Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (24)

ВЪТЪК И ЖЕЗЪЛ

— Какво е това място? — извиква Хор.

Стоманеният Генерал заема готовност, сякаш е в очакване на ненадеен удар, но такъв не последва.

— Дойдохме на място, което не е свят, а просто е място — казва Принцът Който Беше Хиляди. Липсва твърда земя за стъпване, но тук няма нужда от нея. Светлината е слаба, ала местните жители са слепи, така че това е без значение. Температурата ще се пригоди към всяко живо тяло, защото тукашните обитатели го желаят. Храната се черпи от въздуха, подобно на вода, в която се движим, така че необходимостта от ядене отпада. И естеството на това място е такова, че човек никога няма нужда от сън.

— Звучи по-скоро като Ада — отбеляза Хор.

— Глупости — казва Генералът. — Собственото ми съществуване преминава точно по същия начин, затова нося окръжаващата ме среда със себе си. Нищо не ме смущава.

— Същински Ад — повтаря Хор.

— За всеки случай ме хвани за ръка — казва Принцът, — и аз ще те преведа през мрака и бляскащите прашинки светлина до мястото на онези, които търся.

Те хващат ръцете си, Принцът загръща наметалото си и тръгват през сумрачния пейзаж, на който липсва хоризонт.

— Къде е това място, което не е свят? — пита Генералът.

— Не знам — отговаря Принцът. — Може би то съществува само в някое дълбоко и закътано ъгълче на моя мрачен и разхвърлян разум. Единственото, което знам, е пътят, по който да стигна до него.

Падайки, те продължават да се движат във време извън времето, докато най-сетне стигат до една палатка, която прилича на сив пашкул, който проблясва над (под) пред тях.

Принцът освобождава ръцете си и поставя върховете на пръстите си върху неговата повърхност. Той потрепва, след което се появява отвор, през който той преминава, подхвърляйки едно „следвайте ме“ през рамо.

Броц, Пърц и Дълп са седнали и правят нещо, което би било достатъчно противно и единствено по рода си съобразно човешките стандарти, но което е съвсем нормално и естествено за тях, които не са хора и си имат съвсем различни стандарти.

— Поздрави на вас, ковачи Норни — казва Принцът. — Дойдох да взема това, което ви поръчах доста отдавна.

— Казах ли, че ще дойде? — виква една от сивкавите купчинки, като мърда дългите си влажни уши.

— Признавам, беше прав — отговаря другата.

— Да. А къде е шилото? Искам да го пипна още веднъж, преди да…

— Що за глупотевини! Безупречен е.

— Е, готов ли е все пак? — пита Принцът.

— Да, от цели векове. Ето го!

Говорящият изтегля отрязък от синя светлина със студен отблясък от калъфка, направена от черна материя, и го поднася на Принца. Принцът го взема в ръка, оглежда го, кима и го връща в калъфа му.

— Много добре.

— …А плащането?

— Нося всичко — Принцът вади тъмна чанта изпод наметалото си и я поставя във въздуха пред себе си, където тя остава да виси, разбира се. — Кой ще бъде пръв?

— Той.

— Тя.

— То^[1].

— Тъй като не можете да решите, сам ще направя избора.

Принцът отваря чантата, в която има хирургически уреди и инструменти, както и преносим оперативен осветител, а трите създания започват да треперят на местата си.

— Какво става? — пита Хор, който влиза сега и застава до него.

— Готвя се да оперирам тези приятели, а ми е необходима помощта на огромната ти сила, както и тази на Генерала.

— Ще оперираш ли? С каква цел? — пита Генералът.

— Те са без очи — казва Принцът, а после ще могат да виждат. Донесох три чифта и ще им ги поставя.

— Подобен случай изисква дълга неврологична адаптация.

— Вече е правена.

— Кой я е правил?

— Лично аз, когато им сложих очи последния път.

— Какво стана с тях?

— О, рядко се задържат. След време телата им ги отхвърлят. Главната причина обаче са съседите им, които ги ослепяват.

— Защо го правят?

— Според мен причината са хвалбите им пред техните хора за изключителната им привилегия да виждат. А това води до бърза демократизация на нещата в случая.

— Отвратително! — казва Генералът, който не помни вече колко пъти е бил ослепяван. — Готов съм да остана тук и да се бия за тях.

— Ще откажат помощта ти — казва Принцът. — Не съм ли прав?

— Ще откажем, разбира се — казва един от тях.

— Не бихме ползвали наемник срещу собствения си народ — казва следващият.

— Това би нарушило правата им — обажда се и третият.

— Какви права?

— Да ни ослепяват, разбира се. Що за варварин си ти?

— Оттеглям предложението си.

— Благодаря.

— Благодаря.

— Благодаря.

— С какво трябва да помогнем? — пита Хор.

— Двамата трябва да хванете моя пациент и да го държите, докато аз изпълнявам хирургическата манипулация.

— Защото те не могат да губят съзнание, а и никакъв анестетик с местно приложение не им действа.

— Искаш да кажеш, че ще пристъпиш към една деликатна хирургическа интервенция върху тях ей така, както са? Нещо като екзотична хирургия, така ли да го разбирам?

— Да. Ето защо и двамата сте ми необходими, за да обездвижите всеки пациент. Те са много силни.

— А защо трябва да го правиш?

— Защото те го искат. Това е цената, договорена за техния труд.

— За какво им е? Да бъдат зрящи само няколко седмици! И на всичко отгоре: какво има да се види на подобно място? Главно прах, тъмнина и няколко мижави светлинки.

— Те искат да се гледат един друг и да виждат сечивата си. Те са най-големите майстори-занаятчии във вселената.

— Да, отново искам да видя шилото, ако Дълп не го е загубил.

— Аз пък, духалото.

— А аз, въжето на скрипеца.

— Това, което искат, им причинява болка, но ще им остави спомени за цели векове.

— Да, струва си — казва единият от тях, — стига да не съм първи.

— Нито аз.

— Нито пък аз.

Принцът разполага инструментите посред въздуха, стерилизира ги и посочва с пръст.

— Ей този — казва той и писъците започват. В продължение на следващите няколко часа Генералът изключва слуха си и по-голямата част от своето човеколюбие. Хор си спомня за работния кабинет на баща си, както и за някои неща от Лигламенти и Д’донори. Ръцете на Принца са напълно спокойни.

Когато всичко приключва, на лицата на горките създания има превръзки, които те не могат да махнат известно време. И трите стенат и плачат. Принцът почиства ръцете си.

— Благодаря, Принце Който Беше Хирург — казва едно от създанията.

— …за това, което ти направи за нас.

— …за нас.

— Винаги съм на ваше разположение, чудесни Норни. Благодаря ви за добре изработения жезъл.

— О, за нас не представляваше нищо.

— Съобщи ни кога ще трябва друг.

— …И цената ще бъде същата.

— Сега си тръгвам.

— Довиждане.

— Сбогом.

— Прощавай.

— Пожелавам ви приятно гледане, приятели мои.

Принцът хваща Хор и Генерала за ръка и поставя краката им на пътя за Марашек, който е само на една стъпка встрани.

Зад тях се понася още по-силен вой, а нещата, които са нормални и естествени за Норни, се извършват с цялата дължима бързина и неистовост.

Непосредствено преди да стигнат в Цитаделата, Хор, който знае какъв е случаят, съумява да измъкне синия жезъл от ножницата, окачена встрани на кръста на Принца.

Той е точно копие на оръжието, ползвано от слънцеокия Сет срещу Безименното преди хиляда години.