Астрид Линдгрен
Кати в Италия (12)

Дванадесета глава

Не очаквах нищо особено от Венеция. Банален град за сватбено пътешествие с няколко мръсни канала и тук-таме златна мозайка по ъглите — нямаше да се оставя да ме надхитрят толкова лесно.

Казах това на Ева, когато се качихме на влака в Милано.

— Е, ще видим — отговори кратко Ева.

 

 

Невероятно е всъщност как сляпо върви човек към съдбата си. Щастието и нещастието го сполитат еднакво неподготвен. Върви си той като глупаво малко агне и не подозира, че например на 29 септември, четвъртък, целият му живот ще се промени.

Като глупаво малко агне аз се качих на влака и с вироглаво блеене дадох да се разбере, че няма да се оставя Венеция да ме надхитри.

Един швейцарец, с когото се запознахме във влака, имаше същото презрително отношение към града.

— Венеция ли? — каза той. — С Венеция скоро ще приключим. Сутринта ще пием по едно питие на площада и ще разгледаме Двореца на дожите^[1] и църквата „Сан Марко“, следобед ще пием по едно питие на площада и ще се разходим по „Мерсерия“, търговската улица на града, от Понте ди Риалто нататък и ще се върнем, за да пием накрая по още едно питие на площада. Вечерта правим разходка с гондола и накрая остава само още едно, което не бива да се пропуска, а именно да пием на площада по едно питие. След това човек може да приключи с Венеция.

— А защо да не пием по едно питие на площада преди разходката с гондола? — попита любознателно Ева. — Не откривам никаква система в плана ви.

— Ами да, спомнете си — предупредих аз, — че редовният живот е най-краткият път към здравето.

Швейцарецът ни погледна замислено.

— Прави сте — призна той. — Простете пропуска ми. Тогава ще направим така: вечерта изпиваме по едно питие на площада, правим разходката с гондола и завършваме деня с по едно питие на… имате три възможности да познаете!

Този разговор засили съмненията ми за Венеция. Убежище за пристрастени към удоволствията туристи! И това място наричат „Кралицата на Адриатика“!

— Кралицата на Адриатика, тра-ла-ла! — рекох ядосано, докато слизахме на мрачната венецианска гара. Срещата с Канале Гранде не разтърси дори най-малкия пръст на краката ми и в пълно душевно спокойствие аз прекосих с моторница целия град до Лидо, където щяхме да живеем.

Едва когато започна да се здрачава, приключихме със скучните си задължения в хотела. Хванахме се за ръка с Ева и се втурнахме към пристанището, за да не изпуснем корабчето за Венеция. Не знаехме кога точно потегля и затова вървяхме колкото се може по-бързо. И тогава…

О, кралице на Адриатика, прости ми! Белла Венеция, блян в сребро и седеф, забрави глупавите ми брътвежи! Серенисима, колко смирено целувам ръба на твоята одежда, макар че е малко мръсен. Стояхме там занемели, без да можем да откъснем очи от прекрасното видение! Под гаснещото в седефени отблясъци небе в море от сребърно моаре^[2] пред очите ни плуваха островите на лагуната. Беше неземна гледка. Огънят на въодушевлението, който пламна в мен, очевидно също не беше от този свят. Той ми отне разума. Онемях и оглупях.

Последвах безмълвно Ева на корабчето, което ни понесе през лагуната. Дворецът на дожите лежеше пред нас толкова странно красив, толкова странно, нереално красив, сякаш бе от друг, приказен свят. Странно и нереално, да, така внезапно изглеждаше всичко. Този град притежаваше нещо, което не можех да обясня. Бях омагьосана. Не можех да се позная. Това не бях аз, Кати! Бях една непозната жена извън времето, слязла от ръката на боговете, и то точно тази вечер във Венеция само защото боговете бяха пожелали така. И цялото това сребро, този седеф… бяха ги разпръснали навсякъде, за да ми доставят радост. Бяха издигнали тук белия дворец, за да ми доставят наслада. Да, бях любимката на боговете, Венеция беше златното ми ковчеже със скъпоценности и в тази нощ се реши съдбата ми.

Като насън следвах Ева през множеството, което се движеше към площада. Към „Пиаца ди Сан Марко“, най-хубавият пазарен площад на света. Краткият залез вече беше преминал. Безброй електрически лампи осветяваха площада, оркестърът в центъра му свиреше приятна лека музика, която никога дотогава не бях чувала, златната мозайка по фасадата на „Сан Марко“ сияеше. Опитах се да разкъсам тази обвивка от нереалност, която ме бе обгърнала, но не успях.

— Ева, животът е сън! — казах аз и я стиснах здраво за ръката. — Или това тук е оперно представление. Не виждаш ли, че целият „Сан Марко“ е позлатен театрален кулис?

— Така ли мислиш? — подсмихна се Ева.

— Да, всеки момент ще се появят няколко яки мъже, ще отнесат цялата църква и ще донесат на мястото й селска странноприемница. И всички хора тук на площада са статисти, които в първото действие са свещеници, а във второто — разбойници.

— Студена като лед е ръката ти — запя Ева, за да докаже, че ако това тук наистина е опера, тя е готова да вземе участие в нея. — Защо всъщност ръцете ти са толкова ледени? Студено ли ти е?

— Да, студено ми е — отвърнах аз. — Но само от вълнение. Този град някак ме изпълва с безпокойство.

— Венеция не е град, в който можеш да бъдеш спокоен — каза Ева. — Никога не е бил и няма да бъде. Защо да бъдеш първата, която е запазила спокойствие тук?

Да, наистина, защо да бъда първата? Имаше ли друг град на земята, в който безпокойството на сърцето да е така силно? Къде другаде хората са обичали така горещо и са страдали така дълбоко, и са мразели така диво както тук? Тук любовта и смъртта са танцували по улиците и площадите, сянката на коварните убийства е потъмнявала водите на каналите, проливала се е кръв, по-страстни и по-диви от навсякъде другаде са били песните, които са се пеели, и танците, които са се танцували тук.

Сърцата в този град винаги са били изпълнени с безпокойство, тогава защо моето да не бие по-учестено тази вечер?

— Дали да не послушаме нашия швейцарец и да не изпием по едно питие на площада? — попита Ева.

Предложението изглеждаше добро. Така и направихме. Но не можех да седя спокойно на едно място. Исках да опозная истинската Венеция, да видя какво се крие в сърцевината й. И това трябваше да стане веднага, в същия този миг.

Под Торе дел Оролоджо се отваряше входът към „Мерсерия“ и ние тръгнахме натам тъкмо когато двамата маври върху кулата оповестиха безмилостния ход на времето, като удариха с чуковете си огромната бронзова камбана.

Случайността ли е това, което насочва стъпките на хората, или нещо друго? По-късно попитах Ева дали вярва, че съдбата ни е отвела в „Мерсерия“ точно в този миг, в тази очарователна, крива и тясна уличка, която напомня за „Вестерланггатан“ в неделята преди Коледа, с тази разлика само, че в „Мерсерия“ имаше двойно повече хора.

— Глупости — отсече Ева. — Пусни жени в чужд град и само за пет минути инстинктът им ще ги отведе в онази улица, където има най-много неща за пазаруване. За това не е необходима съдба. Все едно да пуснеш свине да търсят трюфели.

Това обяснение за всичко, което… е, което се случи, ми се видя твърде примитивно.

Но там наистина имаше примамливи витрини с хубави неща, венецианско стъкло, венецианско сребро, кожени изделия, копринени тъкани. Ева ме теглеше от витрина на витрина и аз я следвах, макар и малко неохотно. Нали исках да открия най-съкровената същност на Венеция. Ева обаче искаше да купи един хубав евтин колан и щом като открихме магазин за кожени изделия, тя спря като закована.

— Тук ще стане — заяви тя накрая, взряна във витрината.

Пред витрината вече беше спрял още някой. Един млад мъж. Изглежда кожените изделия го интересуваха много, така се беше загледал в тях. Погледнах го бегло, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Беше очебийно хубав, много тъмен, с южняшки кафява кожа.

— Видя ли го? — попитах Ева, втренчила поглед във витрината, за да не забележи, че говоря за него.

— Кого? — не разбра Ева.

— Кафявия — отвърнах аз.

— Всъщност предпочитам черния — възрази Ева.

Тази камила реши, че говоря за колани.

— Ах, този ли! — ахна тя, когато най-сетне разбра за какво говоря. В очите й проблесна истински интерес.

— Да, това е един необичайно очарователен италиански тип — призна тя. — Впрочем ти забеляза ли, че мъжете тук в Италия са много по-хубави от жените?

— Да, особено този — настоях аз. — Той вероятно е резултат на малка забежка на Казанова^[3] тук, във Венеция, преди шест или седем поколения.

— Грешите обаче — каза един много приятен глас до мен. — Предните ми са правили малките си забежки някъде на север. Те до един са били ковачи от Вармланд.

— О, Боже! — изпъшка Ева.

После обаче млъкна и ние двете се изчервихме с всички сили.

— Тук в Италия има толкова много земетресения — казах аз накрая с жален глас. — Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!

Смуглият мъж ме погледна усмихнато в очите и отвърна:

— Смятам, че ние току-що преживяхме едно.

Почудих се какво ли иска да каже, но през това време те с Ева поведоха разговор, който ме отклони от моите размишления. Останахме известно време в навалицата, докато се запознавахме. Той се казваше Ленарт Зундман и беше от Стокхолм.

— Впрочем струва ми се, че съм ви срещал веднъж, при разграбването на една елха, когато бяхте приблизително на осем години — каза ми той.

— Ах, тогава ли — провикнах се аз ужасена. — Но трябва да признаете, че оттогава доста съм пораснала. Да не се окаже, че съвсем напразно съм се разхождала с шина на предните зъби чак до четиринадесетата си година.

— О, да, сега изглеждате малко по-добре — каза учтиво Ленарт Зундман. — И вероятно вече не се биете?

— Не, понастоящем съм съвършено безопасна — уверих го аз.

— Е, чак пък безопасна — отвърна той.

След като постояхме така известно време, блъскани от всички минаващи край нас, Ленарт Зундман предложи:

— Струва ми се, че е съвсем в реда на нещата двама стари приятели от детинство, които са се срещнали случайно, да вечерят заедно. Бихме могли да вземем с нас това прелестно непознато момиченце — добави той с поглед към Ева.

Погледнах Ева загрижено, опасявайки се, че ще възрази нещо. Защото усещах, че в този момент нищо на света не би ми доставило повече удоволствие от това, да остана още известно време с Ленарт Зундман. Той по някакъв начин беше отговорът на странното безпокойство в моето сърце. И така добре подхождаше на тази обвивка от нереалност, която ме обгръщаше през последните часове.

Опитах се да си внуша, че за всичко е виновна Венеция, а мисълта, че тайнствената магия на града има по някакъв начин нещо общо с Ленарт Зундман, е пълна глупост. Но това не помогна. От първия миг бях очарована от него, а това че той извика на помощ Венеция, направи всичко само още по-съдбоносно.

За щастие, Ева нямаше нищо против да отложи купуването на колана и да вечеря с Ленард Зундман. Обходихме „Мерсерия“ с всичките й криви улички чак до Канале Гранде. На Понте ди Риалто останахме известно време, за да погледаме канала, по който се плъзгаха черни гондоли.

После Ленарт ни заведе в една малка тратория^[4] наблизо, където вечеряхме. Останахме дълго, дълго там. Чувствах се толкова щастлива й безгрижна, както никога преди.

Забележително е как понякога срещаш хора, за които след пет минути имаш чувството, че си ги познавал през целия си живот. Ленарт Зундман беше такъв човек. И аз не помнех някога да съм вечеряла по-приятно с някой друг в малката скромна тратория с карираните памучни покривки върху грубите дървени маси.

— Дайте ми още сепия — поръча въодушевено Ева, докато унищожаваше едно малко, пържено в масло, парче сепия. За нея очевидно това беше истинско лакомство. Не бих могла да твърдя, че харесвам сепия, но в онази вечер можех да ям скорпиони и скакалци, и дървесна кора, без да забележа разликата.

Бях полудяла, уверявам ви, бях напълно полудяла. А също — безмерно щастлива. Изпитвах безумна радост, че това тук беше Венеция, а това бях аз, а това — сепия, а това — Ленарт Зундман. Беше толкова вълнуващо, че съм го срещнала, я причудливите викове, които идваха от далечината, бяха на гондолиерите по Канале Гранде, които си подвикваха един на друг, и… о, небеса, колко прекрасна беше Венеция!

— Ех, да беше сега XVIII век — размечта се Ева. — В дните на карнавала.

— Да, тогава е трябвало да дойдем тук — съгласи се Ленарт. — Сигурно е било невероятно преживяване, ако вярваме на онова, което пишат. „Лудостта звънти с хиляди звънчета, сърцето тръпне и подскача от блаженство, малки богове на любовта играят на криеница по уличните ъгли“… да, така е било по време на карнавала.

Така, значи, е било по време на карнавал. Намирах, че подхожда отлично на моментното ми състояние. „Лудостта звънти с хиляди звънчета“… да, точно това правеше тя, и то така, че сигурно се чуваше в цяла Венеция, така ми се струваше. „Сърцето трепти и подскача от блаженство“… о, да, моето сърце трептеше и подскачаше неудържимо. „Малки богове на любовта играят на криеница по ъглите на улиците“… това ще разберем, като си тръгнем, мислех си. Но каквото и да правеха боговете на любовта, аз не бих заменила тази моя първа вечер във Венеция за никоя, макар и много пищна карнавална нощ през отминалите епохи. Ева обаче не спираше да съжалява за радостите, които е изпуснала, защото се е родила няколко столетия по-късно.

— Казанова и аз… — каза тя замечтано — щяхме да се промъкваме по тези улички в одежди от бяла коприна, с маски от черно кадифе и…

— И сега щеше да бъдеш мъртва — прекъснах я брутално аз.

Не, предпочитах да живея сега, докато съм жива. Времето летеше толкова бързо. Тази вечер беше към края си. И ние с Ева трябваше да се върнем в Лидо с корабчето. И кой знае дали някога щях да видя отново Ленарт Зундман. Нали не можех аз да предложа да се видим отново? А изглеждаше малко вероятно той да го направи.

Запитах се много пъти: случайността или съдбата е, която така мъдро подрежда всичко?

Пристигнахме на кея в последната секунда преди отплаването на корабчето за Лидо. Всъщност аз стигнах там още по-късно, когато то вече беше потеглило. Хората, които искаха да се качат, бяха толкова много, а аз никога не съм успявала да си проправя път в блъсканицата. Не зная дали като дете Ева не се е упражнявала на годишните панаири в Аамаал, но внезапно тя се оказа далеч напред и се промъкна на борда тъкмо в мига, когато корабчето се отдели от кея. Аз останах сама, прецених за миг възможността да скоча в движение, но осъзнах, че ако успея да се справя с този скок, ще мога спокойно да участвам в Олимпийските игри. Златният медал в дългия скок щеше да ми е гарантиран. Ленарт стоеше зад мен и се смееше.

— Има доста време до следващото корабче — каза той.

— Да пазите Кати! — провикна се Ева, преди да изчезне от погледите ни и мракът да погълне нея и корабчето.

Ленарт нямаше нищо против да ме пази, така поне каза. И гондолата беше най-доброто място за съхранение, което можа да открие.

— Гондола, гондола! — провикна се той и скоро по водата към нас се плъзна една гондола.

Някой ден, когато ще бъда стара, схваната от подагра и самотна и пенсията няма да ми стига и ще очаквам смъртта, ще си спомням за дните, когато съм била млада и съм се возила на гондола във Венеция. Ще си спомням колко ярко е светела луната и колко черна е била водата в каналите, и колко тайнствено са се издигали дворците в мрака. И тогава ще си спомням за Ленарт Зундман, ще си спомням лицето му и как седеше срещу мен в гондолата и говореше за съвсем обикновени неща. Няма да си спомням целувки и любовни думи, защото нямаше такива. Съвсем нищо не се случи в тази гондола. Нищо друго, освен че за пръв път в живота си аз се влюбих безумно.

Каква ирония! Срещнах Ленарт през първата си вечер във Венеция. И още същата вечер го загубих. Той имаше общо пет часа, за да предизвика в мен тази ужасна бъркотия. А после изчезна. Загубихме се в навалицата на площада, докато Ленарт ме изпращаше до корабчето. Не зная какво точно се случи. Той изчезна внезапно, а аз нямах време да го търся.

Тичах, изпълнена с отчаяние, по площадчето към кея. Там, горе, на една колона стоеше крилатият лъв на свети Марко. Забавих крачки за миг и в нещастието си се обърнах към закрилника на Венеция.

— О, свети Марко — помолих се аз, — помогни ми! Подари ми Ленарт, това е единственото, което си пожелавам. Това е твоят град и ти носиш отговорност за всичко, което се случва по твоите улици и канали. Идва една бедна чужденка, която не ти е сторила нищо лошо, и ти я зашеметяваш с лунна светлина, гондоли и нощни песни само защото не можеш да понесеш да има във Венеция човек, който не е влюбен. Сега доволен ли си? Виждаш ли как треперят устните ми? Но защо ми го отне? Свети Марко, моля те, върни ми Ленарт — о, свети Марко!…