Ъруин Шоу
Просяк, крадец (25)

1

Били седеше на бюрото си в опустялата редакция, втренчил поглед в пишещата машина. Беше късно вечерта, той бе свършил работата си за деня и можеше да си отиде у дома. Ала домът му беше малко, неприятно едностайно жилище близо до университета и там никой не го чакаше. Сам бе пожелал така. След Жуан ле Пен избягваше всякаква компания.

На бюрото му лежеше дебело писмо от вуйчо му Рудолф, с клеймо от Кан. Вече трети ден стоеше неотворено. Вуйчо му пишеше прекалено много писма, в които примамливо описваше прекрасния живот на разни интелигентни и добре платени млади хора във Вашингтон, където сега прекарваше доста от времето си, вършейки безплатна, но очевидно важна работа в полза на Демократическата партия. Поне с такова впечатление оставаше човек от вестникарските статии за разни събития във Вашингтон, където името му се свързваше с това на Хелън Морисън и на един сенатор от Кънектикът, с когото той пътуваше из Европа.

Били понечи да вземе писмото на вуйчо си, но телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна слушалката:

— Абът на телефона.

— Били, обажда се Рода Флин. — Освен гласа на жената Били дочу музика и много други гласове.

— Здравей, Рода — каза той. Рода беше млада репортьорка във вестника, красиво момиче, което се проявяваше много по-добре от него, имаше си своя рубрика и се опитваше да флиртува с Били винаги, когато случайно се срещнеха в редакцията.

— У нас има малко празненство и се нуждаем от още мъже — каза тя. — Ако си свободен…

— Съжалявам, Рода — прекъсна я Били. — Имам още работа. Може би друг път.

— Да, друг път — разочаровано каза тя. — Недей да работиш толкова много. Знам какво ти плащат, затова не разглезвай шефовете.

— Благодаря за съвета — отвърна той. — Но засега те явно не си мислят, че ги разглезвам. Приятно прекарване.

Били затвори телефона и отново втренчи поглед в машината. Тишината се нарушаваше само от далечното потракване на телетипа, а в ушите му още отекваха веселите звуци от компанията на Рода. Как му се искаше да отиде там и да поговори свободно с някое красиво момиче, само че не можеше да говори за онова, което наистина му се искаше.

Дявол да го вземе, щом не мога да говоря с никого, поне със себе си да поговоря, помисли си той.

Сложи един лист на машината и започна да пише.

Това е към бележника от 1972 година. Поради различни причини не съм писал нищо след Испания, но сега съм сам в Чикаго, неизвестен и уплашен, и смятам, че като представител на своето поколение и човек с необикновена съдба трябва да кажа някои неща, които може би някога ще бъдат прочетени с интерес от други млади хора. Както каза Полковника в Брюксел, „Ние сме на бойната линия на цивилизацията“ и ако това важи за Брюксел, трябва да важи и за Чикаго. Послания от такава важност трябва да се оставят на такива места, където оцелелите, ако изобщо има такива, ще могат да ги намерят.

Той спря, прочете написаното и си припомни какво бе чул за Полковника — след повишаването си се оттеглил в Аризона, където можел да играе тенис през цялата година. Сетне бързо продължи да пише.

Ставам невротичен. А може би не е така. Мисля, че непрекъснато ме следят. Като вляза в ресторант, ми се струва, че непознати мъже и жени упорито ме гледат, придобил съм навика, като вървя по улицата внезапно да се обръщам, през последните шест месеца съм се местил четири пъти. До този момент не съм хванал никого на местопрестъплението. Може би имам някакво предчувствие за бъдещето. Може би времето е кръг, а не спирала и някой, който върви по кръга, се приближава към мен от другата страна. Уилям Абът, младши, с невроза, непозната до този момент на науката.

Ако ме убият или умра при странни обстоятелства, лицето, което ще бъде отговорно за това, е една жена, известна като Моника Волнер, когато работеше като преводачка в НАТО, докато аз бях в армията в Брюксел, и като Моника Хицман, когато по-късно я видях в Ел Фаро, близо до Малага в Испания. Тя беше и, предполагам, все още е член на терористична организация, която действаше, и вероятно още действа, в цяла Европа, а може би поддържа връзка с подобни организации и в Америка.

Мъжът, който по една случайност се самовзриви, докато слагаше бомба в колата ми в Жуан ле Пен, Франция, ми е познат само като Джордж, шеф на групата, към която принадлежеше Моника Волнер-Хицман. Той беше специалист по огнестрелни оръжия и до инцидента, предизвикал смъртта му, минаваше за експерт в производството на взривни устройства.

Пиша тези редове в редакцията на „Чикаго трибюн“, където работя от шест месеца благодарение на приятелството на баща ми с един от редакторите. Баща ми знае къде се намира този мой доста голям бележник. Пазя го заедно с няколко книги и документи, стари дрехи и разни вехтории, които съм събрал по време на пътуванията си, в един сандък в мазето на неговия апартамент, тъй като в моята стаичка няма място. Той знае, че в сандъка има и мои писания, но не ги е чел. Уверил съм го, че това е резюме на романа, който той постоянно ме подтиква да напиша.

Откакто напуснах Кан, където бях подложен на строги разпити от френската полиция, основателно подозираща, че има някаква връзка между мен и човека, когото познавах под името Джордж, но неспособна да докаже нищо, не съм се виждал със семейството си поради това, че се страхувам да не им се случи нещо, докато съм с тях, а не поради липса на роднински чувства. Мисълта, че само двайсетина минути след като избухна бомбата, трябваше да дам колата на майка ми и на нейния приятел, за да отидат на обяд, ме измъчва и до този момент, макар че сега за първи път съм в състояние да опиша какво се случи на Лазурния бряг.

Той отново спря да пише и си припомни часовете с двамата следователи, които го разпитваха отначало любезно и снизходително, а след това грубо и открито враждебно. Заплашиха го, че ще го арестуват, но той знаеше, че блъфират, и устоя, повтаряйки все едно и също: „В отговор на вашите въпроси мога само да кажа, че съм в Кан, за да гледам филма на майка си, че никога не съм виждал този човек и не знам да имам врагове. Единственото ми предположение е, че този човек е направил някаква трагична грешка.“

Най-накрая те се отказаха и го освободиха с предупреждението, че случаят не е приключил и че между Франция и Съединените щати съществува договор за екстрадиране.

Рудолф го бе изгледал особено, но това трябваше да се очаква след историята с пистолета със заглушител.

— Късметлия си ти — подметна вуйчо му на другия ден на летището, преди Били да се качи на самолета за Ню Йорк. — Гледай да си останеш такъв.

— Не се съмнявай в това — отвърна Били.

Уесли, който също беше с тях, но вече не се усмихваше, мрачно му стисна ръката, без да каже нищо.

Гретхен не можа да дойде. Когато чу за експлозията — това нямаше как да се скрие от нея, — тя припадна и остана на легло. Лекарят, когото извикаха, установи, че има висока температура, но не можа да й постави диагноза. Поръча да лежи поне пет дни.

Когато отиде в нейната стая да й каже довиждане, Били се ужаси от вида й. Лицето й беше синкавобяло, сякаш се бе смалила за няколко часа, и когато заговори, гласът й едва се чуваше:

— Били, моля те, пази се заради мен.

— Ще се пазя — каза той, наведе се и я целуна по горещото лице, докато тя лежеше подпряна на възглавницата.

Били поклати глава да прогони нахлулите спомени и продължи да пише.

Ако можех да кажа цялата истина на полицаите, като нищо щяха да ми дадат ордена на Почетния легион. В края на краищата все пак бях допринесъл за разпадането или поне за осуетяването на дейността на банда убийци, тероризираща цяла Европа. Разбира се, направих това случайно, но случайностите също са важни, може би повече от всичко останало. Цялата история на семейството ми е поредица от случайности, хубави и лоши. Може би така е с всички семейства.

Въпреки факта, че избягвам да се виждам с роднините си, те често ми пишат и ме държат в течение на делата си. В отговор аз им пиша весели, словоохотливи писма, пълни с лъжи, че баща ми е трезвен почти през цялото време, а аз се справям чудесно с работата си във вестника. Тъй като отразявам дейността на полицейските участъци и съдебните дела за дребни престъпления в районните съдилища, едва ли ми вярват. Пред баща си обаче не твърдя, че романът, който уж пиша, ще бъде вторият „Война и мир“, нито че ще бъде Големият американски роман, само му казвам, че засега се оформя задоволително.

Вуйчо ми Рудолф — стожерът, спасителят, съвестта и ангел-пазителят на семейството, в своя вечен стремеж да върши добри дела сега пътува между Лонг Айланд, Кънектикът, Вашингтон и столиците на Европа, намира време да пише дълги поучителни писма и да дава съвети, които никой от нас не следва. Той е най-ревностният писач на писма и благодарение на него научавам с какво се занимава самият той, майка ми, която сега е мисис Донъли, и братовчед ми Уесли, който остана в Кан и си намери работа като моряк на една яхта. Вуйчо Рудолф намира време и да посещава Уесли в Кан във връзка с една история…

Били спря да пише, стана и закрачи около бюрото. После седна, загледа листа на машината и отново се зае да пише, но този път по-бавно.

Дори и сега мисля, че е по-разумно да не засягам въпроса за натрапливата идея на Уесли. Всички ние, и майка ми, и вуйчо ми, и аз, се опитахме да го убедим да не остава на Лазурния бряг. Никой от нас няма, меко казано, приятни спомени от това място. Дори фестивалът се оказа едно разочарование. Противно на предвижданията на рекламния агент журито не присъди никаква награда на филма и слава богу, че никой не прие буквално думите на мистър Симпсън, че ще си отреже главата, ако Уесли не се върне у дома с награда. Както разправя майка ми, която се готви да започне втория си филм, Уесли е отказал да участва в него, независимо от високото заплащане, както и да играе главни роли в други филми. Засега Уесли без съмнение е най-богатият моряк в Средиземно море. В последното си писмо той ми пише, че когато приключи с морската афера, както сам се изразява, ще играе във филми, докато спечели пари да си купи яхта, след което като баща си ще стане капитан. Писмата му звучат бодро, но може би и той лъже като мен, когато пише на роднините си. Все пак за разлика от мен той има причина да бъде бодър. На осемнайсет години наследи трийсет хиляди долара без високи данъци, а приятелката му си уреди да работи в парижкото бюро на „Тайм“ и често взема самолета за Кан, за да го види. Пише също, че играе редовно тенис, освен през летните месеци, и смята, че ако сега се срещнем на корта, ще ме срази. Аз не съм докосвал ракета след Жуан ле Пен.

Полицията така и не откри нито истинското име на Джордж, нито откъде е дошъл. Не мога да се отърва от чувството, че един ден ще вдигна очи от бюрото и ще видя Моника, изправена пред мен. Постоянно я сънувам, сънищата ми са еротични и прекрасни и когато се събудя, съм дълбоко отчаян.

Били спря да пише и се намръщи.

— По дяволите — изруга той. Извади листа от машината и заедно с още два листа го сложи в голям плик, за да ги занесе у дома. После стана, облече си сакото и понечи да тръгне, но се обърна и видя дебелия плик, който вуйчо му бе изпратил от Кан. Все едно сега или друг път. Нали трябваше да го прочете. Отвори плика. Към една вестникарска страница, прегъната няколко пъти, бе прикрепена бележка. Втора бележка бе прикрепена към обратната страница от вестника. Бележката, написана с почерка на вуйчо му, гласеше:

„Прочети ограденото в червено, а след това прочети съобщението от другата страна.“

Били поклати раздразнено глава. Игрички, каза си. Но това не беше в стила на Рудолф. Обзет от любопитство, той седна и сложи предната страница под лампата. В горния ляв ъгъл с големи букви бе изписано МАРСИЛИЯ, а с по-малки букви — втора страница. Рубриката, озаглавена Faits Divers^[1], беше оградена с червен молив.

Mort d’un Voyou^[2], прочете той на френски, който все още не бе забравил. Следваше самото съобщение:

Снощи на кея на Старото пристанище бе намерено тялото на мъж, разпознат по-късно от полицията като Янош Данович, югославянин. Убит е с два изстрела в главата. Знае се, че е бил човек от престъпния свят на Лазурния бряг и Марсилия и е бил арестуван няколко пъти за сводничество и въоръжен грабеж, макар никога да не е бил осъждан за престъпленията си. Полицията смята, че убийството е поредното разчистване на сметки в Марсилия, което става през последните седмици.

Били бавно отмести вестника. Божичко, помисли си той, Рудолф е полудял, след като изпраща такова нещо по пощата. Ами ако се беше загубило или някой случайно го бе отворил и полюбопитствал защо съветникът на един американски сенатор се интересува от убийството на някакъв дребен престъпник от Марсилия, и бе започнал да задава неприятни въпроси… Той понечи да скъса страницата на малки парченца, но си спомни бележката на гърба.

Обърна листа и извади бележката от кламера. „Виж датата на вестника“, пишеше вуйчо му. Били погледна — беше първа страница на „Льо меридионал“, а датата гласеше: Събота, 24 октомври 1970.

1970! Данович е бил убит шест месеца, преди Уесли да се върне в Европа. Били се подпря с лакти на бюрото и хвана с две ръце главата си. И се разсмя. Смя се истерично. Когато най-после смехът му секна, вдигна телефона и помоли да го свържат с Рода Флин. Когато Рода се обади, той каза:

— Здравей, Рода, празненството продължава ли?

— Ако можеш да дойдеш, продължава — отвърна Рода.

— Тръгвам. Къде живееш? — попита Били.

Тя му съобщи адреса, а той добави:

— Пристигам след десет минути! Приготви ми нещо силно за пиене. Тази вечер имам нужда от нещо силно.

Когато излезе от сградата на „Трибюн“ и тръгна по Мичиган Авеню, озъртайки се за такси, стори му се, че някой го следи. Обърна се и се огледа, но на половин пресечка зад него вървяха само две двойки.

Може би няма да е зле да попитам Рудолф пази ли още онзи пистолет, помисли си той. Кой знае, може и да ми свърши работа някой ден.

После видя едно свободно такси, спря го, качи се и отиде да се забавлява.