Астрид Линдгрен
Кати в Италия (18)

Осемнадесета глава

Но защо Ленарт не се обаждаше? Нали беше обещал. Той каза, че ще се обади веднага щом пристигне. През първия ден в Рим бях толкова щастлива, толкова убедена, че телефонът всеки миг ще звънне и като вдигна слушалката, ще чуя топлия тъмен глас на Ленарт. Но телефонът не иззвъня нито веднъж. Впрочем иззвъня, но беше господин Густафсон, който попита дали искаме да отидем с него и жена му на пазара за стари вещи, а после господин Малмин ни предупреди, че долу в катакомбите е хладно и затова е добре да си вземем връхни дрехи. Накрая получих истински страх от телефона, не само когато мълчеше, но и когато звънеше. Нима нямаше да се обади? Може би вместо това щеше да ми пише… едно набързо надраскано писмо, че „ще се срещнем тази вечер в Улпия“. Непрекъснато тормозех портиера с въпроса, дали има писмо за мен.

О, да, имаше писмо. От Ян. Той ми пишеше много мило, че му се иска да се надява, че някой друг сега ме прави по-щастлива, отколкото е успял той, и че въпреки всичко бих могла да си спомням с малко топлина за времето, когато сме били заедно. Да не страдам от угризения на съвестта заради него, така пишеше той, „все някога ще дойде нова пролет“. Вероятно щеше да стане така и вероятно аз понякога щях да си спомням с топлина за Ян. И все пак усещах съвсем ясно, че нищо не е така мъртво, както една любов, която току-що си погребал.

А времето летеше толкова бързо и Ленарт не се обаждаше. С натежало сърце обикалях града и усърдно разглеждах църквата „Свети Петър“ и термите на Каракала, християнския Рим и античния Рим. Разходих се по „Виа Венето“, където можеха да се видях елегантните римлянки, седнали да пият чай, смесих се с народа горе на Пинчо, правех всичко, което може да се изисква от един турист в Рим. Но не преживях Вечния град с цялото си сърце, както би трябвало. Защото мислех за Ленарт и в църквата „Свети Петър“, и на форума, и в Колизея, мислех за него на Пинчо и на „Виа Венето“, и в тъмните дълбини на катакомбите. Особено в тъмните дълбини на катакомбите.

„Катакомбе ди Сан Себастиано“, „Бевете Кока-кола“ „Катакомби на Свети Себастиан“, „Пийте Кока-кола“, обявяваха два плаката на входа на катакомбите. Човек се сепваше и си представяше свети Себастиан и другите мъченици, които седят долу в мрака и гуляят безгрижно с бутилки кока-кола в ръце. Тази реклама на кока-кола, сложена навсякъде без каквото и да било уважение, наистина можеше да ти скъса нервите. Ева поклати глава:

— Обзалагам се, че когато умра и се изправя пред небесните двери, там ще ме чака плакат: „Вход към небесната обител. Пийте кока-кола!“ Аз обаче ще кажа като Кристиан X^[1]: „Дайте ми една бира «Туборг»!“

Сетне ние слязохме в катакомбите и господин Малмин ни светеше с восъчна свещ по дългите тесни проходи, където тъмнината тежеше като камък в гърдите. А аз си мислех: ако бях мъченик, бих предпочела да ме разкъсат лъвовете, вместо да бъда затворена тук, в долния свят, без въздух, слънце и светлина.

По-късно господин Малмин ни взе със себе си в един малък ресторант близо до Виа Апиа; пихме студено бяло вино и бяхме много щастливи, че не сме мъченици.

И през цялото това време аз мислех за Ленарт. Седях в ресторанта и си представях как точно в този миг проклетият телефон звъни в хотелската стая, звъни, та се къса. От такива мисли човек получава бръчки по челото. А те не ме оставяха. Докато слушах разсеяно бъбренето на Малмин и Ева, те, малките безплътни елфи на мислите, работеха в мозъка ми и нареждаха все едно и също: „Той каза, че ще се обади.“ Кой знае, може би е звънял, след като излязохме. Може би е направил единичен малък опит да спази обещанието си и после е оставил нещата както са си. Мъжете впрочем често правят така. Казват между другото: „Трябва пак да се видим!“ и наистина мислят така в този миг, но след час вече са забравили. Моята жалка малка надежда беше като пламък на свещ, който трептеше едва-едва и скоро щеше да угасне. Това беше последният ни ден в Рим. Може би беше най-добре да погреба своите надежди и върху гроба им да напиша: „Тук почива единствената голяма любов на Кати!“

Последният ни обяд в Рим беше с цялата група в хотела, където бяхме отседнали. Настроението беше ведро и спокойно и след неколкоседмично всекидневно общуване най-сетне бяхме стигнали дотам да пием брудершафт.

— Казвам се Виктор — заяви господин Малмин, — но приятелите ми ме наричат Вике.

Ева обаче настояваше да го нарича Виктор.

— Вике! — опита тя. — Нещо не ми се нрави. Рядко съм виждала човек, който е толкова много Виктор и толкова малко Вике. Виктор звучи толкова реално.

След това цялата компания се отправи към фонтана ди Треви^[2], за да хвърлим монети във водата. Иначе нямаше гаранция, че ще видим отново Вечния град. Аз също хвърлих една монета. Но, честно казано, все едно ми беше дали ще се върна тук, или не. Рим за мене беше градът на изгубените надежди.

И щеше да става все повече.

Виктор, нашият нов брат, искаше да види Рим през нощта и ни предложи да го придружим. Естествено, той всъщност се обърна към Ева, но явно не знаеше как да ме елиминира. Казах „да“, без много да му мисля. Но Ева не каза „да“. Уморена била, имала главоболие и искала да си легне. Виктор изглеждаше разсипан, когато чу това. Перспективата да види нощния живот на Рим само в моя компания в никакъв случай не го доведе до екстаз, това си личеше. Бързо го уверих, че при тези обстоятелства аз естествено не мога да оставя Ева сама. Но Ева заяви много категорично, че не й е необходима друга компания освен нейното главоболие. Тя настоя ние с Виктор да излезем сами и заръча:

— И добре се повеселете!

И за да не ме обиди, Виктор ме увери, че ще му бъде много приятно да се поразходим сами. Хвърлих обиден поглед към Ева, която така безпардонно се бе отрекла от мен. А после ние с Виктор тръгнахме да се веселим.

Изпихме всеки по чаша „Аква ди Треви“ и послушахме един певец с мощна гръд да пее „Санта Лучия“, едно от най-ефективните средства, което са измислили италианците, за да измъчват чужденците. След като я чуе петнадесет-двадесет пъти, човек си казва, че не е лоша, оттам нататък обаче става все по-зле и когато чуеш за стотен път мургави младежи да се разтапят от „Санта Лучия“, си пожелаваш да си зло куче, на което е позволено да хапе.

Виктор беше необичайно словоохотлив тази вечер. Разказа ми за тъжното си и самотно детство и се държа наистина много човешки. Е, може би не се получи точно това, което човек си представя под „Рим през нощта“, но аз слушах с интерес и той се задълбочи надълго и нашироко в темата.

По едно време решихме да влезем в някой ресторант. Избрахме „Улпия“, там, казваха, било много приятно.

Да, в „Улпия“ било много приятно! Още виждам всичко пред себе си. Стълбата към тъмния подземен ресторант. Как слизам надолу. Виктор Малмин след мен. Музика. Хора по масите там, долу. И после една руса глава съвсем отзад в един ъгъл и един смях, който познавах: смехът на Ева, Ева — но не само тя! Срещу нея седеше Ленарт и също се смееше с ослепителнобели зъби на шоколадовото лице.

Мили Боже, помогни ми да се измъкна оттук, преди да са ме забелязали!

Обърнах се и сграбчих отчаяно Виктор за сакото.

— Трябва… трябва да си вървим — заекнах аз.

— Да си вървим ли? — изненада се Виктор. — Но защо?

Но тогава и той съзря двамата в ъгъла.

— Ах, това значи било главоболието — рече той горчиво и ние излязохме на улицата.

Не му казах нищо. Бях толкова бездънно нещастна, че не можех да говоря. Трудно беше да се каже от какво ме болеше повече: от предателството на Ева или от убеждението, че Ленарт е загубен за мен. В любовта и войната всичко е позволено, това е известно… обаче Ева… о, мисълта за това беше непоносима. Как съм могла впрочем да предположа дори за миг, че Ленарт би могъл да ме забележи, когато Ева е наблизо. Ева с нейните трапчинки, с нейното чувство за хумор и с нейния блясък.

Стоях си там на улицата и се чувствах съвсем сама на света. Самотна, отхвърлена и ненужна, със солените сълзи на горчивината в очите. До мен стоеше Виктор Малмин и си подсвиркваше „Санта Лучия“, за да прикрие объркването си. Кой знае, може би той беше също така самотен и отчаян като мен? Стояхме си там ние, двамата отблъснати, а долу в подземието пък си седяха Ева и Ленарт, толкова весели и самоуверени. А също и уверени един в друг.

— Виктор — казах аз и се вкопчих като удавник в ръката му, — сега ще отидем да танцуваме някъде, където и да е.

Взехме такси и се отправихме към Пинчо. И танцувахме. На един дансинг под откритото звездно небе, заобиколен от високи дървета с огромни корони. Никога преди това под звездите не бе танцувала по-мрачна двойка. Не говорехме. Само се държахме здраво един за друг и танцувахме. През почивките обаче сядахме на масата и тогава Виктор заговори, доста едносрично и без следа от предишното превъзходство.

— Да, човек е самотен — каза той. — Много самотен. Мисля си, че може би Ева… но естествено разликата във възрастта е твърде голяма. Пък и за нея има толкова много други. Този тъмен субект, с който беше в ресторанта, кой…

— Извинявай, но той изобщо не е тъмен субект — възразих аз бурно, защото не можех да понеса лоша дума за Ленарт. — Той е толкова… ох, всъщност няма значение какъв е той…

Виктор ме погледна замислено и замълча. После отново танцувахме.

Беше доста късно, когато тръгнахме да си вървим, файтонът ни трополеше по нощните улици, толкова пусти сега, след като веселият шум на деня беше утихнал. Копитата трополяха по паважа и отекваха надалеч. Облегнах изморената си глава на рамото на Виктор. То изглеждаше солидно и благонадеждно като самия Виктор.

— Не тъгувай, Кати — каза той на сбогуване пред моята врата. — Времето лекува болките. Поне някои.

Ева спеше, когато влязох.

Усмихваше се в съня си.