Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (7)

МЯСТОТО НА СЪРДЕЧНИЯ КОПНЕЖ

Принцът Който Беше Хиляди върви покрай морето и под морето. Единственият друг разумен обитател на света, през който минава той, не може да бъде сигурен дали Принцът е създал този свят, или го е открил. Това се дължи на факта, че човек никога не може да бъде сигурен дали мъдростта създава, или просто намира, а Принцът е мъдър.

Той върви по брега. Отпечатъците от стъпките му започват на седем крачки зад него. Високо над главата му е увиснало морето.

То виси високо над главата му просто защото няма друг избор. Светът, в който той върви, е устроен така, че ако някой се приближи към него от която и да е посока, ще му се стори, че това е свят, лишен от всякаква земя. Ако обаче човек би се спуснал достатъчно дълбоко под морето, което го огражда, той би се появил откъм долната страна на водите, за да влезе в атмосферата на планетата. А ако продължи да се спуска, човек би стигнал до суша. Прекосявайки сушата, човек би стигнал до други водни масиви, до оградени от земя водни пространства под морето, увиснало в небето.

Голямото море се разлива може би на хиляда фута над главата. Светлеещи риби, подобни на подвижни съзвездия, изпълват дъното му. А на сушата под него всичко блести.

Някога е било казано, че свят, подобен на това безименно място, по всяка вероятност не би могъл да съществува. Тези, които са го казали, очевидно грешат. След като аксиомата на безкрайността бъде приета, останалото е просто.

Принцът Който Беше Хиляди е поставен в единствено по рода си положение. Той владее телепортацията заедно с други неща, а това е още по-рядко от овладяването на темпоралната фуга. Фактически той е единственият от този вид. Мигновено може да пренася себе си на всяко място, което съумее да види във въображението си.

А неговото въображение е много живо. Приемайки, че всяко място, за което сте в състояние да помислите, съществува някъде а безкрая, и ако Принцът също помисли за него, той може да го посети. Понастоящем неколцина теоретици твърдят, че представата на Принца за дадено място, от една страна, и личното му желание да бъде там, от друга, по същество е съзидателен акт. По-рано никой не е знаел за мястото; ако Принцът е а състояние да го намери, може би извършеното от него в действителност е реализация на приноса му за неговото осъществяване. И все пак — приемайки аксиомата на безкрайността, останалото е съвсем просто.

Принцът няма никаква представа, дори колкото за снежна топка в пъкъла, къде всъщност е разположен безименният свят по отношение на останалата част от вселената. Нито пък държи на това. Той може да идва и да си отива по собствен избор, като взема със себе си когото поиска. Но е дошъл сам, защото иска да посети съпругата си.

Той седи до морето, под морето, и вика нейното име, което е „Нефита“^[1], и чака вятърът, прекосил водите, да стигне до него и да го докосне със собственото му име.

Тогава той навежда глава и чувства нейното присъствие до себе си.

— Как си, обична моя? — пита той. Въздухът донася сподавено ридание, което нарушава монотонния плясък на разбиващите се вълни

— Добре съм — пристига отговорът. — А ти, съпруже мой?

— Оставам по-близо до истината, отколкото до любезността, и затова ти казвам „зле“…

— То още ли вие в нощта?

— Да.

— Мислех за теб, носена от вятъра и вълните. Поисках от птиците да ми правят компания от въздуха, но техните крясъци или са груби, или са тъжни. Какво мога да ти кажа, за да бъда повече любезна, отколкото откровена? Че не ме съсипва този живот, който не е никакъв живот? Че не копнея да бъда отново жена, вместо полъх, цвят или движение? Че не жадувам да те докосна отново и да почувствам докосването ти до моето тяло? Ти знаеш всичко, което бих могла да кажа, но никой бог не е всесилен. Не искам да се оплаквам, но ме е страх, съпруже мой и господарю, страх ме е от лудостта, която понякога ме сполита, защото никога не заспивам, нищо не хапвам и не мога да докосна нещо твърдо. Колко време премина?

— Много векове.

— …Не съм забравила, че всички съпруги не спират да се оплакват на съпрузите си и затова те моля да ми простиш. Но кой друг би чул моите оплаквания?

— Добре казано, Нефита моя. Как бих искал да те въплътя отново, защото аз също съм самотен! Знаеш, че правих опити.

— Знам.

— Когато премахнеш Нещото Което Вие ще накажеш ли Озирис и Анубис?

— Разбира се.

— Моля те да не ги унищожиш веднага, ако те могат да ми помогнат. Подари им мяра милост, ако те ме върнат при тебе.

— Може би.

— …Защото съм толкова самотна. Искам да се махна оттук.

— На теб ти трябва място, оградено от вода, за да останеш жива. Трябва ти цял свят, за да си намираш занимание.

— Знам, знам…

— Ако Озирис не търсеше отмъщение с такава смъртоносна стръв, нещата можеха да бъдат по-различни. Ти вече знаеш, че съм длъжен да го убия, след като разреша въпроса с Безименното.

— Да, знам и съм съгласна. Какво ще кажеш за Анубис?

— Периодично прави опити да ме убие, което не ме безпокои особено много. Може и да му простя. Но никога на моя Ангел с птичата глава.

Принцът Който Е Бил Цар (заедно с други неща) сяда на една скала и се заглежда във водите, след което поглежда към дъното на морето. Светлините над него бавно се движат. Високи планини пронизват с върховете си най-ниските дълбочини. Светлината е бледа и разсеяна, сякаш идва от всички посоки. Принцът хвърля надалече плосък камък във вълните пред себе Си.

— Разкажи ми отново за дните на боя преди хилядолетие — казва тя, — за дните на неговото поражение, на този, който беше твой син и твой баща и най-могъщият воин, подготвян някога да се бие за шестте раси хора.

Принцът мълчи, загледан във водата.

— Защо? — пита той.

— Защото всеки път, когато разкажеш за него, нещо те подтиква към нови действия.

— …И към поредна среща с поражението — завършва Принцът.

— Разкажи ми — повтаря тя.

Принцът въздъхва, а над него забучават небесата, където плуват светещи риби с прозрачни кореми. Той протяга ръката си и един камък се връща с подскоци от морето в нея. Вятърът отминава и се връща с милувка.

Той започва да разказва.