското копеле все още не се появяваше! Сигурно нямаше да се върне! Този проклет измамник нямаше да се върне! Как бе повярвал в честната дума на един планинец?

— Сър?

— Какво има, сержанте? — изръмжа нетърпеливо Гарнър.

Джефри Питърс посочи самотната фигура на малкото хълмче над полето и сърцето на майора заби ускорено. Трябваше да признае, че на фона на белите мъгли Тъмният Камерън представляваше впечатляваща гледка. Черен панталон, черни ботуши, черни очи, дълга черна коса, развяна от вятъра. Единственият контраст беше ослепително бялата ленена риза. В десницата си стискаше искрящ меч, който изглеждаше така, сякаш беше изкован в ада… Нищо чудно, че за този човек се носеха легенди!

Гарнър пое дълбоко дъх. Щом убиеше Камерън, и за него щяха да създадат легенди, щяха да прославят името му като унищожител на дракон, а и да го почитат като полубог. След победата при Кулодън Къмбърленд беше героят на деня, но херцогът не умееше да се харесва на публиката, не притежаваше чар, докато той, Хамилтън Гарнър, имаше всички данни да се превърне в обожаваната личност, победила пратеника на ада…

С жест, достоен за голямата сцена, майорът свали напудрената си перука, съзнавайки, че русите му коси подхождаха на обстановката. Свали и червения си мундир, изпъна бялата сатенена жилетка и нареди да му донесат шотландски меч, дълъг почти метър и половина. Щом Камерън беше решил да избере това оръжие за последния двубой в живота си, той нямаше да възрази! През последните месеци Гарнър не само беше обучил войниците си да се защитават от нападение с широк меч, но и самият той беше тренирал упорито, за да овладее до съвършенство оръжието на врага.

— Сержант Питърс, погрижете се войниците да не се намесват в двубоя! Не желая да се повтори онова, което стана в Кулодън! Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър, но ако… ако бунтовникът спечели предимство…

Гарнър огледа изпитателно сержанта, чието красиво лице беше обезобразено от множество белези след падането от скалата. Оттогава младият Питърс таеше в сърцето си дива жажда за отмъщение — също като началника си.

— Ако не мога да се справя с изтощен от раните си противник, значи той си заслужава победата. Докато съм на крака, никой да не се намесва, разбрахме ли се?

Питърс не спря дотук.

— Но ако стане така, че вече не сте на крака…?

— Ако шотландецът спечели — прекъсна го сърдито Гарнър, — очаквам заповедите на Къмбърленд да бъдат незабавно изпълнени. Нашият двубой е частен и изходът от него няма нищо общо със задачата, която сме дошли да изпълним.

Офицерът, който стоеше до Питърс, отдаде чест.

— Ахнакари Касъл ще бъде разрушен, сър, можете да разчитате на нас!

— Усърдието ви е похвално, Уелсли! А що се отнася до шотландеца — ако с мен се случи непоправимото, колкото и да не мога да си го представя, очаквам душата му да последва моята в ада само след минути!

Питърс се усмихна доволно.

— Тъй вярно, сър. Благодаря ви, сър.

 

Двамата мъже знаеха, че не могат да си позволят и най-малката грешка. Тук нямаше съдия, който при обикновените дуели бдеше за спазването на правилата. Това беше двубой на живот и смърт, при който загубилият не можеше да разчита на милост.

Майорът не се впечатли от античния меч на Камерън. Огромното оръжие беше доста по-тежко и трудно подвижно от неговото и, макар че планинецът умееше да се прикрива, лявата му ръка беше значително отслабена. Противникът му трябваше да се възползва от това предимство.

След първата размяна на удари Алекс учудено установи, че противникът му владееше майсторски шотландския широк меч. Раната в рамото, толкова грижливо зашита от Арчибалд, се отпори и стегнатата превръзка скоро се напои с кръв. Потта се лееше на потоци по лицето му и той отлично съзнаваше, че продължителната битка няма да е по силите му.

Но и Гарнър, който имаше рани на хълбока и в рамото, пъшкаше от напрежение. Този дяволски планинец всеки път успяваше да го накара да премине в отбрана!

При следващия сблъсък на широките острия избухна сноп искри и двамата мъже се олюляха. Камерън направи скок встрани, за да запази равновесие, стъпи в някаква дупка и падна на земята. Претърколи се светкавично и се надигна на колене, съзнавайки, че гърбът и ребрата му останаха изцяло незащитени.

С тържествуваща усмивка на тънките си устни Гарнър замахна за смъртоносен удар. Само след две секунди обаче той опули невярващо смарагдовозелените си очи, защото мечът на противника описа широка дъга и се стовари върху него с ужасяваща сила. Той нямаше никакво време да го избегне…

Драгуните проследиха смаяно как главата отхвръкна от гърчещото се тяло на майора, прелетя няколко метра и падна в тревата.

Алекс се надигна, олюлявайки се, и се облегна на окървавения си меч. В мъртвешката тишина, която се възцари на полето, се чуваше само тежкото му дишане — и щракането на затвор на пушка, когато сержант Джефри Питърс се прицели в гърдите на шотландеца.

Два изстрела отекнаха почти едновременно. Питърс се строполи назад и остана да лежи с пробито чело. За щастие неговият куршум не причини вреда.

Граф Фандучи свали пистолета си и отиде при Алекс, следван по петите от дузина шотландци, които бяха изникнали от мъглата с насочени срещу драгуните мускети.

— Извинете, синьоре. Убеден съм, че и сам щяхте да се справите с тези жалки подлеци, но защо само вие да се забавлявате?

Алекс успя някак да се усмихне.

— Да, защо?

— Можете ли да вървите?

Алекс кимна.

— Добре. — Графът нареди на драгуните да оставят мускетите си на земята и те се подчиниха, напълно объркани от събитията от последните минути. Шотландците събраха оръжията и подкараха англичаните като стадо пред себе си.

Фандучи помогна на Алекс да изкачи възвишението и след като навлязоха под защитата на дърветата, му позволи да си почине, облегнат на едно стъбло.

— Толкова много кръв — промърмори той и накъса ризата си на ивици, за да стегне рамото на Алекс. — Цяло чудо е, че сте още жив, приятелю.

— Нямаше да бъда, ако не се бяхте намесили. Благодаря ви.

— Не ми благодарете твърде рано, Камерън!

Тихият глас прозвуча така заплашително, че в замаяния мозък на Алекс забиха предупредителни камбани. Ръката му се стрелна към колана, но камата беше изчезнала от ножницата.

— Позволих си да ви я отнема — обясни графът, който внезапно заговори на съвършен английски без ни най-малък акцент. — За разлика от нашия приятел там долу аз отдавна знам, че не бива да подценявам талантите ви.

— Вие също развивате нови таланти, както виждам.

— Получих комплимент от Тъмния Камерън? Чувствам се безкрайно поласкан.

— Кой сте вие, по дяволите? И за какво беше целият този маскарад?

— Максарад е точният израз! Беше ми казано, че трябва да бъда по-хитър от лисица, за да ви заблудя, а граф Джовани Фандучи винаги е била любимата ми роля.

— Значи имате и други?

— Хамелеонът трябва да слее цвета си със съответната обстановка и вие много добре знаете това, мосю Монтгомъри!

При това обръщение в мозъка на Алекс удари още една предупредителна камбана. Той огледа внимателно мъжа насреща си, който днес по изключение не носеше перука. Къдравата светлокестенява коса, пронизана от сребърни нишки, и сините очи му се сториха някак познати… Мосю Монтгомъри, бе казал графът… Случайност или изходна точка?

Естествено, че изходна точка! — прозвуча в главата му гласът на Алуин. — По дяволите, десетки пъти съм те предупреждавал, че прие съобщението толкова леко. А сега е твърде късно…

По гърба на Алекс пробяга ледена тръпка. Французинът! Алуин още преди месеци го бе предупредил, че херцог Арджил е платил на наемен убиец… Но това беше невъзможно! Двамата с Фандучи бяха преживели толкова неща заедно!

— Досега имахте поне десетина възможности да ме убиете — заговори накрая Алекс. — Защо чакахте досега?

Французинът се усмихна.

— Добър въпрос, мосю. И аз съм си го задавал често.

— И намерихте ли отговора?

— Да, мосю. Знаете ли, в моята професия човек трябва да избягва приятелствата. Винаги съм се гордял, че не завързвам сериозни връзки — с едно-единствено голямо изключение… на една прекрасна жена, която много обичах…

Алекс слушаше с половин ухо. Беше твърде слаб, за да нападне убиеца. А и не се интересуваше особено от словоизлиянията му.

— И какво сега, Фандучи — или както и да се казвате?

— Сен Клод, Жак Сен Клод.

Графът наблюдаваше внимателно лицето на Камерън, но явно името му беше непознато.

— Значи на света все пак са останали няколко тайни — промърмори Сен Клод.

— Опасявам се, че не мога да следя хода на мислите ви.

— Не е и нужно. Трябва само да ме изслушате. — Графът втренчи поглед в пръстите си, които бе изцапал с кръв при слагането на превръзката. — Вие имате прекрасна съпруга. Странно, че приликата не ми направи впечатление веднага… А може би все пак съм я забелязал, но съм я прогонил от съзнанието си, за да не отварям старите рани. — Както ви казах, някога бях силно влюбен в една красива и темпераментна млада дама. Тя разпали в мен страст, която не съм преживявал нито преди, нито след това. За съжаление известни обстоятелства ни разделиха… Тя се върна в своя свят, аз в моя.

— Сен Клод…

Французинът вдигна ръка.

— Моля, не ме прекъсвайте. И без това ми е трудно да ви обясня. Преди час мъглата пред очите ми се разнесе. Това стана, когато жена ви случайно спомена едно име — име, което си шепна всяка вечер преди заспиване и всяка сутрин след събуждане.

— Катрин? Къде е тя?

— Бъдете спокоен, жена ви е на сигурно място. Оставих я малко по-навътре в гората и сега ми е много сърдита, защото й бях обещал да ми помага при спасяването ви. Невероятна млада дама! Бащината ми гордост не знае граници. Освен това трябва да кажа, че вие сте идеалният съпруг за нея!

Алекс го зяпна с отворена уста, но бързо се сети, че Катрин му беше разказала за изповедта на майка си: сър Алфред Ашброк не беше баща нито на Дамиен, нито на нея.

И това ако не беше ирония на съдбата! Уличният разбойник си беше сменил професията и се беше върнал в Англия като наемен убиец, за да отстрани съпруга на дъщеря си, за чието съществуване изобщо не подозираше!

— Всемогъщи боже… — промърмори Алекс. — Катрин знае ли, че вие сте баща й?

— Катрин? — Сен Клод направи опит да се усмихне. — Не, това е тайна, която трябва да остане между мен и вас.

— Но тя вече знае, че Ашброк не й е баща. По дяволите, човече, тя ви обича! Заслужава да узнае истината.

— Не! — Сен Клод демонстративно извади пистолета от колана си. — Ако не ми дадете честната си дума да запазите мълчание, ще се принудя да ви убия и да взема доброто възнаграждение.

— Но…

— Трагичната смърт на сина ми ще ме мъчи до края на дните ми. Моля ви, Александър, спестете ми мъката да ви убия.

— Знаели сте, че имате син?

— Да, разбрах го след няколко години… Когато забременяла, скъпата ми Каролайн била принудена да се омъжи за сър Алфред Ашброк. Случайно я срещнах отново, но нямах представа, че съм създал още едно дете. Всъщност даже и да знаех… моята професия никак не се връзва със семейния живот, нали разбирате?

Алекс кимна бавно.

— Обещавам ви, че Катрин никога няма да научи истината от мен. Но се надявам от цялото си сърце, че един ден вие самият ще й я кажете.

— Един ден може би… Засега обаче пътищата ни ще се разделят. Вие имате нужда от време, за да отведете семейството си в чужбина. Предстои ви ново начало, което означава, че няма да имате нужда от досадници, които постоянно да ви следват по петите.

— Не вярвам да го избегна. В клана Кембъл има стотици, които са се заклели да ме преследват до последен дъх.

— Проявете малко фантазия, Александър! На полето долу лежи една хубава глава. Малко черна боя, няколко белега по лицето и доброто ми име няма да пострада! Както може би знаете, Арджил не е добре със зрението…

Алекс помисли малко, после откопча сребърната брошка, която носеше на колана си.

— По-добре занесете на херцог Арджил това. Той ще знае, че можете да свалите тази брошка само от мъртвия Александър Камерън.

Сен Клод огледа украшението с гравиран семеен герб.

— Отлично… Мисля, че това ще е достатъчно.

Той прибра брошката в джоба на жакета си и мушна пистолета в колана си. Когато се обърна да си върви, Алекс го улови за рамото.

— Вие имате приятели, Сен Клод! Добри приятели, които ще ви оценяват по това, което сте, а не по онова, което сте били някога.

Сен Клод се усмихна приятелски на зет си.

— За съжаление имам и много неприятели и е по-добре те да не знаят, че съм завързал приятелски — или семейни — връзки. Внимавайте за себе си, Александър. И се грижете за дъщеря ми и бъдещия ми внук.

Само след секунди графът изчезна в мъглата. Алекс остана още малко, загледан замислено пред себе си, после се изправи със стон и бавно продължи напред, опирайки се на меча си.