Астрид Линдгрен
Кати в Италия (11)

Единадесета глава

Човек огладнява от толкова много фотографиране и затова решихме да изберем някой приятен ресторант, където да обядваме. „Който е дал шест хиляди лири за снимки, не бива да проявява дребнавост“, казахме си ние и избрахме най-шикозния ресторант, който можахме да открием: „Джанино“.

В предверието стоеше девойче, облечено в бяло, и печеше малки питки с пълнеж — в Италия наистина всичко е събрано на едно място по много живописен начин. А зад стъклената стена можеше да се види блестящата от чистота кухня и кухненският персонал във вихъра на готвенето. Там цареше пълен ред. Хранителните продукти бяха изложени в специални стъклени витрини, така че човек можеше да види котлета си в естествено състояние, а в големи аквариуми плуваха рибите, които щяха да бъдат поднесени на обяд. Хигиената беше абсолютно успокояваща, това беше несъмнено.

Чувала съм, че трябва да си китаец, за да можеш да се справяш с дървените клечки и да си похапваш лястовичи гнезда, без да се оплескаш до ушите, и че само италианец може да яде спагети, без да се оплете в тях и да изсипе половината порция в пазвата си. Затова се радвах, че най-сетне ще науча как се ядат спагети по изискан и елегантен начин. Пълни глупости! Няма изискан и елегантен начин да се ядат спагети. Просто не става. Италианците да приказват каквото си щат — в действителност на всички тях спагетите им висят от устата като лакът брада. Двете с Ева се огледахме шокирани, след като седнахме на нашата маса. Публиката беше елегантна, всички изглеждаха добре облечени, но оле-ле-ле, как пръскаше доматеният сос по чистите копринени салфетки, когато спагетите се виеха коварно около устата на тези хора. Ние толкова се стреснахме, че предпочетохме да си поръчаме „валдостана ди витело“. Тя поне се държи прилично и човек знае какво може да се очаква от нея, което не може да се каже за спагетите. На масата срещу нас седеше един загадъчен господин. Кръстихме го Чезаре Борджия^[1], защото изглеждаше хубав и порочен. Беше ни много интересен, докато не видяхме как под лицето му висят половин метър спагети. Нищо не бе останало от демоничния му вид.

Обаче „валдостаната“ и първата ни бутилка кианти така ни развеселиха, така ни сгряха душите, че бяхме в състояние да се сприятелим с целия италиански народ, дори и през завеса от спагети.

Напуснахме „Джанино“ с нежен прощален поглед към Чезаре Борджия. Остатъка от следобеда прекарахме в разглеждане на витрините по елегантните търговски улици.

Бяхме се озовали в обетованата земя на чистата коприна, сърцата ни се разтапяха при вида на прекрасните материи и цветове по витрините. Сета пура „чиста коприна“ — навсякъде виждахме този примамлив надпис. Шепнехме магическите думи със стиснати устни, като че изричахме някакво заклинание.

Господин Кунце не споменава нищо за чистата коприна, а е трябвало да знае, че сред необходимите думи и изрази няма по-необходими от тези. Преброих още веднъж лелините долари и побързах да основа един малък фонд „Чиста коприна“ от вътрешната страна на сакото си. От време на време бърках с ръка там и попипвах банкнотите и това ме правеше толкова щастлива, сякаш вече галех блестящата коприна.

Вечерта отидохме в „Галерията“, защото там се разхождат изисканите хора в Милано. „Галерията“ не е обикновена улица, тя е колонада, която свързва „Пиаца дел Дуомо“ с „Пиаца дела Скала“. Вървиш под висок стъклен свод по много гладка настилка, наоколо гъмжи от ресторанти, кафета, магазини и хора, главно от хора и главно вечерта — и то тъкмо там, където искахме да бъдем ние с Ева.

— Не е ли странно — казах аз на Ева, — когато съм в чужбина и не мога да направя една крачка, без някой да ме настъпи по краката, наричам това интересен и шумен живот. Но когато съм си вкъщи, казвам, че е отвратителна навалица и между другото това си е точно така.

Размишлявахме известно време върху този необичаен факт, понесени от потока от хора, заслушани в екзотичната музика на множеството оркестри.

— Знаеш ли каква е разликата? — попита Ева. — Когато ние, бедните обитатели на Севера, се озовем сред такава човешка навалица, то това означава, че има княжеска сватба или международна футболна среща, или че някой е бил тежко ранен и го отнасят с линейка.

— Или че в някой дъждовен ден трябва да пътуваме с автобуса в пет — добавих аз.

— Точно така — потвърди Ева. — Трябва да си пробием път, за да се доберем до жалкия автобус или за да хвърлим един поглед на нещастника.

— Нещастника ли? — попитах аз. — Ах, да, този, когото трябва да отнесе линейката!

— А ти какво си помисли? — подкачи ме Ева. — Че имам предвид княжеската сватба?

Ева имаше право. В Швеция навалицата е неестествено състояние, което причинява само неудобства. По един човек на квадратен километър, така трябва да е при нас. Човек, който си седи сам-самичък и размишлява за живота, но все пак излиза веднъж месечно и ругае най-близкия си съсед през фуния от брезова кора. Италианците, напротив, обичат да се струпват на малки пространства. В техните градове, по улиците и площадите им трябва да има стълпотворение от хора.

— Понякога и ние двете идваме тук, смесваме се с навалицата и така се лекуваме от нашата лапландска болест — завърши Ева и ме затегли към тротоарното кафе „Бифис“. Седнахме и поръчахме кафе еспресо.

— Да, ако това не помогне срещу лапландската болест, значи положението е неспасяемо — заявих аз и сръбнах прекалено силното кафе. — Чуй само как ври и кипи около нас, даваш ли си сметка колко далече сме от меланхолното ни отечество?

— Понякога наистина е прекрасно да чуваш около себе си само чужда реч — съгласи се Ева.

В същия миг сред какофонията от звуци се извиси един женски глас, който викаше нещо на чист шведски.

Ева ме погледна.

— Чужда реч — повтори тя спокойно, — включително и шоненска.

Не можахме да открием жената, която извика, тя беше изчезнала сред множеството.

— Кораби, които се срещат в нощта — прошепнах аз развълнувана.

Но Ева каза, че хората от Шонен могат спокойно да си останат вкъщи при скалата Ромеле. Те не бива да стигат толкова дълбоко на юг, чак до миланската „Галерия“.

Пихме още еспресо и наблюдавахме, изпълнени със спокойствие, народния живот, който се носеше на вълни край нас.

— Представи си, че някой италианец загуби при злополука двете си ръце — обади се по едно време Ева. — Знаеш ли какви последствия ще има това?

— Ще се прости завинаги с мечтата си да играе бокс и борба — казах разсеяно аз, защото не исках да си представям нещо толкова тъжно в тази толкова прелестна вечер.

— Овца такава! — възмути се Ева. — Ще започне да заеква, ще получи тежко говорно разстройство. Как би могъл да говори, след като не може да използва ръцете си?

Бяхме чували, че южняците жестикулират, но не бях предполагала, че го правят толкова буйно. Недалеч от нашата маса разговаряха няколко млади мъже. Те движеха ръцете си по опасен за живота начин, понякога от раменете, понякога от лактите, понякога от китките, предполагам, че изразявайки своето мнение, те предаваха и най-тънките нюанси. Пръстите им пърпореха във въздуха като малки птички. Беше очарователна гледка!

След като изпихме кафето си, ние тръгнахме към хотела и пристигнахме там тъкмо навреме, за да видим как господин Густафсон с яркочервено лице излиза тичешком от една врата, над която пише „синьоре“. Ето колко опасно е, когато човек не научи окончанията за множествено число, преди да отпътува от своята страна. Бедният господин Густафсон очевидно беше предположил, че „синьоре“ означава господа и е множествено число на „синьор“.

— Ужасна грешка — рече Ева с поучителен глас, сякаш говори на малко, неразбиращо момче. — Там където трябва да влезе господин Густафсон, окончанието е „и“, а не „е“.

Ползата от чуждоезиковите познания е неоценима.