Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (13)

ГНЕВЪТ НА ЧЕРВЕНАТА ДАМА

Полуневидима в това време, Мегра от Калган бяга през многообразието от различни форми на тълпата. Докато тя продължавала се движи, от множество гърла се разнася още един писък. Студен вятър задухва между различните цветове и форми на мястото на панаира. Тя се взира нагоре и вижда нещо, което задържа нейния поглед, но продължава напред, препъвайки се в шибаните от вятъра палатки с дълги тесни знамена.

Това е Стоманения Генерал, който язди на гърба на Бронз. Той се спуска надолу, постепенно забавяйки своя ход. Тя е чела и чувала за него, защото той съществува в апокалиптичните произведения на всички народи и хора.

Зад нея една шатра избухва в зеленикав пламък. Докато я наблюдава, някаква зелена ракета прорязва въздуха и кръжи, продължавайки да свети.

Огромният звяр Бронз сменя хода си, като всеки следващ разкрач е по-бавен; той се спуска над разрушената шатра, където тя бе оставила Уаким и воина-жрец Мадрак да се сражават. Поглежда назад в същата посока, но нейният ръст, независимо от тълпата, не й дава възможност да види отвъд стените на човешкия род, колкото и висок да е той.

Най-сетне Стоманения Генерал се изгубва от нейния поглед и тя продължава да си проправя път посред многокраката маса пред себе си към последната палатка на смъртта.

Сега тя събира сили и прави пътека, която останалите би трябвало да спазват: движи се напред сякаш плува бруст посред грамадни тела и множество крайници, машини с лица и пера, жени с мигащи светлини в гърдите, мъже с шпори в ставите, тълпи от обичайно изглеждащи хора от шестте раси, жена, от чиято цигулка в синия й гръден кош непрекъснато се разнасят музикални тонове, преминаващи в лудешко кресчендо, от което я заболяват ушите, а после отминава мъж, носещ сърцето си в бръмчащо ковчеже, което той притиска плътно отстрани; после тя удря някакво същество, подобно на чадър без калъф, което лудешки я обвива с пипалото си; сетне минава покрай тълпа от пъпчиви зелени джуджета, озовава се в някаква алея между шатрите и прекосява открито пространство, където почвата е утъпкана, опечена и примесена с дървени стърготини и слама. Когато преминава между две шатри, светлината покрай нея започва бавно да отслабва, а тя удря някакво малко летящо същество, което обикаля около главата й, издавайки нечленоразделни звуци.

Мегра се обръща и вижда гледка, каквато никога досега не се е изпречвала пред нейния поглед.

Спряла е червена колесница с празни хамути, по която все още тлее небесен прах. Колелата й са оставили дълбоки следи в земята на разстояние от около три метра. По-нататък не се виждат следи. В каляската стои изправена фигура на висока жена, загърната с наметало с воал. Кичур от косата й е увиснал надолу, а цветът му е кървав. Нейната дясна ръка, червена почти колкото ноктите й, държи поводи, с които не е привързано нищо пред колесницата. Хвъркатото нещо с нечленоразделните си звуци, което Мегра удари преди малко, сега стои на рамото на тази жена; кожените му крила са сгънати и не се виждат, а голата му опашка помръдва.

— Мегра от Калган — разнася се глас, който сякаш я удря като ръкавица, украсена със скъпоценни камъни, — ти дойде при мен, както бях пожелала.

При тези думи от колесницата се вдига лека мъгла, която се вие около червената жена.

Мегра потръпва, сякаш парченце черен лед, който лежи между звездите, докосва сърцето й.

— Коя сте вие? — пита тя.

— Наричат ме Изис, Майката на Праха.

— Защо ме търсите, лейди? Не ви познавам, а за вас знам само това, което казва легендата.

Изис се изсмива, а Мегра се пресяга към един метален прът, който подпира шатрата вдясно от нея.

— Малко зайче, потърсих те, за да ти отмъстя с нещо ужасно.

— Защо, лейди? Нищо не съм ви сторила.

— Може и да е така, а може и да не е. Може би греша, макар и да не мисля така. Все пак ще узная, и то съвсем скоро. Трябва да почакаме.

— Какво?

— Резултата от битката, която според мен ще започне всеки момент.

— Доколкото ми е приятна вашата компания, нямам намерение да чакам на това място, независимо от причината. Трябва да ме извините. Имам една поръчка…

— …Проява на милосърдие! Знам… — изсмива се тя отново, а пръстите на Мегра побеляват около металния прът, извил се в ръката й, когато тя го измъква от шатрата, която се залюлява и изскърцва от дясната й страна.

Смехът на Изис заглъхва във въздуха.

— Нагло хлапе! Оръжие ли ще вдигаш срещу мен?

— Ако се наложи, мадам, макар и да се съмнявам в това.

— Тогава замръзни като статуя на мястото си! — изрича Червената Магьосница и докосва рубинен медалион на шията си, при което от вътрешността му изскача лъч светлина и пада върху Мегра.

Напрегнала сили, Мегра се съпротивява на някаква вцепеняваща парализа, която я обхваща, и хвърля металния прът към Изис. Той се върти като голямо сиво колело, шайба на моторна резачка или диск, когато полита към колесницата.

Изис пуска юздите и вдига едната си ръка, а с другата продължава здраво да стиска медалиона, от който отново излитат лъчи. Те попадат върху въртящия се метал, който в миг припламва като метеор и изчезва а на земята пада купчинка пепел под мястото на неговото изгаряне.

В това време Мегра се освобождава от вледеняващата я хватка и отскача към колесницата; блъсва я е рамото си така, че Изис изхвърча и пада на земята, а нейното духче хуква да бяга, като бъбри нещо, прикривано от едно полюшващо се колело.

Мегра застава до нея, готова да я удари с отворена ръка, но тъй като воалът се е свлякъл, тя се колебае да докосне такава хубост, застанала пред нея: големи и тъмни очи на едно лице със сърдечен овал, червено и преливащо от живот, дълги мигли, които докосват веждите с движението на крилата на кървавочервени пеперуди, и розови зъби с цвета на плътта, показващи се при внезапната усмивка на нещо, което понякога се вижда при продължително взиране в пламъците.

Мракът става все по-плътен, а вятърът продължава да дивее; внезапно земята се разтърсва като от далечен удар.

Светлината от медалиона отново докосва Мегра, а Изис се опитва да стане, но пада на колене и се начумерва.

— Ой, детенце, каква съдба те очаква! — казва тя.

Мегра си припомня легендите от старите времена и се моли не само на официалния бог от наложилата се религия, но и на друг, паднал много отдавна, със следните думи:

— Озирис, Господарю на живота, избави ме от гнева на твоята царствена съпруга! Но ако ти не чуеш моята молба, отправям думите си към мрачния бог Сет, когото обича и от който в същото време се бои тази дама. Спаси живота ми!

Гласът затихва в нейното гърло. Вече изправена, Изис се оглежда наоколо, докато земята отново и отново се разтърсва от страшни удари, а времето около пладне в небесата и по цялата земя се превръща в сумрак. В далечината се появява синя светлина, а отнякъде се разнася шум, сякаш две армии се сблъскват една с друга. Чуват се викове, писъци и стенания. Пейзажът надалече започва да се полюшва, все едно, че светът е полегнал под горещи вълни.

— Може би мислиш, че си се избавила — крещи Изис, — в отговор на твоите сквернословия! Грешиш, обаче! Знам, че сега не трябва да те убивам, но ще направя нещо много по-страшно. Ще ти дам дар, събрал цялата нечовешка мъдрост и човешкия срам. Защото съм научила, че идвам в Блис, за да открия нещо, а отмъщението е задължително! Ела при мен в колесницата! Бързо! Този свят може скоро да престане да съществува, тъй като Генералът не е победил твоя любовник! Да върви по дяволите!

Вцепенените мускули на Мегра бавно се подчиняват на заповедта и тя се качва в колесницата. Червената магьосница застава до нея, после оправя воала си. В далечината някакъв зелен великан крещи силно на вятъра думи, които не могат да бъдат чути. Пърхащи отломъци от всякакви неща се въртят на едно място в огромна вихрушка, която се движи из мястото на панаира. Всяко нещо губи очертанията си, удвоява се, утроява се, като някои изображения изчезват, а други се запазват. В земята се появяват цепнатини и пукнатини. В далечината се срива някакъв град. Малкото духче се гуши в наметалото на вещицата с вик, застинал на устните. Сумракът е разкъсан, нощта се спуска като гръм и всички цветове се скриват в тъмните места, където се се виждат никакви цветове. Изис повдига юздите, червени пламъци отскачат в колесницата, без да изгарят нищо, и се събират в сърцето на един рубин или яйце на феникс; не се долавя никакво усещане за движение или звук от преминаване, както и никакъв друг звук; внезапно светът, наричан Блис, с всички връхлетели го беди, с целия хаос и мора — собственото му изцеление, остава да лежи много далече от тях, подобно на отвора на огромен кладенец, в който те летят надолу, а звездите се разлитат като пръски покрай тях.