Ъруин Шоу
Просяк, крадец (19)

6

Докато си стягаше багажа, преди да замине от Брюксел, Били погледна документа. Уволнен след достойно изпълнен дълг, пишеше на него. Той кисело се усмихна и го пъхна в дебел плик. Човек не бива да вярва на всяко напечатано слово.

В същия плик сложи и едно писмо от баща си. Баща му се радваше, че така благоразумно напуска армията, но не се радваше, че е решил да не се връща в Чикаго, макар да съзнаваше колко съблазнителна е Европа за един млад човек. Чикаго можеше да почака една-две години. Писмото съдържаше също и новини за майка му. Снимала филм. Баща му смяташе, че трябва да й пише и да я поздрави. И отгоре на всичко, добавяше той, една от главните роли във филма се изпълнявала от братовчед му Уесли. Според Уилям Абът Уесли бил мрачна личност. Но фамилията Джордах се грижела за своите хора. Жалко, че той, Били, не бил в по-добри отношения с майка си.

Следващото, което Били сложи в сака си, беше испано-английският речник. Един белгийски бизнесмен, с когото играеше тенис и който бе построил комплекс от бунгала в Ел Фаро, близо до Марбела, Испания, с шест тенис корта, му предложи едногодишен договор като треньор по тенис. След Брюксел идеята за Испания беше привлекателна и не можеше да се сравнява с Чикаго, и в края на краищата единственото, което умееше да върши добре, беше да играе тенис, това беше чиста и добре платена работа, при това на открито, и той прие. Имаше нужда от малко слънце. Пази се от сеньоритас, го предупреждаваше баща му.

Следващият документ не носеше дата. Беше подписан с името Хайди. Един лист, пъхнат в плик без марка и пуснат в пощенската кутия. „Наложи се внезапно да замина поради смърт на приятел. Разбрах, че няма да останеш на свръхсрочна служба. Остави си адреса, макар че и без него мога да те намеря. Трябва да довършим започнатата работа.“

Били не се усмихна, докато четеше бележката. Накъса я на малки парченца и я хвърли в тоалетната. Не остави адрес, на който да му препращат писмата.

Взе влака за Париж. Беше продал колата си. Моника я познаваше твърде добре — знаеше модела, годината на производство, регистрационния номер. Кой знае колко много хора имат описанието на колата му и я търсят по пътищата на Европа?

Във Франция можеше да си купи нова кола. Можеше да си го позволи. Една скромна, но достатъчно голяма сума му бе останала в наследство в хранилището на банката на ъгъла на авеню „Боск“ в седмия район на Париж.

 

 

— Последен дубъл — каза Гретхен и снимките за деня приключиха. Шумът от гласовете на актьорите и на снимачния екип веднага се усили. Сцената бе снимана пред голяма порутена къща с бутафорна фасада и морава, която извеждаше на улицата. В тази сцена Уесли и момичето, което играеше ролята на сестра му, спореха ожесточено за това, какъв живот води Уесли. Снимките продължиха от сутринта до вечерта. Чичо му Рудолф, който също бе дошъл и прекара деня на снимачната площадка, само махна с ръка на Уесли, но присъствието му го смути и Уесли игра по-сковано от обикновено. Това нямаше особено значение, тъй като неговият герой беше мълчаливо и затворено момче и партньорката му трябваше да поеме почти всичко върху себе си.

След първите няколко дни, в които се държеше сковано и се опитваше да прикрие смущението си, че играе пред толкова много хора, Уесли разбра какво се иска от него — леля му Гретхен го отведе настрана и му каза да не се опитва да се прави на актьор — и цялото занимание му стана приятно Гретхен го увери, че се справя много добре, и макар да бяха сами и никой не чу думите й, той знаеше, че тя не е жена, която лъже.

Харесваше му атмосферата на снимачната площадка. Повечето от хората бяха млади, дружелюбно настроени, постоянно се шегуваха и бяха готови да си помагат. Уесли никога не бе имал много приятели сред връстниците си и сега му беше приятно, че не е нужно непрекъснато да се съобразява с присъствието на много по-възрастни от него хора.

Гретхен му позволи да използва името Уесли Джордан. В края на краищата баща му вече бе използвал тази фамилия професионално, така че Уесли имаше право на претенции към нея. Той склони да участва във филма, защото за един месец щеше да получи три хиляди долара, а това означаваше, че ще може да върне парите на Алис и няма да зависи от чичо си, за да отиде в Европа, но скоро след това се улови, че всяка сутрин отива с нетърпение на снимачната площадка, дори когато самият той не участваше в снимките. Привличаше го всичко, свързано със снимането на филма — възможностите на камерата да отразява светлината и звука, предаността на актьорите, спокойствието и твърдостта, с които леля му организираше всичко. С отношението си към хората тя му напомняше за баща му. Според Франсис Милър, неговата сестра във филма, която беше само на двайсет и две години, но от четиринайсетгодишна възраст участваше в шоу бизнеса, атмосферата в много снимачни екипи съвсем не била такава. Там се редували истерични кризи с изблици на гняв и тя предпочиташе Гретхен като режисьор пред всички останали мъже режисьори.

Франсис беше красиво момиче със странна, дива хубост — ъгловато, изпъстрено с лунички, с големи, дълбоки очи, замислено, младо лице, дребно, изящно оформено тяло и кожа, обещаваща върховна наслада. Говореше без задръжки и понякога ставаше вулгарна. Обичаше от време на време и да си попийва. Но много по-често обичаше да се люби с Уесли — още като пристигнаха в Порт Филип, тя дойде в стаята му в хотела, уж за да прегледат репликите си за следващия ден, и остана при него цялата нощ. Уесли бе замаян от красотата й и от факта, че тя е избрала точно него. Когато непознати млади жени го заглеждаха, той се притесняваше, че е сбъркал нещо или че не се е облякъл както трябва. Известно време се чувстваше виновен, защото си мислеше, че е влюбен в Алис Ларкин. Но Алис Ларкин продължаваше да го нарича братовчед и той продължаваше да спи на канапето във всекидневната, когато отидеше в Ню Йорк. Освен това Франсис се любеше с такава щастлива всеотдайност, че в нейно присъствие беше трудно човек да изпитва угризения.

Франсис беше омъжена за млад актьор, който беше в Калифорния, където живееше и тя. Уесли се опита да не мисли за съпруга й. Доколкото му бе известно, никой в екипа не подозираше какво има между него и изпълнителката на главната роля. Когато бяха сред хората, Франсис се отнасяше към него, както във филма — като към по-малък брат.

Леля му Гретхен, естествено, беше разбрала. Той отдавна бе установил, че тя разбира всичко. Една вечер двамата вечеряха заедно и тя го предупреди, че когато снимките приключат, Франсис ще се върне в Калифорния и ще започне нов филм, и почти сигурно ще се залюби с друг млад мъж от екипа, който й хареса, защото тя е известна с това си поведение, поради което Уесли не бива да приема нещата на сериозно.

— Искам тази работа да бъде едно прекрасно преживяване за теб — каза Гретхен. — Не искам да ме намразиш за това, че съм те забъркала в нещо, след което не знаеш как да се оправиш.

— Знам как да се оправя — каза той, макар че не беше сигурен.

— Запомни какво ти казах за момичето — продължи Гретхен. — Тя е объркала живота и на по-възрастни от теб мъже. — Гретхен премълча, че Франсис Милър бе имала шестмесечна връзка с Евънс Кинсела, който бе поискал от нея да се разведе и да се омъжи за него. И че в деня след приключването на снимките по неговия филм Франсис бе спряла да отговаря на телефонните му обаждания. Премълча също така, че все още изпитваше ревност към Франсис и съжаляваше, че тя се е оказала най-подходяща за ролята в нейния филм. Съдбата на един филм не бива да зависи от нечии любовни истории, макар че в много случаи ставаше точно така, за което после всички се проклинаха. — Просто запомни — каза Гретхен.

— Ще запомня — отговори Уесли.

— Ти си един патилан, добър и уязвим — каза Гретхен. Наведе се и го целуна по бузата. — Пази се. Обкръжението, в което си попаднал, е много по-опасно, отколкото предполагаш.

Цялата тази нощ той люби страстно Франсис, докато накрая трябваше да затисне лицето й с възглавница, за да не разбуди с писъците си целия хотел. Тя беше момиче, което държеше всички да научат, че изпитва удоволствие.

Когато, изтощени, двамата се отпуснаха един до друг, той тържествуващо си помисли, че след тази нощ тя няма да го изостави.

 

 

Както обикновено Уесли вечеряше с останалите актьори в ресторанта на хотела. Гретхен и Айда Коен заедно с вуйчото на Айда, художника и чичо Рудолф вечеряха горе в апартамента на Гретхен. След вечеря Уесли и Франсис решиха да се поразходят. Беше хладна есенна вечер, на небето грееше кръгла луна и двамата вървяха хванати под ръка като обикновена влюбена двойка.

Главната улица беше почти безлюдна, осветена от неоновите лампи на самотни търговски витрини. Гражданите на Порт Филип гледаха телевизия и си лягаха рано. Франсис поглеждаше разсеяно изложените стоки.

— Тук няма нищо, което бих купила — каза тя. — Представяш ли си да живееш в такъв град. Уф!

— Моето семейство е от тук — каза Уесли.

— О, господи. Горкичкият — отвърна Франсис.

— Аз никога не съм живял тук. Баща ми, дядо ми… — За малко да добави „и леля ми Гретхен“. Не беше казал нито на Франсис, нито на другите си колеги, че Гретхен му е леля, а и Гретхен се държеше с него като с обикновен начинаещ актьор.

— Виждаш ли се с роднините си, искам да кажа, сега, докато си тук? — попита Франсис.

— Никой не е останал тук. Всички са заминали.

— Напълно ги разбирам — отсъди Франсис. — Този град сигурно е започнал да запада от деня, в който са построили сградата на пощата.

— Баба ми е разправяла на баща ми, че когато за пръв път дошла тук като младо момиче, градът бил прекрасен — каза Уесли. Той крачеше по улиците на града, където баща му се бе родил и израснал, и не му беше приятно едно момиче от Калифорния да си мисли, че това е ужасно, затънтено място. Сигурно някъде из града баща му е оставил знак, следа, че е бил тук някога. Нали тук е подпалил един кръст. Тиодор Бойлан поне си спомня за това. Кой знае какво щеше да си помисли баща му, ако видеше сега как синът му се разхожда по същите стари улици, хванал под ръка една красива, прочута филмова актриса. И ако разбереше, че за четири седмици ще изкара три хиляди долара за работа, която беше по-скоро забавление. — Навсякъде имало дървета — продължи Уесли — и всички тези големи къщи били боядисани, чисти и с големи градини. Баща ми плувал в Хъдсън, реката тогава била чиста, имало платноходки, хората ловели риба… — той замълча, защото иначе щеше да каже на момичето, че освен да кара лодка и да лови риба, дядо му е използвал реката и за да се удави в нея.

— Нещата навсякъде отиват на зле, не е ли така? — каза Франсис. — Хващам се на бас обаче, че в тези големи градини е кипяла любов. Какво друго да прави човек вечер? Пък и мотели не е имало.

— Предполагам, че който каквото е търсил, го е намирал.

— И която каквото е търсила, си го е намирала — разсмя се Франсис. — Като мене например. Никак не е хубаво, че участваш в този филм — добави тя.

— Защо? — засегна се Уесли.

— Ако не участваше, досега да съм изчела „Война и мир“, какво друго щях да правя през дългите нощи.

— Моля?

— „Война и мир“ може да почака — каза тя и му стисна ръката. — Между другото все искам да те питам в кое театрално училище си учил.

— Аз ли? — поколеба се Уесли. — В никое.

— Играеш, сякаш имаш зад гърба си дългогодишна школа — каза тя. — А на колко си години?

— На двайсет и една — отговори той, без да се колебае. Веднъж бе направил грешка, като каза на Алис точно на колко години е, и оттогава тя се държеше с него като с дете. Втори път нямаше да допусне такава грешка.

— А защо не си в армията?

— Заради контузено коляно при футбол — веднага отговори той. Откакто се бе върнал в Америка, се бе научил да лъже, без да му мига окото.

— Ясно — каза тя и гласът й прозвуча подозрително. — А къде другаде си играл?

— Аз ли? — попита той все така глуповато. — Ами… никъде. — Франсис беше осведомена по тези въпроси, така че тук не можеше да рискува с лъжи.

— Дори и в летни трупи?

— Дори и в летни трупи.

— Как получи тази роля тогава?

— Мисис Бърк… — досмешаваше го, когато наричаше леля си мисис Бърк. — Видя ме на гости у едни приятели и ме попита дали съм съгласен да ме изпробва. Защо задаваш тия въпроси?

— Не е ли естествено едно момиче да знае някои факти за мъжа, с когото има връзка?

— Сигурно е така. — Изразът „с когото има връзка“ му прозвуча приятно. Караше го да се чувства по-зрял. Тийнейджърите имаха гаджета и приятелки, а не връзки с жени.

— Въпросът е там — каза решително Франсис, — че не мога да спя с мъж, когото не уважавам. — Уесли се смущаваше, когато Франсис говореше така направо и като цяло за мъжете, които бе познавала. Все пак тя е актриса от четиринайсетгодишна възраст, утешаваше се той, какво друго може да се очаква от нея? Но въпреки това реши, че много скоро ще й каже да запази разсъжденията по този въпрос за себе си.

— Трябва да призная, че за мен си една изненада — подметна весело тя. — Като погледнах списъка с имената на актьорите, си помислих, че ме очаква един месец на строго въздържание.

— И кое те накара да промениш решението си?

— Ти — засмя се тя. — Познавах почти всички останали, само Уесли Джордан беше ново име за мен. Не подозирах, че ще бъдеш героят на деня. Между другото това ли ти е истинското име?

— Не — отговори Уесли, след като помълча малко.

— А какво е?

— Дълго и сложно — неопределено отвърна той. — Нямаше да изглежда добре, изписано на екрана.

— Това е първият ти филм, но бързо схващаш — отново се засмя тя.

— Схватлив съм си — ухили се той. Работата в киното му харесваше все повече и повече и това си личеше дори по начина му на изразяване.

— Какво смяташ да правиш след този филм?

— Не знам — сви рамене той. — Да отида в Европа, ако мога.

— Ти играеш страхотно — каза тя. — И не само аз мисля така. Фреди Кан, операторът, е гледал първото копие и е във възторг от тебе. Няма ли да си опиташ късмета в Холивуд?

— Може би — отговори предпазливо той.

— Хайде ела. Обещавам ти сърдечно посрещане.

Уесли пое дълбоко дъх и каза:

— Разбрах, че си омъжена.

— Кой ти каза? — рязко попита тя.

— Не си спомням. Някой. Някой спомена, докато говорехме.

— Не мога да разбера защо хората не си мълчат. Това си е моя работа. За тебе има ли някакво значение?

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че има?

— Ще ти кажа, че си глупак.

— Тогава няма да го казвам.

— Така е по-добре. Влюбен ли си в мен? — попита тя.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото ми е по-приятно, когато хората са влюбени в мен. Затова съм актриса — добави тя.

— Добре — влюбен съм в теб — отвърна той.

— Хайде да пием по този случай. На съседната улица има бар.

— Аз не пия — каза Уесли. Не искаше барманът да го пита пред Франсис на колко години е.

— Аз пък обичам пиенето… и мъжете, които не пият — каза тя. — Ела, ще те черпя една кола.

Като влязоха в бара, видяха в едно сепаре Рудолф и художника на филма, червенобрад млад мъж на име Донъли, погълнати в разговор.

— Охо, големите мангизи са тук — прошепна Франсис.

Всички в продукцията знаеха, че Рудолф е поел финансовата страна на филма и че той е човекът, който преговаря с градските власти в Порт Филип, когато възникнат трудности около издаването на разрешителни, когато трябва да се правят нощни снимки или се наложи да се ползват услугите на местната полиция за блокирането на някои улици. Хората обаче не знаеха, че той е чичо на Уесли; в малкото случаи, когато разговаряше с Рудолф в присъствието на други хора, Уесли се обръщаше към него с мистър Джордах, а Рудолф сериозно и учтиво се обръщаше към племенника си с мистър Джордан.

Франсис и Уесли трябваше да минат покрай масата на двамата мъже. Рудолф ги погледна, усмихна им се, стана и каза:

— Добър вечер, дами и господа.

Уесли смотолеви някакъв поздрав, но Франсис се усмихна с най-чаровната си усмивка и попита:

— Какъв нов заговор срещу бедните актьори замисляте в тази шумна бърлога, господа?

Уесли се сепна, като видя фалшивата, престорена усмивка и като чу колко превзето говори Франсис. Изведнъж си даде сметка, че тя може да говори по най-различни начини с различните хора.

— Седим тук и се възхищаваме от изпълнението на двама млади хора в този филм — каза Рудолф.

— Ах, колко сте любезен — разсмя се Франсис. — Каква прекрасна лъжа.

Донъли изсумтя.

— Моля ви, седнете — подкани ги Франсис. — В Холивуд никой не става на крака пред подчинените си.

Уесли отново се сепна. Освен че щедро раздаваше очарователни усмивки, Франсис успяваше и да напомни на хората, които смяташе, че са важни, за блестящата си кариера в Холивуд.

Двамата мъже седнаха. Донъли загледа навъсено чашата пред себе си. До този момент никой от продукцията не го бе виждал да се усмихва.

— Мистър Донъли — продължи Франсис със същия превзет глас, — досега все не смеех да ви кажа, но понеже филмът вече е почти готов, искам да ви кажа, че вашите декори са прекрасни. Не съм видяла още нищо от филма — направи гримаса тя, — на простосмъртните актьори не се полага да решават съдбата на героите си в прожекционната зала, така че нямам представа как изглеждат нещата на екрана, но искам да ви кажа, че що се отнася до мен, никога не съм се чувствала по-удобно пред камера, както в тази постановка, която е ваше дело. — Тя се засмя, сякаш се бе смутила, че се е изказала толкова смело.

Донъли отново изсумтя.

Уесли видя, че лицето на Франсис застина.

— Няма да ви преча повече, докато решавате нашите съдби — каза тя. — С малкия Уесли — продължи тя, сякаш Уесли беше на десет години — си имаме наши проблеми за утрешните снимки и трябва да си подготвим урока.

Уесли я дръпна за ръката и отправяйки последна ослепителна усмивка, тя тръгна с него. Понечи да седне на съседната маса, но Уесли решително я насочи към най-отдалеченото сепаре в дъното на бара, където чичо му и Донъли не можеха да ги чуят.

— Ама че представление изнесе — укори я той, като се настаниха на масата.

— Мухите кацат на мед, а не на оцет, скъпи — каза ласкаво тя. — Знаеш ли кога тия двамата ще се хванат да правят нов филм и ще решават кой да участва в него и кой да върви по дяволите.

— Толкова много роли играеш, че сигурно само майка ти може да каже коя е истинската ти същност — отговори Уесли.

— Така е в изкуството, мили — хладно заяви Франсис. — Научи го, ако искаш да постигнеш нещо.

— Не искам да постигам нищо на такава цена — отговори Уесли.

— И аз така разправях, когато бях на четиринайсет години. Но като станах на петнайсет, си промених мнението. Ти си просто бавноразвиващ се, драги — каза тя.

— И слава богу — отвърна Уесли.

Келнерът дойде при тях и Франсис поръча за себе си джин с тоник, а за Уесли — кока-кола.

— Предпочитам да не пиеш джин — вметна Уесли, когато келнерът отиде на бара.

— Защо?

— Защото, като пиеш джин, дъхът ти…

— Тази вечер няма защо да се тревожиш — каза хладно Франсис. — Утре рано сутринта имам час при фризьорката и затова нямам никакво намерение да правя гимнастика през нощта.

Уесли изпадна в мрачно мълчание, докато келнерът донесе напитките.

— Ти може и да си безкомпромисно критичен към някои безобидни момичешки номера, но трябва да знаеш, че има хора, които ги смятат за очарователни — подзе Франсис, отпивайки от джина с тоник. — Онзи сладур мистър Джордах например, който има толкова много пари. Очичките му светват, щом ме види.

— Не съм забелязал — каза Уесли, дълбоко потресен, че някой може да нарича чичо му „онзи сладур мистър Джордах“.

— А аз съм забелязала — заяви твърдо Франсис. — И се обзалагам, че е страхотен. Под строгата маска на типичен янки сигурно тлее вулкан. Познавам този тип мъже.

— Господи, та той може да ти бъде баща.

— Само ако е започнал много млад. А се обзалагам, че е точно така — отвърна Франсис.

— Нямам намерение да седя тук и да слушам подобни глупости — заяви Уесли и стана от масата. — Връщам се в хотела. А пък ти се оправяй с тоя сладур мистър Джордах и всичките му пари.

— Боже, боже, колко сме докачливи тази вечер — възкликна Франсис, без да мръдне от мястото си.

— Лека нощ — каза Уесли.

— Лека нощ — спокойно отговори тя. — И не си прави труда да плащаш сметката.

Уесли мина покрай масата на чичо си. Двамата мъже не го погледнаха. Той излезе на улицата, чувствайки се обиден като дете и дълбоко разстроен.

Пет минути по-късно Франсис стана и се запъти към вратата. Спря се пред двамата мъже и поговори малко с тях, но те не я поканиха да седне. Като се върна в хотела, не продължи по коридора към стаята на Уесли, както правеше всяка друга вечер, а влезе в собствената си стая и дълго време се гледа в огледалото над тоалетката.

 

 

Двамата мъже в бара не говореха за филми. Донъли беше архитект, насочил се към филмови постановки, тъй като бе установил, че единственото, което му се предлага като архитект, са неизгодни поръчки за посредствени малки сгради, за които той смяташе, че са под достойнството му. Докато обикаляха да търсят подходящи места за снимки, двамата се сприятелиха и отначало плахо, а след това по-ентусиазирано Донъли разказа на Рудолф за един свой амбициозен проект, за който не можеше да си осигури средства. И сега го запознаваше с подробностите.

— Живеем в епоха на излишества, не само поради новите технологии или движението на населението, но и поради излишествата в горната възрастова група. Хората се оттеглят от работа или защото им омръзва да работят и могат да си го позволят, или защото не издържат на напрежението, или защото по-млади от тях заемат техните места. Децата им вече са пораснали и са се отделили. Изведнъж къщите им се оказват прекалено големи, градът, в който живеят, ги плаши или пък е изгубил своята привлекателност за тях. Пенсиите или спестяванията им не позволяват да имат прислужници както едно време, а кварталите, където могат да си намерят малки апартаменти, са населени с млади семейства с малки деца, които ги възприемат като нашественици от миналия век. Далече са от приятели на тяхната възраст и с проблеми като техните, защото всички са потърсили разрешение на други места. Искат да запазят независимостта си, но ги плаши самотата. Това, от което имат нужда, е нова среда, нова атмосфера, която да съответства на положението им — да бъдат заобиколени от хора приблизително на тяхната възраст, с приблизително същите проблеми и нужди, хора, на които могат да разчитат, когато се наложи, и в същото време да се чувстват полезни, като знаят, че и те ще се притекат на помощ на съседа си, когато той има нужда от тях — Донъли говореше настойчиво като генерал, който чертае план за освобождаването на обсаден гарнизон. — Това трябва да бъде едно истинско градче — продължи той, красноречиво жестикулирайки с големите си ръце, сякаш от тухли, хоросан и цимент извайваше сгради, удобни за живеене и населени от хора — с магазини, кина, малък хотел, където да се канят гости, игрище за голф, плувни басейни, тенис кортове, зали за лекции… Нямам предвид бедните хора. Не знам кой друг може да се погрижи за тях, освен държавата и не съм чак толкова суетен, та да си мисля, че мога да преобразя американското общество. Имам предвид хората със средни доходи, онези, чийто начин на живот рязко се променя, когато главата на семейството спре да ходи на работа. — В гласа му прозвуча горчивина. — Знам всичко това от личен опит с майка ми и баща ми. Имат малко пари, аз също им помагам, но от енергични, сърдечни хора те се превърнаха в потиснати, заядливи съпрузи, които отегчено се чудят какво да правят с последните години от живота си. Идеята ми съвсем не е нова. Приложена е успешно по цялата страна, но досега аз все не мога да привлека съдружници с пари, защото печалбата от всичко това не е голяма, ако изобщо има печалба. Като начало трябва да се купи голям парцел земя в някой приятен провинциален район, но не съвсем изолиран, за да могат хората лесно да стигат до града, когато поискат да си припомнят градския живот, а после да се построи едно малко, но напълно завършено селище от скромни, добре замислени и евтини къщи на групи от по четири-пет, разпръснати сред пейзаж, който напомня за парк, къщи, които лесно могат да се поддържат от двама възрастни хора. С автобусна линия, лекари и сестри на разположение, с подходяща, но дискретно действаща местна управа. Това няма да са старчески домове с типичната атмосфера на безнадеждност, защото няма да секва потокът от млади хора — синове, дъщери и внуци, оптимистични и жизнерадостни, които ще бъдат техният мост към бъдещето. Сестра ви ми каза, че сте човек с вкус към общественополезна дейност, че имате пари и търсите с какво да запълните времето си. Впечатленията ми дотук са, че заниманията с киното не отговарят напълно на вашата представа за общественополезна дейност.

— Не, не отговарят напълно — засмя се Рудолф.

— Тя каза освен това, че сте роден строител — продължи Донъли, — че като млад сте успели да осъществите идеята си да построите търговски център сред някакъв пущинак и да го превърнете в градче. Отидох да го разгледам онзи ден — комплекса „Колдъруд“, — направи ми голямо впечатление, смятам, че е изпреварил много времето си и е доказателство за проява на истинско въображение…

— Като млад… — повтори замислено Рудолф. Докато Донъли говореше, той не показа какво мисли, но усети, че го обзема вълнение, едновременно познато и непознато. Беше чакал нещо, без да знае какво точно. Може би тъкмо това бе чакал.

— Имам цяла серия от скици — каза Донъли, — планове на къщите, които искам да построя, приблизителни изчисления за разходите… всичко…

— Бих искал да им хвърля един поглед — каза Рудолф.

— Можете ли да бъдете утре в Ню Йорк?

— Няма причина да не бъда.

— Добре. Ще ви ги покажа.

— Разбира се, всичко зависи от това, какъв терен може да се осигури, за какво е бил използван, каква ще му бъде цената и така нататък — добави Рудолф.

Донъли огледа празния бар, сякаш искаше да провери дали няма шпиони, и като сниши глас, каза:

— Избрал съм мястото. Прекрасно е. Изоставена, запустяла земя, която сега е евтина. В Кънектикът, хълмист терен, на един час от Ню Хейвън, на два — от Ню Йорк. Подходяща точно за тази цел.

— Може ли да ми я покажете?

Донъли свирепо го изгледа, сякаш внезапно го заподозря в някаква пъклена цел.

— Наистина ли се интересувате?

— Наистина се интересувам.

— Добре — каза Донъли. — Знаете ли какво — продължи той с по-сериозен глас, — мисля, че съдбата се намеси и ме накара да приема поканата на сестра ви да работя в този филм… Ще ви заведа утре на мястото, за да видите сам.

Рудолф остави една банкнота на масата, изправи се и каза:

— Става късно. Няма ли да се връщаме в хотела?

— Ако не възразявате, аз предпочитам да остана тук и да се напия — каза Донъли.

— Вземете два аспирина, преди да си легнете — посъветва го Рудолф.

Още преди той да излезе от бара, Донъли си поръча поредното уиски в знак на благодарност към съдбата, която го бе събрала с Рудолф Джордах.

 

 

Рудолф вървеше бавно, сам по познатите улици. Те бяха остарели, откак бе обикалял из тях на велосипеда всеки ден в ранни зори, за да разнася кифли от бащината си пекарница, но тази вечер той изпитваше нелепото чувство, че отново е млад, че в главата му има грандиозни планове, че му предстоят големи постижения. За втори път след разходката по плажа в Ница той се изкушаваше да се затича в тъмнината, за да преживее отново опиянението от младостта си, когато бе поставил рекорд в гимназията на двеста метра бягане с препятствия. И се засили предпазливо по улицата, но видя приближаващите се фарове на една кола и пое с обичайната си горда походка.

Мина покрай големия универсален магазин на Колдъруд и като се загледа във витрините, си припомни нощите, прекарани в подреждане на стоките. Не другаде, а тук му се бе усмихнал късметът. Сега витрините изглеждат занемарени, помисли си той, като небрежно гримирана стара жена, червилото — сложено накриво, очната линия — размазана, уморено и неубедително подражание на младостта. Старият Колдъруд би изревал, ако можеше да види това. Тук беше събран целият живот на един мъртъв човек. Полезен или безполезен живот?

Спомни си също как маршируваше и свиреше на тромпет начело на група ученици в деня, когато войната свърши и бъдещето изглеждаше прекрасно. Предишния ден бе прочел в местния вестник за друга младежка демонстрация, този път в знак на протест срещу войната във Виетнам — младежите скандирали неприлични лозунги, осквернявали знамето, подигравали се на полицията. Единайсет от тях били отведени в затвора. Навремето — Труман, сега — Никсън. Упадък. Той въздъхна. По-добре да не си припомня нищо.

Когато каза на Гретхен, че Порт Филип му се струва подходящо място да се снима филмът — западнало градче, простило се с охолното си достойно минало край бреговете на голямата река, — той смяташе, че изобщо няма да се занимава с техническите въпроси на филма, нито дори, че ще отиде в Порт Филип. Но възникнаха проблеми. Гретхен го помоли за помощ и той неохотно дойде тук, за да разговаря с разни чиновници, страхувайки се, че те ще си припомнят падението му, когато пак студенти се бяха опълчили срещу него и го бяха прогонили.

Колко красива беше Джийн тогава.

Но чиновниците се държаха почтително, готови да му услужат. Скандалите бяха останали в миналото. Идваха нови хора. Спомените избледняваха.

Донъли му напомняше за самия него на младини — ентусиазиран, изпълнен с надежди, енергичен, амбициозен, самоуверен. Кой знае как ще се чувства Донъли след десет години, когато много неща ще са постигнати, когато улиците на родния му град, където и да е той, ще са се променили, когато всичко ще се е променило. Донъли му харесваше. Знаеше, че Гретхен също го харесва. Интересно дали между двамата има нещо. Интересно и дали идеята на Донъли е практична, приложима. Дали Донъли не е прекалено млад, прекалено амбициозен? Каза си, че трябва да действа бавно, да проверява всичко, както проверяваше всичко, когато беше на възрастта на Донъли.

Ще обсъди въпроса с Хелън Морисън. Тя е трезвомислеща жена. На нея може да се разчита. Но тя отиде във Вашингтон. Предложиха й работа в екипа на един конгресмен, когото уважаваше, и тя замина. Ще трябва по някакъв начин да я догони.

Замисли се за Жана. Беше получил няколко писма, но в тях вече нямаше какво да си кажат — вълненията от седмицата на Лазурния бряг постепенно заглъхваха. Може би когато Уесли отиде във Франция, той ще използва този повод, за да я навести. Адвокатът от Антиб най-сетне бе отговорил, че е уредил връщането на Уесли, но Рудолф още не бе казал това на момчето. Изчакваше работата по филма да приключи. Не искаше Уесли внезапно да зареже снимките и да полети през океана. Той не беше вятърничаво момче, но призраците, които го преследваха, можеха да се появят по всяко време.

Рудолф също беше преследван от призрака на собствения си баща — отчаян неудачник, самоубиец, обезумял от бедност и рухнали надежди — и можеше да разбере племенника си. Странно, че това потайно, затворено момче се оказа такъв вълнуващ артист.

В техния род никой друг нямаше този талант, само Гретхен бе играла за кратко време на сцената, но без успех. Никой не знае откъде идва това, му каза Гретхен, след като видяха някои кадри в прожекционната зала и се изумиха от способностите на момчето. Същото важеше не само за този вид талант, а за всякакви таланти. Особено в Америка, където не съществуват карти, по които да се проследи откъде е тръгнал някой или към кое пристанище се е насочил. Няма родословни дървета, на които да се опреш.

Рудолф влезе в спящия хотел, качи се в стаята си, съблече се и легна в студеното легло. Не можа да заспи, замисли се за красивото, кокетно момиче в бара, с опънати по бедрата джинси, с професионално подкупваща усмивка. Как ли се чувства един мъж с това прекрасно, младо тяло, готово да го приеме? Трябва да питам племенника си, той сигурно вече е при нея в леглото, със завист си помисли Рудолф. Друго поколение е това. На годините на Уесли той още не бе спал с момиче. Засрами се от завистта, която изпита, но беше сигурен, че след време момчето ще страда. Всъщност той вече страдаше, щом си беше тръгнал сам от бара. Не е свикнал да му правят номера. И Рудолф не е свикнал. Човек страда толкова, колкото страдание може да поеме, а у Уесли има нещо, което говори, че може да поеме опасна доза страдание.

Той се мяташе в полусън и искаше да докосне тялото, което го нямаше в леглото до него. Чие тяло? На Джийн, на Хелън, на Жана или на някоя друга жена, която още не познаваше, но накрая щеше да легне до него. Не можа да си отговори на този въпрос и потъна в дълбок сън.

Събуди го пиянско пеене на улицата. Позна гласа на Донъли, остър и немелодичен, който пееше „Була, була“. Донъли беше завършил Йейл. Но в момента това не личи, помисли си сънено Рудолф. Пеенето спря. Рудолф се обърна и отново заспа.

 

 

Сама в стаята си, Гретхен прехвърляше сцените, които щеше да снима на другия ден. Когато беше на снимачната площадка, си налагаше да се държи спокойно и самоуверено, макар че понякога й се искаше да крещи от яд и отчаяние. Но когато останеше сама, както тази вечер например, усещаше, че от време на време ръцете й се разтреперват от страх и нерешителност. Толкова много хора зависеха от нея и всяко нейно решение трябваше да бъде окончателно. Същото раздвояване бе наблюдавала у Колин Бърк, когато режисираше филм или пиеса, и тогава му се чудеше как се справя. Сега се чудеше как изобщо е възможно човек да оцелее, след като цял месец и повече е разкъсван по този начин. Ала в киното е недопустимо личните терзания да се показват на обществени места.

И тогава тя чу, че Донъли пее „Була, була“ пред хотела. Тъжно поклати глава, като си помисли за връзката между талант и алкохол в Америка. И отново си спомни за Колин Бърк, когото никога не бе виждала пиян и който рядко се докосваше до алкохол. Той беше едно изключение. Изключение в много отношения. Тези дни често си мислеше за него, докато работеше — опитваше се да си представи как той би поставил камерата, какво би казал на някой притеснен актьор, как би снимал някоя сложна сцена. Ако една жена не може да подражава на покойния си съпруг, тогава на кого да подражава, помисли си оправдателно тя.

Отвън пеенето спря. Гретхен можеше само да се надява, че Донъли няма да се чувства твърде зле на сутринта. В случая мислеше за него, а не за себе си — за утрешните снимки той не й трябваше, но когато се появеше на снимачната площадка след подобна вечер, винаги изглеждаше много засрамен.

Тя се усмихна, като си представи този сръчен, вечно намусен и труден човек, който й приличаше на млад полковник от кавалерията на Конфедерацията. Тя го харесваше и знаеше, че го привлича. Въпреки решението никога вече да не позволи млад мъж да я докосне, си помисли, че ако не беше толкова ангажирана с филма, може би…

На вратата се почука.

— Влез — обади се тя. Никога не заключваше вратата си.

Вратата се отвори и Донъли влезе в стаята, движейки се почти по права линия.

— Добър вечер — каза Гретхен.

— Току-що прекарах един забележителен час с твоя брат — заяви тържествено той. — Аз обичам брат ти. Смятах, че трябва да ти кажа това.

— Аз също обичам брат си — усмихна се тя.

— Ние двамата заедно ще предприемем гранд… грандиозни неща — добави Донъли. — От една мая сме.

— Възможно е — добродушно отговори Гретхен, — майка ни беше ирландка или поне така твърдеше. Баща ни обаче беше германец.

— Аз уважавам и ирландците, и германците — каза Донъли, подпирайки се на касата на вратата, — но нямах това предвид. От една мая сме, в смисъл че си приличаме по дух. Преча ли ти?

— Току-що приключвах — каза Гретхен. — Ако искаш да говорим, не смяташ ли, че е най-добре да затвориш вратата.

Бавно и с достойнство Донъли затвори вратата и отново се облегна на нея.

— Искаш ли малко кафе? — посочи Гретхен термоса на бюрото си. Тя пиеше по двайсет чаши на ден, за да издържи.

— Хората винаги ми предлагат кафе — раздразнено каза Донъли. — Това е унизително. Аз мразя кафето.

— Страхувам се, че не мога да ти предложа нищо по-силно — извини се Гретхен, макар много добре да знаеше, че в шкафа има уиски.

— Не се нуждая от питие, мадам — заяви Донъли. — Дошъл съм като пратеник.

— Чий пратеник?

— На самия Дейвид П. Донъли.

— След като предадеш съобщението, те съветвам да си легнеш — засмя се тя.

— Вече предадох половината съобщение — каза Донъли. — Обичам брат ти. Другата половина е по-трудна. Обичам сестра му.

— Ти си пиян.

— Правилно — отговори той. — Обичам сестра му, когато съм пиян, и обичам сестра му, когато съм трезвен.

— Благодаря за съобщението — изрече Гретхен, без да става, макар че й се искаше да скочи и да целуне този мъж.

— Нали ще запомниш какво казах? — изгледа я свирепо той над брадата си.

— Ще запомня.

— В такъв случай аз ще се оттегля за през нощта. Лека нощ, мадам — произнесе тържествено той.

— Лека нощ. Спи спокойно — каза тя.

— Обещавам, че ще се въртя и ще се обръщам. Горкият аз!

— Горкият ти — засмя се Гретхен.

Ако беше останал още десет секунди, тя щеше да скочи от стола си и да го прегърне. Но той величествено махна с ръка за поздрав и излезе с почти твърда крачка.

Тя го чу, че запя „Була, була“, докато вървеше по коридора.

Загледа се във вратата и се замисли: Защо не, защо не, дявол да го вземе? Но поклати глава. После, после, когато приключа с работата. Може би.

Продължи да си прави бележки по сценария в тихата стая, която сега миришеше на уиски.

 

 

На долния етаж Уесли се опитваше да заспи. Ослушваше се да чуе лекото превъртане на дръжката и шумоленето на дрехи, когато Франсис влизаше в тъмната стая. Но вратата не се отвори, не се чуваше и никакъв звук, освен скърцането на пружините на леглото, докато той неспокойно се въртеше под завивките.

Беше казал, че я обича. Вярно, че малко или повече тя изтръгна това признание от него, но беше искрен. Когато обаче човек обича някого, забелязва ли, че любимата му се преструва, че играе някаква роля, и трябва ли да й каже, че се държи глупаво? Хората говорят за любов, сякаш любовта е нещо цялостно, и кажеш ли веднъж, че си влюбен, нищо друго няма значение. Младият политик във филма, който се влюбва във Франсис, никога не критикува поведението й, защото я обожава, а критикува само някои от безумните й планове, чрез които тя иска да накара останалите герои да видят, нещата така, както тя ги вижда. Любовта е сляпа, гласи поговорката. Той обаче не беше сляп тази вечер. Почувства, че представлението на Франсис в бара беше фалшиво и отвратително, и й каза какво мисли. Може би е по-добре да се научи да не споделя мненията си. Ако беше направил така, сега нямаше да е сам в леглото в два часа сутринта.

Изгаряше от желание да докосне ръката й, да целуне меката й гръд. Ако това не е любов, тогава какво е? Когато Франсис беше с него в леглото, той не можеше да повярва, че тя ще се върне при съпруга си, че ще хареса друг мъж, Въпреки че помнеше думите на леля си. Беше прекарал приятни минути с разни жени на „Клотилд“, докато мъжете им спяха долу в каютите или стояха в казиното, а също и с мисис Уъртам, но знаеше със сигурност, че чувството, което изпитва, не е любов. Не е нужно човек да има голям житейски опит, за да разбере каква е разликата между онова, което бе изпитвал тогава, и това, което изпитваше с Франсис.

Спомняше си как Франсис лежеше в прегръдките му в тясното легло и телата им се преплитаха в мрака и как тя шепнеше: „Обичам те.“ Какво е искала да каже с тези думи? Той тихо изстена.

Бе казал на Франсис, че сигурно само майка й знае коя е истинската й същност. А той кого да попита коя е неговата истинска същност? Родната си майка? Тя сигурно ще каже, че и той като баща си осквернява почтени християнски домове. Чичо си? Чичо му вероятно го смята за досадник, когото е получил „в наследство“, при това — лишен от чувство за благодарност, който се появява само когато има нужда от нещо. Леля му Гретхен? Тя пък сигурно го смята за чудак, който по някакъв тайнствен каприз на природата е надарен с талант, но е прекалено глупав или неамбициозен, за да го използва. Алис? За нея той е непохватно, простовато момче, което има нужда от съжаление и майчински грижи. За Бъни? Добър моряк, който никога няма да стигне баща си. За Кейт? Половин брат на сина й, болезнен, жив спомен за мъртвия й съпруг. Как да съединиш всичко това и да получиш една цялостна личност?

Само защото е толкова млад ли се чувства така раздвоен, така несигурен в себе си? Бавноразвиващ се, бе казала Франсис… Но други хора на неговата възраст, изглежда, не страдаха като него и възприемаха себе си спокойно. Джими например, другият разносвач в супермаркета, със своята музика и твърдата си увереност, че сестрите и майка му имат едно-единствено, ясно отношение към него, заложено в обичта им. Неговата майка казваше, че го обича, но нейната обич бе по-лоша и от омраза.

Спомни си за Хийли, ранения войник, който бе придружил мъртвия син на Крейлър. Хийли живееше с убеждението, че е човек, който винаги има лош късмет и той ще го съпровожда до края на дните му, затова целият свят може да върви по дяволите.

В едно нещо обаче съм сигурен, каза си Уесли, и то е, че ще се променя. Но докато лежеше сам в тъмната стая, нямаше никаква представа в каква посока ще бъде тази промяна. Можеше ли по силата на някакво чудо да се види какво ще представлява, когато стане на двайсет и една, на двайсет и пет, на трийсет години, и да разбере какво ще мисли тогава за себе си?

Може би, след като скъса с Франсис, ще направи онова, което леля му иска от него, и ще стане актьор. Ще се научи да живее с всичките страни на личността си и ще ги използва, ще играе роли не само пред камера, а като Франсис — всеки миг от деня. Тя може би е разбрала, че светът това иска… и му го дава.

На другата сутрин на снимачната площадка от него се очакваше да бъде ожесточен, безотговорен хулиган. Беше му лесно да изиграе тази роля. Може би ще трябва да я приложи и в действителност една-две години… Защо да не започне тук, на това място?

Когато най-сетне заспа, сънува, че е във всекидневната на Алис, яде сандвич с говеждо месо и пие бира, само че на масата срещу него седи не Алис, а Франсис Милър.