Ъруин Шоу
Просяк, крадец (12)

3

Рудолф беше седнал пред пианото и се опитваше да налучка мелодията на „В един ясен ден“, когато на вратата се звънна и мисис Бъртън излезе от кухнята да отвори. Той я видя как мина през антрето. Беше с палто и шапка. Идваше сутрин и всяка вечер се връщаше в Харлем, където я чакаше собственото й семейство. От кухнята се чу смехът на Инид, която вечеряше с бавачката си. Рудолф не чакаше никого и продължи да свири. Пианото се оказа добра идея. Купи го, защото новата бавачка имаше приятен глас и той я чуваше, че пее тихичко на Инид. Жената каза, че свирела малко на пиано, и той прецени, че за Инид ще е полезно да слуша в собствения си дом как някой свири. Ако се окаже, че Инид изобщо притежава талант, по-добре да слуша музика по този начин, отколкото от грамофона, за да не си мисли, че Бах и Бетховен са нещо най-обикновено като електрическата лампа — натискаш копчето и тя светва или угасва. Но след като минаха няколко дни, откакто го купи, той взе да се заседява пред пианото и да дрънка първо акорди, а после и мелодии. Имаше добър слух и можеше по цели часове да се забавлява и да не мисли за нищо друго, освен за музиката, която излизаше изпод пръстите му. Беше благодарен на всичко, което можеше да го разсее макар и за няколко минути. Почти бе решил да взема уроци по пиано.

Мисис Бъртън влезе във всекидневната и каза:

— Дошъл е един млад човек, мистър Джордах, който разправя, че ви е племенник. Да го пусна ли?

Откакто Рудолф се премести да живее на последните два етажа в една солидна жилищна сграда без портиер, мисис Бъртън все се страхуваше от крадци и престъпници и винаги слагаше веригата на вратата. Оплакваше се, че съседите са нехайни и оставят входната врата отключена, така че всеки може да се вмъкне по стълбите.

— Аз ще отида да видя кой е — каза Рудолф и стана. В писмото си от Брюксел миналата седмица Били не споменаваше, че ще идва в Америка. От писмата, които пишеше, Рудолф оставаше с впечатлението, че племенникът му е станал приятен, интелигентен младеж, и без много да се замисля, му изпрати тези хиляда долара, за които Били го молеше. Но сега се запита да не би да има неприятности в армията и да е избягал. Това би обяснило и молбата за пари. Колкото до Уесли, от него нямаше ни вест, ни кост, откакто напусна Ница преди близо девет месеца.

Мисис Бъртън го последва до средата на коридора. На площадката, смътно осветена от електрическата крушка на тавана, пред открехнатата брата, препречена с верига, стоеше Уесли.

— Всичко е наред, мисис Бъртън — каза Рудолф, откачи веригата и отбори вратата. — Заповядай, Уесли — покани го той и протегна ръка. След едва забележимо колебание Уесли пое ръката му.

— Ще ви трябвам ли още тази вечер? — попита мисис Бъртън.

— Не, благодаря.

— Тогава аз си тръгвам. Приятен уикенд, мистър Джордах.

— Благодаря, мисис Бъртън — отвърна той и затвори вратата след нея. Уесли стоеше там, където го бе оставил, със слабо, бледо и безизразно лице, като призрак на баща си от времето, когато Том е бил на неговата възраст — враждебно настроен и винаги нащрек. Беше със същия костюм, с който бе излязъл от затвора в Грас, само дето му бе омалял още повече. Изглеждаше пораснал и доста наедрял от последната им среща. На Рудолф му стана приятно, като видя, че косата му не е много дълга и е подстригана по врата.

— Радвам се да те видя — каза той, като влязоха във всекидневната. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Една бира няма да е лошо — отговори Уесли.

— Разполагай се удобно. — Рудолф отиде в кухнята, където Инид вечеряше с бавачката. Бавачката беше около четирийсетгодишна солидна жена, която успяваше със завидна лекота да накара Инид да се държи добре.

— Братовчед ти Уесли е дошъл, Инид — каза Рудолф, докато вадеше от хладилника бутилка бира. Помисли си да я извика във всекидневната, след като се навечеря, за да види Уесли, но се отказа. Не знаеше за какво е дошъл Уесли. Ако причината е емоционален проблем или трагично възприемане на някакъв неуспех, присъствието на Инид щеше само да усложни нещата. Той я целуна по главата и се върна във всекидневната с бирата и с една чаша. Уесли стоеше неловко посред стаята, там, където Рудолф го бе оставил. Рудолф му наля бирата.

— Благодаря. А ти нищо ли няма да пиеш? — попита Уесли.

— Аз ще пия малко вино на вечеря. Седни, седни. — Уесли изчака Рудолф да седне, след това се настани на стола срещу него. И отпи жадно от бирата.

— Е, как вървят работите? Какво те носи в Ню Йорк? — попита Рудолф.

— Отидох на грешен адрес — каза Уесли. Рудолф забеляза, че той не отговори на въпроса му. — Портиерът не искаше да ми каже къде си се преместил. Не можеше да повярва, че съм ти племенник. Трябваше да му покажа картата от библиотеката. — Гласът му звучеше неприязнено, сякаш Рудолф се беше преместил с четири пресечки по на север само за да избегне среща с него.

— Не получи ли писмото ми? — попита Рудолф. — Съобщих ти новия си адрес веднага щом наех този апартамент.

— Не съм получил никакви писма — поклати глава Уесли. — Никакви писма, сър.

— Дори писмото, в което ти писах как вероятно ще се уреди въпросът с имуществото и какъв ще бъде твоят дял?

— Нищо — отпи отново от бирата Уесли.

— Къде потъват тия писма? — Рудолф се помъчи гласът му да не прозвучи раздразнено.

— Може би на майка ми не й харесва да получавам писма. Но това си е мое предположение.

— Вечерял ли си вече?

— Не.

— Докато вечеряме, ще ти кажа какво беше съдържанието на това писмо.

— Не съм дошъл чак от Индианаполис на автостоп, за да си говорим за пари, чичо Руди — каза тихичко Уесли. — Това е по-скоро… как да се изразя — светско посещение.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— С майка ми не сме в много добри отношения — поклати глава Уесли.

— Нали не си избягал от къщи?

— Не. Имам Великденска ваканция. Оставих бележка, че ще се върна навреме за училище.

— Това е успокоително — каза хладно Рудолф. — Как върви училището?

— Добре. По френски съм страхотен. Научил съм приятелите си на всички мръсни думи — засмя се той по момчешки.

— Може и да им потрябват някой ден — отвърна усмихнато Рудолф, после сериозно запита: — Защо трябваше да пътуваш на автостоп?

— Заради парите — отвърна Уесли.

— Майка ти получава всеки месец доста прилична сума за твоята издръжка — припомни Рудолф. — Все ще стигне за един автобусен билет веднъж в годината.

— Не дава нито цент — отвърна Уесли. — Не се оплаквам. Работя след училище и се оправям.

— Така ли? — скептично попита Рудолф. — Това единственият ти костюм ли е?

— Нямам друг. Но имам пуловери, джинси и други такива дрехи за училище и за работа. Имам и едно старо яке за зимата от сина на мистър Крейлър, който е войник във Виетнам, така че не замръзвам от студ.

— Мисля, че ще трябва да напиша на майка ти едно писмо — започна Рудолф. — Тя няма право да използва твоите пари за собствени нужди.

— Моля те, не се ядосвай за това, чичо Руди — каза внимателно Уесли, като остави чашата на пода до себе си. — В тази къща и бездруго има достатъчно дивотии. Тя разправя, че щяла да ми дава всичко, до последния цент, ако ходя с нея и мистър Крейлър на църква като добър християнин.

— О, сега започва да ми става ясно — възкликна Рудолф.

— Направо ти се проясни, нали? — отново се засмя Уесли по момчешки. — Испанската инквизиция в Индианаполис.

— Май ще трябва да пийна нещо — каза Рудолф и стана да си приготви коктейл с мартини. — Още една бира Уесли?

— Може. — Уесли вдигна чашата от пода, стана и я подаде на Рудолф.

— Инид е в кухнята. Искаш ли да я видиш? — Той забеляза, че Уесли се колебае. — Майка й я няма. Аз ти писах, че се разведохме. Изглежда, че и това писмо не си получил — раздразнено поклати глава той.

— Не, не съм.

— Дявол да го вземе. Отсега нататък ще ти пиша до поискване. Не ти ли мина през ума, че е странно никой да не ти пише?

— Никога не съм се замислял по този въпрос.

— Не си ли писал на Бъни или на Кейт?

— Писах им веднъж или два пъти. Те не отговориха и аз се отказах. Ти имаш ли връзка с тях? — попита Уесли.

— Разбира се — отговори Рудолф. Дуайър му изпращаше всеки месец отчет със сметките за поддържането на „Клотилд“. Нямаше как да не научи, че Рудолф е купил яхтата. Официално направената оценка на яхтата беше сто хиляди долара — Дуайър бе пресметнал точно, — но купувач за такава цена не се яви и Дуайър закара яхтата да презимува в Сен Тропе. — Добре са. Кейт си има бебе. Момче. Ти си имаш брат. Половин брат, но това няма значение.

— Горкото хлапе — каза Уесли, но новината, изглежда, го развесели. Кръвта вода не става, помисли си Рудолф. — Като пишеш на Кейт, кажи й, че един ден ще се отбия да я видя в Англия — помоли го Уесли и продължи: — Деца. Значи моят баща е единственият в семейството с повече от едно дете. Една нощ ми каза, че искал да има пет деца. Беше страхотен с хлапетата. Ще дойде на яхтата някое семейство с най-разглезения пикльо, който си виждал, и само за една седмица баща ми го научава да се обръща към хората със „сър“, да става, когато влязат по-възрастни, да не говори неприлични думи, а като спрем в някое пристанище, да мие с маркуча палубата и така нататък. — Той смутено въртеше чашата в ръка. — Не обичам да се хваля, чичо Руди, но виж с мен какво направи. Може и сега да не представлявам кой знае какво, но ако ме беше видял, като ме измъкна от онова училище… имах вид на идиот.

— Сега обаче нямаш такъв вид.

— Поне не се чувствам такъв. А това не е малко — каза Уесли.

— Така е наистина.

— Понеже говорим за деца, смяташ ли, че мога да видя Инид?

— Разбира се — зарадва се Рудолф.

— Все такава бъбрица ли е?

— Да, дори по-голяма — каза Рудолф и го поведе към кухнята.

Инид обаче се смути, когато двамата влязоха в кухнята.

— Здравей, Инид, аз съм братовчед ти Уесли. Помниш ли ме? — попита Уесли.

Инид го погледна сериозно, после извърна глава настрани.

— Късно е вече — намеси се бавачката в нейна защита. — По това време на деня става малко раздразнителна.

— Ще дойда някой път сутрин — каза Уесли.

Плътният му възмъжал глас отекна звънко и остро в малката кухня и Инид сложи ръце на ушите си.

— Дръж се прилично, мис — каза бавачката.

— Сигурно говоря много високо — заизвинява се Уесли, когато двамата с Рудолф излязоха от кухнята. — Този навик се добива в морето заради вятъра, шума на водата и всичко останало.

Във всекидневната Рудолф си наля мартини от шейкъра и изстиска в питието парче лимон. Вдигна чашата си към Уесли, внезапно изпитал радост, че момчето е дошло да го види и че поиска да види Инид. Може би в неясното, далечно бъдеще ще заприличаме отново на семейство, каза си. Малко неща са ми останали, за които мога да се хвана, помисли си Рудолф със самосъжаление; а семейството е нещо, за което човек може да се държи. Дори писмото на Били, в което племенникът му го молеше за пари едновременно плахо и безцеремонно, звучеше искрено. Знаеше, че тъй като самият той няма синове, може да бъде приятел на момчетата, дори повече от приятел, стига те да му позволят. Самотен, разведен, полузабравил Жана, чийто образ постепенно изтляваше в съзнанието му, поверил в ръцете на компетентна жена единственото си дете, което поради възрастта си беше само прекрасна играчка за него, той знаеше, че започне ли да контактува с племенниците си, много скоро ще се нуждае от тях повече, отколкото те от него. Надяваше се, че този ден ще дойде, и то скоро.

— Независимо от причината, която те е довела в Ню Йорк, щастлив съм, че те виждам — развълнувано каза той, вдигайки чашата си.

Уесли също смутено вдигна чашата си.

— Благодаря.

— Надявам се, че вече не се биеш по баровете.

— Не се тревожи — отвърна сериозно Уесли. — Побойническите дни свършиха. Макар че понякога е доста трудно да се сдържам. В училище има много негри, белите се заяждат с тях, после пък те се заяждат с белите. Мен сигурно ме смятат за страхливец. Но както и да е. Аз съм си научил урока. Във всеки случай дадох обещание пред баща си в деня, когато ме взе от военното училище. Наруших това обещание само веднъж. Но обстоятелствата тогава бяха особени. — Той се загледа мрачно в чашата си, лицето му сякаш се бе състарило. — Само веднъж. Но нали на всяко куче му се полага да ухапе веднъж. Смятам, че заради баща си трябва да удържа на обещанието. Това е най-малкото, което… — Той замълча. Сви устни. Рудолф се уплаши, че момчето ще се разплаче.

— И аз така смятам — побърза да каже той. — Къде си отседнал в Ню Йорк?

— В общежитието на Християнския съюз на младите хора. Не е лошо.

— Виж какво — започна Рудолф, — утре сутринта ще водя Инид в Монтаук, да прекара седмицата с майка си, но се връщам в неделя. Защо не дойдеш с мен да глътнеш малко морски въздух… — Той замълча, като видя, че Уесли го гледа подозрително.

— Благодаря — каза Уесли. — Сигурно ще бъде хубаво, но ще го направим друг път. Трябва да се върна в Индианаполис.

— Няма защо да се връщаш на автостоп. Ще ти дам пари за самолета. — Кога най-сетне ще спра да предлагам на хората пари вместо онова, от което наистина се нуждаят, отчаяно си помисли той.

— Предпочитам така — отвърна Уесли. — Всъщност на мен ми е приятно да пътувам на автостоп. Приказваш си с най-различни хора.

— Както искаш — позасегна се Рудолф, но без да се сърди, че момчето не иска да поема риска отново да види Джийн и да си припомни всичко. — Все пак, ако предпочиташ да пренощуваш тук, можеш да спиш на дивана… Нямам стая за гости, но ще ти бъде удобно. — Гостоприемство и роднинска взаимопомощ, вместо доларови банкноти.

— Много любезно от твоя страна, но вече съм се настанил в общежитието — внимателно отговори Уесли.

— Следващия път, като дойдеш в Ню Йорк, искам да знам предварително. В квартала има хубави хотели, съвсем удобно… Може да отидем на някое представление или да видим нещо друго… — Той рязко замълча. Не искаше момчето да си помисли, че се мъчи да го подкупи.

— Разбира се — неубедително отвърна Уесли. — Следващия път. Но този път, чичо Руди, искам да говоря с теб за баща си. — И погледна сериозно Рудолф. — Нямах възможност да го опозная добре. Бях просто дете, може и сега да съм просто дете, но искам да знам какъв е бил той, колко е струвал… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че разбирам.

— Правя си списъци с имената на хора, които баща ми е познавал в различни периоди от живота си — ти и леля Гретхен сте на първо място в списъка. Съвсем естествено, нали?

— Сигурно е така. Да. Съвсем естествено. — Страхуваше се от въпросите, които щяха да му бъдат зададени, от отговорите, които щеше да бъде принуден да даде на това високо, сериозно, надраснало възрастта си момче.

— Докато бях с него — продължи Уесли, — за краткото време, през което бяхме заедно, смятах, че е нещо като герой, почти светец заради начина, по който се отнасяше с мен, с Кейт и с Дуайър, заради това, как успяваше да получи от всекиго каквото поиска, без дори да повиши глас, заради това, че каквото и да се случеше, той можеше да се справи. Но знам, че невинаги е бил такъв и че представата ми за него е детинска. Искам да знам какво наистина е представлявал. Заради себе си. Защото това ще ми помогне да разбера какво представлявам аз самият. Какъв човек искам да бъда, какво искам да правя с живота си. Звучи малко объркано, нали? — Той раздвижи едрите си рамене, сякаш се ядоса на себе си.

— Не е толкова объркано, Уесли — отговори внимателно Рудолф. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което мога да си спомня. Но мисля, че първо трябва да отидем да вечеряме. — Отлагай миналото, това е първото правило на цивилизацията.

— Няма да се откажа от едно свястно ядене — каза Уесли и се изправи. — По пътя ядох само боклуци. А това, дето го ям вкъщи… — Той направи гримаса. — Майка ми е маниачка на тема здравословна храна. Прекрасна за катерички. Чичо Руди — усмихна се той, — всички ми разправят колко си богат. Можеш ли да си позволиш да черпиш една пържола?

— Мисля, че за една пържола съм достатъчно богат. Мога да си я позволя няколко пъти в годината — каза Рудолф. — Почакай ме тук, искам да се кача горе да кажа лека нощ на детето и да си взема сакото.

Тъкмо си вадеше сакото от гардероба, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Руди… — Беше Гретхен. — Къде ще вечеряш? — Винаги, когато беше притеснена, тя се държеше безцеремонно и грубо. Няколко седмици наред не се бяха чували, но за нея беше необичайно да му се обажда в такъв ден и час — петък, седем и петнайсет вечерта.

— Ами… — поколеба се той. — Имам неочакван гост. Уесли. Дошъл е на автостоп от Индианаполис. Ще го заведа на вечеря. Искаш ли да дойдеш с нас?

— За нещо конкретно ли иска да говори с теб? — Гласът й прозвуча разочаровано.

— Предполагам, че не. И доколкото знам, няма какво да крие от теб.

— Не бих искала да преча…

— Не ставай глупава, Гретхен. Има ли нещо конкретно, за което ти искаш да говориш с мен? — Последния път, когато се видяха, тя изглеждаше разстроена и достатъчно ясно даде да се разбере, че има неприятности с холивудския режисьор, с когото работеше и с когото ту се събираше, ту се разделяше. Как му беше името? Кинсела. Евънс Кинсела. Арогантен холивудски негодник. Един-единствен път Гретхен бе намерила щастието си с мъж, а той взе, че блъсна колата си в едно дърво. Рудолф предполагаше, че причината за обаждането на Гретхен е свързана с Кинсела. Е, тя можеше да повдигне този въпрос, ако желае, след като той изпрати Уесли в общежитието.

— Обаждам ти се просто защото съм свободна тази вечер — каза Гретхен. — Моят приятел ми скрои номер за разнообразие. — Тя тъжно се засмя. — Та се сетих за роднините… През уикенда човек обикновено е свободен и се сеща за роднините си. Как е Уесли? — попита тя, но не каза ще отиде ли с тях на вечеря.

— Оправя се — отговори Рудолф. — Пораснал е още повече. И е по-сериозен от всякога.

— Неприятности ли има? — продължи да пита тя.

— Не повече, отколкото ги имаме ние с тебе — отвърна той неопределено.

— Как мислиш, дали ще му е неприятно да ме види?

— Съвсем не. Каза дори, че си на първо място в списъка на хората, които иска да види.

— Какво значи това? — Гласът й прозвуча разтревожено.

— Ще ти обясня след вечерята. Той иска пържола — добави Рудолф и й каза в кой ресторант отиват.

Затвори телефона, облече си сакото и слезе долу. Уесли стоеше сред стаята и я оглеждаше.

— Знаеш ли какво — каза той и се засмя, — това е моята представа за истински християнски дом.

 

 

Докато вървяха по Трето Авеню към ресторанта, Рудолф забеляза колко много Уесли прилича на баща си в походката — същата отпусната крачка, същото заплашително олюляване на раменете. Когато двамата с Том бяха млади, Рудолф смяташе, че това е съзнателно възприета поза, сигнал за появата на хищник, на опасен мъжкар, пуснат на свобода, от когото трябва да се пази човек. След време, когато и двамата станаха възрастни хора, Рудолф си даде сметка, че с походката си брат му търси начин да избегне огорчението. Така предупреждаваше света да го остави на мира.

Самият Рудолф имаше бавна и плавна походка със стегнати рамене, която съзнателно бе усвоил още като младеж, защото тогава мислеше, че тя подхожда на джентълмена и издава принадлежност към интелектуалния елит. Сега вече не го интересуваше дали има джентълменски вид, а и в работата си бе срещал достатъчно представители на така наречения интелектуален елит и никак не държеше хората да смятат, че е един от тях. Но походката му бе станала вече част от самия него. Ако сега я променеше, това щеше да бъде превземка.

Когато съобщи на Уесли, че Гретхен ще вечеря с тях, лицето на племенника му светна и той каза:

— Чудесно. Тя е страхотна, истинска дама. Нямаш представа колко е различна от някои мадами, които трябваше да изтърпяваме на яхтата. — Той развеселено поклати глава. — Въшлясали от пари, въртят си задника и денем, и нощем и се отнасят с всички като с измет. — Двете бири бяха поразвърза ли езика му. — Чудя се понякога как става така, че някои жени, които цял живот не са си мръднали пръста, се държат така, сякаш целият свят е техен.

— Репетират пред огледалото — каза Рудолф.

— Репетират пред огледалото — разсмя се Уесли. — Трябва да запомня това. Леля Гретхен работи, нали?

— И то много — отговори Рудолф.

— Мисля, че в това е причината. Ако не работиш, си боклук. Нали не възразяваш, че говоря така? — разтревожи се той.

— Съвсем не.

— Баща ми не си мереше много думите — продължи Уесли. — Разправяше, че не обичал хора, които говорят, сякаш сливи имат в устата си. Смяташе, че съществува разлика между мръсни думи и грозни думи.

— Прав е бил. — Рудолф, който не бе преодолял някогашното си отвращение към псувните и винаги внимателно си подбираше думите, изведнъж се зачуди дали брат му не е имал предвид и него, когато е говорил за хората със сливи в устата.

— Знаеш ли, и Бъни смяташе, че сестра ти е страхотна — продължи Уесли. — Добави дори, че е трябвало да се ожениш за някоя като нея.

— Е, това щеше да е малко неудобно при положение, че сме брат и сестра, а аз не съм египетски фараон — каза Рудолф.

— Това пък какво значи? — попита Уесли.

— Извинявай — смути се Рудолф. Откритото възхищение на Уесли от Гретхен го притесни или може би го накара да завижда и той реагира високомерно. — Такъв е бил обичаят в древен Египет при фараоните.

— Разбрах — каза Уесли. — Явно не съм добре образован.

— Още си млад.

— Даа — съгласи се Уесли и се замисли за младостта си.

В това момче има добра мая, реши Рудолф и веднага си помисли, че е непростимо, дето по силата на закона съпрузите Крейлър имат право да заквасят с нея каквото си искат. Утре сутринта щеше да се види с Джони Хийт — Джони и жена му щяха да дойдат с Рудолф и Инид в Монтаук. Ще попита Джони още веднъж дали няма някакъв законен начин да измъкнат момчето от лапите на майка му.

— Какво мислиш по въпроса за образованието? Ще учиш ли в колеж? — попита Рудолф.

— Майка ми разправя, че само ще профукам парите — сви той рамене. — Чета много, но не това, което ни карат в училище. Попрегледах някои неща за мормоните. Исках да разбера дали мистър Крейлър и майка ми са такива, защото са мормони или защото са майка ми и мистър Крейлър. — Той се ухили. — Разбрах, че са си били ужасни хора и че религията е извадила на показ най-лошото у тях. Само че — продължи сериозно той — странна е тази религия. Трябва да са били смели хора, тия мормони, щом са се борили из всички щати и са прекосили с каруци половин Америка, пък и, както самите те разправят, спрели са в пустинята и са я превърнали в градина. Обаче ако им видиш жените! Честна дума, като погледна майка си, просто не мога да разбера защо хората изобщо искат да се женят. Само десет минути да послушаш майка ми, и ще ти се отиде да имаш жена. Бракът по принцип… — намръщи се той и продължи. — Нашето семейство например. Ти си разведен, леля Гретхен е разведена, баща ми се разведе… За какво е всичко това, питам се.

— Не си първият, който си задава този въпрос — каза Рудолф. — Може би времето, в което живеем, е такова. Може би се приспособяваме към нови взаимоотношения, както биха се изразили социолозите, и още не сме готови за тях.

— Има едно момиче в училище — намръщи се пак Уесли, — хубаво като зряла червена ябълка и по-голямо от мен. Е… забавлявахме се двамата на задната седалка на една кола, после на два пъти в нейната къща, когато родителите й ги нямаше, и тя взе да приказва за женитба. Не можах да я отклоня от тази тема. И просто спрях да се виждам с нея. Ти ще се ожениш ли пак? — Той погледна напрегнато Рудолф, сякаш очакваше да чуе брачни камбани.

— Трудно ми е да кажа. В момента нямам планове — отговори Рудолф.

— Странно нещо е религията — побърза да каже Уесли, сякаш темата за брака го бе смутила и искаше колкото може по-бързо да я приключи. — Иска ми се да вярвам в бога — продължи сериозно той. — В края на краищата все трябва да има нещо, което да е сложило началото на цялата тая дандания, не е ли така? Нали разбираш за какво става дума — как сме се появили тук, какво правим, как действа цялата тая работа, например откъде се взема въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, която ядем. През последните няколко месеца прочетох цялата Библия. Там обаче ги няма отговорите на тия въпроси, поне на моите.

Ех, скъпи племеннико, щеше му се да каже на Рудолф — когато беше на шестнайсет години, и чичо ти си задаваше тези въпроси. Но и той не получи отговор.

— В какво би трябвало да вярва човек? — попита Уесли. — Можеш ли да повярваш в тия медни плочки, за които мормоните разправят, че Джоузеф Смит ги бил намерил в щата Ню Йорк и не ги показал на никого? Как е възможно да очакваш, че хората ще повярват в такова нещо?

— Ами, Мойсей например е слязъл от връх Синай с десетте заповеди, които бог бил изписал върху каменни плочки — каза Рудолф, зарадван, че Уесли не го пита за неговата собствена прикрита липса на вяра. — Много хора вярват в тази история от хиляди години насам.

— А ти? Ти например вярваш ли?

— Не.

— В училище също разправят разни неща, които са направо смешни. Часове наред ти внушават, че между черно и бяло няма разлика, а щом излезеш през вратата и изминеш една пресечка само, виждаш, че не е така. Във Франция се учех добре въпреки чуждия език, но в Индианаполис… — Той сви рамене. — Според мен повечето учители са пълен боклук. Почти през цялото време се мъчат да укротяват учениците, а те си крещят, замерят се с топчета, а много често и с ножове се ръгат. Ако и в колежа е така, да върви по дяволите! — Той погледна въпросително Рудолф. — Ти какво мислиш за колежите? Искам да кажа, дали ще е добре за мен?

— Всичко зависи от това, какво искаш да правиш в живота — внимателно отговори Рудолф. Той се трогна от наивната словоохотливост на момчето, от неговата увереност, че чичо му няма да го изостави в света на възрастните.

— Кой знае — каза Уесли. — Имам някои идеи. Но още не съм готов да ги споделя. — Гласът му изведнъж прозвуча хладно.

— Ти например имаш известни познания за морето — продължи Рудолф, без да обръща внимание на промяната в тона на Уесли. — Обичаш морето, нали така?

— Обичах го — горчиво отвърна Уесли.

— Може да решиш да постъпиш в търговския флот.

— Бъни разправя, че това било кучешки живот.

— Не е задължително. Бъни не водеше кучешки живот на „Клотилд“, нали така?

— Така си беше.

— Няма да водиш кучешки живот, ако си помощник-капитан или капитан на свестен кораб…

— Сигурно няма.

— Тук, в Ню Йорк, има висш морски институт. Завършиш ли го, ставаш капитан на търговски кораб.

— Аха — замислено отвърна Уесли. — Трябва да помисля за това.

— Аз ще поразпитам и ще ти пиша какво съм разбрал — обеща Рудолф. — Не забравяй само да си търсиш писмата в пощата, до поискване.

 

 

Докато чакаха Гретхен, за да поръчат вечерята, Рудолф изпи едно мартини. Моментът беше подходящ, за да обясни на Уесли как стои въпросът с наследството.

— След уреждането на всички данъци и разходи по адвокати — каза Рудолф — остава една сума малко над сто хиляди долара, която трябва да се раздели. — Нямаше намерение да уведомява нито Уесли, нито Кейт, че всъщност това е сумата, която той бе платил за „Клотилд“, за да може имуществото да се ликвидира. — Една трета е на Кейт — продължи той, — една трета остава под попечителство за детето й, като Кейт е определена за изпълнителка на това завещание… — Той не разказа на Уесли за безкрайните часове, прекарани в юридически препирни, докато се стигне до този компромис. Съпрузите Крейлър се бореха упорито майката на Уесли, Тереза, да бъде разпоредител на цялото наследство. Те имаха известно юридическо основание, тъй като Кейт не беше американска гражданка и постоянното й местожителство беше в Англия. Хийт бе принуден да заплаши Тереза, че ще представи двете й присъди като проститутка и ще предприеме съдебни действия срещу нея, за да й отнеме настойническите права върху Уесли по морални съображения, независимо от това, че е родна майка на момчето. Заради Уесли Рудолф никога не би позволил на Джони да изпълни заплахата, но тя си изигра добре ролята и накрая съпрузите Крейлър се примириха и се съгласиха Рудолф да стане разпоредител на наследството, което означаваше, че всеки месец той трябваше да отговаря на цял списък злобни въпроси за всеки цент, минал през ръцете му. Освен това постоянно получаваше предупреждения, че ще бъде съден за непростимо или престъпно поведение, ощетяващо интересите на Уесли. Какъв е бил този зъл гений, не спираше да се чуди Рудолф, обсебил брат му Том в деня, в който е предложил на тази жена да се ожени за него.

— Това означава, че близо една трета принадлежи на… — Той спря. — Уесли, слушаш ли ме?

— Разбира се — каза момчето.

Един келнер току-що бе прекосил залата с огромна цвъртяща пържола на поднос и Уесли гладно го следеше с поглед. Това момче явно не е разглезено от много пари, помисли си Рудолф и продължи:

— Както казах, за теб са оставени под попечителство около трийсет и три хиляди долара. От лихвите се събират приблизително хиляда и деветстотин долара годишно, които майка ти би следвало да използва за твоята издръжка. Като навършиш осемнайсет години, можеш да правиш с цялата сума, каквото намериш за добре. Моят съвет е да не я пипаш. Рентата няма да бъде висока, но може да ти помогне да си платиш колежа, ако искаш да учиш. Слушаш ли ме, Уесли?

Вниманието на момчето отново се бе отклонило. Уесли зяпаше с нескрито възхищение една екстравагантна руса дама с палто от норка, влязла в салона с двама пълни, посивели мъже с бели вратовръзки. Рудолф знаеше, че ресторантът е любимо място на някои от по-преуспелите мафиоти, и момичетата, които те водеха, достойно конкурираха менюто на заведението.

— Уесли, говоря за пари — умолително настоя Рудолф.

— Знам, но как да подминеш такова нещо? — оправда се Уесли.

— Такова нещо се осигурява с пари, Уесли — отговори Рудолф. Като чичо на момчето той смяташе, че трябва да възпитава у него чувство за истинската стойност на нещата. — Хиляда и деветстотин долара годишно може и да не са много за теб, но аз, когато бях на твоите години… — Разбра, че ако довърши изречението, думите му ще прозвучат надуто и превзето. — По дяволите, ще ти напиша всичко в писмо.

В този момент той видя, че Гретхен идва, и й махна с ръка. Когато тя наближи масата, двамата станаха от местата си. Гретхен целуна Рудолф по бузата, после прегърна Уесли и силно го целуна.

— О, толкова се радвам, че те виждам! — За изненада на Рудолф гласът й потрепера. За миг той я съжали, като я гледаше как напрегнато се взира в лицето на момчето и изпитва някакво силно вълнение, което той не можеше да определи. Може би мислеше за собствения си син, които се е отчуждил от нея, който отказва да я приеме и винаги, когато Гретхен му пише, че иска да го посети, намира извинения за това тя да не отиде в Брюксел. — Изглеждаш чудесно — каза Гретхен, без да пуска момчето. — Макар че един нов костюм няма да ти се отрази зле.

И двамата се разсмяха.

— Ако останеш до понеделник — продължи Гретхен, която най-после бе освободила Уесли и бе седнала на масата, — ще те заведа в „Сакс“ да видим дали нямат нещо подходящо за тебе.

— Съжалявам, но утре трябва да тръгвам обратно — отговори Уесли, докато двамата с Рудолф заемаха местата си.

— Само за един ден ли си дошъл? — невярващо попита Гретхен.

— Той е зает човек — намеси се Рудолф. Не му се искаше да слуша неизбежните гневни изблици на Гретхен, ако тя чуеше какви са християнските представи на мистър и мисис Крейлър по въпроса за парите и младежта. — Хайде да поръчваме. Умирам от глад.

 

 

По време на вечерята Уесли започна да разпитва за баща си.

— Казах на чичо Руди, докато бяхме у тях — започна Уесли, унищожавайки лакомо пържолата си, — че искам да знам, трябва да знам какъв е бил баща ми. Искам да кажа, какъв е бил в действителност… Той ми разказваше много, преди да умре, а и Бъни ми разказа много неща, но все не мога да получа пълна представа. Искам да кажа, че за мен баща ми се състои от отделни образи. Знам всички истории за това, колко ужасен е бил като дете и като младеж, какви неприятности е създавал… как хората са го мразели. Как той е мразел хората. И теб, и чичо Руди… — Той погледна сериозно първо Гретхен, после Рудолф. — Но след това, когато ви видях заедно, той не ви мразеше. Той… по-добре да го кажа направо, той ви обичаше. През повечето време от живота си е бил нещастен, но след това, това той сам ми го каза, се научил да губи врагове, да бъде щастлив. Аз също искам да се науча да бъда щастлив. — Сега вече момчето открито плачеше и в същото време поглъщаше пържолата, сякаш не бе ял седмици наред.

— Главната причина е Руди — каза Гретхен бавно, като остави ножа и вилицата си. — Имаш ли нещо против, че говоря така, Руди?

— Говори, както искаш. Ако преценя, че грешиш, ще те поправя. — Друг път може би щеше да разкаже на момчето как и кога баща му се е научил да бъде щастлив. В деня, в който бе разбрал, че Рудолф, без негово знание, е вложил петте хиляди долара, до които Том се бе добрал чрез изнудването на един адвокат клептоман в Бостън. Нечисти пари, бе казал Том, защото това бяха парите, които баща му трябваше да плати, за да го освободи от ареста, когато щяха да го съдят за изнасилване. Том бе хвърлил стодоларовите банкноти на хотелското легло с думите: „Искам да си платя семейните дългове и това е всичко. Хвърли ги! Изхарчи ги по жени! Подари ги на любимото си благотворително дружество… Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.“ Пет хиляди долара, които чрез разумно инвестиране нараснаха на шейсет хиляди през годините, когато Рудолф не знаеше къде е Том, дали е жив или умрял; благодарение на тези пари Том успя накрая да си купи яхта и да я нарече „Клотилд“. Баща ти, щеше да му каже той, като се видеха следващия път, стана щастлив благодарение на три неща — престъпление, късмет и пари, но се оказа достатъчно умен, за да използва и трите по единствения начин, чрез който можеше да се спаси. Това обаче едва ли щеше да помогне на Уесли. Уесли нямаше вид на момче с престъпни наклонности, до този момент късметът му изневеряваше, а към парите не изпитваше никакво преклонение.

— Руди — продължаваше Гретхен — беше галеното дете на семейството. Всичката любов, на която родителите ми бяха способни, беше насочена към Руди. Не казвам, че той не я заслужаваше — той помагаше в магазина, той получаваше най-високите бележки в училище, той беше звездата на отбора по лека атлетика, от него се очакваше да отиде в колеж. Той получаваше подаръци, неговите рождени дни се празнуваха, за него винаги имаше изгладена риза, той притежаваше скъп тромпет, за да свири в оркестъра. Всички надежди на семейството бяха съсредоточени в него. А аз и Том… — сви тя рамене. — Ние бяхме пренебрегнати. Аз не можех да уча в колеж — като завърших гимназия, трябваше да започна работа и да давам почти цялата си заплата за семейния бюджет. Когато Рудолф излезеше с момиче, майка ми винаги се грижеше да има пари, за да заведе някъде госпожицата. Когато аз започнах да излизам с един мъж, тя ме нарече проститутка. А колкото до Том, стотици пъти съм чувала родителите ми убедено да повтарят, че ще свърши в затвора. Когато говореха с него, а това беше много рядко, само ръмжаха. Той сигурно си е казвал, ами щом смятате, че съм такъв, такъв ще бъда. Откровено казано, аз страшно се плашех от него. Той имаше някаква склонност към насилие, което беше ужасяващо. Аз го избягвах. Когато вървях по улицата с приятелка, се преструвах, че не го виждам, за да не се налага да го запознавам с приятелката си. Като напусна града и изчезна от погледите ни, аз се зарадвах. Години наред изобщо не се сещах за него. Сега си давам сметка, че съм сгрешила. Ние двамата поне трябваше да се съюзим в общ фронт срещу останалите членове на семейството. Но тогава бях твърде млада, за да проумея това, а и се страхувах, че ако ме повлече, аз ще падна по-ниско и от него. Бях сноб, макар и не чак такъв сноб като Руди, и смятах Том за опасен грубиян. Като отидох в Ню Йорк, известно време бях актриса, после започнах да пиша за разни списания, но през цялото време тръпнех от страх, че може да ме открие, а аз — да загубя всичките си приятели. Когато най-накрая го видях — Руди ме заведе веднъж на един негов мач, — се ужасих и от него, и от майка ти. Сякаш бяха дошли от друг свят. Ужасен свят! Държах се презрително и направо избягах. Срамувах се, че имам нещо общо с тях. Всичко това може да е много мъчително за теб, Уесли…

— Мъчително е — кимна Уесли, — но исках да го знам. Нямам нужда някой да ми разправя приказки.

— Надявам се, че не съм прекалено рязка към теб, Руди — обърна се Гретхен към Рудолф, — като разказвам така за нашето щастливо детство.

— Не — отговори Рудолф. — „Красотата е истина, истината — красота“, останалото ти е известно. Аз бях голям позьор, Уесли — продължи той да разравя стари рани, — сигурно си разбрал това. Няма да ти се обидя, ако и сега мислиш така за мен… Предполагам, че баща ти не би употребил точно тази дума. Ако се беше замислил, сигурно щеше да каже, че всичко, което съм правил, е било преструвка — и то не заради самия мене, а заради впечатлението, което ще оставя у хората, предимно по-възрастните и влиятелни хора. Като разсъждавам за това сега, думата позьор ми се вижда подходяща, но навремето използвах това поведение, за да се измъкна от света, в който бяха хванати като в капан майка ми и баща ми. — Той печално се засмя. — Цялата несправедливост е в това, че по този начин успях. Наистина избягах.

— Имаш прекалено големи изисквания към себе си, чичо Руди — тихо каза Уесли. — Защо от време на време не си почиваш? Баща ми каза, че си му спасил живота.

— Така ли? — изненадано попита Рудолф. — На мен никога не ми го е казвал.

— Не обичаше да раздава похвали — додаде Уесли. — Мене много-много не ме хвалеше, в това можеш да бъдеш сигурен. — Той се засмя. Имаше равни бели зъби и приятна усмивка, която променяше изражението на замисленото му остро лице и го правеше момчешко и открито. По-често трябва да се усмихва, помисли си Рудолф. — И към Бъни и Кейт не беше щедър с похвалите, освен когато станеше дума за нейното готвене, но и то беше по-скоро на смях, понеже е англичанка. Още в началото, когато започнах да го опознавам, забелязах, че щом останеше сам и смяташе, че никой не го наблюдава, у него имаше нещо тъжно, сякаш му се бяха случили много лоши неща, които не можеше да забрави. Но наистина каза, че си му спасил живота.

— Просто му дадох едни пари, които му се полагаха — обясни Рудолф. — Ако добре си разбрал Гретхен, тя се опита да ти покаже как и защо баща ти е бил такъв… Как семейството го е направило такъв.

— Даа, разбрах — каза Уесли.

— Това е вярно — продължи Рудолф — и в същото време не е вярно. Както винаги има оправдания. Не е моя вината, че аз съм по-големият син, че баща ми беше един невеж и жесток човек с ужасно минало, за което също не е имал вина. Не е моя вината, че майка ми беше студена, истерична жена с идиотски претенции за благовъзпитаност. Не е моя вината, че Гретхен беше сантиментална и егоистична глупачка… Извинявай — каза той на Гретхен. — Тия работи не ги говоря заради теб или заради себе си. А заради Уесли.

— Разбирам — отговори Гретхен, наведена над чинията с полускрито лице.

— В края на краищата — не спираше Рудолф — в жилите ни тече една кръв, едни и същи неща са ни влияели. Може би затова Гретхен каза, че баща ти я е плашел. Тя се е страхувала, че онова, което е виждала у него, може да види и у себе си, и затова се е отдръпвала ужасена. Аз виждах в него отражение на баща ни — един див човек, принуден да върши работа, която не е за него, преследван от патологичен страх, че ще свърши живота си като просяк, така че накрая предпочете да се самоубие, вместо да приеме, че и такова нещо може да му се случи. Аз също се отдръпнах по свой начин. Потърсих спасение в парите, в порядъчността…

— Добре че синът на Крейлър е във Виетнам — каза Уесли сериозно, кимайки. — Кой знае как щеше да ми се отрази, ако всяка вечер трябваше да вечеряме заедно?

— Баща ти не е единственият, който е бил по-малък син — забеляза Рудолф, — а е имало и по-лоши семейства от нашето, но техните синове не са се хвърляли да унищожават всичко, до което се докоснат. Не ми е приятно, че ти казвам това, Уесли, но до деня, в който погребахме майка си, аз бях убеден, че баща ти има вродена склонност да унищожава, склонност, която му доставя голямо удоволствие. Да унищожава всичко. Включително и себе си.

— И точно така стана, нали? — каза горчиво Уесли.

— Онова, което той направи в Кан, беше прекрасно — заяви Рудолф. — Според неговите разбирания. А ако искаш да знаеш истината, и според моите разбирания също. Запомни това.

— Ще се опитам — обеща Уесли. — Но не е лесно. Защото мисля, че това си беше едно безсмислено похабяване. Безумно, демонстративно похабяване.

— Мисля, че засега ти казахме всичко, което можахме, и то съвсем откровено — въздъхна Рудолф. — Забавните спомени ще ги оставим за друг път. Ти сигурно си уморен. Ще ти изпратя списък с имена на хора, с които може би ще искаш да говориш и които вероятно ще ти бъдат по-полезни от нас. Дояж си вечерята и ще те закарам в общежитието.

— Няма нужда — бързо отвърна Уесли. — Ще мина през парка.

— Никой не минава през парка в Ню Йорк вечер сам — каза Гретхен.

— Аз ще мина — отвърна той и я изгледа студено.

Божичко, помисли си Рудолф, докато наблюдаваше как момчето дояжда пържолата си, та той изглежда съвсем като баща си. Господ да му е на помощ.