Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (28)

ХОРА, МЕСТА И НЕЩА

— Къде е Хор? — пита Мадрак. — Беше тук само преди миг.

— Върна се у дома — казва Принцът, като разтрива рамото си. — Сега нека ти посоча моето затруднение…

— Името ми — казва Уаким. — Искам да ми го дадеш веднага.

— Добре — казва Принцът. — Ще ти го дам. Ти си част от затруднението, което се готвех да посоча.

— Веднага — повтаря Уаким.

— Не се ли чувстваш по-различен с тези обувки на краката?

— Да.

— И как?

— Не знам… Кажи ми моето име.

— Мадрак, дай ми ръкавицата.

— Не ми трябва ръкавица.

— Сложи си я, ако искаш да научиш своето име.

— Много добре, тогава.

Той си слага ръкавицата.

— А сега знаеш ли името си?

— Не. Но…

— Какво има?

— Струва ми се познато, наистина много познато това пълзене по тялото ми.

— Разбира се, че е така.

— Не може да бъде! — казва Мадрак.

— Сериозно ли говориш? — пита Принцът. — Уаким, вземи в ръката си този жезъл. Дръж, окачи неговата ножница на кръста си…

— Какво правиш с мен?

— Връщам ти това, което по право е твое.

— По кое право?

— Вдигни жезъла.

— Не искам! Ти не можеш да ме накараш! Обеща ми моето име. Кажи го!

— След като вдигнеш жезъла.

Принцът прави крачка към Уаким. Уаким отстъпва.

— Не!

— Вдигни го!

Принцът пристъпва още една крачка. Уаким отстъпва.

— Не мога!

— Можеш.

— В него има нещо… Забранено ми е да се докосвам до това нещо.

— Вземи го и ще научиш собственото си име, истинското…

— Аз… Не! Не искам вече да науча името си! Не ми го казвай!

— Длъжен си да го вземеш.

— Не!

— Записано е, длъжен си да го вземеш.

— Къде? Как?

— Аз съм го записал, аз…

— Анубис! — вика Уаким. — Чуй молбата ми! Призовавам те с цялата си сила! Помогни ми в това място, където стоя, заобиколен от твои врагове! Този, когото съм длъжен да унищожа, ми е под ръка! Помогни ми срещу него, нали чуваш моето предложение!

Врамин внимателно огражда себе си, Мадрак и Генерала с точки от зелен пламък.

Стената откъм гърба на Уаким постепенно се разтапя и всичко се превръща в безкрайност.

С увиснала осакатена ръка и подигравателно изражение на кучешкото си лице Анубис се вглежда надолу.

— Много добре, прислужнико! — се чуват неговите думи. — Намерил си го и си го притиснал. Трябва само да нанесеш последния удар и мисията ти ще бъде изпълнена. Ползвай фугата!

— Не — казва Принцът, — той не ще ме унищожи, дори ако си послужи с фугата, а аз казвам следното: Ти си разбрал кой е той, когато си го видял преди много време. Сега истинското му име е съвсем близо до ушите му. Той ще го чуе, когато бъде изречено.

— Уаким, не го слушай — казва Анубис. — Убий го веднага!

— Господарю, вярно ли е, че той знае моето име? Истинското ми име, за което говори?

— Лъже те! Убий го!

— Не лъжа. Вдигни жезъла и ще узнаеш истината.

— Не го докосвай! Това е клопка! Ще умреш!

— Уаким, защо трябва да те убивам по толкова сложен начин? Кучето ще спечели, независимо кой от нас ще умре от ръцете на другия. Той го знае и затова те е изпратил да извършиш това пъклено дело. Виж как се смее!

— Тот, смея се, защото спечелих! Ей сега ще те убия!

Уаким пристъпва към Принца, но внезапно се спира и вдига жезъла.

Той изкрещява така ужасно, че дори Анубис отстъпва крачка назад.

После звукът в гърлото му преминава в смях.

Вдига ръка.

— Млъкни, куче! Ти си ме използвал! О, как само си ме използвал! Хиляда години си ме учил как да си послужа със смъртта, за да убия моя син и баща, без да трепне окото ми. Но сега ти виждаш пред себе си Сет Унищожителя и твоите дни са преброени!

Очите му пламват през мрежата, която покрива цялото му тяло, и той се издига прав над пода. От жезъла, който държи в ръката си, изскача лъч от синя светлина, но Анубис бързо изчезва, сподирен от едва чут вой.

— Сине мой — казва Сет и докосва рамото на Тот.

— Сине мой — казва Принцът и навежда глава. Зад тях гаснат точките от зелен пламък.

Нещо тъмно вие някъде в светлината, някъде в нощта…