Марша Кенъм
Кръв от рози (3)

2

Докато в Дерби Катрин и Дамиен изпращаха молитви към небето, на двеста мили от тях в една негостоприемна блатиста местност най-съкровеният копнеж на един друг човек стана действителност. Лаурън Камерън застена дрезгаво и заби пръсти в блестящите черни коси на Александър Камерън, за да насочи устата му към зърната на гърдите си. Тялото й се извиваше нетърпеливо, за да усети повече от неговото, кръвта й шумеше като пламтяща лава.

— О, господи, Аласдейр — изпъшка тя. — О, господи…

От гърлото й се изтръгна задавен вик, когато грамадният му член най-сетне проникна в нея. Още при първите могъщи тласъци тя се вкопчи с две ръце в тънката му талия и се понесе в морето на бурната страст. Крайниците й тръпнеха неконтролирано, главата й се мяташе от едната страна към другата, устните й се движеха, без да издават звук. Екстазът я доведе до ръба на припадъка.

Животворният сок на мъжа се изля горещ в утробата й и общият оргазъм потъна във вечността. Целият в пот, той рухна върху нея.

— Знаех си, че един ден ще дойдеш при мен, Аласдейр — пошепна Лаурън с радостни сълзи в очите. — Знаех си…

 

Денят бе започнал много преди изгрев слънце, когато през мъглата още блещукаха звезди. Шотландската армия лагеруваше на полето в близост до селцето Дудингтън, източно от Единбърг. Само на четири мили от тях, близо до крайбрежния град Престънпанс, се беше разположила за нощувка армията на генерал Коуп.

Коуп беше избрал мястото много грижливо и можеше да спи спокойно. Зад него беше морето, от двете му страни се простираха равнини, където неприятелят можеше да бъде изтребен с оръдия, а непроходимо мочурище го пазеше от всеки опит за фронтална атака.

Това трябваше да признае и недоволният принц Чарлс, след като изслуша докладите на разузнавачите си. Без да се бави, той свика генералите и водачите на клановете на военен съвет.

— Чуйте, господа — надвика той разгорещените спорове, — трябва да има някаква възможност да прогоним генерал Коуп от сигурното му убежище!

— Коуп е опитен пълководец — отговори лорд Джордж Мъри, главнокомандващият бунтовническата армия. — Много добре знае, че не можем да го нападнем на такова място. Затова ще стои там и ще чака, докато пристигне подкрепление от Лондон и ни заклещи в тази неудобна позиция. Аз бих предложил да се оттеглим навреме. Хората му са уверени в силата си, което е много важно, макар че повечето са посещавали военната академия, но никога не са влизали в бой.

Джордж Мъри беше едър, елегантен мъж в началото на петдесетте, надарен стратег, който се бе присъединил към армията на принца в Пърт и беше готов да рискува за краля и родината не само значителното си богатство, но и живота си. Ала не беше готов да загуби и едното, и другото заради сляпата омраза и некомпетентността на чужди хора — качества, които за свое съжаление бе открил у принц Чарлс. Принцът остана много разочарован, когато водачите на клановете настояха военното ръководство да бъде поето от генерали. Много повече му се искаше той лично да води шотландците от победа към победа, възседнал белия си жребец.

— Ако имаме глупостта да нападнем Коуп отстрани — подчерта лорд Джордж, без да се притеснява от гневното лице на принца, — оръдията му ще ни накъсат на парченца още преди да сме прекосили и половината равнина.

— Вие очевидно не храните особено доверие в нашата армия, сър — промърмори сърдито Уилям О’Съливан. Ирландецът беше близък приятел и съветник на принца и застъпваше мнението, че главното командване е трябвало да бъде поверено единствено на него. Завистта го караше при всеки удобен случай да очерня и злепоставя Мъри. Още повече, че братът на лорда беше от най-яростните вити и правителството му бе предложило висок пост в армията на Хановерците. О’Съливан използваше тези факти, за да внушава на Чарлс, че генералът би могъл да бъде предател и шпионин и, че трябва да се пазят от него.

Лорд Джордж обаче не се остави да го предизвикат.

— Лъжете се — отговори спокойно той. — Изпитвам огромно уважение към смелостта и усърдието на нашите шотландци. Именно затова държа всички да останат живи.

— Безброй битки са се водили в равнинни области — продължи да го дразни ирландецът. — И при най-добро желание не мога да проумея защо вие имате проблеми да се сражавате тук.

— Тогава ще ви обясня, сър. Ако сражението в равна местност има изгледи за успех, една срещу друга трябва да застанат две горе-долу равни по численост и въоръжение армии. За съжаление тук случаят не е такъв — ние нямаме оръдия, нямаме почти никаква кавалерия, твърде малко от войниците ни умеят да си служат с мускет. Те са овчари и рибари, въоръжени единствено с ками или ръждясали мечове. Естествено за водачите на кланове и за офицерите е въпрос на чест да се бият в първата редица, но и те не могат да направят нищо срещу оръдията и точните стрелци на Коуп. А щом водачите паднат мъртви, овчарите и рибарите с право ще се запитат за кого всъщност рискуват живота си.

Всички водачи на кланове закимаха одобрително.

— Нашата сила се състои в ефекта на изненадата — изръмжа старият Макдоналд от Кепох. — Трябват ни възвишения, трябва ни прикритие, за да не могат новомодните оръжия на англичаните изобщо да влязат в употреба.

— Аз съм на същото мнение — подкрепи го Лохиел. — На открито ще стане кървава баня.

Колкото и да беше недоволен, принцът разбра, че ако се впуснеше в спор с тези опитни мъже, щеше неминуемо да загуби уважението им.

— Имате ли други предложения, генерале? Не можем ли по някакъв начин да се отървем от Коуп? Не е ли възможно да се възползваме от мочурището в наша изгода?

Лорд Джордж се обърна към Лохиел.

— Доналд, доколкото знам, твоите хора са изследвали мочурището. Възможно ли е армията да премине през него?

Под мъдрото ръководство на Лохиел кланът Камерън беше изиграл решаваща роля във всички досегашни победи на бунтовниците. Доналд беше благоразумен мъж, който запазваше хладнокръвие даже в най-горещите битки. Макар и предан на делото на Стюартите и твърдо решен да помогне на принца да извоюва победата, той мразеше неизбежно свързаното с това кръвопролитие.

— Брат ми Александър лично огледа местността — съобщи отмерено той. — На места тинята стига чак до хълбоците, навсякъде гъмжи от водни змии и увивни растения. Той прецени, че ще са необходими най-малко четири или пет часа, докато прекосим блатото, но преминаването ни ще бъде свързано с толкова шум, че ще събудим половин Единбърг. А ако Коуп усети маневрата ни, шепа стрелци ще са достатъчни да ни изпозастрелят като патици в езеро.

— Няма ли път, който води през блатото? — попита гневно принцът.

— Има, но надали можем да го наречем път, защото е в жалко състояние. Освен това не води към лагера на Коуп, а свършва встрани от него в нива с жито. За съжаление тя е вече ожъната и не предлага прикритие.

— Въпреки това трябва да тръгнем във фронтална атака — настоя Чарлс Стюарт. — Трябва ни още една победа, и то бързо. Лорд Джордж с право посочи, че Коуп очаква подкрепление от Лондон, но това не е всичко. Холандците, които са съюзници на англичаните, смятат да прекосят морето, за да защитават границите, а моят братовчед, херцог Къмбърленд, бе настойчиво посъветван от баща си да изтегли войските си от Фландрия и да ги върне в родината. Ако сега покажем слабост или нерешителност, ще загубим всичко, което сме спечелили. Но ако извоюваме още една победа, към нас ще се присъединят десетки хиляди лоялни якобити в Англия и Уелс и ще продължим триумфалния си поход към Лондон!

Водачите на кланове също бяха наясно, че една голяма победа щеше да направи принца господар на Шотландия. След това можеха да проведат преговори с Англия за мирно решение на конфликта. В продължение на много векове двете страни бяха живели една до друга с различни владетели, без да водят войни, и при взаимна добра воля това щеше отново да стане възможно, защото повечето шотландци искаха само онова, което им принадлежеше по право: земите си и собствен крал.

— Е, господа? — Лорд Джордж върна мислите им от смелите мечти към суровата действителност. — Имаме само две възможности: равнината и мочурището. Нито една от тях не обещава победа, затова предлагам комбинация. Ще разделим силите си. Мнозинството ще тръгне през мочурището рано преди разсъмване, а една малка група ще се приближи към лагера на Коуп от изток. Тази маневра за отклоняване на вниманието би могла да излезе успешна — с малко повече късмет и с божията подкрепа.

— Блестяща стратегия! — Принцът въодушевено удари с юмрук по масата. — Съгласни сме напълно.

Въпреки това генералът се обърна учтиво към вождовете.

— Имате ли въпроси? Възражения? Предложения?

Всички бяха съгласни с плана му и много скоро новината, че Коуп ще бъде нападнат на разсъмване, се разпространи като огън по целия лагер на бунтовниците.

 

Александър Камерън и Алуин Макайл изслушаха мълчаливо подробния разказ на Лохиел за военния съвет. Те знаеха, че водачът не е въодушевен от плана за нападение, но пътят през блатото наистина беше единственият шанс да обезвредят, поне отчасти, убийствената артилерия на Коуп. Алуин веднага бе изпратен да информира останалите офицери от клана, че хората им трябва да са готови за поход в четири сутринта.

Алекс съзнаваше, че има спешна нужда от няколко часа сън, ако искаше да преживее следващия ден. Въпреки това се изкачи на близкото възвишение и се загледа с копнеж на юг. Катрин бе обсебила мислите му. Лекият бриз сякаш ухаеше на косата и кожата й и дори бледата синкава луна над мочурището му напомняше за сияещите й очи. Всяка сутрин, щом се събудеше, образът й изникваше пред очите му, а вечер, преди да потъне в тежък сън, прекрасното й овално лице му се усмихваше за лека нощ.

Много по-често, отколкото си признаваше, го обземаше желание да притежава отново мекото й тяло и тогава погледът му неволно се устремяваше към покритите коли в края на лагера, населени с безименни жени. За няколко монети те бяха готови да го дарят с лицемерна страст и любов, а и никой не можеше да обвини мъж, който на разсъмване щеше да се изправи срещу смъртта, че за минути се е отдал на илюзията да държи в обятията си съпругата или любимата си.

Преди време Алекс също се задоволяваше с тази продажна любов, тъй като след смъртта на годеницата си не искаше да поема отговорност за друг човек и да има сериозна връзка. Никога вече не искаше да види онзи особен израз в женските очи, онази смесица от надежда, доверие, несигурност и желание. Ала един ден откри точно този израз в теменуженосините очи на Катрин и, което беше още по-лошо, неговите собствени очи изразяваха същите чувства винаги когато я гледаше.

Алекс не искаше и не очакваше, че може да му се случи такова нещо, след като дълги години беше убеждавал сам себе си, че се е превърнал в съвършения безсърдечен, нагъл и безскрупулен негодник. Жените бяха привлечени от забележително красивия и загадъчен мъж и той имаше достатъчно метреси, които го даряваха с физическо удовлетворение, без да ограничават свободата му. Този начин на живот му беше много приятен — докато срещна Катрин и се влюби в нея…

Сантименталността и романтичността можеха да имат катастрофални последствия за всеки воин — и не само лично за него, а и за десетките мъже, които се доверяваха сляпо на водача си. Ако по време на битката мислите му бяха другаде, това беше равносилно на смъртна присъда.

Не, Алекс наистина не беше искал тази любов, най-малкото точно в този период от живота си. Той беше изпратил Катрин обратно в Англия, защото искаше тя да е на сигурно място. Мотивът му беше благороден — но и обвързан с известни задни мисли. Щом отново се озовеше между сънародниците си, между богатите и надменните, между суетните дами и не по-малко суетните господа, които рецитираха стихове и миришеха на помада за коса, Катрин вероятно щеше да съжали, че се е омъжила за него. Суровата красота на Шотландия, естествеността на планинците и старинната крепост Ахнакари — всичко това я бе възхитило, защото беше в ярко противоречие с досегашния й затворен живот. С поглед назад тя сигурно щеше да го възприеме само като вълнуващо приключение, като кратък епизод…

Двамата бяха прекарали само пет седмици заедно и бяха живели в непрекъснато любовно опиянение, но нима не беше самоизмама да вярваш, че мъж и жена от два толкова различни свята могат да бъдат щастливи заедно завинаги! Алекс знаеше много добре, че животът, с който Катрин беше свикнала, беше непоносим за него; като Рефър Монтгомъри той бе опознал до насита така нареченото изискано общество и никога нямаше да се върне в него. И обратното — той не можеше да си представи, че Катрин би издържала дълго в откъснатите от света шотландски планини.

Алекс пое дълбоко въздух и енергично прогони от главата си всички мисли за далечната си съпруга. Вече не изпитваше желание да отиде при проститутките в покритите коли; сега се нуждаеше само от едно хубаво питие и от компанията на добри приятели.

 

С доволна въздишка Лаурън Камерън отпусна в хладната трева дългите си крака, с които беше обгърнала мъжа. Едва сега усети, че в гърба й се бяха забили дребни камъчета, но няколкото драскотини бяха малка цена за удоволствието, което беше получила.

Тя усещаше отпуснатия член на Аласдейр в утробата си, а главата му почиваше в свивката на шията й. С усмивка помилва влажните черни къдрици, безкрайно щастлива, че най-после беше спечелила.

Колко нощи беше лежала будна, изпълнена с копнеж да държи Александър Камерън в обятията си? Само по тази причина понасяше без оплаквания студа и влагата, докато покритата й кола се търкаляше миля след миля по неравните пътища. През последните осем години тя бе живяла в Ахнакари — дом, който според нея беше затвор и който трябваше да напусне на всяка цена. Беше умолявала толкова настойчиво, че Лохиел най-сетне й позволи да придружава мъжете от клана във военното им приключение. Докато маршируваше в свитата на принца по улиците на Единбърг, сърцето и биеше триумфално и тя едва не се пръскаше от радост. В този град беше прекарала първите дванадесет години от живота си и оттогава не беше минал ден, в който да не беше копняла да се върне в него.

Най-после беше свободна, но сега това не й беше достатъчно. Не искаше да се наслаждава сама на вълнуващия живот в големия град. Искаше до себе си мъж — Александър Камерън.

Тя се възхищаваше от него много преди първата им среща. Докато той живееше в изгнание, непрекъснато слушаше истории за опасните му приключения. Гледаше портрета му в картинната галерия и мечтаеше за Камшройнайх Дуб — за Тъмния Камерън, както често го наричаха в клана. Когато Лохиел най-сетне повика младия си брат в родината, Лаурън зачака пристигането му с такъв трепет, сякаш беше годеница.

Никой не беше очаквал Александър да си доведе съпруга — и то англичанка, сасенах! Лаурън намрази от пръв поглед красивата руса дама с пронизващи сини очи и изпита безкрайно облекчение, когато до ушите й стигна, че двамата били принудени да се оженят и, че Аласдейр използвал англичанката като заложница, за да стигне цял и невредим до Шотландия.

Убедена, че крехката англичанка не може да го задоволи, Лаурън се опита да го прелъсти още първата вечер след пристигането му и очевидно направи тактическа грешка. За свое най-голямо учудване тя получи груб отказ и жаждата й за отмъщение избухна с такава сила, че я обсеби безумната идея да помогне на враждебния клан Кембъл да отвлече англичанката. Аласдейр успя да освободи съпругата си, но само след няколко дни я отпрати обратно в Англия. Нима любящият съпруг действаше по този начин? Възможно ли беше силен и чувствен мъж като него да издържи дълго без жена при този уморителен и напрегнат поход?

Изпълнена с удовлетворение, Лаурън беше забелязала, че през последните седмици Александър все по-често поглъщаше с погледи пищните извивки на тялото й, а когато тази вечер бе излязла от колата за кратка разходка, той явно я бе последвал.

— Щастлива съм, че тази нощ дойде при мен, Аласдейр — пошепна тя. — Ние с теб сме определени един за друг, ти го знаеш също така добре, както аз. Най-после чакането свърши.

Той притисна устни към гладкото й рамо.

— Права си, момиче… не можеше да бъде по-хубаво.

Гласът и широкият шотландски диалект рязко изтръгнаха Лаурън от блажената отпуснатост. Смаяна, тя отвори кехлибарените си очи и с такава сила блъсна мъжа, че той се приземи във влажната трева.

— Какво правиш, по дяволите? — извика гневно той.

Коленичила до него, тя огледа лицето му на слабата лунна светлина и сърцето й спря да бие. Черните къдрави коси бяха на Аласдейр, очите му бяха също така тъмни, миглите гъсти, брадичката ъгловата, а тялото силно и мускулесто, но едва сега забеляза, че раменете му бяха значително по-тесни.

— Негодник! — изсъска тя. — Проклет негодник!

— Ама какво ти става, сладката ми…

Лаурън се хвърли върху него, издра лицето му, забарабани с юмруци по гърдите му и заби зъбите си в ръката, с която мъжът се опита да я спре.

— Мръсник! Жалко копеле!

Непознатият й удари такъв шамар, че главата й отхвръкна настрани, хвърли я по гръб и я затисна с тежестта си в тревата. Лаурън съскаше като разярена дива котка, наричаше го с най-мръсните думи, които знаеше, и риташе като побесняла, но той я държеше неумолимо, докато яростта й отслабна.

— Успокои ли се най-сетне? — попита трезво той, когато тя се отпусна под него и червените й коси се разпиляха на всички страни.

— Веднага ме пусни, грубиянино!

— Преди десет минути поиска от мен нещо друго!

— Преди десет минути бях убедена, че си… — Лаурън не довърши изречението. Защо беше толкова сляпа, толкова глупава? Как можа да сбърка този… този глиган с Аласдейр?

— Помислила си, че съм друг мъж — ухили се шотландецът. — Щастливец е този Аласдейр!

— Ти си знаел? Знаел си и въпреки това ме…

— Когато извика името му, вече не можех да спра… нямаше да го направя даже да ме беше нарекла папа!

Лаурън се опита да сдържи гнева си.

— Сигурно още от самото начало си разбрал, че те бъркам с някого! Защо само ме зяпаше, защо не каза нито дума?

— Защото си помислих, че сънувам — призна честно мъжът. — Ти се появи изведнъж и преди да се усетя какво става, беше свалила всичките ми дрехи! Какво можех да направя? Да не мислиш, че има на света мъж, който би отпратил жена като теб?

Макар и неохотно, Лаурен призна, че той имаше право. Тя се бе нахвърлила върху него като лъвица, без дори да го погледна както трябва…

— Е, случи се — прошепна горчиво тя.

— Така е, момиче. — Той приглади назад буйната червена коса и погледна с копнеж чувствената й уста. Устните й бяха подути от целувките му, коравата му ръка беше оставила червена следа върху нежната и буза. Собствените му бузи бяха издраскани, а по време на страстната любовна игра тя беше забила острите си нокти в задника му и той още усещаше болка. Но какво значение имаше това в сравнение с дивата й страст…

Лаурън не се възпротиви, когато езикът му се плъзна по шията й, не се опита да се отбранява, когато жадните му устни засмукаха зърното на гърдата й.

— Да не мислиш, че съм ти простила?

— Нали сама каза, че вече се е случило? Какъв смисъл има да се джавкаме като куче и котка?

Членът му отново се втвърди и триенето му в бедрата й я възбуди дори повече от милувките. Вярно, той не беше Аласдейр, но без съмнение беше силен мъж, а тя твърде дълго беше копняла за плътските радости. В Ахнакари любовник й беше Струан Максорли, но в последно време не искаше и да знае за нея, вероятно защото беше заподозрял, че тя не беше съвсем невинна в отвличането на Катрин. Във всеки случай отдавна й беше омръзнало да играе ролята на невинна девица и в студените нощи да се мята без сън в коравата си постеля, докато от всички коли наоколо се носеха любовни стонове.

Лаурън затвори бадемовидните си кехлибарени очи, обхвана здраво раменете на мъжа и разтвори крака, за да го приеме по-дълбоко в себе си.

Скоро след това двойката беше толкова заета с любовната игра, че изобщо не забеляза приведените фигури, които се промъкваха през високата блатна трева. Тримата носеха червени мундири и сини панталони и се разбираха с жестове, докато обкръжаваха сплетените голи тела.

Водачът се ухили жадно и проследи заинтересовано как жената застена и се опъна като струна. Капитанът, който беше изпратил тримата на разузнаване, сигурно щеше да й се зарадва, все едно дали щеше да им предаде военна информация или не.

Сержантът не посмя да стреля, защото не искаше да вдигне на крак цялата бунтовническа армия. Вместо това извади камата си и я заби между плешките на пъшкащия мъж.

 

Александър чу пронизителния крясък на някаква нощна птица, спря и плъзна поглед над тъмното тресавище. Беше си заповядал да обиколи три пъти лагера и обиколката му се отрази много добре. Нервите му вече не бяха опънати до скъсване, тялото престана да го мъчи, отново можеше да мисли ясно.

При третата обиколка успя да съсредоточи вниманието си върху предстоящата военна акция. Беше напълно съгласен с преценката на Лохиел: ако Коуп узнаеше, че бунтовниците са замислили фронтално нападение, шансовете им за успех ставаха нищожни. Прекосяването на блатото трябваше да стане в пълна тишина и мрак, за да не оставят време на генерала да премести проклетите си оръдия на друга позиция. Ефектът на изненадата открай време играеше съществена роля във военното изкуство на планинците, особено когато беше съчетан с бързина.

Да имаха някаква възможност да разколебаят увереността на генерала в абсолютната защитеност на лагера му! Ако подкопаеха желязната дисциплина на войниците му, ако намереха начин да ги паникьосат, както преди няколко дни на Колтс Бридж…

Споменът за онази случка накара Алекс да се изсмее. Той тъкмо беше на път към Единбърг с малък отряд от клана Камерън. Всъщност трябваше само да разузнаят кое място ще изберат англичаните за дефанзивата си, но хората му горяха от желание най-сетне да влязат в бой, защото, с изключение на няколко безобидни сблъсъка с правителствените патрули, те все още не бяха имали възможност да пуснат в употреба мечовете си, откакто бяха тръгнали от Гленфинан. Затова, когато забелязаха от другата страна на реката две драгунски дружини, веднага поискаха да ги нападнат, но преди Алекс да даде заповед за атака, драгуните хукнаха да бягат, като че дяволът ги гонеше по петите.

Планинците гледаха подире им със зяпнали уста, смаяни от страхливостта на неприятеля. Както по-късно узнаха, драгуните препускали чак до Лейт, без да проверят дали някой ги преследва.

Само един офицер не напусна мястото си на моста, напразно опитвайки се да спре бягащите. Когато видя чернокосия мъж, възседнал огромен черен жребец, който го наблюдаваше от другата страна на място, той остана като прикован на позицията си.

Алекс също го позна веднага: скованата поза, широкоплещестата фигура, безупречната униформа с блестящи месингови копчета, арогантните черти на лицето… Това не беше никой друг, освен Хамилтън Гарнър! Студените зелени очи искряха от омраза. Двамата мъже се гледаха от двете страни на моста, без да се помръднат.

След онзи дуел в двора на Розууд Хол лорд Ашброк, бащата на Катрин, беше заявил, че раната на Гарнър не е смъртоносна, но Алекс не очакваше да се срещне с високомерния старши лейтенант — междувременно явно повишен в капитан, на стотици мили от Дерби. Дамиен Ашброк му беше съобщил по куриер, че Гарнър търси навсякъде Рефър Монтгомъри и Катрин, буквално вманиачен от идеята да си отмъсти за претърпяното унижение.

Докато полкът му бягаше, Хамилтън Гарнър извади меча си и препусна към каменния мост. Нима този нагъл глупак отново искаше да го предизвика на дуел? Алекс така и не узна, защото няколко офицери се нахвърлиха върху капитана си, за да му попречат да се сражава сам.

Докато стоеше сега в края на лагера, Алекс си припомняше колко разочарован беше онзи ден. Страшно му се искаше отново да кръстоса оръжие с Гарнър, защото при първия дуел беше допуснал ужасната грешка да не нарани драгуна смъртоносно. И до днес не можеше да си обясни защо го бе оставил жив. Със сигурност не от уважение или възхищение. Може би защото беше видял сред купчината зрители едно смъртнобледо лице с разширени от ужас теменуженосини очи и дълги руси коси…

Тихи стъпки го изтръгнаха от мислите и ръката му светкавично се сключи около дръжката на пистолета, който беше мушнат в колана му. Човек, който се приближаваше изотзад, със сигурност не му мислеше доброто. Алекс беше съвсем сам — нещо, което се случваше твърде рядко, защото Лохиел беше възложил на Струан Максорли, капитана на личната му гвардия, да охранява зорко най-младия му брат. Главата на клана беше узнал, че смъртният враг на Алекс, херцог Арджил, е увеличил възнаграждението за залавянето на Камшройнайх Дуб от десет на двадесет хиляди фунта. Освен това се говореше, че Арджил бил наел професионален убиец, мъж с псевдоним „Французинът“, който се хвалел, че досега нямал нито един пропуск в стрелбата. Самият Алекс не беше особено разтревожен от тези новини — в крайна сметка кръволоците на херцога го гонеха вече цели петнадесет години, — но Лохиел не беше спокоен като него. Оттогава или Струан, или Алуин го следваха като сенки по петите, но нито един от двамата не беше толкова глупав да се приближи изотзад, и то нощем.

— Простете, господарю…

Алекс се приведе рязко и едновременно с това извади пистолета. Възрастният, бедно облечен мъж уплашено вдигна ръце, отстъпи няколко крачки назад и с треперещ глас помоли за милост.

Алекс се изправи, озова се е един скок при стареца и го сграбчи за раменете.

— Ти си един проклет глупак! Откъде можа да ти хрумне, че трябва да ме издебнеш изотзад?

— Аз не ви дебна, господарю — заекна стреснато мъжът. — Вървях тихо само защото не исках да смутя размишленията ви. Видях, че обмисляте нещо важно, и реших да почакам, докато свършите.

Алекс го пусна и прибра пистолета си под колана.

— И какво, по дяволите, е толкова важно, че рискува да получиш куршум в главата?

Старецът се поуспокои и преглътна шумно.

— Името ми е Андерсън, сър… Робърт Андерсън и знам, че нощта е кратка и, че си имате много работа, но щом чух заповедта за утре сутрин, реших, че веднага трябва да говоря с вас.

— И за какво си дошъл да говориш с мен, Робърт Андерсън?

— Аз живея с тримата си синове северно от Престън. Там отглеждаме овце заедно с брат ми Лаклан. Имам още един брат, името му е Кола, който плува с малката си лодка по крайбрежието между Абърдийн и Единбърг.

— Разбирам, брат ти пренася контрабандни стоки… Продължавай, ако обичаш.

— Ами нашите овце… понякога се разбягват, защото им се дощява да полудуват в солената вода. Първият път, когато се разпиляха, ни трябваше цял ден и цяла нощ, за да ги върнем, защото заобиколихме цялото блато. Но после, когато отново избягаха… ами, Кола тъкмо ни беше дошъл на гости и ни показа път през вонящото блато.

Александър усети как космите на тила му настръхнаха.

— Значи ли това, че има втори път през тресавището? Път, който не е обозначен на картите?

— Точно така, господарю. Във всеки случай не вярвам да го има на картите, щом нито аз, нито Лаклан знаехме за него, макар че сме прекарали целия си живот тук. — Старецът разпери ръце и вдигна рунтавите си вежди. — Не казвам, че е нещо повече от пътека, но по него се напредва бързо, защото почвата е твърда и краката не пропадат в тинята, както е по другия път.

Алекс едва успяваше да подреди мислите си. Възможно ли беше щастието да им се усмихне? Наистина ли имаше път, познат само на няколко местни контрабандисти?

— Би ли могъл да ми покажеш на картата къде точно минава тайната пътека, Андерсън?

Мъжът почеса замислено бузата си, после се хвана за главата, покрита с редки червени косми.

— Да, мисля, че ще мога… Макар че ще се справя по-добре, ако ви отведа там.

— Слушай, приятелю, ако онова, което ми каза, е вярно, след няколко часа ще преведеш цялата ни армия по тайната си пътека!

Андерсън се ухили, нахлупи вехтата си синя шапка и Алекс бързо го поведе през лабиринта от лагерни огньове и хъркащи мъже към палатката на лорд Джордж. Генералът не беше особено въодушевен, че го събудиха така внезапно, но недоволството му бързо отлетя, щом изслуша историята на Андерсън. Алекс и старецът бяха изпратени да огледат пътеката, а лорд Джордж лично събуди принца и свика офицерите на военен съвет. Разработиха нов план за сражението, който бе одобрен от всички. Към два часа сутринта Алекс се върна и потвърди съществуването на пътя, както и годността му да издържи преминаването на армията. Само след час шотландците се събраха в края на черното тресавище, обгърнато в мъгла.