Астрид Линдгрен
Кати в Италия (9)

Девета глава

При днешния валутен режим има само два начина да стигнеш до Италия: или се записваш за групово пътуване, или си приготвяш известно количество купени на черно долари или швейцарски франкове. Тъй като нашето всекидневие в адвокатската кантора протичаше под сянката на шведските закони, ние с Ева естествено избрахме груповото пътуване. Въпреки че бяхме предупредени от благоразумни хора (т.е. от Ян и Алберт).

— Групово пътуване, значи — изсумтя подигравателно Алберт. — Е, щом искате да препускате през стотици църкви в компанията на дебели лелки с летни рокли на цветя, тогава няма нищо по-хубаво от груповите пътувания.

— Че какво им е на груповите пътувания? — попита Ева. — Впрочем, когато човек няма никакъв опит в чужбина като мен, по-добре да си вземе водач. Аз винаги страшно се притеснявам, когато трябва да се прекача от един влак на друг.

— Хайде, хайде, толкова пъти си пътувала до Аамаал и обратно — възрази Ян. — Все трябва да си овладяла техниката.

Алберт разказа, че в ранната си младост веднъж се записал на екскурзия до Франция. Когато се върнал, приятелите му го подпитали с многозначително намигване:

— Е, как бяха момичетата в Париж?

— Нямам представа — отговорил Алберт, — но гувернантките в парковете са очарователни.

Алберт твърдеше, че няма какво повече да се каже за груповите пътувания.

— Няма да осъществите никакъв контакт с италианското население — обясни ни той.

— О, ти не ни познаваш нас двете с Ева — възразих аз. — Италианският народ ще е останал без дъх, когато приключим с него.

Не, ние нямахме предразсъдъци по отношение на груповите пътувания и с най-светли надежди се отправихме към гарата, където групата ни трябваше да се събере на перона за римския експрес. Първото, което видяхме, беше господин Густафсон. Той също ни видя. Слънчевото сияние от „Драхманщубе“ напълно беше изчезнало от челото му. Останали бяха само няколко червени петна от смущение, които станаха още по-червени, когато се приближихме. Господин Густафсон гледаше упорито някъде встрани. До него стоеше дама със солидна.

— Жена му, ако не ме лъжат очите — заяви Ева.

— Мислиш ли?

— Мили ми Уотсън — напери се Ева, — само една съпруга може да демонстрира, че командва един мъж.

Но къде бяха всички онези млади широкоплещести мъже, които щяха да бленуват с нас под луната на Венеция? Във всеки случай не и тук. Тук, доколкото можехме да видим, имаше един-единствен млад мъж и това беше екскурзоводът. За него действително подхождаха думите на поета: „Той беше силен, зад него стояха жени!“ Не само зад него, но и навсякъде около него, от всичките му четири страни стояха жени. Като редки стафиди в пудинг тук-таме от групата стърчаха самотни мъжки глави, но никоя от тях не вдъхваше надежди за блянове под лунната светлина на Венеция.

— Както винаги жените са повече — изпъшка Ева.

— Ти май не харесваш собствения си пол? — подкачих я аз.

— О, напротив — възрази Ева. — Но тези мъже стават все по-разглезени, направо не се търпи. Повярвай ми, разбирам от тези работи. Дори най-незначителното хлапе рано или късно развива грандомания, защото непрекъснато дузини жени се боричкат за него!

Ние във всеки случай нямахме намерение да се боричкаме, в това поне бяхме единодушни. С такова намерение се качихме в резервирания вагон заедно с новите си спътници. Всеки оглеждаше тайно другите. Между Корсьор и Ниборг обядвахме и се запознахме помежду си. Стиснахме си ръцете. Естествено, и господин Густафсон се приближи към нас, следвайки жена си, и ни подаде малката си тлъста ръка.

— Густафсон — представи се той хладно.

— Започваме да ви вярваме — отвърна Ева.

За груповите пътувания с право може да се каже същото, което Сторм Петерсен е казал за изкуството да свириш на контрабас: „Най-трудното е транспортът.“ Тези дълги пътувания с влак преди да се стигне до целта, могат да се окажат малко изтощителни, ако си затворен с дни в един и същ вагон и виждаш все едни и същи хора. Отначало всички са така вдървени. Държат се повече или по-малко учтиво. Човек иска да е сигурен, че си им работа със „солидни“ хора, преди да им разкрие сърдечните си тайни.

Когато приближихме Германия, отношенията станаха малко по-свободни. Хората ходеха от купе на купе, разговаряха и разказваха, защото сега вече знаеха, че са се озовали сред великолепни спътници. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно във вагон-ресторанта, поделяха си бутилка вино и откриваха, че имат известен брой общи познати. Изваждаха се снимки на децата, останали вкъщи, на вилата или лятната къща, за да види всеки колко добри доходи има. Образуваха се малки клики, които оставаха заедно през цялото пътуване.

Ние с Ева решихме да не се обвързваме с никоя от кликите. Искахме да си запазим възможността да се придвижваме свободно, когато стигнем Италия. Бяхме най-младите в компанията, която впрочем се състоеше от семейни двойки на средна възраст или самотни жени на средна възраст. Имаше един-единствен ерген в групата, като не се брои екскурзоводът, а именно старши учителят Малмин, много представителен и абсолютно сдържан господин около четиридесетте. На нас двете той ни викаше „девойчета“, но иначе беше много любезен и ни обеща да ни въведе в богатата култура на Италия, ако има време за това.

Няма спор, че не бива да се съди за хората от първото впечатление. Докато се запознавахме с нашите спътници, ние с Ева решихме, че това е необичайно сборище на „стари перуки“, от които не може да се очаква нищо приятно, и дори се запитахме, дали пък Алберт не е бил прав за груповите пътувания. Постепенно обаче стигнахме до извода, че повечето от тези „стари перуки“ са много приятни и мили хора. Те бяха почти забавни. Дори господин Густафсон се оказа много мил човек, когато го опознахме по-отблизо. Той често идваше в нашето купе и ни разказваше за шефа си. Господин Густафсон беше прокурист на една голяма фирма, която търгуваше с луковици и семена, а шефът на тази фирма тровеше живота на господин Густафсон.

— Не знае как изглежда луковица на лале, а е надут като пуяк — казваше господин Густафсон и ни гледаше в очите, очаквайки да го подкрепим. И ние с Ева кимахме с глава, че е направо ужасяващо как някои хора могат да се надуват, макар че си нямат представа какво е това луковица на лале. Господин Густафсон откри, че ние сме необичайно разбрани за възрастта си и съобщи откритието си на цялата група. И други стигнаха до същия извод. Но преди всичко госпожа Берг. И тя беше от онези, които идваха в нашето купе и ни изливаха сърцето си. Госпожа Берг беше много заможна, имаше големи къщи в Стокхолм и пътуваше за Италия само за да има някакво занимание. Имаше смолисточерна боядисана коса и някога сигурно е била хубава. Но това трябва да е било много отдавна. Сега тя беше една досадна жена, която се оплакваше от високите данъци и неверните мъже. Мъжете в нейния живот — това беше постоянната й тема, тя ни ги изброяваше по години, сякаш бяха правителства, които се сменят.

— Каква удивителна откровеност! — казвах аз на Ева.

— Каква удивителна памет! — отвръщаше ми Ева.

Но една от нашите спътнички беше по-мила от всички останали, взети заедно. Това бе госпожица Стрьомберг, Фрида Стрьомберг, която за пръв път в живота си пътуваше в чужбина. Тя дойде направо от кухнята на един пансион, където работеше като готвачка, и седна с трепет във влака, който трябваше да я отведе в прекрасния свят. Госпожица Стрьомберг наистина вярваше, че светът е прекрасен. Първия ден тя си стоеше на мястото като малко уплашено птиче и не смееше да обели нито дума. Но всички забележителни неща, които видя през прозореца, до такава степен я въодушевиха, че не можеше повече да мълчи.

— О, милички, колко прекрасно е всичко! — извика госпожица Стрьомберг, докато преминавахме моста над канала в Кил.

Същия ликуващ вик тя нададе много пъти, макар че никой друг не откри нищо чак толкова забележително в гледката от прозореца. Госпожица Стрьомберг беше много начетена. Тя наистина знаеше нещо за Италия, за разлика от повечето от нас. Можеше да се радва като дете.

— Помислете само, ще видим Уфици^[1], о, милички, това не е ли прекрасно! — ахкаше тя и светлосините й очи блестяха така, че едрото й лице ставаше наистина красиво.

Оставихме зад себе си сивите, разрушени от войната^[2], градове на Германия и навлязохме в китната зелена Швейцария. В тунела Сен Готар ушите ми така писнаха, че, за съжаление, не можах да разбера всичко, което разказваше господин Густафсон за своя шеф при всяка удала му се възможност. Но че ще се вози с него на шейна, все пак ми стана ясно.

Приближавахме Киасо, граничната италианска станция, и някои от нашите спътници взеха да се държат като преследвани. Тези нещастници си нямаха леля в Чикаго, която да им изпрати по пощата долари в хотела в Милано. И какво им оставаше на горките хора освен сами да си носят доларите, за които бяха дали грешни пари в Стокхолм? Дори когато си се записал за екскурзия, така че храната и хотелът ти са платени, и в Италия виното, жените, песните и всичко останало не са безплатни. Та затова бяха тези неспокойни погледи, докато минавахме границата, оттам и отсъстващите физиономии и вглъбените размишления: ще проверят ли в пудриерата ми и колко време ще лежа в затвора?

Оказа се обаче, че притесненията са били излишни. Никой не ни попита за скрита валута.

А ние с Ева си седяхме с нашата чиста съвест и наблюдавахме през прозореца на купето народния живот на гарата в Киасо. Там стояха двама мъже и разговаряха помежду си с жестове. Правеха странни физиономии и жестикулираха.

— Виж ги, горките глухонеми — казах аз.

Честна дума, наистина повярвах, че са глухонеми. Но Ева се разсмя, отвори прозореца така, че да мога да чуя тихите им гласове. Те в никакъв случай не бяха глухонеми.

— Ти си в Италия, мила моя — обясни ми Ева.