Астрид Линдгрен
Кати в Италия (1)

Първа глава

— Страхотно! — зарадва се Ян. — Тогава можем да се оженим веднага.

— Така ли мислиш? — наклоних аз глава замислено. Току-що бях му разказала как леля ме изостави, за да се омъжи за свой стар обожател в Чикаго. Леля ми, с която споделях двустайното жилище на петия етаж на улица „Капитен“.

Ето че ненадейно се бях превърнала в единствен собственик на малкото жилище. Нещо повече: изведнъж бях станала добра партия за женитба. По-добре две стаи и кухня с Кати на улица „Капитен“, отколкото малка, отвратително мебелирана единична стая при някаква зла вдовица на Кунгсхолм. Тъкмо с такава особа трябваше да се примирява досега Ян, а това не беше най-доброто за млад, многообещаващ архитект. Нищо чудно, че идеята да се премести при мен му се виждаше страхотна. Той говори дълго и настойчиво за това, колко страхотно щеше да бъде. Но през цялото време аз имах чувството, че страхотното е двустайното жилище, а не аз.

Накрая попитах Ян дали знае историята за селянина, който изпратил във вестник следната обява за запознанство: „Млад фермер търси с цел евентуален брак дама, която притежава трактор. Към писмото приложете снимка… на трактора.“

— Какво искаш да кажеш? — засегна се Ян.

— Искам да кажа, че ти някак ми напомняш за този селянин.

Ян изобщо не ме разбра.

— Не говори глупости, ами си обличай палтото, за да поръчаме веднага да обявят годежа ни в църквата — нареди ми той.

Аз обаче отвърнах кисело:

— О, не, скъпи Ян, не смея да се омъжа за теб. Един хубав ден ти ще срещнеш някоя, която има три стаи и кухня и тогава ще съм само пречка на пътя ти!

Ах, как се разгневи Ян! Той заяви, че след като съм толкова глупава да отхвърля любовта на един честен мъж, сама ще съм си виновна, ако остана стара мома. Той повече нямало да ми досажда.

Така и направи. Цели два дни. През тези два дни аз размислих основно. „Стара мома“, беше казал той. Започнах да свиквам предпазливо с тази мисъл. Можех да си взема един малък мопс^[1] и няколко канарчета и спокойно щях да мина без Ян. Да, колкото повече размишлявах, толкова повече бях склонна да предпочета мопса.

Бях на двадесет и две години и „ходех“ с Ян от деветнадесетгодишна. Толкова лесно щеше да бъде просто да се оженим. Аз обаче не исках да се впускам в нещо, за което не бях убедена, че е най-правилното. Но откъде можех да знам кое е най-правилното? Нямаше ли да е по-добре хората да имат бракотърсач и с него да проучват всички свои кандидати? (Моите всъщност не са повече от един, но все пак!) И когато бракотърсачът внезапно подскочи над нечия глава, веднага ще става ясно: това е той! Кой знае, навярно някъде по широкия свят имаше човек, който беше напълно различен от Ян и само чака моят бракотърсач да го посочи като единствения и истинския. А аз понякога се съмнявах, че Ян е единственият и истинският. Ева пък твърди, че мъжете съществуват, за да ни облагородяват, и от тази гледна точка, Ян беше истинска находка. Ян действително се беше заел да ме облагороди, или по-скоро — да ме промени. Той все се опитваше да ме направи по-различна от това, което бях. Не биваше да съм прекалено весела, защото тогава според Ян изглеждах глупаво, не ми отиваше да бъда и твърде сериозна, защото зад едно малко, кръгло момичешко чело не бивало да има твърде много „мисли и афоризми“, така твърдеше той. Все пак трябваше да имам някои най-общи интереси, за да може да говори с мен за своите проблеми. И най-вече, за да говори с мен за работа. За своята работа, естествено, не за моята! Когато се опитвах да му разкажа за моето интересно съществуване като стенографка в адвокатска кантора, той ставаше видимо разсеян и всичко свършваше с това, че аз казвах с въздишка:

— Е, добре, тогава нека по-добре говорим за чертежи. Та как си представяше северната страна на основното училище в Питаакра?

Ето за такива неща си мислих през тези два дни, в които Ян престана да ми досажда. Но имаше и още нещо. Както вече казах, бях на двадесет и две години и доскоро с мен се разпореждаше моята леля. Никога не бях опитвала да бъда самостоятелна. Животът беше пълен с практически подробности, които аз не владеех. Трябваше да се попълва данъчна декларация, да се прибират дрехите в калъфи против молци, да се познава дали месото е жилаво, или не, трябваше да се следи кога е падежът на осигуровката ми „Живот“ и да се разпределят парите за домакинството за целия месец. Всичко това леля вършеше вместо мен. Не бях в състояние да се справя сама с живота. Тепърва трябваше да се уча. Не можех да прескоча от ръцете на леля право в ръцете на Ян, защото най-сетне имах възможност да си стъпя на краката.

Опитах се да обясня тактично това на Ян, когато се срещнахме.

— С други думи, аз вече не те интересувам — рече той безкрайно обиден.

Не, не исках да кажа това. От време на време си въобразявах, че съм влюбена в него или поне вярвах, че той е единственият и истинският. Но исках да бъда сигурна. Нуждаех се от известно време.

— Дай ми една година време — предложих му аз.

— Прави каквото искаш — отвърна кисело той, — но да знаеш, че за една година могат да се случат много неща.

Предполагам, че това трябваше да бъде заплаха, но в моите уши то прозвуча като обещание.

След като Ян си тръгна, застанах до отворения прозорец и се загледах замислено в самотните звезди, които блестяха по лятното небе зад покривите на улица „Капитен“.

— За една година могат да се случат много неща — казах си, изпълнена с очакване.

После позвъних на Ева.

— Искаш ли да се преместиш при мен за една година? — попитах я.

— Какво каза?

Повторих предложението. В слушалката стана съвсем тихо.

— Там ли си? — попитах нетърпеливо. — Защо не отговаряш.

— Защото вече си събирам багажа — рече Ева.