Астрид Линдгрен
Кати в Италия (8)

Осма глава

На перона стояха двама рицари на печалния образ — Ян и Алберт. На оскъдното осветление те изглеждаха сивкаво бледи и някак белязани от съдбата.

— Изглеждат бодри и самодоволни като главни герои от модерен роман — споделих с Ева, обхваната от жалост.

— Докато ние, напротив, преливаме от живот, сякаш идваме направо от някое описание на ренесансовите нрави.

Ян вдигна предупредително поглед към прозореца на купето ни.

— Чуй, Кати — рече той, — надявам се да прекаляваш с мярка. И без това има достатъчно шведски момичета, които загубват всякакви задръжки, щом се озоват в чужбина.

— Така и ще направя — обещах аз. — Всичките ми задръжки веднага ще паднат.

В този миг влакът потегли от перона и дори Ян да е отправил други предупреждения към мен, аз не ги чух. Скоро той изчезна от полезрението ми. Останах известно време замислена на прозореца. Имах някакво усещане, че Ян е изчезнал не само от полезрението ми, но и изобщо от живота ми. Не исках да е така, но какво да правя? Не можех да се освободя от чувството, че оставям нещо зад себе си, че нещо е отминало невъзвратимо. За миг това ме изпълни със страх и тъга.

— Прости ми, Ян — шепнех аз тихо, притиснала лице към прозореца. Макар че понякога ми идваше до гуша от предупрежденията му, а оскъдният му интерес към моята личност ме обиждаше, все пак той винаги се държеше много мило с мен. Освен това с него бяхме заедно цели три години. Чувството, че ми се изплъзва, никак не беше приятно.

Ева обаче не ми остави време за размишления. Нали бяхме на път към слънчевата Италия! Радостта и въодушевлението на Ева можеха да се чуят през цялото време. Дълго след като бяхме се вмъкнали в леглата на нашия спален вагон, тя продължи да се киска, да бърбори, мърмори и вдига шум, та пътниците от съседното купе, които очевидно не бяха ренесансови хора, накрая потропаха по стената, за да я накарат да млъкне.

В Копенхаген грееше слънце, а уличните търговци продаваха теменужки и Ева каза, че чувства с цялото си тяло как се приближаваме към континента и как задръжките ни започват да падат… бедният Ян, само ако знаеше!

Вечеряхме при Лори, в „Драхманщубе“, където двама дребни среброкоси и много мили мъже ни пяха песни на Белман^[1], така че очите ни се навлажниха и ни обзе патриотично настроение и се запитахме не е ли било прибързано да напуснем нашето мило отечество, родило такива поети.

В бирарията имаше много хора. Недалеч от нас седеше развеселен господин в сив раиран костюм. Той пиеше бира „Аалборг“ и „Карлсберг“ и с напредването на вечерта ставаше все по-весел. Той действително имаше всички причини да се съгласи с цитата, издялан на една от живописните дървени греди: „Тук моето чело се изглади и никоя грижа вече не можеше да го набразди.“ Не, той наистина нямаше бръчки на челото. Беше като слънчев лъч с всичките си килограми. Тъкмо когато ние с Ева се заехме с нашето свинско печено, гарнирано с червено зеле, господинът се надигна и пристъпи към нашата маса.

— Густафсон — рече той и се поклони. — Дамите съвсем сами ли вечерят тук?

— Не, играем на дама с нашия брат — отвърнах хладно аз, защото, колкото и патриотично да бяхме настроени, нашият патриотизъм не включваше всеки заблуден швед в чужбина.

Хапливата ми ирония не направи абсолютно никакво впечатление на господин Густафсон. Той остана прав до масата ни и лицето му засия.

— Толкова е приятно да чуеш шведска реч, когато си в чужбина — провикна се той. — Човек може да изпита истински копнеж по Родината.

Само дълго изгнание в чужбина можеше да обясни един толкова изпепеляващ копнеж, затова Ева попита съчувствено:

— Отдавна ли сте напуснали Швеция?

— Рано тази сутрин — отвърна господин Густафсон и обясни: — Пътувам с една група за Италия.

Ева изсумтя. Нашата група тръгваше на следващия ден от Копенхаген и ние още не бяхме виждали бъдещите си спътници. Но доста измъчихме въображението си, гадаейки какви ли ще бъдат те. Ева е оптимистка и беше твърдо убедена, че повечето от тях ще бъдат млади, представителни, широкоплещести мъже, които ще ни закрилят в зловещия мрак на катакомбите и ще бленуват с нас под луната на Венеция. Видях съвсем ясно как при съобщението на господин Густафсон я налегнаха съмнения. Ами ако той беше член на нашата група! Ако нямаше млади широкоплещести мъже, а само такива като господин Густафсон! Наистина форумът^[2] пак щеше да си бъде форум, но Ева в никакъв случай не искаше да гледа как господин Густафсон се обляга на мраморните колони, това личеше ясно. Тя по никакъв начин не окуражи добрите намерения на господин Густафсон и той накрая се оттегли помръкнал на своята маса. Имахме чувството, че сме му развалили вечерта.

— О, толкова много групи пътуват по това време, не мисли, че всички дебели търбуси на света ще се окажат тъкмо в нашата — успокои ме Ева, когато той вече не можеше да ни чуе.

Малко по-късно излязохме в хладната есенна тъмнина. Беше една от последните вечери, в които бе отворен Тиволи^[3] и ние решихме да отидем там. Ева поиска първо да направим един набег до Ню Хейвън, но аз заявих, че желая да бъда ограбена не другаде, а именно в Неапол, и като размисли Ева се съгласи с мен. Жалко щеше да бъде италианското ни пътуване да свърши в Ню Хейвън още преди да е започнало.

Ева беше за пръв път в Копенхаген и очакваше от мен да знам пътя до Тиволи. Истината е, че чувството ми за ориентация не е много добре развито, но тогава не ме беше грижа за това. Хванах Ева под ръка и я поведох в посоката, където според спомените ми трябваше да е Тиволи. Няколко пъти попитах за пътя, но тъй като притежавам баснословен талант да попадам на местните идиоти, не можах да избегна злата съдба. Озовахме се в една тясна, тъмна уличка, по която нямаше жива душа и която аз виждах за пръв път през живота си.

— Това ли е прочутият копенхагенски Тиволи, за който съм слушала да се говори толкова много? — изуми се Ева. — Веселби, песни и танци…

И наистина! От една къща наблизо долитаха много жизнерадостни звуци. Вратата на тази кръчма беше отворена. Надникнахме предпазливо вътре. Беше съвсем пълно и хората изглеждаха извънредно радостни. Това бяха главно солидни жени и енергични възрастни мъже, които се въртяха на миниатюрния дансинг, но вътре имаше и младежи и беше много весело и много мило.

— Не е кой знае колко елегантна публика — казах аз на Ева, — но те наистина се забавляват. Хайде да влезем. Когато е в чужбина, човек трябва да се смеси с народа, така усеща местната атмосфера.

И ние бързо влязохме, за да усетим атмосферата. Очевидно в този примитивен малък нощен клуб не се плащаше вход. Ние просто влязохме и седнахме на една маса. Вътре стана забележително тихо. Всички ни гледаха опулени. Но ние не се притеснихме ни най-малко.

— Може би сме прекалено елегантно облечени за това заведение — предположи Ева и поглади доволно копринената си рокля. — Но те скоро ще свикнат.

На всички други маси се пиеше кафе, а ние винаги се съобразяваме с обичаите, където и да се озовем.

— Келнер! — провикнах се аз към един от келнерите. — Две кафета моля, бъдете така добър.

Да, той бе така добър, макар че в началото се поколеба.

Продължиха да танцуват. Ние с Ева седнахме така, че веднага да можем да станем, ако ни поканят.

Но не ни поканиха. Никой не се приближи към нас.

— Не смеят — заяви Ева. — Трябва да им покажем, че нямаме лоши намерения и харесваме народните танци.

Защото ние очевидно бяхме попаднали в един от онези културни клубове, където се танцуват полка и старомодни валсове, а не самба и румба, които повече щяха да ни допаднат. Но, както казах, ние се съобразяваме с местните нрави и обичаи. В момента свиреха игрива полка и аз поканих Ева на танц. Впуснахме се в полката с ентусиазъм, прекосихме помещението устремно и всички се отдръпнаха сепнати встрани. Окуражени, ние ускорихме темпото — нека видят датчаните, че ние, шведите, умеем да танцуваме полка. Пеехме и тананикахме, а от време на време Ева надаваше едно пронизително „Хей!“.

— Не е нужно да викаш повече — казах запъхтяна на Ева, след като обиколихме дансинга осем пъти. — Ако все още не са забелязали, че уважаваме традициите, да се сърдят на себе си.

Отпуснахме се изтощени на масата и зачакахме какво ще се случи. Да не повярваш колко мудни могат да бъдат датчаните — те изобщо не оцениха нашето уважение към традициите. Отново никой не ни покани на танц. Огорчени, ние тъкмо мислехме да се оттеглим, когато те се приготвиха да пеят.

— Харесвам хоровото пеене — заяви Ева. — Песните обединяват хората, би било странно, ако по този начин не се сближим с нашия братски народ.

Всички присъстващи имаха малки тетрадки с текстове, написани на машина. Внезапно те станаха и запяха. Всички освен една възрастна дама, която си остана на мястото. Бедничката, сигурно беше изморена. Ние с Ева също се надигнахме. Нямахме тетрадка, затова надничахме през рамото на един мил възрастен господин. Той направи движение, което издаваше, че го притесняваме, хвърли ни кос поглед, както пееше, и се отмести встрани, доколкото можеше. Но това не го спаси. Ние с Ева го следвахме безпощадно и надничахме упорито в тетрадката му — нали искахме да се сближим с братския народ.

Те пееха една много позната мелодия: тра-ла-ла, тра-ла-ла… но датският текст, разбира се, беше съвсем различен от шведския.

— Баба днес става на седемдесет години — пеехме ние с Ева с всички сили: — тра-ла-ла, тра-ла-ла…

Ева има кристално ясен сопранов глас, а моят алт също не е лош. Сега имахме превъзходна възможност да покажем уменията си. Нашето „тра-ла-ла“ привлече вниманието на всички. А песента беше дълга, цели четиринадесет строфи, така че можахме да се представим в най-добрата си светлина. Всяка строфа започваше с едни и същи думи: „Днес баба става на седемдесет години.“ Беше много смешно и аз вече си мислех, че този текст трябва да се въведе и в Швеция.

Но когато започнахме четиринадесетата строфа и ние с Ева за последен път подхванахме енергично „Днес баба става на седемдесет години“, случайно хвърлих поглед към възрастната дама, която беше останала на мястото си. Тя се усмихваше блажено и кимаше в такт с глава. Пред нея на масата стояха няколко торти, гарнирани с бита сметана. И на една от тях с ослепително бели букви пишеше: „70 години“.

В същия миг внезапно ме ослепи безпощадната истина: тази дама беше бабата, която днес ставаше на седемдесет години и това тук беше частно тържество. Останах без глас. Последното „тра-ла-ла“ заседна с гъргорене в гърлото ми. Ева обаче продължаваше да реве безгрижно с всички сили така, че стените кънтяха.

— Пей с мен! — изсъска ми тя.

Аз обаче я задърпах за копринената рокля.

— Ева, имаме само няколко секунди — прошепнах й аз. — Трябва да се спасяваме, докато не е станало късно!

Това и направихме. Втурнахме се към вратата и побягнахме на сигурно място, преди да са отзвучали последните тонове на песента за баба. Ева настояваше за обяснение. След като го получи, тя се облегна на една стена и се разсмя с такава сила, че къщата се разклати. Натиках я в едно такси и се спасихме в хотела.

— Бихте ли изпратили утре сутринта да ни събудят в седем и половина — каза Ева на портиера с възможно най-сериозен вид. Но в следващата секунда отново избухна в див смях и изплаши до смърт горкия човек.

— Ах, това е само защото днес баба става на седемдесет години — обясни Ева и тръгна към асансьора, потискайки с мъчителни усилия смеха си.