Ъруин Шоу
Просяк, крадец (20)

7

Из бележника на Били Абът

1971

Отново съм пред пишещата машина. Лошите навици трудно се изкореняват. Освен това тук всички лягат да си почиват, след като се наобядват, а тъй като аз никога не спя през деня и няма с кого да си говоря, защо да не си говоря сам. Във всеки случай няма основания да смятам, че полицията на Франко ще прояви интерес към хаотичните мисли на един американски професионален тенисист в това кътче за богати хора на брега на синьото море. В Белгия беше различно. Нима ще се окаже по-лесно човек да постигне уединение в държава с фашистко управление, отколкото в демократично общество? Трябва да проуча този въпрос.

След Брюксел климатът в Южна Испания ме кара да се чувствам като в рая и да се чудя как е възможно хората, при положение че имат някакъв избор, да продължават да живеят на север от Лоара.

Пристигнах с малкото спретнато открито пежо, което купих на старо в Париж на изгодна цена с френска транзитна регистрация. Още щом пресякох Пиренеите и се озовах между зелените планини и океана, изпитах особено удоволствие, сякаш започнах да разпознавам селата, полята и реките от един друг живот, сякаш се връщах у дома след дълго пътуване, сякаш това беше страната, за която бях предопределен.

Ако не си отварям устата, мога да мина за испанец. Възможно ли е мургавият тен на фамилията Абът да е резултат на еднократно прегрешение по време на испанската армада? Мъжествени андалусци, изхвърлени след корабокрушение по бреговете на Англия и Шотландия?

Хотелът, в който живея, е чисто нов и му трябват поне десетина години, преди да се поддаде на влиянието на вятъра и морето. Сега обаче е здрав и аз разполагам с удобна, просторна стая с изглед към игрището за голф и морето. Трябва да давам уроци на начинаещи и напълно безнадеждни случаи, но въпреки това тук има достатъчно добри играчи, така че почти всеки ден си осигурявам по два часа добър тенис. Непретенциозен човек съм аз, с непретенциозни вкусове.

Испанците тук са красиви, приятни и научени да се държат учтиво, атмосфера, съвсем различна от тази в американската армия. Другите хора са дошли тук на курорт и демонстрират най-добро поведение. До този момент никой не ме е обидил или извикал на дуел, никой не ме е карал да гледам борба с бикове или да окажа помощ в разрушаването на обществената система.

Винаги гледам да съм коректен с дамите, независимо от акцента. Те обикновено идват със съпрузи или придружители, които са склонни да се отнасят подозрително към един млад професионален американски спортист, който прекарва най-малко по един час на ден с партньорките им в доста оскъдно облекло. Мъжете внезапно се появяват отстрани на игрището, потънали в мрачни мисли. Нямам желание да ме изхвърлят позорно от града или да ме обвинят, че съм посрамил съпругата или любовницата на някой испански благородник. Смятам поне една година да не се забърквам в нищо.

След Моника ергенският живот е за препоръчване. Вълненията, съпровождащи вмъкването и измъкването от чуждо легло, не са по вкуса ми.

Загорял съм от слънцето, никога не съм бил в по-добра форма и се улавям, че често се заглеждам в огледалото, възхищавайки се на голото си тяло.

Плащат ми добре, дават ми щедри бакшиши. Започнал съм дори да спестявам, и то немалко, което е нещо ново и непознато в моя живот.

Тук се уреждат многобройни забави и ме канят на повечето от тях. Нали съм новото момче в града. Налагам си да не пия прекалено много и да не говоря с никоя дама повече от петнайсет минути, вече знам достатъчно добре испански, за да следя ожесточените политически спорове, които избухват тук късно вечер. Участниците в тези спорове повдигат въпроси, засягащи заплахата от кръвопролития, експроприацията, комунизма и съдбата на страната, след като старият човек умре. В такива случаи аз си мълча и благодаря на съдбата, че съм отседнал, макар и за кратко време, в една красива страна, която толкова подхожда на темперамента ми, и че не съм длъжен да изказвам разгорещено други мнения, освен по въпроса, как се хваща дръжката на ракетата, когато биеш сервис.

Още веднъж трябва да се усъмня в предупреждението на баща ми, че в нашия род хората се раждат без късмет.

Получих няколко писма от майка си. Както обикновено узнала е адреса от баща ми, на когото аз пиша, воден от суетното предположение, че моите писма са единственото, което го възпира да не се хвърли в Мичиганското езеро. Писмата на майка ми сега са написани в по-мек тон. Тя смята, че решението ми да не остана на свръхсрочна служба е свързано с нейните протести и е доказателство за дългоочаквана проява на зрелост от моя страна. Сега писмата й завършват с думите: „С обич, мама“. Години наред тя се подписваше само „Мама“, с което, както правилно съм разбрал, е искала да покаже пълното си отвращение от мене. Отвърнах на любезността й, като подписах единственото си писмо до нея с думите „С обич, Били“.

Тя ми пише, че новата й работа като режисьор й доставя удоволствие, което никак не ме изненадва, като знам как обича да се разпорежда с хората около себе си. Пише много ентусиазирано за актьорския талант на братовчеда Уесли. Би трябвало и аз да се замисля за тази професия, тъй като не по-зле от всеки друг мога да бъда лицемерен или искрен, ала вече е много късно. Майка ми пише също, че Уесли искал да ме види. Какво ли трябва да му кажа за поздрав? Добре дошъл, Братко Страдалецо.

Велики Боже! Два дни след като написах горните редове, се появи Моника, придружена от един германски богаташ на средна възраст, който търгува със замразени храни. Тя, изглежда, е в цветущ период, наконтена с лъскави, скъпи на вид дрехи и със сресана коса. До този момент се преструва, че не ме познава, но това може и да е затишие пред буря. Преследват ме мисли за бягство.

Загубих на тенис от един човек, когото побеждавах в продължение на шест дни.

 

 

Операторът Фреди Кан даде тон за песента „Защото тя е добър стар приятел“ и вдигна високо ръката на Гретхен, сякаш тя бе победител в боксов мач, а не се намираше на традиционната прощална забава в нюйоркското студио след последния ден от снимките. Гласовете на артистите и на техническия персонал, ръкостисканията на поканените приятели бяха силни и сърдечни. Гретхен ту плачеше, ту се смееше, докато песента кънтеше над осеяното с кабели помещение, над камерите, над напитките и сандвичите подредени върху набързо сглобени маси, украсени с цветя. Айда Коен плачеше открито. За случая тя бе ходила на фризьор. Кан връчи на Гретхен един ръчен часовник — подарък от артистите, за който Уесли бе дал петдесет долара, и подкани Гретхен да каже нещо.

— Благодаря, благодаря на всички — започна Гретхен с леко треперещ глас. — Вие всички бяхте чудесни и аз искам да ви поздравя за това, че успяхте да превърнете първия ми опит като режисьор в толкова щастливо преживяване. Макар че в Холивуд се казва: Покажи ми един прекрасен колектив и аз ще ти покажа един мърляв филм.

Избухна смях и няколко души се провикнаха:

— Не, тоя път няма да е така.

Гретхен вдигна ръка, за да въдвори тишина, и продължи:

— За всички вас работата свърши и аз се надявам, че ще се заемете с по-големи и по-хубави роли, че всичките ви провали ще бъдат забравени и ще се запомнят само успехите ви — поне до следващото обявяване на Академичните награди. Но за някои от нас, за монтажистите, за хората, които правят озвучаването, за композитора и музикантите и за мистър Коен, който има незавидната задача да предостави филма за разпространение, без да накърни интересите на всички нас, работата всъщност сега започва. Пожелайте ни всичко хубаво, защото ни предстоят още месеци работа и от това, което ще направим отсега нататък, зависи дали филмът ще пожъне успех, или ще се провали.

Тя говореше сдържано, но Уесли, който стоеше близо до нея, видя победоносните пламъчета в очите й.

— Айда — каза Гретхен, — моля те, спри да плачеш. Това все още не е погребение.

Айда изхлипа.

Някой подаде чаша уиски на Гретхен и тя протегна ръка, за да вдигне тост.

— За всички нас — от най-възрастния до най-младия — обърна се тя към Уесли.

Уесли, който също държеше чаша уиски, което не бе докоснал, вдигна чашата си заедно с останалите. Но не се усмихваше, нито изглеждаше ентусиазиран като повечето от присъстващите, защото току-що бе видял Франсис Милър, която стоеше настрани със съпруга си — двамата си чукнаха чашите и си размениха целувки. След онази вечер в бара в Порт Филип Уесли и Франсис се бяха сдобрили, тя отново бе отишла в неговата стая в хотела, а след това той прекара няколко нощи в нейния апартамент в Ню Йорк, когато започнаха вътрешните снимки. Ала на всичко това бе сложен край преди три дни, когато съпругът й пристигна от Калифорния. Уесли все още не се бе запознал със съпруга й, русокос красавец с телосложение на футболист, който в интерес на истината не изглеждаше никак зле според холивудските стандарти. Но познатият маниер, по който Франсис и съпругът й се гледаха, вдигайки чаши, и се целуваха нежно, накара Уесли да съжали, че присъства на това тържество.

Алис също беше тук, но в момента Уесли не я виждаше в сенките на декорите. Както винаги присъствието й беше колкото може по-незабележимо. Когато той не се прибереше да спи в нейния апартамент, тя се държеше особено — сдържано и грижовно строго. Когато я покани на забавата, тя каза, че ще дойде с удоволствие, тъй като никога не била ходила на забава по случай приключване на филмови снимки. Уесли се постара да я покани най-сърдечно, но това му струваше усилие. Когато пораснеш, каза си той, опитвайки се да не гледа към Франсис и съпруга й, може би ще се научиш как да се справяш в подобни положения.

Уесли отпи голяма глътка уиски със сода и си спомни, че за последен път бе пил силен алкохол през нощта в Кан в бара „Ла порт роз“. Уискито имаше хубав вкус и той отпи още една глътка.

Гретхен минаваше от човек на човек, ръкуваше се и се целуваше с хората по бузите; доста от жените бяха с насълзени очи. Никой нямаше желание да си тръгне, всички сякаш искаха да продължат колкото може повече приятелското си общуване, постигнато през месеците на съвместен труд. Уесли дочу една жена на средна възраст, изпълнителка на характерни роли, да казва на Гретхен: „Господ да ти е на помощ, мила, оттук нататък ще става по-лошо.“

Уесли се чудеше как е възможно едно просто нещо като снимането на филм, което за всички тези професионалисти сигурно е всекидневие, да поражда толкова емоции. На него самия му беше приятно да участва във филма, но нямаше да съжалява, ако никога вече не види другите хора с изключение на Франсис и Гретхен. Може би дълбоко в себе си не ставам за актьор, независимо какво приказва леля ми, помисли си Уесли.

Гретхен дойде при него, целуна го по бузата и каза:

— Уесли Джордан, ще ми липсваш. — Той разбра, че тя говори сериозно.

— Много хубава реч произнесе — поздрави я Уесли. — Явно знаеш как да отбележиш случая.

— Благодаря, скъпи — отвърна тя, но все надничаше през рамото му, сякаш търсеше някого. — Уесли, Рудолф казвал ли ти е, че няма да дойде или че ще закъснее?

— Не. — Единственото, което чичо му Рудолф бе казал през последните дни на снимките, беше, че адвокатът в Антиб е отговорил на писмото му и Уесли може да се върне във Франция. Още не си беше купил билет. Без да си го признава, имаше чувството, че в този момент не е готов да напусне Америка, би оставил твърде много неразрешени въпроси.

— Днес пак трябваше да отиде в Кънектикът с мистър Донъли — каза Гретхен, местейки поглед над главите на хората, — но обеща, че ще се върне до пет часа. Сега минава седем. Рудолф обикновено не закъснява. Аз не мога да се отделя от хората точно сега, затова, много те моля, обади се по телефона в хотела му да разбереш дали е поръчал да ми предадат нещо.

— Разбира се — отвърна Уесли и търсейки монети, се запъти към телефона отвън, да се обади в хотел „Алгонкуин“, където чичо му отсядаше, когато се налагаше да остане в града.

Трябваше обаче да изчака, защото Франсис водеше телефонен разговор и се смееше. Той се отдалечи, тъй като не искаше да я слуша какво говори. Франсис не бързаше да приключи и непрекъснато пускаше монети в автомата. Той бе тръгнал с чашата си и докато Франсис свърши, допи уискито. Усещаше, че мускулите му се напрягат само като чува интонацията на гласа й, без да различава думите, и изпитваше неловко чувство за нарастващо напрежение в слабините. Никога вече, никога вече, каза си той, макар да знаеше, че се лъже.

Франсис се разсмя тихичко за последен път и като затвори телефона, се запъти към вратата на залата, пред която стоеше Уесли. Дългата й коса се спускаше по раменете и тя женствено я отметна назад с ръка.

— Ах, момчето чудо в дебнеща поза — възкликна Франсис и отново се изсмя.

— Трябва да се обадя по телефона, но преди това искам да направя нещо друго — каза той, внезапно я сграбчи и я целуна по устата.

— Хайде по-полека — пак се изсмя тя. — Най-сетне си започнал да вземаш уроци по актьорство, научил си се как да се държиш страстно в присъствието на съпрузи. — Гласът й беше леко дрезгав от пиене.

— Кога ще те видя пак? — Уесли я хвана здраво за ръцете, сякаш по този начин искаше да я задържи.

— Кой знае? — каза Франсис и се изсмя. — Може би никога. Може би като пораснеш.

— Нали не говориш сериозно? — попита той с измъчен глас.

— Кой знае дали говоря сериозно. Най-малкото аз. Искам да ти дам един добър съвет. Поиграхме си, но играта свърши. Забрави за това.

Вратата се отвори и съпругът на Франсис изпълни осветеното от залата пространство.

— Пусни я — каза мъжът.

Уесли свали ръце от Франсис и отстъпи назад.

— Знам какво сте правили вие двамата през цялото време — каза мъжът, — не мисли, че не знам. Мръсница!

— О, по-спокойно, Джак — обади се предпазливо Франсис.

Мъжът я удари през лицето. Звукът беше силен и грозен.

— А ти, копеле — обърна се той към Уесли, — хвана ли те още веднъж да се мотаеш около жена ми, ще те пречукам!

— О, колко страшен мъж — каза подигравателно Франсис. Тя изобщо не докосна лицето си, все едно, че мъжът й не я бе ударил. — Страшен навсякъде, освен в леглото.

Мъжът си пое дълбоко дъх, сякаш изпъшка, а звукът напомни за нахлуване на въздух през внезапно отворена врата. И отново удари Франсис, но този път много по-силно.

Франсис и сега не притисна с ръка лицето си.

— Свиня — каза тя на съпруга си. — Ти и твоите шпиони!

— А сега се връщай вътре — сграбчи я за ръката той. — И ще се усмихваш, защото съпругът ти, който е бил служебно задържан в Калифорния, е успял да дойде в Ню Йорк, за да прекарате заедно уикенда.

— На твоите услуги, свиня такава — отговори Франсис. Хвана го под ръка и без да поглежда Уесли, влезе със съпруга си в залата, където вече се чуваше музика от пиано, тромпет и барабани и танците бяха започнали.

Уесли остана неподвижен в слабо осветения коридор, само мускулите на лицето му потреперваха. Смачка пластмасовата чаша в ръката си и я запрати срещу стената. Изчака да минат две минути, докато се увери, че няма да се втурне през вратата, между танцуващите и да хване мъжа за гърлото.

Когато почувства, че може да говори с нормален глас, се обади в хотела, откъдето телефонистката му каза, че мистър Джордах не е оставил никаква бележка. Постоя пред телефона още една минута, след това влезе в залата, намери леля си и предаде думите на телефонистката. После отиде на бара, поръча си уиски, което изпи на един дъх, и веднага поиска още едно.

Докато изпразваше чашата, усети, че някой го потупва по ръката. Обърна се и видя Алис със същия онзи сдържан и грижовно строг израз на лицето, който бе започнал да го плаши.

— Мисля, че няма да е зле, ако си пооправиш лицето — каза спокойно тя. — Целият си в червило.

— Благодаря — безизразно отвърна той, извади си носната кърпа и изтри с нея устните и бузите си. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре. Аз ще си тръгвам — добави тя. — Мисля, че тези кинаджийски събирания не са чак толкова прекрасни, колкото си мислех.

— Лека нощ — каза Уесли. Искаше му се да я помоли за прошка, да заличи отчуждения, студен израз в очите й, но не знаеше какво да каже, нито за какво точно да поиска прошка. — Ще се видим по-късно.

— Може би — отвърна тя.

Господи, помисли си той, докато наблюдаваше дребничкото момиче с енергична твърда походка, което се отдалечаваше сред танцуващите двойки, господи, такава каша съм забъркал, трябва да се махна от този град. После се върна на бара и си поръча още едно питие. Барманът точно му го подаваше, когато Рудолф се приближи до него.

— Забавлявате ли се, мистър Джордан? — попита той.

— Чудесно се забавлявам — отговори Уесли. — Гретхен те търси. Тревожи се. Аз се обаждах в хотела ти.

— Задържаха ме — обясни Рудолф. — Ще отида да я намеря. После искам да поприказвам с теб. Къде ще бъдеш?

— Точно тук — отвърна Уесли.

— Не прекалявай, момче — намръщи се Рудолф. — Сигурен съм, че и утре ще намериш уиски в Ню Йорк, стига да потърсиш. — Той потупа приятелски Уесли по ръката и тръгна да търси Гретхен.

Встрани от танцуващите двойки Гретхен говореше с Ричард Санфорд, автора на „Комедия на реставрацията“. Рудолф забеляза, че Санфорд не е променил облеклото си по случай последния снимачен ден на първия му филмов опус. Носеше обичайната си униформа — вълнена риза и яке.

— Това, което ме тревожи — сериозно каза Санфорд, — е, че няма достатъчно снимки в едър план на момичето. А в другите кадри като че липсва емоция и…

— Скъпи Ричард — прекъсна го Гретхен, — страхувам се, че като много други автори и ти си в плен на физическия чар на актрисата и пренебрегваш таланта й…

— О, стига, моля те, аз не съм разменил и две думи с нея — каза Санфорд, като се изчерви.

— Важното е, че тя е разменила — поясни Гретхен. — А за такава дама като нея това не е никак малко. Много съжалявам, че по друг начин не е могла да прояви внимание към теб.

— Ти ме подценяваш — сърдито отвърна Санфорд.

— Това е проблемът на всички творци от пет хиляди години насам. Ще свикнеш, мойто момче — каза Гретхен.

— Ние с теб не сме приятели. Ти ме мразиш за това, че съм мъж. Разбрах го от самото начало.

— Това няма нищо общо с нашата работа и на всичко отгоре е пълна глупост — отсече Гретхен. — И ако не си го научил досега, нека ти кажа, млади човече, че изкуство не се прави с приятелство.

— Ти си една злобна, застаряваща жена! — В гласа му неприятно прозвуча натрупаната от месеци омраза. — Имаш нужда от мъж, но никой не е достатъчно любезен да си предложи услугите.

Гретхен разтърка очи, преди да отговори.

— Ти си един талантлив, неприятен млад човек. С годините ще ставаш по-приятен и страхувам се — по-малко талантлив.

— Обиждаш ме, Гретхен!

— В нашата професия няма място за обиди — каза Гретхен. — Ти ме отегчаваш. Предполагам, че и аз те отегчавам. Което също няма нищо общо с работата. Но, скъпи Ричард — докосна го тя леко по бузата, сякаш искаше да го погали, а може би да го заплаши с дългите си лакирани нокти, — обещавам, че вярно ще ти служа. Повече от това недей да искаш. Обещавам ти всички снимки в едър план, които могат да се използват, и всички емоции, на които човек може да издържи. Проблемът с това момиче е, че присъствието й е твърде силно, а не твърде слабо.

— Винаги и за всичко имаш отговор — каза Санфорд. — С теб никога не мога да изляза на глава. Кинсела ме предупреди…

— Как е милият Евънс? — попита Гретхен.

— Добре е — Санфорд пристъпи смутено от крак на крак. — Предложи ми да напиша сценария за следващия му филм.

— И ти отиваш в Холивуд.

— Всъщност… да.

— Браво! Браво и на него! — каза Гретхен. — Знам, че двамата ще бъдете щастливи. А сега моля те да ме извиниш, но трябва да се видя с брат си, който ме чака да поговорим.

Докато Гретхен вървеше към него, Рудолф видя как Санфорд безнадеждно поклати глава. Когато Гретхен застана пред него, той тихичко се смееше.

— Защо се смееш? — попита го тя.

— Защото видях лицето на онзи млад мъж, с когото току-що се раздели — отговори той.

— Двамата се състезавахме кой ще прояви по-голяма изобретателност в нанасянето на оскърбления. — Гретхен направи гримаса. — Един сценарий само е написал и вече си мисли, че е главен редактор на „Кайе дю синема“. Загубен човек. Но това не е трагедия. Америка е пълна с таланти, които изгряват и залязват за един ден. Разтревожих се за теб. Къде беше през цялото време?

— Оказа се, че в Кънектикът се натъкнахме на голяма бъркотия — поклати глава Рудолф. — Донъли е готов да си пререже гърлото. Изглежда, целият проект ще се разпадне.

— Защо? Какво се е случило? — попита Гретхен.

— Някаква проклета организация за опазване на околната среда е завела съдебно дело срещу нас да не предприемаме строителство — обясни Рудолф. — Прекарали сме цял ден с разни адвокати.

— Аз мислех, че всичко е уредено — учуди се Гретхен.

— И аз мислех така до вчера — каза Рудолф. — Смятахме, че сме купили изоставена селскостопанска земя. А изведнъж се оказа, че сме купили част от ценния пущинак на Кънектикът, населен с редки птици, стада прекрасни сърни и красиви змии. През последните години били забелязани и три риса. Вместо да ни обявят за филантропи и благодетели на застаряващото човечество, те ни обявиха за алчни градски мошеници, тръгнали да замърсяват чистия въздух на суверенния щат Кънектикът, и за врагове на рисовете. — Той отново поклати глава полушеговито.

— Какво казват адвокатите?

— Че ще отнеме години, дори и да спечелим накрая. Донъли почти се разплака от угризение на съвестта, като си даде сметка колко време парите ни ще бъдат блокирани.

— Къде е Донъли? — попита Гретхен.

— Сложих го да си легне. Мъртвопиян. Утре ще се чувства още по-зле.

— Много съжалявам — каза Гретхен.

— Какво да се прави, капризите на съдбата — отговори Рудолф. — Недей да си разваляш хубавата вечер. Има и нещо друго. Обадиха ми се вчера от Калифорния. Един мой познат, филмов агент на име Боуен.

— Аз също го познавам. Добре работи — вметна Гретхен.

Рудолф кимна и продължи:

— Казва, че там се разчуло за Уесли. Смята, че може да му осигури стабилен договор. Ако продължи да играе, Уесли ще има нужда от агент, а Боуен не е по-лош от останалите. Трябва да поговоря с момчето.

— За последен път го видях, че подпира бара, целият омазан с червило — каза Гретхен.

— И аз го видях там. Ще му дам един мъдър съвет като негов чичо. — Рудолф се наведе и целуна Гретхен по бузата. — Поздравявам те за всичко. Ти свърши прекрасна работа. И не само брат ти мисли така.

— Нещата вървяха гладко. Страхувах се да не би от начало до край работата да се окаже чисто любителска.

— Недей да скромничиш, сестричке — каза Рудолф и й стисна ръката. — Вече си в групата на асовете.

— Ще видим. Стискай палци! — каза Гретхен, но не можа да сдържи радостната си усмивка.

— А сега да вървя при момчето. Запази ми един танц, след като свърша да говоря с него.

— Не съм танцувала от години.

— И аз. Ще накарам момчетата да изсвирят един валс — каза Рудолф.

Отиде на бара, но Уесли го нямаше вече там. Барманът каза, че си е тръгнал преди пет минути.

 

 

Алис четеше във всекидневната, когато Уесли се върна в апартамента. По пътя се отби в два бара. И на двете места беше достатъчно тъмно, та не се наложи да обяснява на колко е години. После се оказа, че да вървиш по улиците на града съвсем не е лесна работа, защото тротоарите се накланяха под краката му под различни ъгли и той на два пъти се препъна в бордюра, когато трябваше да завие.

— Добър вечер — поздрави той сериозно Алис.

— Добър вечер — отвърна тя, без да вдигне поглед от книгата. Уесли забеляза, че канапето не е застлано както обикновено с чаршафи и одеяла. Имаше странното чувство, че вижда не Алис, а нейно отражение в накъдрена от вълнички вода.

Не прецени добре разстоянието, когато се опита да седне, и едва се закрепи на ръба на стола. Загледа втренчено Алис, която продължаваше да блуждае пред погледа му.

— За нищо не ме бива — каза той. — Ти само си губиш времето, като се тревожиш за мен.

— Ти си пиян — отговори тя. — И аз не се тревожа за теб.

— Утре — започна той и гласът му прозвуча странно и далечно в собствените му уши — ще ти платя до последния цент всичко, което ти дължа, и ще се от… от… тегля.

— Съвсем навреме — каза Алис, все така забила поглед в книгата. — Сигурна съм, че ще си намериш друго място, където да преспиш. И недей да ми говориш за пари. Не ми дължиш нищо. Каквото съм направила за теб, не съм го направила за пари.

— Ще възразиш ли, ако кажа благодаря? — погледна я той, опитвайки се с мъка да се съсредоточи.

— Възразявам срещу всичко, което казваш. Холивудски задник — свирепо извика тя.

— Никога не съм бил в Холивуд. Нито в Калифорния — глуповато каза той.

— Ти с твоите развратници… — Тя захвърли книгата на пода. — Защо ли съм зачела тази проклета книга? Тя е ужасна.

— Мислех, че ти си ми… — объркано заговори той, — че си ми сестра.

— Не съм ти сестра.

Той взе да търси думите, които искаше да каже, но и мозъкът, и езикът му сякаш се разпадаха. Най-накрая проговори:

— … Нали казваш, че умирам. В твоята книга. Искаш да бъда благороден и да умра. Прекалено много искаш…

— О, боже мой — извика тя. Стана от стола, отиде при него, хвана главата му и го притисна до тялото си. — Толкова съжалявам. Не искам да умреш, Уесли. Трябва да ми повярваш.

— Всички искат от мен нещо, което не мога да дам — каза Уесли с приглушен глас през затиснатата си с роклята й уста. — Не знам къде съм. Утре ме потърси в Бюрото за загубени вещи…

— Моля те, Уесли, не говори така — прошепна тя.

— Веднъж каза, че крадеш частици от душата ми… — изпъшка той. — Всяка вечер те слушам как пишеш на машината и си казвам, ето, откъсва се още една частица от душата ми…

— Моля те, моля те, скъпи — тя притисна още по-силно главата му, сякаш по този начин искаше да го възпре да говори, — сърцето ми късаш.

— Всички ме карат да се срамувам. — Той извърна глава, за да може да говори. — Това, което преживях тази вечер… Сега ти… не оправдах очакванията ти, зная, но…

— Няма, няма, скъпи — напевно го утешаваше тя.

— Обичам те — каза той.

Тя го притисна силно към себе си. След това най-изненадващо се разсмя.

— Защо, дявол да го вземе, ти трябваше толкова време, за да го кажеш? — Коленичи пред него и бързо го целуна. После отметна назад глава, за да може да го погледне в очите, и каза: — Повтори го.

— Обичам те — повтори той.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Чувствам се ужасно. За втори път през живота си съм пиян. Извинявай, но трябва да повърна. — Изправи се с олюляване и се заклатушка към банята, където изхвърли всичкото уиски от вечерта. Не се почувства по-добре, все още усещаше слабост и трепереше. Внимателно се съблече, после почна да си мие зъбите и ги ми цели две минути, накрая си взе студен душ. Докато се избърсваше, се почувства малко по-добре, макар че трябваше да си обръща главата много внимателно, а в стомаха си все едно, че имаше пирони. Облече халата, който Алис му бе избрала, и с още мокра коса, подпирайки се с една ръка о стената, се върна във всекидневната.

Стаята беше празна и канапето не беше оправено.

От спалнята се чу гласът на Алис:

— Аз съм тук. Не търси друго място за лягане тази вечер. Чувствайки се все още слаб, той със залитане пристъпи в спалнята, а главата му не спираше да се върти, сякаш в нея имаше въртележка със сто пищялки. В полутъмната спалня светеше само една малка лампа, под завивките на голямото легло той пак видя не Алис, а нейното отражение.

— Ела тук. Легни при мен — подкани го тя.

Уесли поиска да се покачи на леглото, както си беше с халата.

— Съблечи това проклето нещо.

— А ти угаси лампата. — Мисълта, че Алис Ларкин, това скромно, възпитано момиче, ще го види гол, го ужаси.

Тя се засмя и угаси лампата. Той се препъна, докато халатът се свличаше на пода, и си удари пищялите в една тоалетна масичка, като се придвижваше към леглото. Тя беше дребна, а кожата й мека и благоуханна. Той я прегърна, но продължи да се чувства ужасно.

— Нищо не мога да направя — прошепна. — Обичам те, а нищо не мога да направя. Трябваше да ми го кажеш по-рано, преди да изпия всичкия този алкохол тази вечер.

— Не знаех по-рано. Няма значение — каза тя, целуна го по ухото и се притисна към него. — Утре сутринта ще бъдеш добре.

И той беше добре на сутринта.