Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati pa Kaptensgatan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Астрид Линдгрен. Кати в Италия

Издателска къща „Пан ’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Адриана Йончева

Корица: Славина Пеловска

ISBN 954–657–361–2

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Междувременно лятото беше в разгара си. Доста хладният юни премина в необичайно топъл юли и всички заминаха на почивка. Всички освен нас с Ева. Нашите двама адвокати щяха да пътуват до Майорка през септември и, като волове в един впряг, ние трябваше да им робуваме дотогава. Едва през септември щяхме да получим така жадуваната отпуска мечта. Така бяхме решили — че ще си направим ваканция-мечта. Единственото, което не бяхме решили, бе как ще прекараме златните дни.

О, тези нищо и никакви три седмици в златна рамка! Всъщност в това напрегнато очакване на ваканцията има нещо покъртително. Покъртителни сме всички ние, дребни, жалки земни жители, които цяла година мечтаем, копнеем, кроим планове, пестим, фантазираме и вярваме, че всички наши мечти ще се осъществят само да дойде най-сетне отпуската. Газим смело снежната киша през зимата, понасяме простуди и грип, мръзнем и страдаме, без да се оплакваме. Охо, но като дойде ваканцията…! Всичко това е направо страшно. Трябва да бъдат назначени специални психиатри за онези, които се връщат след неудачна ваканция. Защото, ако ваканцията се провали — как тогава ще посрещне новата зима горкият човечец? За това са необходими успокоителни таблетки, повярвайте ми!

Ние с Ева всеки ден променяхме плановете си. Отначало искахме да отидем на западното крайбрежие — западното крайбрежие може да бъде божествено през септември, твърди Ян — после пък решихме да тръгнем с колела към Йоланд, а веднъж в пристъп на грандомания си наумихме да се запишем за екскурзия до Италия. Не се изискваха обаче никакви математически трикове, за да се изчисли, че този последен план не е в областта на възможното. И все пак беше забавно да се правят планове. Отпуската на Ян беше през юли и той отиде в Стрьомланд, откъдето ми изпращаше пощенски картички с епикурейски забележки за слънцето, солените вълни и хубавите морски нимфи. Предполагам, че споменаваше морските нимфи, за да ми напомни, че положението ми не е много сигурно. Но аз приемах морските нимфи и отсъствието на Ян толкова спокойно, че Ева загрижено клатеше глава и казваше:

— Ако това е любов, то чувствата, които изпитвам аз към моето старо колело, са истинска страст!

Но какво можех да направя аз, след като Стокхолм беше толкова хубав и без Ян? Стокхолм през лятото — ето това е нещо, което със сигурност обичам! Да седнеш през обедната почивка на стълбите на концертната зала и да се припичаш на слънце, а вечер да пиеш чаша кафе в парка Берцелий и да слушаш оркестъра на кафе „Берн“, да отидеш на кино, където дават хубавия стар филм, който толкова ти се е искало да видиш още веднъж, а след това да излезеш в топлата тъмнина, без да зъзнеш, макар че си без връхна дреха — не е ли всичко това прекрасно? На площадите са изнесени големи делви с цветя, целият град е разцъфтял, хората — също, настроението им е някак по-ведро и приповдигнато от обикновено, навсякъде по улиците се чува чужда реч, примамливо чужда, срещат се странни хора от всички кътчета на земята и внезапно те обзема приятното чувство, че живееш в световен град, за щастие, не от най-големите, а много малък, цъфтящ и прелестен, който плува в слънчевата светлина по сините води.

На всичкото отгоре това беше нашето първо лято като самостоятелни хора. И макар че по принцип готвенето не спада към най-популярните летни спортове, за нас то все още притежаваше прелестта на новото. Ева, която досега се беше хранила в евтини млечни барове, се впускаше с истинска страст в кулинарни оргии. Бъркаше салата, мариноваше херинга и пържеше риба, беше удоволствие да я гледаш. Веднъж тя направи месни кнедли и заради тях се наложи да изпълня един от най-забележителните акробатични номера на нашето време.

Беше събота. Месец август. Отидох до халите, за да напазарувам някои неща за неделя. На връщане купих от пазара букет маргаритки и натоварена с кесии и цветя, потеглих щастлива за вкъщи.

Знаех, че Ева ще се е прибрала преди мен. Тя искаше да сложи масата и да стопли месните кнедли, които беше приготвила предната вечер.

„Колко е приятно да се връщаш у дома!“, помислих си внезапно, докато пъшках нагоре по пететажните стълби.

На последното стъпало седеше Ева.

— Ти да не си изкупила целите хали? — попита тя. — За това време можехме да направим цяла екскурзия!

— Имаш невероятно чувство за стълбищен хумор — отвърнах аз. — Но защо седиш тук като злокобно предзнаменование, вместо да изпълняваш домашните си задължения?

— Изтичах да пусна едно писмо, но си забравих ключа — обясни Ева.

— Как може човек да е толкова небрежен! — рекох строго аз. — Кнедлите на печката ли са?

— Да, там са си — отвърна Ева.

— Е, цяло щастие е, че в това семейство има поне един подреден човек — отбелязах аз.

Само който е подпалвал месни кнедли, така че димът да възмути домакините от цялата улица, знае, че кнедлите не понасят да бъдат оставяни продължително време сами.

Разтоварих всички мои кесии на земята и започнах да ровя за ключа в чантата си. Но кой знае защо той не беше там. Открих само ключа от чекмеджето на писалището си в кантората, както и ключа от входната врата на сградата, ключа от колелото си, ключа от мазето, един съвършено непознат, противен малък ключ, който никога дотогава не бях виждала, огледало, гребен, пудра, червило, джобен календар, спестовна книжка, две носни кърпи, портмоне, писалка, няколко снимки и всички писма, както и дълго търсената отварачка за консерви, изчезнала по необясним начин от милото семейство в Люстерьо, на което гостувах една неделя през юли.

— М-да — отбеляза Ева, — какво щастие е, че в семейството има поне един подреден човек!

Аз гледах замислено всички ключове, които бях подредила на стълбите.

— Най-добре да се обадя в полицията — каза Ева. — Ще ми кажеш ли къде държиш желязната си щанга?

Изпробвахме един по един всички ключове с тайната надежда, че някой от тях ще отвори нашата врата. Но след един последен отчаян опит с отварачката за консерви трябваше да се примирим с горчивата истина, че сме заключени отвън и нямаме ключ. И че месните кнедли са заключен вътре, в самотната компания на неумолимия пламък на газовата печка.

Ева надникна от стълбищния прозорец.

— Прозорецът на твоята стая е отворен — каза тя. — Трябва само да минеш по керемидите над улука и да се вмъкнеш през него.

Каза го с такъв безгрижен тон, сякаш ми предлагаше разходка по плажната алея. И аз погледнах навън. Зави ми се свят. Ева несъмнено имаше право. Напълно възможно беше, ако не ти се завие свят и не паднеш, да стигнеш по керемидите над улука до моя прозорец. Но нашите прозорци се отварят навън и аз не можех да си представя как ще заобиколя отворения прозорец, за да вляза в стаята. Попитах Ева за съвет.

— Много просто — заяви тя, — само ще си извиеш малко крака и ще се промъкнеш край него.

— Отлично — рекох аз, — само ще си извия малко крака и ще полетя към моргата. Хиляди благодарности, но тук няма да се извиват крака, поне не моите.

Известно време ние гледахме с копнеж към прозореца.

— В този момент кнедлите вече се възнасят към небето — каза накрая Ева.

Бяхме гладни, а освен това старото стълбище не е най-приятното място за прекарване на съботния следобед. Някой трябваше да се жертва, това беше несъмнено.

— Хайде да хвърлим жребий — предложи Ева, — ези или тура.

Взехме една монета и я хвърлихме на земята: ези или тура.

Моля, не ме разбирайте погрешно: не ставаше въпрос за това, кой трябваше да се жертва, ставаше въпрос само дали да го направя, или не. Защото на Ева й се завива свят дори само като се покачи върху кухненската маса.

Минута по-късно изпълзях на покрива и започнах следобедната си разходка пет етажа над улицата. Загрижените очи на Ева ме следваха неотклонно.

Вървях така, че лицето ми да е обърнато към покрива, с гръб към страховитата бездна. Само една тясна тънка ивица ламарина ме делеше от отвъдното. Отначало краката ми бяха някак странно меки, постепенно обаче станах по-смела. О, ето че се справям великолепно, казах си и хвърлих поглед към улицата. Не биваше да го правя. Вкопчих се диво и отчаяно в покрива и застинах, докато улица „Капитен“ се поуспокои и застана на едно място. Но в края на краищата трябваше да продължа.

Бях оставила зад себе си почти половината път, когато Алберт подаде глава от своя прозорец. Той явно искаше да се наслади на гледката, така предполагам. Но онова, което видя, го изплаши до смърт. Алберт пребледня, сякаш е видял над покрива да профучава небесното войнство на Один[1] и издаде няколко забележителни гъргорещи звука.

— На… накъде си тръгнала? — изкрещя той и размаха безпомощно ръце.

— Прибирам се вкъщи, за да проверя дали съм си платила осигуровката „Живот“ — отвърнах му аз.

Той само простена, но аз го успокоих:

— Не се страхувай, мен ме е страх и за двама ни! Да, страхувах се! А когато накрая трябваше да си извия крака, за да мина покрай отворения прозорец, чух как Ева изпъшка от ужас. Явно и тя се страхуваше. Едно копче на роклята ми се закачи за рамката на прозореца тъкмо когато исках да я заобиколя и аз се задърпах в смъртен страх, че няма да мога да се освободя. Но имах късмет. Свръх всички очаквания. Наистина се измъкнах невредима. И само защото в последния момент успях да се заловя за една прозоречна кука, ми бе спестено да се превърна с гръм и трясък в малък ангел.

Минута по-късно бях в кухнята при кнедлите. Крайно време беше. Сипах грижовно малко вода в тенджерата и след това отидох да отворя, защото Ева и Алберт блъскаха с юмруци по вратата.

— Нима в цирк „Шуман“ още не са чули за теб? — попита Алберт. Трябваше да отрека. Цирк „Шуман“ си нямаше идея, че една от най-добрите въздушни акробатки в страната вехне в пълна неизвестност на улица „Капитен“. Алберт подаде ръката си, за да ми покаже, че от нерви си е изгризал два нокътя. Приех това като знак за истинско приятелство.

Ева сложи масата, като не спираше да плаче през цялото време. Нервите й са така устроени, че винаги се включват със закъснение. След като се успокои, тя се обади на Ян.

— Ела веднага да изядем месните кнедли — нареди тя. — Толкова ми е жал за теб. За малко да останеш вдовец, преди да си се оженил.

Ян дойде и всички ние седнахме край масата, а маргаритките грееха весело върху синята покривка.

— Какво се полага на човек, който с риск за живота си е спасил едни кнедли… може би един малък медал за храброст? Поне съвсем малък?

Ян обаче беше безмилостен — никакъв медал.

Когато стигнахме до кафето и цигарите, бръкнах в джоба си за кибрит. Нямаше кибрит. Намерих обаче нещо друго. Между пръстите ми се озова един малък плосък ключ, който добре познавах.

Толкова се радвам, че не го открих, докато се промъквах по покрива. Тогава вече със сигурност щях да падна.

Бележки

[1] Один — в скандинавската митология — владетелят на света, най-старият от боговете; в двореца му, Валхала, живеят храбрите войни, паднали в битка с враговете. Бел.пр.