Марша Кенъм
Кръв от рози (15)

14

Инвърнес, февруари 1746 година

Якобитската армия се раздели на две колони. Принцът трябваше да преведе мнозинството от полковете през Блер Атол, Далнакардох и Далвини, за да минат планината, докато лорд Джордж Мъри и трудноподвижната главна колона трябваше да потеглят през Ангъс и Абърдийн. Двете части трябваше да се съединят близо до Инвърнес, за да се опитат да прогонят правителствените войски от тамошния гарнизон.

Десетдневният леден дъжд не позволи на групата да напредва с желаната бързина. Сутринта на 11 февруари слънцето най-сетне проби сивата пелена от облаци и тънката ледена корица по земята заблестя като кристален килим.

Стиснал под мишница няколко навити на руло карти, Алуин Макайл провря глава в палатката на Александър и весело поздрави. Вместо отговор се чуха странни звуци и когато нахлу уплашено, той свари Катрин, клекнала пред метален леген, да повръща последните остатъци от оскъдната си закуска. Той изчака търпеливо стомахът й да се успокои, отведа я до походното легло, изпразни легена навън и изтри лицето й с мокра кърпа.

— Болна ли ся? — попита Алуин, макар че вече беше отгатнал причината за сутрешното й гадене.

— Ще имам дете от Алекс — отговори без заобикалки Катрин.

— Откога знаеш?

— Най-късно от тази сутрин… Според мен съм бременна от около два месеца, но за съжаление не знам точната дата на зачатието!

Алуин се изчерви.

— Извинявай, въпросът ми беше недискретен, но исках само…

— Знам. Аз също трябва да се извиня — прекъсна го бързо Катрин. — Чувала съм, че жените в моето състояние често ставали капризни и непоносими, страдали от резки колебания в настроението, но това все още не е причина да обиждам приятелите си. Е, прощаваш ли ми?

Албуин въздъхна, седна до нея на тясното легло и улови студената й ръка.

— Каза ли вече на Алекс?

— Не. Допреди няколко дни не бях сигурна, а оттогава просто не намирам случай. Той е постоянно зает и не искам да го товаря с този допълнителен проблем.

Алуин зарови пръсти в гъстата си коса.

— Ако ставаше въпрос за моята жена и моето дете, аз щях да искам да го узная веднага, Катрин.

— Аз също искам да му го кажа. Не съм чак толкова смела, че да нося проблема си сама.

— Не си сама — усмихна й се Алуин. — Най-малко хиляда мъже са готови да разместят земята и небето само и само косъм да не падне от главата ти. Когато Алекс разказа на братята си какво си преживяла в Дерби, те бяха готови да заповядат на цялата армия да се върне и да изтреби до крак английските милиционери. А аз щях да вървя в първата редица!

Катрин се засмя през сълзи и облегна глава на рамото му.

— Дейдре е много щастлива жена.

— А аз съм много щастлив мъж — също като Алекс. Още от самото начало казах на негодника, че само ти си подходящата жена за него, но в случай, че все още не си го разбрала — той е дяволски упорит.

— Забелязах… — Катрин нервно мачкаше носната си кърпичка. — Сигурно пак ще поиска да ме отпрати!

Алуин окуражително сложи ръка на рамото й.

— Той счита за свой дълг да закриля теб и детето ви. Можеш ли да го обвиниш за това?

— Не — отвърна шепнешком тя. — Само че… бях толкова щастлива… и Алекс също, знам това, защото… толкова малко време сме били сами…

— Целият живот е пред вас — отговори уверено той. — Тази война скоро ще се реши — все едно в чия полза. Нашата армия загуби бойния си дух. Мъжете искат да се приберат вкъщи, при семействата си, да засеят нивите си, за да избегнат глада през следващата година. Всеки ден имаме дезертьори. Хората просто не виждат смисъл да се бият повече за тази безнадеждна кауза. Даже ако принцът завладее Инвърнес, няма да има никаква полза. Английските военни кораби са блокирали цялото крайбрежие и са ни отрязали най-важния път за снабдяване. А пък Къмбърленд получава подкрепления буквално всеки час.

— Значи ти считаш, че Чарлс Стюарт би трябвало да се предаде?

— Незабавната капитулация е единственото, което би могло да възпре Къмбърленд да ни преследва в планините и да ни изтреби. Но се опасявам, че принцът никога няма да се съгласи. Той се харесва в ролята на регент и главнокомандващ армия, която досега не е претърпяла нито едно поражение. Ако се предаде след всичките ни смайващи победи, той ще трябва да погребе всичките си мечти. Знае, че няма да получи втори шанс, а и не е лесно да се примириш с позора, след като веднъж си покорил сърцата на хората със смелостта си.

— Същото важи и за Алекс — промълви едва чуто Катрин. — След като години наред е водил живот, изпълнен с приключения…

— Това ли те притеснява? — Алуин повдигна брадичката й. — Страхуваш се, че Алекс няма да бъде доволен, ако се откаже от ролята си на легендарен герой? Но това е глупаво, Катрин!

— Наистина ли? Само го погледни, Алуин — той пращи от сила и жизненост, обича опасността, не се бои от нищо на света… Още седемнадесетгодишен, е станал жива легенда и до днес е останал верен на славата си. Мислиш ли, че би могъл да бъде щастлив като ленив, затлъстял земевладелец? Мислиш ли, че ще се радва, ако около него се въртят жена и десетина хленчещи деца?

Алуин дълго я гледа мълчаливо в очите.

— Искаш ли да чуеш истината? — попита накрая той. — И ще повярваш ли в тази гола истина?

Катрин пое дълбоко дъх и кимна, макар и с колебание.

— Е, добре — въздъхна Алуин. — Според мен ти си упорита и своенравна почти колкото Алекс. Много по-красива, но също така сляпа и ограничена. Също така несигурна като мъжа, когото твърдиш, че обичаш.

— Само твърдя ли?

— Не ме прекъсвай! Само кимай, когато те попитам нещо. Обичаш ли Алекс?

— Естествено!

— Трябва само да кимаш, не да говориш!

Тя кимна.

— Искаш ли го повече от всичко на света? Повече от живота, които си водила преди? Повече от каквито и да било гаранции за сигурност, богатство и обществено признание? Повече от всичко друго, което някога си си пожелавала?

Катрин кимаше след всеки въпрос.

— Защо тогава, по дяволите, не вярваш, че Алекс би могъл да изпитва същото към теб? Че те обича и няма да престане да те обича даже ако му народиш десет хленчещи деца? Той не е сляп, знай това. Много добре знае какво си пожертвала заради него и…

— Но… но аз не искам да се чувства задължен и заради мен да се отказва от досегашния си живот!

— Много егоистично от твоя страна, не намираш ли?

— Егоистично ли?

— Никога ли не ти е хрумвало, че Алекс отдавна се е наситил на този живот и не иска да бъде легендарният герой, какъвто са го направили другите, че продължава да играе тази роля само защото обстоятелствата не му оставят друг избор? Аз съм с него от тридесет години, Катрин. Вечното му безпокойство се дължи до голяма степен на това, че не знаеше какво всъщност искаше, че в крайна сметка беше безразличен към всичко. Но животът му се промени. Мисля, че се върна в Шотландия, защото копнееше за дом и семейство, защото искаше да разбере какво означава думата „мир“. Обстоятелствата го принудиха отново да се вживее в ролята на Тъмния Камерън — но само защото иска тази проклета война да свърши колкото се може по-скоро. Готов е да захвърли всичко още днес и да заживее само за теб, но може би се опасява, че ще престанеш да го обичаш като ленив, затлъстял земевладелец.

Той се засмя, взе кърпичката от ръцете на Катрин и изтри сълзите й.

— Трябва просто да се научиш да вярваш на инстинктите си — продължи той, — както правя аз. Моят инстинкт ми каза, че Дейдре е най-доброто, което ми е попадало в жалкия ми живот, и веднага престанах да мисля за безбройните разбити сърца, които оставих по целия континент!

— Дано да казваш истината — засмя се през сълзи тя и го прегърна с безкрайна обич. — О, Алуин, ти си най-добрият приятел! Но според мен не е редно да се занимаваш с проблемите на другите хора и даже да се опитваш да ги разрешиш, не и при тези обстоятелства.

Той се засмя сърдечно.

— Май е трябвало да стана свещеник и изповедник. Не се тревожи за мен — радвам се, че можах да ти помогна.

Катрин тъкмо го целуна по бузата, когато добре познат баритон разруши рязко приятелската идилия.

— Надявам се, че не преча? — Алекс стоеше на входа с мрачно изражение. — Ако желаете да ви оставя още за час, с удоволствие ще ви направя тази услуга.

— Как мислиш? — ухили се Алуин. — Ще ни стигне ли един час?

— Хмм… — Отговори тя и наклони глава. — Според мен ни трябват поне два. Нали не искаш да се преуморим?

— Естествено! Ама съм глупав. — Той се обърна към Алекс и вдигна два пръста. — Два часа — но само ако си сигурен, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против — отговори Алекс — Само не знам дали Дейдре иска да стане вдовица толкова скоро след сватбата.

— Ах, разбирам… — Алуин бързо отпусна ръка. — Съжалявам, Катрин, но в този случай съм принуден да отменя предложението си. Но бих могъл да изпратя друг на мое място. Какво ще кажеш за Струан Максорли? Той е честен като дете и силен като бик, а в студените нощи може да замени поне десет топли бутилки. Или Фандучи? С него никога няма да ти стане скучно.

— Графът е забележителен мъж — кимна сериозно Катрин. — Очарователен, елегантен, духовит, с прекрасни маниери… Той отгатва желанието на жената по очите… Прав си, Алуин, ще го имам предвид. Но преди това…

Тя отиде при мъжа си и го прегърна здраво. Страстната целувка продължи толкова дълго, че Алуин се покашля и събра картите от походното легло.

— Май ще се наложи аз да ви оставя за час или два…

Алекс въздъхна и се освободи от жена си.

— Първо работата, после удоволствието, приятелю! Това ли са картите, които ни обеща полковник Ан?

— Да, и тя се кълне, че е нарисувала всяко дръвче. Освен това един от хората й бил доста време затворник във форт Джордж и е нарисувал подробно вътрешните сгради.

Катрин предизвикателно опря ръце на хълбоците си.

— Полковник Ан, полковник Ан… в последно време само това чувам! Имам ли причини да ревнувам?

— Ако някой тук има причини да ревнува, това съм единствено аз — изръмжа Алекс — Само си представете — най-спокойно влизам в палатката си и заварвам съпругата си да се прегръща с най-добрия ми приятел!

— Според мен това не беше прегръдка — отвърна сухо тя. — По-скоро се утешавахме взаимно, защото сме оставили зад себе си толкова много разбити сърца. — Тя посегна към топлата си наметка. — Но може би ще се възползвам от придобития опит и ще тръгна да събирам нови войници, както е направила полковник Ан. Сигурна съм, че само за час ще събера поне стотина привърженици, които ще ме следват с готовност по бойните полета.

— Няма да стигнат далече, защото ще им изпочупя краката — Алекс бързо охлади оптимизма й.

Катрин превзето смръщи носле.

— Тя наистина ли е престъпила волята на мъжа си, като се е присъединила с клана си към принца?

— След като съпругът й, Ангъс Мой, е висш офицер в армията на Хановерците, явно не е особено въодушевен от своеволието й.

— Тази жена е много смела! — проговори с възхищение Катрин.

— Съмнявам се, че Ангъс Мой споделя ентусиазма ти. Той е честен и съвестен мъж и изпълнява сериозно задълженията си като глава на клана Чатън. Баща му беше якобит, в последното въстание загинаха двама от вуйчовците му. Сигурно не му е било лесно да вземе решение да застане срещу нас — а сега и собствената му жена му заби нож в гърба!

— Въпреки това намирам, че е много смела дама!

— Защото е последвала сърцето, а не разума си? Докъде щяхме да стигнем, ако всички правеха като нея?

— Вероятно точно дотам, където сме в момента — отговори дръзко Катрин и се надигна на пръсти, за да го целуне.

Алекс смръщи чело.

— Ти май се смяташ за извънредно умна, а?

— Ммм… Само следвам примера на своя господар и повелител.

— Тогава ще запазя за себе си изненадата, която ти бях подготвил, за да проверя дали си достатъчно умна сама да я откриеш.

— Изненада ли? — извика любопитно тя. — Каква изненада?

— О, нещо, в което тази сутрин буквално се спънах, но ти изобщо не заслужаваш изненада. — Алекс замислено потърка наболата си брада. — Освен това сигурно изобщо няма да се зарадваш да го видиш…

— Кого?

Алекс бавно вдигна платнището на входа. Зад него стоеше мъж, който се опитваше да стопли леденостудените си ръце със собствения си дъх. Катрин побледня като платно, нададе радостен вик и се хвърли в обятията на брат си.

— Дамиен! Божичко, Дамиен!

Дамиен разтвори ръце, прегърна я и я завъртя в кръг, докато и двамата останаха без дъх. После двамата заговориха един през друг, без да се пускат, смеейки се и плачейки едновременно.

— Какво правиш тук?

— Откъде идваш?

— Как е Хариет?

— В Лондон, добре е…

Катрин го отдалечи малко от себе си, за да го огледа.

— Слушай, Дамиен, хайде да караме поред! Какво правиш тук? Как стигна до нас? И къде е Хариет?

— Вече ти казах, че е в Лондон. А що се отнася до мен, трябваше да положа известни усилия, за да стигна дотук, без да ме заловят. Но ти какво правиш тук, по дяволите? В Дерби претърсиха всички плевни, за да те открият!

— Аз… трябваше да се махна… О, Дамиен, защо си оставил Хариет сама в Лондон? Тя знае ли къде си? Знае ли какъв си и с какво се занимаваш? — Катрин се намръщи заплашително. — Защо дойде в Шотландия?

— Да, мила, Хариет знае с какво се занимавам. Даде ми куп писма за теб, но когато отидох да ти ги предам в Розууд Хол, не те намерих. Бях твърдо решен най-сетне да ти изповядам, че от години съм убеден якобит и съм твърдо решен да взема участие в тази война на страната на бунтовническата армия. Само си представи изненадата ми, когато ми казаха, че моята сладка, невинна сестрица е търсена от закона — че я обвиняват в предателство, сътрудничество с врага и убийство!

Усмивката на Катрин угасна.

— Значи си научил за смъртта на Гудуин?

— И още питаш! Клюките след нощната ти сватба с мистериозния Рефър Монтгомъри не са нищо в сравнение със слуховете, които се разнасят сега. Какво всъщност се случи?

— Беше самоотбрана… не ни остана друг избор.

— Кой беше с теб?

— Дейдре. Бяхме сами в къщата и… той… — Очите й потъмняха от спомена за преживяния ужас и Дамиен побърза да смени темата, подканен и от предупредителния поглед на Александър.

— Оказа се, че не само сестра ми е изчезнала безследно. Побързаха да ме осведомят, че и милата ни майчица е офейкала с някакъв военен на име…

— Ловат Спенс — довърши Катрин. — Да, знам всичко. Преди да напусне Розууд Хол завинаги, двете проведохме дълъг разговор, който облекчи мъката й. Обещах й да ти обясня всичко и й дадох не само своята, но и твоята благословия за новия й живот.

Дамиен я зяпна смаяно.

— Или моят мозък се е размътил от редкия планински въздух, или се налага двамата незабавно да си поговорим на четири очи.

— Твоят мозък от доста години насам не е наред, братле — засмя се Катрин. — Но ще се опитам да внеса малко ред в обърканите ти мисли — разбира се, ако имаш време да поседиш с мен и Дейдре в малката ни покрита кола. Не може да се сравни с луксозните карети, които ползвахме някога, но е доста удобна. Алекс, нали нямаш нищо против?

— О, не, можете да прекарате заедно колкото време искате. Днес и без това нямаме друга важна работа, освен да прекосим поредния проход.

Катрин прегърна мъжа си и впи устни в неговите.

— Благодаря ти за прекрасната изненада!

— Удоволствието беше мое… по-късно ще поискам награда.

— Ще я получиш! — пошепна пламенно тя.

Алекс дълго гледа след брата и сестрата, които се отдалечаваха хванати за ръка. Алуин застана до него.

— Къде намери този момък, приятелю?

— По-добрият въпрос би бил: как ни е намерил този момък?

По непроницаемото му изражение не пролича дали беше само любопитен, или изпитваше недоверие.

 

Час по-късно Алекс и Алуин продължаваха да проучват картите, които им беше изпратила полковник Ан Мой. Най-интересен се оказа планът на град Инвърнес, на който бяха отбелязани не само всички улици, мостове и реки, но и разстоянията между най-важните сгради.

— Ако времето не осуети плановете ни, ще стигнем в Инвърнесшайр след два дни — установи Алекс. — На всяка цена трябва да завладеем града, тъй като само пълните му складове могат да ни помогнат да доживеем края на зимата. Освен това имаме спешна нужда от едно отворено пристанище — в случай, че някой френски кораб по чудо успее да пробие блокадата. По дяволите, само да си бяхме възвърнали Единбърг!

— Ако… ако… тази думичка може да подлуди човека! — отговори Алуин. — Ако бяхме направили това, а не онова, ако бяхме отишли на това място, а не на другото… Ако се бях оженил преди десет години, вече щях да съм живял щастливо цели десет години!

— Преди десет години разсъждаваше другояче, скъпи приятелю. Тогава смяташе брака за тежко бреме, което трябва да бъде избегнато на всяка цена.

— Това важи и за теб.

— Прав си — но аз поне не се влюбвах всеки пет минути!

— От днешна гледна точка бих казал, че задоволявах младежката си жажда за знания. Все пак това беше по-приятно прекарване на дните — и особено на нощите, в сравнение с твоята гонитба на един призрак от миналото. Радвам се, че и двамата се вразумихме тъкмо навреме, и щом тази проклета война свърши, бързо ще се преобразим в лениви, затлъстели земевладелци.

Смехът му събуди недоверието на Алекс.

— Всъщност за какво разговаряхте толкова… интимно с Катрин?

— О, за времето, за здравето й…

— За здравето й ли? Да не е болна?

— Точно обратното. Направи ми впечатление, че в последно време красотата й е разцъфтяла с нова сила, и й направих комплимент. Намирам, че не може да става и дума за сравнение с жената, която пристигна преди месец в лагера ни, нали?

Алекс изскърца със зъби. Винаги когато си спомняше как Катрин и Дейдре се бяха появили в лагера след преживяното в Дерби, в стомаха му засядаше буца. Трябваше да минат седмици докато сините петна по нежната й кожа изчезнат, но още по-непоносимо му беше да гледа пълните й със страх очи.

— Добре е и ти да й правиш комплименти, поне от време на време — посъветва го Алуин. — Кажи й, че в мъжки дрехи е не по-малко прелестна, отколкото в парижките роби. Тези дреболии радват сърцето на всяка жена. Знам това от опит. — Той нави грижливо картите и стана. — Крайно време е да се махнем от тази палатка, за да я приберат, иначе ще спрем цялата армия.

Двамата излязоха навън и погледнаха загрижено към небето, което отново се бе забулило. Вятърът ставаше все по-студен и предвещаваше сняг. От една страна, лошото време беше предимство за бунтовниците, защото не позволяваше на Къмбърленд да ги преследва, но от друга страна, снежната буря щеше да затрудни напредването им.

Приятелите още не бяха стигнали до чакащите си коне, когато отряд ездачи привлече вниманието им. Начело на групата препускаше лейди Ан Мой, възседнала огромен бял жребец. Дамата, която беше посмяла да се противопостави на съпруга си и от която Катрин се възхищаваше.

— Здравей, Аласдейр… здравей, Макайл! — махна им дружелюбно тя. — Надявам се, че моите карти са ви били от полза.

— Благодарим ви, превъзходни са.

Полковник Ан не отговаряше на обичайните представи за красота. Тя беше много висока, стройна като топола, движеше се със силата и грацията на пантера, гледаше мъжете право в очите и не позволяваше никой да й нарежда какво да прави. В открита опозиция на мъжа си, който подкрепяше хановерците, тя обиколи клановете и ги призова да помогнат на Чарлс Стюарт. Удостоена с почетната титла „полковник“, тя беше готова лично да поведе полка си в битка. До нея неизменно беше капитан Александър Макджиливрей, интелигентен и много способен офицер. Слуховете твърдяха, че двамата били много близки…

— Здравейте, Макджиливрей! — Алекс с усмивка раздруса ръката му. — Радвам се да ви видя отново трезвен!

— Ще ида да кажа една думичка на брат ви! — Капитанът направи гримаса. — Явно има тайна рецепта за уиски… Дяволски силно питие, макар че Арчи го нарича лекарство. Според мен е по-правилно да го нарече отрова.

Лейди Ан избухна във весел смях.

— Ние ще избързаме напред, Камерън. Принцът прие предложението ми да отседне в Мой Хол, докато остатъкът от армията пристигне в Инвърнес. Според мен това ще стане най-много след два дни, а междувременно Макджиливрей ще разузнае настроенията в града.

— Моля ви да не предприемате нищо на своя глава — предупреди ги Алекс. — Клановете Маклеод и Грант подсилиха войските на лорд Лодън и със сигурност се готвят да отразят нападението ни.

— Маклеод! — изфуча полковник Ан. — Все още не мога да повярвам, че мъжът ми се е съюзил с онзи жалък предател! Все още не мога да повярвам, че Ангъс ще вдигне меча си срещу „Бони принц Шарли“! Аз пък ще напълня Мой Хол е честни якобити. Вие и съпругите ви също ще бъдете мои гости, господа. Дамите имат нужда от меко легло и топла баня, иначе скоро ще заприличат на мен!

— Бих могъл да си представя много по-страшни неща — отговори Алекс с искрено възхищение. Ан Мой се засмя, изчерви се и хвърли бърз поглед към Джон Макджиливрей, от който стана ясно, че в слуховете имаше известна истина.

Веднага след това тя отметна енергично глава назад.

— Е, с бога напред! Желаем ви силен вятър в гърба, за да прекосите по-бързо прохода!

— С бога напред! — промърмори Алекс и проследи с поглед малката група. След това тъмните му очи се плъзнаха над тясната долина, в която бяха лагерували. Установи със задоволство, че повечето палатки вече бяха вдигнати и прибрани в колите, които англичаните за щастие бяха изоставили при бягството си от Фалкирк, така че на бунтовниците поне не се налагаше да мъкнат тежък товар. Палатката на принца с червено-бялото копринено знаме още не беше вдигната, но самият Чарлс вече беше потеглил начело на малък отряд.

Изведнъж Алекс забеляза малка покрита кола да се спуска по стръмния път към долината. Брадат мъж водеше коня, а четирима войници на коне внимаваха забулената фигура на капрата да не предприеме опит за бягство.

Очевидно личността усети, че я наблюдават, защото свали от главата си карираната кърпа и всички можаха да видят забележителната червена коса.

Алекс вдигна вежди и бутна Алуин с лакът.

— Я виж кого ни е довял вятърът!

Александър, Алуин и Струан Максорли стояха в готовност, когато каруцата спря в центъра на лагера. Лицето на Лаурън Камерън беше зачервено от вятъра и тя чакаше със сведени очи някаква реакция от внушителната комисия по посрещането й.

Продължителното мълчание на тримата мъже я принуди да вземе инициативата.

— Никой ли няма да ме поздрави с добре дошла? Четири дни и нощи съм на път. Бързах да ви настигна, а откак напуснах Единбърг, живея само от сухари и топен сняг!

— И защо се нагърби с това? — попита саркастично Алекс. Бегъл поглед към издяланото от гранит лице й даде да разбере, че не можеше да го смекчи. Лицето на Алуин беше абсолютно затворено. Близо до отчаянието, тя се обърна за помощ към Струан.

— Постъпих зле и се разкайвам, Струан… Мислех, че като се върна вкъщи, всичко ще бъде както по-рано, но се оказа друго… Хората в Единбърг са студени и жестоки — надсмиваха се на облеклото ми, на широкия ми шотландски диалект… Уличниците имаха богати клиенти… във всяка кръчма седяха войници, които с радост си избираха хубава стока… за няколко нощи, после я сменяха… Но аз не съм уличница, Струан Максорли. Обичам живота, обичам удобствата, които той предлага, но не съм уличница. — Тя прехапа долната си устна. — Знам, че ми се сърдиш, Струан, и те разбирам! Беше подло от моя страна да изчезна тайно, да изоставя приятелите си, семейството и клана си. — По бузата й се плъзна сълза. — Съжалявам за постъпката си и имам едно-единствено желание — да се върна вкъщи.

— Сама ли дойде? — попита спокойно Алуин. Брадатият и четиримата ездачи бяха от патрула, който самият той беше изпратил да охранява пътя към прохода.

— Да, съвсем сама, и дойдох колкото можех по-бързо. — Лаурън показа червените си, напукани ръце. — Откраднах коня и каручката, но не съжалявам… трябваше непременно да ви настигна…

Алекс и Алуин си размениха красноречиви погледи. Ала Струан не можеше да откъсне поглед от младата жена.

— Ако не можете да ми простите, ще проявя пълно разбиране — Лаурън изтри сълзите от зацапаната си буза и погледна умолително Струан. — Ако пък се смилите и ме приемете отново, ще работя и най-черната работа… ще готвя и ще пера, без да се оплаквам… Заклевам се в душата на починалата си майка…

Максорли направи крачка към нея.

— Ще трябва да говориш с Лохиел. Решението може да вземе единствено той.

— Да, Струан… Да, знам…

— Мисля, че е добре на разговора да присъства човек, който е готов за в бъдеще да се грижи за доброто ти поведение.

— Наистина ли би направил това за мен, Струан?

— Не ми трябва готвачка и чистачка — заяви мрачно великанът, но веднага след това добави ухилено: — Но не бих възразил да си имам съпруга.

— Аз… да ти стана съпруга? — заекна смаяно Лаурън.

— Да, защото като моя жена вече няма да поглеждаш към други мъже, както правеше по-рано, иначе ще усетиш коравата ми десница! Ще се погрижа да станеш наистина добра жена, и аз от своя страна ще ти дам всичко, което имам, и се заклевам да убия всеки, който не се отнесе към теб с нужното уважение!

— Не заслужавам великодушие, Струан — пошепна Лаурън.

— Права си — изпухтя той, — затова ти го предлагам само веднъж — сега!

Тя кимна бързо.

— Благодаря… обещавам ти, че никога няма да съжалиш за решението си… Никога няма да вдигнеш дори глас срещу мен, никога!

— Смятам, че говорихме достатъчно. — Струан сложи лапите си на талията й и с лекота я свали от капрата. Но не я пусна веднага на земята, а я задържа така, че лицата им бяха на едно ниво. Със задавен вик тя обгърна с ръце врата му и впи устни в неговите, умолявайки за прошка и обич.

Устните на Струан подпечатаха помирението, но Алекс не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред. Той хвърли, поглед към Алуин, но приятелят му само вдигна рамене.

Лаурън следеше тази безмълвна размяна на мнения с ъгълчето на окото си. Знаеше, че може да смекчи единствено Струан, който се ръководеше от сексуалния си нагон. Лохиел беше податлив на сълзи и разкаяние и след няколко предупредителни думи щеше да даде благословията си за брака им. Камерън и Макайл обаче бяха крайно недоверчиви и нямаше да й бъде лесно да ги убеди в ролята си на разкаяна грешница.

Всичко това беше отдавна премислено и пресметнато — но тя не очакваше сърцето й да забие като безумно при новата среща с чернокосия й братовчед. Ужасно беше, че тя все още го желаеше, все така страстно както някога в Ахнакари. Сигурно дългата раздяла с проклетата англичанка го беше направила податлив към прелестите на другите жени. Може би сега нямаше да устои на предизвикателствата й…

— Алекс! Алекс, ето къде си бил! Колко се радвам, че още не си тръгнал! Дамиен…

Задъхана и с разрошени коси, Катрин дотича при малката група, погледна от Алекс към Алуин и Струан и спря като закована, когато позна жената в прегръдката на русия великан.

Лаурън беше не по-малко слисана от неприятелката си. Английската мръсница беше тук! Не някъде в изгнание, а тук, в Шотландия, в прегръдката на Аласдейр! Безсилна омраза и гняв стегнаха гърлото й и ако Струан не я беше задържал, тя щеше да се нахвърли като тигрица върху русата сасенах и да издере лицето й.

Катрин едва успя да скрие ревността си. Алекс й бе казал, че червенокосата вещица е останала в Единбърг… Защо изведнъж се беше върнала? Какво замисляше? Дали пак щеше да се опита да прелъсти съпруга й, както беше сторила преди половин година?

— Лаурън Камерън! — възвърнала самообладанието си, Катрин успя дори да се усмихне. — Каква изненада! Откъде идваш?

Лаурън се сгуши на гърдите на Струан.

— Искам отново да бъда при хората, към които принадлежа.

Струан се изпъчи гордо.

— Да, и се съгласи да ми стане жена!

— Искаш да се ожениш за нея? — извика слисано Катрин, но когато Алекс я дръпна за ръкава, добави бързо: — Естествено аз се радвам за теб, Струан… и за двама ви… Приемете най-сърдечните ми благопожелания!

— Да видим дали ще успея да опитомя това диво зверче — засмя се сърдечно Струан. — Предизвикателството си струва.

— Може би ще стане обратното и аз ще опитомя този великолепен лъв! — Лаурън сведе главата му към своята и го целуна така страстно, че наметалото му се повдигна от впечатляваща ерекция.

Катрин следеше двойката със святкащи очи, неволно завладяна от ставащото, докато Алекс не я обърна към себе си, за да отклони вниманието й.

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

— Какво да ти кажа?

— Нещо за брат си.

— А, да… Искам да кажа, не… Нищо важно — отговори разсеяно тя. Отзад долитаха сладостните стонове на новата двойка.

Алекс не й позволи да се обърне.

— Който от вас е безгрешен, да хвърли първия камък — пошепна в ухото й той. — Това ми напомня за една друга среща…

Катрин се изчерви.

— Ние с теб бяхме сами — възрази тихо тя.

— Даже цяла зала не би ме възпряла да ти докажа любовта си.

— Вие сте безсрамен, сър! — изкиска се тя и дръзко се доближи до чувствената му уста.

Със съзнанието, че е постигнала пълна победа, Лаурън се отдели от устните на Струан, но триумфалната й усмивка угасна, като видя, че другата двойка се целуваше също така страстно. Ала възбуденият годеник не й остави време да подхрани омразата си — той я вдигна и я понесе към най-близката палатка, а на ухилените зрители извика през рамо, че ще забави малко тръгването си.

— О, не, Струан! — възпротиви се Лаурън. — Първо трябва да говорим с Лохиел, ти сам го каза!

Но той не беше готов да чака дори минута повече. Една жена изскочи с вик от палатката си, когато русият великан нахлу вътре и погреба под себе си ритащата си партньорка. Алуин Макайл трябваше да успокои жената, че не става въпрос за изнасилване и, че тя не бива да се страхува за вещите си.

Мина доста време, преди да могат да вдигнат и тази палатка.