Астрид Линдгрен
Кати в Италия (16)

Шестнадесета глава

— Бира, уве, панини! Бира, уве, панини!

Протяжните викове на търговците се обединяваха в шумен хор, когато влакът спираше на някоя гара. Но те не продаваха само бира, грозде и сандвичи. Човек можеше да получи също вино, големи бутилки кианти в плетени кошнички, ликьори, „чоколата“ и „сигарете“ и малки възглавнички, в случай, че беше уморен и му се спеше. Италианецът очевидно се учи да продава още от люлката. Туристът лесно може да остане с впечатлението, че целият италиански народ се е наредил пред него с евтини верижки, корали, кутии от черупка на костенурка, пощенски картички, копринени кърпи и бира, „уве“ и „панини“ в ръцете и иска да продава.

Двете с Ева купихме с готовност бира, „уве“ и „панини“ и тъкмо приключихме с търговията, когато влакът потегли. Дъвчейки замислено своите хлебчета, ние съзерцавахме хълмистия пейзаж, където бели волове пристъпваха кротко пред плуговете под сребристосиви маслинени дървета и като в библейски картини пасяха големи овчи стада. Малки бели селца спяха, облени в слънчева светлина. В далечината синееха Апенините.

Пътувахме към Рим. Към Рим, закъдето водят всички пътища.

Но не трябваше ли всъщност да се приближаваме към града по някое от белите шосета с тояжки на поклонници в ръка?

Не, защото, тъй да се каже, и всички влакове водят към Рим. Всички ние, поклонници от Стокхолм и Аскерзунд, и Вернамо, потеглили към Вечния град, седяхме в своите резервирани купета и се протягахме върху бели възглавници. Някак странно удобно поклонническо пътуване.

Но във влака имаше и вагони трета класа! Човек не знае какво е пренаселеност, докато не види препълнен вагон трета класа в Италия. Когато казвам препълнен, наистина имам предвид препълнен вагон. С други думи: в него няма само толкова хора, колкото са седалките. Не. Но ако кажа, че на всяко място, предназначено за един човек, седят по двама и коридорите са така претъпкани, че стените се издуват навън и че онези, които не са намерили място вътре, висят от влака, заловени за дръжките на вратите, то ще се получи приблизителна представа за това, как изглежда един препълнен третокласен вагон в Италия. В Швеция това би завършило зле, дори и през Седмицата на учтивостта. Хората биха се настъпвали злобно по кокошите тръни и биха се заплашвали взаимно. Италианецът обаче наистина е гъвкав и приспособим.

И така, пътувахме към Рим. С по един сандвич със салам във всяка ръка. В разгара на закуската старши учителят Малмин надникна в купето ни и попита дали би могъл да поседне при нас. Позволихме му. Дори се опитахме да му предложим сандвич, но той отказа с потреперване. Беше изтупан, резервиран господин, не от типа, който дъвче сандвичи на публични места. Но явно все пак му доставяше някакво удоволствие да гледа как Ева гризе жизнерадостно своето хлебче.

Господин Малмин беше ерген и философ: едното очевидно беше следствие на другото. Беше съзрял в сянката на Шопенхауер и знаеше теоретически всичко за жените. Още в началото на познанството ни той ни обърна внимание, че в действителност всички големи философи били настроени негативно към нашия пол и очевидно са можели да се лишат от всичко, което се нарича жена.

— О, ние също бихме могли спокойно да се лишим от старите философи, така че сме квит — заяви Ева.

Струва ми се, че господин Малмин възприемаше Ева направо като предизвикателство към Шопенхауер. Изглеждаше обезпокоен, това ставаше ясно с всеки следващ ден. А където звучеше звънкият смях на Ева, със сигурност можеше да бъде открит и господин Малмин. Външно той запазваше чудовищното си превъзходство, но понякога човек можеше да го изненада как разглежда Ева с погледа на гладно дете. Ева не забелязваше нищо, поне така се държеше. Смееше се все тъй безгрижно и продължаваше да се отнася със старши учителя без никакъв респект, както от самото начало. Сега тя отново си седеше преспокойно, размахваше сандвича и дори попита Малмин не му ли е хрумвало да направи предложение на Фрида Стрьомберг.

— За Бога, не — отвърна Малмин сепнато.

— Много глупаво — укори го Ева. — Фрида е златен човек. И освен това умее да готви! Убедена съм, че Шопенхауер няма да има нищо против. Но вероятно ще бъде по-трудно да се убеди Фрида.

Господин Малмин стана и излезе. Не искаше да слуша повече за Фрида Стрьомберг. Но Ева явно беше посяла някакво семенце в душата му, макар и не точно такова, каквото й се искаше. Малко по-късно, когато седях сама в коридора и гледах Апенините, господин Малмин се приближи и започна да говори за Ева. Той се изразяваше много смътно и неясно, но очевидно искаше да знае дали Ева вече е обвързана с някого.

— Не повече от обикновено — отвърнах аз съвсем искрено.

— Не повече от обикновено ли… какво означава това? — попита озадачен господин Малмин.

— Ами… — проточих аз, — има пет, шест в резерва, а за един или двама е малко сгодена. Но не мога да твърдя, че е обвързана.

Господин Малмин се втренчи ужасен в Апенините. Толкова го съжалявах! Не биваше да го натъжавам. Исках само деликатно да му обясня Евиния принцип: „Един мъж не е достатъчен.“

— Само не губете кураж — казах му аз утешително и го потупах по рамото, — бихте могли да се кандидатирате.

Тогава обаче господин Малмин заяви, че аз изобщо не съм го разбрала. Той попитал само от любопитство, това било единствената причина.

Да, да, господин Малмин питаше толкова често и толкова много, и толкова дълго от чисто любопитство, че човек трябваше да е готов за всичко. Но този път несъмнено не беше само любопитство. Самата аз бях сполетяна от нещастна любов и познавах симптомите. Реших да дръпна една назидателна реч на Ева и да я помоля в бъдеще да борави по-внимателно със своите трапчинки.

— Господин Малмин е толкова мил и великолепен, да, това може да се каже със сигурност — казах й аз. — Той не заслужава да го използваш като волейболна топка.

— О, и това ми било топка! — засмя се Ева.

— Само не се дръж така високомерно — предупредих я аз.

— Но какво толкова съм направила? — ококори очи ядосано Ева. — Би ли могла да твърдиш, че съм окуражавала Малмин?

Не, не можех да твърдя такова нещо, ако трябва да бъдем честни. Тя не беше направила нищо повече от онова, което правеше винаги — да живее весело и шумно. Опитах се да й обясня, че един толкова сериозен и сдържан човек като Малмин се превръща в безпомощна жертва, когато срещне толкова жизнерадостно същество като Ева и… да, с две думи, тя би могла да бъде малко по-предпазлива, завърших аз благоразумно, макар че всъщност не знаех как би могла да изглежда на практика тази предпазливост.

— Човек вече не може и да се весели — ядоса се Ева. — Е, добре. Следващия път, когато Малмин се засмее близо до мен, аз ще кажа: „Не, господин Малмин, нека по-добре поговорим за смъртта.“

Резултатът от моята назидателна реч беше, че когато господин Малмин отново се отби в нашето купе, Ева застина в своя ъгъл сериозна като за погребение, скри трапчинките си, като стисна уста и така всмука страните си, че да убие всяка надежда у него.

Господин Малмин я погледна боязливо и попита да не би да не се чувства добре.

— О, не, чувствам се добре — отвърна Ева. — Мисля си за смъртта и се чувствам много добре.

Господин Малмин поклати глава и си тръгна.

— Смяташ ли, че имаше полза? — попита с надежда Ева.

— Не се дръж като глупачка — срязах я аз. — Не е необходимо да се правиш, че не разбираш какво имам предвид.

Припомних й, че Малмин не е единствената жертва на нейните трапчинки. Имаше във Флоренция един беден червенобузест хотелски портиер, който вероятно сега проливаше сълзи за нея.

— Ах, това е нещо съвсем различно — каза Ева. — Всички портиери ме харесват.

Напълно права беше. Тайнствената притегателна сила, която упражняваше Ева върху хотелските портиери, можеше да даде материал за докторска дисертация на някой изследовател на свръхестествените явления. Щом я съзре, всеки портиер моментално захвърля багажите, блъсва настрана махараджата на Мизорам или друг някой незначителен гост, когото обслужва в момента, и се втурва с поклони към Ева, за да й връчи ключа за кралския апартамент. Мен изобщо не ме забелязва. Стоя си аз там с моята усмивка, все по-смирена с всяка следваща минута. Смотолевям унило някой въпрос, например дали има поща за мен, и тогава той ми хвърля презрителен поглед и казва, че такава няма.

Камериерките обаче ме обичат и аз също обичам камериерките. Особено в Италия. Ние се усмихваме и си кимаме и аз говоря някаква смес от всички известни езици. Те разбират без проблем какво имам предвид — че за мен Италия е най-хубавата страна на земята, че италианците са много мили, талантливи и работливи, че днес времето е хубаво и утре пак ще бъде хубаво и че искам роклята ми да бъде изгладена „субито“, т.е. веднага.

„Субито!“, повтарят те с блеснали от любезност очи. „Субито“, казват и кимат в съгласие. Да, роклята трябва непременно да бъда изгладена веднага. „Субито!“

Сетне те изчезват с роклята и три часа по-късно аз, само по копринени гащички, съм готова да се покатеря върху венецианския кристален полилей, за да успокоя разтрепераните си нерви. След пет минути трябва да съм в ресторанта и макар че розовите копринени гащички могат да бъдат много приятна гледка, те все пак не са се наложили като вечерно облекло, поне не в най-добрите ресторанти.

Но аз обичам камериерките. Макар че нямаме предвид едно и също, когато казваме „субито“.

Ева продължаваше да мисли за смъртта в ъгъла си, аз пък се наместих удобно в своя ъгъл и се замислих за Ленарт.

Нашата последна вечер във Флоренция ме убеди окончателно — нямаше спасение за мен. Бях обречена да обичам Ленарт Зундман завинаги. А сега на всичкото отгоре бях започнала да храня надежда. Беше жалка мъничка надежда, но много упорита, не искаше да умира. Хранех я с разни дребни, но многозначителни подробности, поне си въобразявах, че са многозначителни.

Очите на Ленарт излъчваха такава нежност, когато ме откри във фоайето във Флоренция, това беше първото. Той ме разходи с колата си онази нощ, това беше второто. С часове обикаляхме тъмните тоскански улички и аз му наговорих толкова глупости за себе си, а той ме слушаше — о, колко прелестно слушаше той! Нима щеше да обиколи цяла Тоскана през нощта, ако не изпитваше никакви чувства към мен? И освен това беше обещал да ни потърси в хотела в Рим, това беше третото. Нас, не мен, това беше червейчето на съмнението. Не беше съвсем сигурно, че идва тъкмо заради мен. Той всъщност не беше казал нищо, което да е свързано именно с мен. Единственото, което каза, бе, че Ева е прелестна и забавна. Ах, сладка, весела Ева, не ми отнемай моето единствено агънце, ти, която имаш цяло стадо овце!

След няколко минути трябваше да пристигнем. Сърцето ми биеше гръмко в очакване. В очакване на Рим и възможността да видя отново Ленарт и с надежда, че навярно въпреки всичко той ще дойде заради мен.

— Всъщност това е несправедливо — каза внезапно Ева. — Само защото си влюбена ти си прекарваш в Италия много по-добре от мен. Когато аз видя хубав изглед, казвам, че това е хубав изглед. Ти обаче, понеже си влюбена, скачаш и се разсипваш от възхищение. Нима трябва да плащам за всичко това също толкова, колкото и ти.

— Защо не опиташ да се влюбиш малко в господин Малмин? — предложих аз. — За да получиш нещо срещу парите си. В разхубавяващия пламък на твоята любов Колизеят^[1] и термите на Каракала^[2] ще се превърнат във фантастични преживявания.

Ева обаче заяви, че не била толкова бедна, та да се влюбва в господин Малмин само заради някаква печалба.

— Тихо, Ева — прекъснах я аз и сложих ръка на рамото й. — Погледни тези грозни, порутени сгради. Знаеш ли какво е това? Това е началото на Рим, знаеш ли, на Вечния град… о, Ева!

— Ами, да, Вечния град — каза весело Ева. — Тези къщи изглеждат така, сякаш не са ремонтирани от времето на Ромул и Рем.