Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (14)

ТОВА КОЕТО ВИЕ В НОЩТА

Когато бях Владетелят и Царят на Живота и смъртта,

започва Принцът Който Беше Хиляди.,

в онези дни по просба на Човека поставих тези Средни светове в море от сила с приливи и отливи;

моделите на мирна смяна в хода

на раждане,

израстване

и смърт

заложих в тях:

в ръцете на служителите Ангели

от Станциите — граници на тези светове —

оставих силата и правото

да движат приливи и отливи.

Господството ни дълги векове

създаваше живота

и мереше смъртта,

поддържайки растежа:

така се дръпна надалече

брегът на необхватното море —

все повече от външния Всемир

окичвахме с короната

на съзидателната пяна.

Но ето че веднъж,

вгледан в ширналата бездна

на сроден свят,

прекрасен, но привидно хубав,

защото беше гол и мъртъв,

все още недокоснат от живота,

разбудих нещо спящо

с целувката на яхнатия прилив.

Разбуденото нещо ме уплаши,

Когато връхлетя

в атака срещу мене —

изхвръкнало от скута на земята —

да ме унищожи:

то гълташе живота на планетата,

преспиваше един сезон

и ставаше, побъркано от глад.

Погълнало от приливите на живота,

тогава се разбуди.

Докосна се до теб, съпруго моя,

и все не мога да си върна тялото ти,

макар и да запазих твоя дъх.

То пиеше живота, тъй както виното се пие:

ударих с цялото оръжие

от своя арсенал,

а то остана живо,

дори летаргия не го погълна.

Опита се да се измъкне.

Но аз успях да го затворя.

Превключвайки мощта на моите Станции,

събрах полето,

поле на неутралните енергии.

Което стана клетка на света.

Щом може до живота да достигне

и разруши създадения свят,

не трябваше да го оставям живо.

Опитах, не успях —

и още много, много пъти —

през половината столетие

държах го пленник

на безименния свят.

Тогава в Средни светове избухна хаос,

поради липсата на мой контрол

върху живот, израстване и смърт.

Голяма беше болката ми.

Издигаха се нови Станции, но твърде бавно.

Отново трябваше полето да заложа,

ала държах Безименното в плен

и нямах силата

да пазя сянката на моя пленник

и сдържам Световете на живота.

Така е. И сред моите Ангели разцъфнало стъблото на раздора. Набързо го обрах, разбира се цената се оказа преданост, позната ми дори тогава.

А ти, Нефита моя

не възприе баща ми, който,

рискувайки гнева на Ангела Озирис,

се върна от земите в Средни светове,

за да поеме най-върховната любов,

която е унищожение.

Не възприе,

защото Сет — баща ми,

останал най-могъщ от всички воини,

ни беше също син в онези дни,

наш син от времето на Марашек,

когато бях преминал темпоралната преграда,

за да живея пак във всички времена

за мъдростта, която се нарича Минало.

Не знаех, че когато времето се върне,

ще стана сам баща на собствения си баща,

на слънцеокия ни Сет —

Владетеля на звезден жезъл,

Носителя на ръкавица рицарска,

Обкрачващия планините.

Не възприе,

но не оспори битката

и Сет започна да се стяга.

А Сет не знае поражение

и винаги е тръгвал като победител.

Научил, че Стоманения Генерал е бил разбит

от Нещото Без Име.

Но той не се уплаши.

Изпънал дясната ръка,

наложи ръкавицата на Силата,

която в миг покри

останалата част от неговото тяло,

освен сиянието на очите му.

Обу краката си

с обувките,

които му помагат

да крачи по водата и във въздуха.

И с черен шнур на кръста си препаса

калъфката на своя звезден Жезъл —

върховното оръжие,

създадено от слепите ковачи Норни,

което само той владееше.

Не, той не се уплаши…

Готов бе да напусне моята кръжаща крепост

и да се спусне към света, където

Безименното все пълзи,

върти се пак

и се протяга,

побъркано от глад.

Тогава другият му син, на мене брат — Тайфон,

излязлата от нищо черна сянка.

се появи с молбата

да тръгне вместо него.

Но Сет отказа,

отвори люка

и се отблъсна в тъмнината,

поел надолу към лицето на света.

Наложи се да минат триста часа —

две седмици и повече по Старото Броене,

преди Безименното малко да отслабне.

Тогава Сет удари силно,

рани го

и се подготви за решаващ удар.

Последва го, за да се бият в океана и сред водите по-надолу;

догони го на сушата, в студения въздушен център и по планинските върхари. Преследва го по цялото кълбо, очакващ подходящо време за заключителния удар.

Два континента бяха разтрошени;

от силата на боя кипна океанът и облаци изпълниха ефира.

Скалите разломени се стопиха;

небето бе дантелено от звукови бумтежи, подобни на незрими скъпоценни камъни от мъгловидни изпарения.

Тайфон бе спиран десетина пъти

в желанието си да му помогне.

Когато Нещото Без Име, свито на кълбо,

изправи се нагоре на три мили —

внезапна кобра от пушилка,

а Сет не се помръдна, стъпил здраво

с единия си крак на сушата,

а другия поставил на водата,

тогава повелителят проклет на злото —

и Ангела в Дома на живите —

Озирис

извърши пъклената си измяна.

Когато Сет откраднал

царствената му съпруга Изис,

за да роди Тайфон и мене,

Озирис се заклел да го убие.

Подкрепян от Анубис,

Озирис овладял участък от полето,

тъй както се изпуска слънчева енергия,

което води слънцето до прага на стабилността.

Узнах го миг преди атаката.

3а Сет бе късно.

И този удар ненасочван към планета,

унищожи света.

Избягах, сам пренасяйки се в място,

отдалечено на години път със светлината.

Тайфон направи опит да избяга

в пространствата под своя дом.

Така и не успял.

Не зърнах вече своя брат.

И теб, обична ми Нефита…

Да, заплатих с баща си, който бе и син,

с един брат

и с тялото на моята съпруга.

а то, Безименното, пак е живо.

Не зная как, но съществото

избягало от гибелния удар

на оня Чук, размазващ и слънца.

Зашеметено,

по-късно го намерих да се носи

посред отломъците на света

подобно на мъглявинка,

обвита с пърхащ пламък.

Направих паяжина от сили

и то, изнемощяло,

се срути в себе си.

Отнесох го в потайно място

оттатък Световете на живота,

където още е затворник в стая

без никакви прозорци и врати.

Опитах се да го премахна много пъти,

но не познавам плана

за гибелта му с Жезъла на Сет.

А то е още Живо, още вие:

ако случайно се изтръгне,

възможно е да разруши живота.

наречен Средни светове.

Затуй завземането на властта,

последвало размазващия удар,

не е получило полагащото се от мене.

Защото аз оставам стража на живота

до гибелта на неговия враг.

Последствията бяха вън от моите възможности:

Отсъствието ми оставя метеж и Ангелите в много мои Станции взаимно се нахвърлиха един на друг в борба за мястото на първия.

Войната продължи към тридесет години. Озирис и Анубис сбраха малкото останало. От Станциите вече няма нищо. Сега и двамата изпращат властно мощните вълни на Силата,

към тези Средни светове

с войни, и глад, и мор,

за да постигнат равновесие,

което толкова по-лесно правят

миролюбивите ръце на много Станции.

Но те не знаят друго —

страхуват се от плурализъм в Силата.

Не ще отстъпят завладяното,

а и съгласие не могат да постигнат.

Все още гоня края на Безименното.

Когато го постигна,

ще включа своята енергия

за сваляне на тези мои Ангели

от двете оцелели Станции.

Ще бъде лесно.

защото нови идват да ми служат.

А междувременно

ще бъде пагубно да махна тези,

които допринасят и за най-доброто,

когато само две ръце раздвижват всичко.

А щом се сбъдне трайната ми цел, ще ползвам силата на тези Станции, за да ти върна тялото, Нефита моя…

 

Нефита плаче покрай морето и казва: „Много е късно! Никога няма да бъде!“, а Принцът Който Беше Хиляди се изправя и вдига ръце.

В кръжащ над него облак се появяват очертанията на женско тяло. Капчици пот покриват челото му и контурите на жената изпъкват по-ярко. Той пристъпва напред, опитвайки се да я прегърне, но в ръцете му остават само дима и неговото име, което е: „Тот“, докато отзвънява като ридание в ушите му.

После той остава съвсем сам до морето и под морето, а светлината в небето са коремите на рибите, които смилат рибешка храна.

Очите му овлажняват, преди да изругае, защото знае, че тя притежава силата да сложи край на собственото си съществуване. Вика нейното име, но отговор не идва, дори като ехо.

И сега той знае, че Безименното ще умре. Хвърля камък в океана, но той не се връща. Скръстил ръце, той си тръгва, а отпечатъците от стъпките му се разпадат в пясъка.

Във влажния въздух пищят морски птици, а някакво огромно влечуго изправя зелената си глава на около трийсет фута над вълните, разклащайки дългия си врат, след което отново се скрива недалече под водата.