Астрид Линдгрен
Кати в Италия (4)

Четвърта глава

Кой е казал, че в кантората трябва да бъде скучно? В нашата кантора се забавляваме здравата, дори понякога става опасно за живота. Колежката ни Барбро веднъж така се смя, че падна от стола си зад пишещата машина и си счупи реброто.

Когато ние с Ева, Барбро и Агнета се смеем с пълна сила, от стаята си пристига Кукумявката и се втренчва в нас. Кукумявката е госпожица Фредериксон, касиерката. За нея не е никакъв проблем да бъде сериозна. Струва ми се, че така се е родила — със сериозни възгледи за живота и с две дълбоки бръчки на челото.

Ние с Агнета, Барбро и Ева сме се родили повесели и оптимистични. Вероятно тъкмо това има предвид Кукумявката, когато казва, че никога досега не е срещала четири толкова кискащи се момичета. Бръчките по челото й винаги стават по-дълбоки, докато преминава през тъмницата, където са нашите пишещи машини.

„Тъмница“ вероятно звучи като нещо много голямо и зловещо, но това съвсем не е така. Това е една съвсем обикновена стая. Нашите четири бюра са наредени едно до друго в средата на помещението, така че остава място само за четирите пишещи машини и за самите машинописки. Всяка от нас е секретарка на един от адвокатите. „Приятно е да се работи в адвокатска кантора, ако можеш да се освободиш от безумната мисъл, че адвокатите са хора“, казва Ева. Защото те не са хора. Те са работни машини и държат секретарките им да са същото. Както каза веднъж Ева, след като се наложи да работи до два през нощта:

— Защо в Русия крепостното робство е било премахнато още през 1861 г., а по нашите земи това става толкова бавно.

Като цяло обаче ние си харесваме работата и адвокатите. Но най обичаме нашите адвокати, когато са в съда или на заседание или закусват продължително някъде навън. Защото те нямат толкова развито чувство за хумор като нас. Искам да кажа, че според тях човек не бива да се смее през цялото работно време. Понякога и ние осъзнаваме това. Когато например стенографските ни бележници са изпълнени с писма с приложения, които трябва да са готови преди пет часа, заедно с деветдесет и девет нотариално заверени преписа, тогава на човек не му е до смях. А на всичкото отгоре телефоните сякаш нарочно звънят като пожарни сирени! Пишеш, пишеш и пишеш, така, че клавишите на машините прегряват, и всеки път, когато телефонът звъни, проклинаш Александър Греъм Бел^[1] и обясняваш безжалостно, че господин адвокатът няма време преди следващата седмица.

А иначе ние сме страшно любезни с клиентите. Нали и те са хора, които имат грижи, грижи, които с благодарност прехвърлят на нас, ако адвокатите липсват. Агнета е специалистка по утешаване на бедни плачещи жени, дошли при нас с посивели лица, защото искат да се развеждат.

Но има и жизнерадостни клиенти, големи бизнесмени, които са много любезни и ти казват, че си хубава като роза, и са изумени, че не сме се срещнали по-рано и питат дали не бихме могли да вечеряме заедно на някое уютно местенце. Ние пък казваме, че не ни е възможно. И това е самата истина.

Случвало се е вече самите адвокати да правят подобни предложения, по-точно адвокатът на Ева, а не някой от милите, коректни типове, за които работим ние, другите. Адвокатът на Ева обаче един ден внезапно престана да бъде работна машина и превключи на друга програма, от вида „шеф започва флирт с прелестната си секретарка“. Вероятно беше моментно хормонално разстройство, така предположи Ева. Само да знаеше той как се забавлявахме на следващия ден през обедната почивка — седяхме си там с нашите ведри физиономии и сандвичи с шунка, а Ева го имитираше и ни разказа всичко, което беше казал и направил.

Започнал още от сутринта много предпазливо, разказваше Ева. Казал й, че има прелестни крака. А веднага след обедната почивка си запалил цигара, издухал няколко меланхолични облака дим и заявил, че сигурно е прекрасно да имаш жена, която истински те разбира — явно имал проблеми със своята жена, както дал да се разбере. Вечерта възникнала извънредна работа и след известно време той наистина попитал дали не е по-добре да вечерят заедно на някое уютно местенце.

— Мъжете са най-примитивните същества на земята — изпъшка Ева, докато ни разказваше всичко това. — Представете си някой да направи всичко това в един и същи ден! Можеше поне да изчака малко. Толкова ли е сложно да се разбере!

— Кое да се разбере? — не разбрах аз.

— Че намеренията им веднага проличават и човек губи настроение — каза Ева.

И Агнета пристигна една сутрин в кантората без настроение, но по съвсем друга причина.

— Нима това е живот? — изпъшка тя зад машината. — Затова ли майка ми ме тъпчеше с рибено масло и витамини, когато бях малка, и трепереше краката ми винаги да са сухи? За да съм достатъчно здрава за това тук?

Тя направи с ръка широк замах, който включваше нас, кантората, преписките и безрадостната сивота зад прозореца. Беше понеделник, валеше, със сутрешната поща беше получила сметката от шивача, имаше пъпка на брадичката и той не се бе обадил цяла неделя. Тя се вайкаше сърцераздирателно и накрая на нас ни дойде до гуша.

— Помисли за стария Йов — напомни й Ева. — Той направо е бил веселяк в сравнение с теб.

И все пак аз мисля, че когато нашите приятели са депресирани, наш дълг е да ги ободрим. Реших, че на Агнета ще й се отрази добре, ако пообщува с хора, които са по-зле от нея.

Двете ни бюра са едно срещу друго и на всяко от тях има телефон. По-късно следобед, когато в кантората цареше голямо напрежение и телефоните звъняха неспирно, вдигнах слушалката и набрах номера на Агнета. Тя се обади както обикновено, без да забележи нищо.

— Ало — пропях аз с преправен глас, — името ми е госпожа Лундквист. Бих искала да дойда при вас и да се посъветвам за своя развод.

— Един момент, ще проверя кога господин адвокатът може да ви приеме.

Тогава аз започнах да хълцам и Агнета някак се ободри. Защото, както казах, нейният специалитет беше да успокоява плачещи жени.

— Хайде, хайде — каза тя утешително. — Какво се е случило?

— Мъжът ми ме бие — занареждах аз. — Щом получи заплата, купува евтини порцеланови украшения, за да има нещо под ръка, когато му хрумне да ме замеря по главата. В семейното право пише ли, че са му позволени такива неща?

Агнета беше потресена.

— При тези обстоятелства разводът е единственият правилен изход — рече тя енергично.

— Ох, да, но заради децата… — подхвърлих аз.

— Много деца ли имате? — попита Агнета.

— Е, не чак толкова много — проточих аз, — но ще излязат някъде дванадесет-тринадесет парчета, ако броим всички.

Агнета си пое шумно дъх.

— О, мили Боже — изпъшка тя, — тогава сигурно живеете в голяма теснотия, не е ли така? Може би на това се дължи лошото настроение на мъжа ви?

— Не, не е чак толкова тясно — възразих аз. — Ние имаме огромно едностайно жилище.

— Едностайно жилище! — извика Агнета извън себе си. — Четиринадесет души в едностайно жилище?

— Осемнадесет — уточних аз, — осемнадесет с другите жени на мъжа ми. Свекърва ми живее в кухнята, нея не я броя.

Агнета яростно си зачовърка носа с пръст. Тя разбра, че някой я взема на подбив, но изобщо не й хрумна да заподозре точно мен, която седях на метър от нея в същата стая.

— Това някаква шега ли е? — попита тя гневно.

— Не си бъркайте в носа, когато говорите с клиентка — рекох строго аз. — Това е толкова селяндурско и просташко.

— Извинете — сепна се Агнета и почервеня. После погледна изумено телефонната слушалка. И накрая се сети за мен.

Кукумявката се втурна от стаята си, когато прозвуча гневният вик на Агнета. Единствено нейна заслуга беше, че вечерните вестници не излязоха с тлъсти заглавия „Кърваво престъпление в адвокатска кантора“. На следващия ден помолих за прошка. Оставих кесия печени бадеми върху машината на Агнета и следната бележка:

Мила ми госпожице! Вашето топло отношение при вчерашния ни телефонен разговор ми се отрази много добре. А освен това снощи вкъщи пристигна новата жена на мъжа ми, една много мила дама, която ми помогна да сортирам и набия децата. Тъй като работата ми по този начин се облекчава до голяма степен, вярвам, че скоро и аз ще мога да хвърлям порцеланови украшения. Вижте само как внезапно всичко се подрежда тъкмо когато е изглеждало най-зле.

О, толкова съм щастлива! Животът ми се усмихна!

С надежда, че и при Вас е така, оставам Ваша:

Мария Лундквист