Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кати (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati pa Kaptensgatan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Астрид Линдгрен. Кати в Италия

Издателска къща „Пан ’96“

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Адриана Йончева

Корица: Славина Пеловска

ISBN 954–657–361–2

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Няма по-голяма мъка от тази, да си припомняш, отшумялата навеки пролет на любовта… Чуваш ли, Ева? — казах аз. — Данте е разбирал от тези неща!

Седяхме във влака за Флоренция. Бях извадила малкото джобно издание на „Божествена комедия“, което носех със себе си от Стокхолм като подходящо четиво на път за града на Данте. След няколко минути щяхме да бъдем там. Оставихме зад себе си Венеция и сега трябваше да забравя „отшумялата навеки пролет на моята любов“. Или поне да опитам. Но как да обясня на Ева, че не е толкова лесно? Утешително и красиво беше да получиш подкрепа от Данте.

Пристигнахме късно вечерта. Всички бяха изморени и искаха да си легнат веднага. Всички освен нас двете с Ева. Животът е толкова кратък. Ева каза:

— Ако умра тази нощ, преди да съм видяла Флоренция, никога няма да си го простя.

Затова, докато семейство Густафсон, госпожа Берг, господин Малмин и другите останаха в хотела, потънали в дълбок сън, ние се отправихме на нощна разходка. Не им споменахме нищо за своите планове, защото имаше опасност господин Малмин да се присъедини към нас. Напоследък той проявяваше обезпокоителна склонност да се появява там, където е Ева.

Освен това искахме Флоренция само за себе си. Искахме да я поделим само с изплъзващите се сенки, със сенките на Данте, Савонарола[1], Микеланджело, Лоренцо ди Медичи[2]. Техните гласове се сливаха с нощния вятър, който се носеше над тосканските планини и спящата долина на Арно. Той нашепваше толкова тъжни, изпълнени с мъка думи за кръв, пот и сълзи… Искахме да го имаме само за нас, да не го делим с господин Малмин.

„Пиаца дела Синьория“, там трябваше да търсим сенките. Стояхме на нощния площад, точно на мястото, където Савонарола е бил изгорен на кладата. Вдигнали глави към тъмната фасада на Палацо Векио, потръпвахме от вълнение, мислейки си за всички прочути хора, които са стъпвали преди нас по този площад, а сега спяха в гробовете си. Но потръпвахме и от ужас, сещайки се за всичката проляна тук кръв и за всички онези тъмни съдби, които са намерили края си в сянката на Палацо Векио.

— Тук са се били гвелфите и гибелините[3], кръв е пръскала наоколо — напомних аз на Ева. — Навярно някога на това място, където сега съм аз, е стоял гибелинът Данте и се е оглеждал за някой подходящ за убиване гвелф.

— Бррр, какви ги говориш! — потрепера Ева.

Взирах се за други нощни призраци над площада.

— И Лоренцо Великолепни — продължих аз (старателно бях изучила историята на Ренесанса, преди да тръгнем на екскурзията, и исках сега да заслепя Ева с моите познания). — Точно преди петстотин години в този град той бил малко сладко дете, което подскачало по този площад, мушнало пухкавата си детска ръчица в ръката на мама Лукреция. Може би дори веднъж е направил кълбо напред и е ударил малкото си кръгло коляно точно на това място.

— Пухкава детска ръчица и кръгло малко коляно, какви ги дрънкаш? — рече Ева. — Предпочитам да си представя Лоренцо Великолепни като голям мъж. О, Кати, това наричам аз мъж! Той наистина щеше да е опасност, ако бях живяла тогава.

Постигнахме единодушие, че е трудно да си представи човек нещо по-възхитително от неговия профил с волевата брадичка и спокойния, покоряващ поглед.

— Какъв мъж! — продължи развълнувано Ева. — И как е умеел да живее! Точно такива трябва да бъдат мъжете според мен.

Можех само да се съглася с нея. Такива трябваше да бъдат мъжете. Толкова горещи в любовта и толкова сърдечни и верни в приятелството като Лоренцо Медичи. Той е бил направо великолепен! Можел е да води научни разговори с изследователи и философи, можел е да пише прекрасни стихове. Бил смел в битка и умеел да защищава живота си с оръжие в ръка, когато го нападали. Обичал красотата и направил Флоренция прекрасна, като управлявал с твърда ръка този труден град. Но такива хора са се раждали само по времето на Ренесанса.

— Не че искам да кажа нещо за днешните мъже — уточни Ева, — но те вече не са великолепни.

Суровата й присъда ми причини болка. Изпитах внезапно състрадание към днешните мъже. Те все пак си имаха своите добри страни.

— И все пак не бива да забравяш, че рядко дават отровни сладкиши на жените си, когато решат да си вземат нова жена — защитих ги аз. — Ако правилно съм разбрала, по времето на късните Медичи това е било доста разпространен обичай.

— Несъмнено, несъмнено — съгласи се Ева. — Съвременните мъже са много мили. Казвам само, че не са великолепни.

Размислих.

— Ленарт Великолепни — опитах за всеки случай.

— Е, добре, а сега ми засучи мустака и си върви вкъщи! — ядоса се Ева.

Но не се прибрахме у дома, нито пък в хотела, където ни очакваха леглата! Твърде голямо изкушение беше да се разхождаме по улиците и да наблюдаваме флорентинците. Благославяхме прекрасния навик на южняците буквално да живеят на улицата. Благодарение на него навсякъде откривахме нови интересни неща. Жизнерадостна суетня изпълваше тесните улички, хората бяха така прекрасно естествени. Майки седяха на ръба на тротоара и кърмеха преспокойно своите деца. Млади родители носеха посред нощ малките бебета със себе си, за да послушат малко музика. Деца от различни възрасти щъкаха навсякъде в щастливо неведение за факта, че съществува такова нещо като час за лягане.

— Видя ли всички тези малки деца? — каза Ева. — Нашата възпитателка в детската градина щеше да побеснее, ако можеше да види това!

Тук обаче никой не беше побеснял, освен може би самите деца.

Дочухме песни от една улица и тръгнахме натам. Открихме малко евтино тротоарно кафене, което обаче не си стоеше на тротоара, а беше превзело и половината улица. Там, насред улицата, седяха млади, стари и деца и пееха с всички сили. Послушахме ги известно време. Тези хора се забавляваха. Те несъмнено бяха бедни, но това беше весела бедност.

— Ето така весело, просто и естествено трябва да се живее — заявих аз. — С песни и настроение.

— Утре навярно няма да са толкова весели — предположи Ева с надежда, защото и тя явно чувстваше малко завист при вида на цялата тази радост от живота.

Тръгнахме по друга уличка. Тя беше съвсем тиха и пуста. Един възрастен мъж беше седнал пред дома си. Той се люлееше безгрижно на своя стол и пееше за собствено удоволствие някаква мелодия: „Там-та-рам-там-та-рам…“ Доколкото можехме да преценим, беше напълно трезвен. Просто си седеше там в нощта и се радваше на живота.

— Ева — казах аз, — искам да ти дам една задача. Ако в Стокхолм на улицата седи мъж на люлеещ се стол и си пее „трам-та-рам“ в полунощ, колко време ще е необходимо на полицейския патрул, за да дойде и да го прибере?

— Ах, напомняш ми за нашия стар учител по смятане в Аамаал — възнегодува Ева. — Така и не разбрах защо пътят по скоростта е равен на времето. Все пак предполагам, че полицейската патрулна кола ще пристигне при този човек най-много за две минути.

— И аз съм на същото мнение.

Очевидно беше, че певците на „трам-та-рам“ в Италия имат големи привилегии.

Започнахме да се изморяваме. Ева, особено, едва чувстваше краката си, защото от суетност беше пътувала с обувки с висок ток.

— Ах, защо ли обух тези инквизиторски обувки — ядосваше се тя. И понеже беше в Италия и се учеше да приема всичко съвсем естествено, тя просто събу уредите за мъчение и продължи по чорапи. Разкърши с удоволствие пръстите на краката си и заяви:

— Няма по-голяма мъка от тази, да си припомняш отшумялата навеки пролет на любовта — Данте ли беше казал това? Тогава той очевидно никога не е правил групово пътуване на високи токове.

Погледнах доволно моите собствени безформени всъдеходки, които отдавна трябваше да изхвърля. Ева ми се присмиваше за тях преди пътуването.

— Как ще се покажеш пред хората с тези обувки — възмущаваше се тя. — Послушай разговорника на господин Кунце: купи си чифт нови ботуши.

Аз обаче реших, че тези обувки трябва да видят Неапол и едва тогава да умрат и както много пъти, така и сега бях благодарна, че съм с тях. Една-единствена мъдрост искам да оставя на човечеството: не тръгвайте на път в чужбина, без да си вземете чифт стари безформени обувки!

Бяхме отседнали в доста изискан хотел в центъра на града. В елегантен градски хотел.

— Радвам се, че ни се падна тиха стая към двора — казах на Ева, след като си легнахме. — Сега ще си отспим!

В съня си бях в Средновековието. Тичах с всички сили по тесните улички, из които гвелфите и гибелините се готвеха да се изтребят взаимно. Те надаваха пронизителни крясъци от покривите на къщите и с истински ентусиазъм си изливаха взаимно на главите течно олово, това беше един трогателен обичай.

О, как само ревяха! Така ревяха, че се събудих. Ревът обаче не престана.

Ева седеше с изправен гръб в леглото си, а върху лицето й беше изписан ужас.

— Или Дантевият ад е отворил филиал тук във Флоренция, или в момента убиват някого — предположих аз.

Ужасни вопли се надигаха от двора, а сред тях един брутален мъжки глас заплашваше и крещеше.

— Това е някой изнасилвач, повярвай ми — реши Ева. — Човек вие така само от смъртен страх.

— Трябва да направим нещо, за да помогнем на бедната жена. Втурнахме се боси към прозореца, отворихме дървените капаци и погледнахме навън.

Гвелфите и гибелините бяха пет котки, които така се бяха вкопчили една в друга, че наоколо хвърчеше козина. А бруталният мъжки глас принадлежеше на един гост на хотела, който искаше да спи.

Бяхме чували, че Италия е страната на мършавите, изгладнели котки и сега се убедихме с очите си в това. Върнахме се в леглата дълбоко потиснати заспахме. До пет сутринта. Тогава в двора на хотела два ранобудни петела закукуригаха с такава сила, сякаш искаха да събудят цяла Тоскана.

Споменах ли вече, че бяхме отседнали в елегантен хотел в центъра на Флоренция? Странна страна е тази Италия!

Бележки

[1] Савонарола — доминикански монах (1452–1498), проповядвал във Флоренция срещу разкоша на богатите и църквата. Бил изгорен като еретик. Бел.пр.

[2] Лоренцо Великолепни — владетел (1449–1492) от флорентинския патрициански род на Медичите; при него Флоренция достигнала връхната точка на духовния си разцвет. Бел.пр.

[3] Гвелфи — от 1212 г. привърженици на папата в Италия и противници на гибелините, привърженици на императора. Борбата им в почти всички градове на Италия продължила до XVII в. Бел.пр.