Астрид Линдгрен
Кати в Италия (2)

Втора глава

Ах, да, Ева! Какво да ви кажа за Ева? Тя е руса и много мила, и много бъбрива, и доста находчива и като се прибави към всичко това непостоянният й палав нрав, се получава един вятърничав чар, на който някои млади мъже трудно устояват.

— С любовта приключих окончателно… засега — признава открито Ева. Тя бързо се влюбва, но и бързо й минава. Обектите на нейната любов се сменят толкова често, че само докато гледаш отстрани ти се завива свят. Докато аз се влачех вярно с моя стар Ян, Ева така и не можа да установи кого обича вечно.

Дори да съм те обичала в сряда, какво от това?

В четвъртък вече не те обичам, наистина е така.

— изпя тя безмилостно на изпълнения с надежди момък, който се обади рано една сутрин в четвъртък и й припомни собствените й топли любовни обещания от предната вечер. Но той сам си беше виновен, защото се обади преди девет часа и преди Ева да си е изпила чая.

Ева беше родом от Аамаал. На двадесет години се бе преместила в столицата. Вероятно оттогава в Аамаал е настанала страшна тишина!

С Ева работим в една кантора и винаги сме се разбирали добре. Не можех да си представя по-подходящ обитател на предишната стая на леля от Ева, а и тя беше възхитена от идеята да се пренесе при мен. Беше в Стокхолм от две години. През тези две години беше сменила седем различни квартири. В момента тя обитаваше една стая на улица „Дьобелн“. В стаята имаше легло, маса и две огромни палми в дървени сандъци. Когато прозорецът бил отворен, листата на палмите шумолели и човек можел да си представи, че е на Средиземно море, казваше Ева.

— По-близо до Средиземно море аз едва ли ще стигна някога — добавяше след това моята приятелка.

Понякога нощем на възглавницата на Ева се появяваше някоя заблудена дървеница. Ева веднага я улавяше и я затваряше в специална кутийка, наречена „кутия за дървеници“, която държеше до леглото си. На сутринта тя редовно предаваше кутията за дървеници на хазяйката, която я беше уверила, че в жилището няма паразити. На хазяйката никак не й беше приятно да получава кутията за дървеници. Тя стисваше устни и правеше такава физиономия, сякаш подозираше, че Ева си има собствен развъдник за дървеници, а кутията е ферма, в която Ева отглежда особено породисти екземпляри.

— Двугодишните страдания ме направиха безжалостна към хазяйките — предупреди ме Ева.

— Звучи ми многообещаващо — отвърнах аз. — Едно обаче е сигурно — ти няма да минеш през прага ми преди да бъдеш основно обезпаразитена!

Тя пристигна още на следващата вечер. Изпълнена с очаквания и напълно обезпаразитена според собствените й уверения, тя изкатери моите пет етажа стълби, следвана от един хамалин, натоварен с всичките й земни притежания. Аз живея в стара, модернизирана оттук-оттам сграда, която няма асансьор. Откакто на шест години се преместих при леля си, все тичам нагоре-надолу по стълбите. Интересно би било някой статистик да изчисли колко пъти съм обиколила земята, препускайки по тези стълби.

— Затова си толкова вироглава и пъргава — казваше Ева.

Много весело беше първата вечер след нейното пренасяне. Отначало разгледахме помещенията. Бързо приключихме, защото двустайното жилище не е голямо. То е извънредно малко. Разположено е на последния етаж и е старомодно уютно, със скосени стени и прозоречни ниши. В едната стая има малък алков^[1]. Освен това си имаме кухня, вероятно най-малката кухня в цял Йостермалм.

Естествено, цялото жилище носеше отпечатъка на леля, доста мрачен и суховат отпечатък, но ние възнамерявахме да променим това колкото се може по-скоро.

Седнахме в една прозоречна ниша и взехме да кроим планове.

Родителите на Ева в Аамаал бяха убедени, че малката им дъщеричка ще загине от глад в големия град, ако не получава от време на време колет с храна от родния дом. Точно днес тя беше получила една такава пратка с домашна наденица, пържено пиле и сладкиш.

Седяхме си ние, хапвахме и чертаехме из въздуха плановете си с пилешки бутчета в ръка.

— Въздух и светлина трябва да има тук — заявих аз и Ева кимна в съгласие.

От отворения прозорец чухме стъпки долу по паважа. О, нищо не звучи така лятно както този звук! Само през лятото стъпките по стокхолмските улици са толкова бодри. Хладният вечерен ветрец ни галеше по челата, а момините сълзи във вазата на перваза излъчваха вълни от опияняващ аромат. Всичко беше толкова прекрасно.

— Тази нощ ще спя царски — размечта се Ева, — без шумолене на палми и кутията за дървеници.