Метаданни
Данни
- Серия
- Богат, беден (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beggarman, Thief, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Томова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ъруин Шоу. Просяк, крадец
ИК „Галактика“, Варна
Художник: Мария Зафиркова
Редактор: Каталина Събева
Художествен редактор: Димитър Трайчев
Коректор: Тошка Начева
ISBN 954–418–002–8
История
- — Добавяне
4
Рудолф стоеше на тротоара в слънчевата утрин заедно с Инид и бавачката и чакаше Джони Хийт и жена му да дойдат с техния линкълн континентъл, за да отидат заедно в Монтаук. Бавачката носеше куфар. Тя заминаваше при семейството си в Ню Джърси за една седмица. Все така става, че семействата на бавачките никога не живеят в същия щат, помисли си мимоходом Рудолф. Инид носеше учебници, за да подготвя домашните си през ваканцията. Бавачката й бе приготвила нещата в една чанта. Рудолф също носеше малка чанта с тоалетни принадлежности, пижама и чиста риза.
Предишната вечер, след като се разделиха с Уесли, Рудолф изпрати Гретхен до апартамента й. Покани я да дойде с него и семейство Хийт в Монтаук. Тя го погледна някак особено и това му напомни, че някога тя имаше връзка с Хийт.
— Искаш да има много свидетели, когато се виждаш с бившата си съпруга, така ли? — каза тя.
Той изобщо не бе мислил по този въпрос, но като чу думите й, си даде сметка, че е вярно. Джийн го бе посетила веднъж заедно с едрата масажистка, която й правеше компания в Рено, ала гостуването мина неловко, макар Джийн да беше трезва, разбрана и тиха, дори когато си играеше с Инид. Тя каза, че живеела мирно и кротко в малка къща, която си купила в Монтаук. В Мексико не й харесало. Атмосферата там била по-подходяща за мъже пиячи, което не се отразявало добре на нервите й. И добави с лека усмивка, че изобщо не пиела, че дори започнала да прави снимки. Но не се опитвала да ги предлага в списания. Снимала за себе си и се гордеела с факта, че ръцете й вече не треперят. Като се изключи натрапливото присъствие на масажистката, в неговите очи Джийн пак беше жената, за която се бе оженил и която бе обичал толкова дълго — с лъскава коса, с нежно, порозовяло лице, свежо и младо, — и той взе да си мисли притеснено дали е постъпил правилно, като се е съгласил с развода. Изпитваше съжаление, включително към себе си. Когато преди няколко дни се обади и го помоли Инид да прекара седмицата с нея, не можа да й откаже.
Не се страхуваше за Инид, страхуваше се за себе си — да не би да се наложи по някое време да остане насаме с Джийн в уютната малка къща, както я бе описала тя, изпълнена с шума на неуютния голям океан. Покани го да преспи в стаята за гости, но той си запази легло в близкия мотел. А като поразмисли, покани и съпрузите Хийт. Не искаше семейният живот да го изкушава — една спокойна вечер пред пламтящата камина в тихата къща, сред приспивната музика на морето… Нека миналото си остане в миналото. Ето защо покани съпрузите Хийт. Ето защо Гретхен зададе своя проницателен въпрос.
— Нямам нужда от никакви свидетели — отвърна той. — С Джони имаме да говорим за много неща, а не ми е приятно да ходя в кантората му.
— Ясно — каза Гретхен, без да е убедена, и смени темата. — Какво ти е мнението за момчето? За Уесли?
— Сериозен младеж — отговори Рудолф. — Може би… прекалено затворен в себе си. Какво ще стане с него, зависи от това, дали ще издържи при майка си и нейния съпруг, докато стане на осемнайсет.
— Много красив младеж — отбеляза тя. — Не мислиш ли?
— Не съм се замислял.
— Прекрасно лице за киното — продължи Гретхен. — Изсечени черти, приятна усмивка, морална сила и, с малко повече въображение, нежни очи.
— Ти може би долавяш по-добре от мене тия неща — отговори Рудолф.
— А може би съм по-уязвима — усмихна се тя.
— Като говорихме по телефона, ми се стори, че искаш да ми кажеш нещо. Неприятности ли имаш?
— Нищо особено — отново се усмихна Гретхен. — Ще ти разкажа, като се върнеш.
Той я целуна за лека нощ и я проследи с поглед, докато влизаше в осветения вход, охраняван от пазач. Изглеждаше елегантна, умна, привлекателна, способна да се грижи за себе си. Но от време на време, помисли си той. Само от време на време.
Колата пристигна, карана от Джони Хийт, чиято съпруга Елейн седеше до него. Бавачката целуна Инид за довиждане и каза:
— Нали ще бъдеш добро момиченце?
— Не, ще бъда ужасно момиченце — отговори Инид и се разкиска.
Рудолф се засмя и бавачката укорително го погледна.
— Извинявай, Ана — каза той и направи сериозна физиономия.
Елейн Хийт слезе от предната седалка, помогна на Инид да се настани отзад и седна до нея. Беше висока жена с безупречна фризура, с твърд, интелигентен поглед — подходяща съпруга за съдружник на една от най-преуспяващите фирми на Уолстрийт. Съпрузите Хийт нямаха деца.
Рудолф седна до Джони. Инид махна с ръка на бавачката, която стоеше на тротоара с куфара си.
— Пълен напред към оргиите в Монтаук с омари и миди, които ще ядем по белите плажове — каза Джони зад волана. Лицето му беше отпуснато и закръглено, очите — измамно кротки, ръцете, хванали волана, бяха бледи, леко затлъстяващи, а коремът му под карираното спортно сако издайнически напомняше за себе си. Той шофираше агресивно и ловко. Останалите шофьори бяха принудени да се съобразяват с неотстъпчивостта му, както и адвокатите бяха принудени да се съобразяват с неговата твърдост и упоритост в заседателната или в съдебната зала. Рудолф не се виждаше често с Джони; след като Хийт се ожени, двамата се поотдалечиха един от друг и когато видеше стария си приятел веднъж на няколко месеца, Рудолф си мислеше без съжаление, че и той би могъл да изглежда така.
Рудолф чу как Инид щастливо бърбори зад гърба му. Чу как Елейн й шепне нещо в ухото и как Инид се смее. На пръв поглед човек би помислил, че Елейн за нищо на света не би прегърнала дете от страх, че то ще измачка или изцапа костюма й от туид. Но когато се обърна назад, Рудолф видя, че Инид разрошва идеално сресаната коса на Елейн, а Елейн щастливо се усмихва. Никога не може да се съди за хората по външността им — помисли си Рудолф, сетне отново се обърна напред и се загледа в пътя. Прекосяваха Трибъро Бридж и Ню Йорк се простираше пред тях по течението на реката със своите високи сгради от стъкло, с пушеците си, а цялото това старо, огромно, невероятно съоръжение блестеше на пролетното утринно слънце. Само в определени моменти, подобни на този, когато виждаше града като голямо, предизвикателно, реално съществуващо единство, чиято сурова, внушителна красота оформя цялостния му стил, Рудолф изпитваше тръпката на задоволство, че принадлежи към този град — задоволство, което изпитваше всеки ден, докато беше по-млад.
Долу сред бързо течащата река една малка яхта смело се бореше с течението. Може би през лятото ще се кача на „Клотилд“ и ще отплавам за Италия, каза си той. Поне да използвам яхтата. Веднъж бяхме тръгнали за Портофино, но така и не стигнахме дотам. Трябва вече да прогоня призраците. Да измъкна Жана по някакъв начин от съпруга и децата й и две седмици да се любя с нея сред морето край топлите брегове, да пия от гарафа студеното местно вино в кафенета по Лигурийското крайбрежие. Не бива да допускам да се превърна в ненужен старец. Фантазия италиана!
Той се отърси от мечтите си и се обърна към Джони:
— Джони, нали ми каза по телефона, че искаш да говориш с мен. За какво?
— Имам един клиент — отговори Джони, — всъщност той е покойник, но трябва да се уредят имуществените му въпроси. — Джони изкарва от мъртвите повече пари, отколкото всички погребални агенти в този град, помисли си злобно Рудолф. Това е да си адвокат. — Наследниците се карат, както обикновено става. Тия неща са ти ясни — добави Джони.
— Вече съм специалист по този въпрос — каза Рудолф.
— За да се избегнат съдебни дела — продължи Джони, — една част от имуществото е обявена за продан на много приемлива, ниска цена. Става дума за голямо ранчо в Невада. С обичайните данъчни облекчения. Няма нужда да ти обяснявам.
— Няма нужда — потвърди Рудолф.
— Ти не правиш нищо в Ню Йорк — продължи Джони. — Не изглеждаш добре, по всичко личи, че не си щастлив, и аз изобщо не мога да си представя с какво, за бога, си запълваш времето.
— Свиря на пиано — отговори Рудолф.
— Напоследък не съм виждал афиши с името ти пред Карнеги Хол.
— Скоро може и да видиш — каза Рудолф.
— Тук направо ще изгниеш — не спираше Джони. — Вече нищо не правиш. Човек не може да те види дори на някое парти.
— В Невада как е в това отношение?
— Там се правят джамборета — зае отбранителна позиция Джони. — Това е един от най-бързо развиващите се щати в Америка. Хората там масово стават милионери. За да ти докажа, че не се шегувам, ако приемеш, ще се включа в сделката наравно с тебе — ще уредя ипотеките, ще намеря хора, които да поемат работата в ранчото. Не си мисли, че ме водят само алтруистични чувства, драги, аз самият имам нужда от място, където от време на време да мога да се усамотя. Освен това нямам нищо против да си спестя някои данъци в златния Запад. Не съм видял ранчото, но видях документацията. Вдъхва надежда. Ако се направят още някои разумни капиталовложения, надеждата ще се оправдае. Има прекрасна голяма къща, която след малък ремонт ще стане къща мечта. Няма по-хубаво място от това за деца — без замърсявания, без наркотици, на сто и петдесет километра от най-близкия град. В политическо отношение нещата там са стабилни; прекрасна, сигурна сделка, можеш да се впуснеш в нея без всякакво колебание. Освен това в Невада никога не са чували за Уитби, Ню Йорк. Макар че тази история вече е забравена дори в Уитби, независимо от гадното писание в „Тайм“. Така че след десет години можеш и сенатор да станеш. Слушаш ли ме, Руди?
— Разбира се — отговори той, макар последните няколко секунди да не слушаше внимателно. Думите на Джони, че мястото е подходящо за деца, го заинтригуваха. Трябваше да мисли за Инид, разбира се, но също така за Уесли и Били. Една плът и кръв. Тревожеше се за тях. Били беше непостоянен, още като ученик цинично и презрително бе обърнал гръб на обществото, нямаше амбиции. Уесли, доколкото Рудолф можеше да прецени, нямаше изявени способности и каквото и образование да получеше, шансовете му да преуспее в живота едва ли щяха да се увеличат. А в едно съвременно ранчо, където винаги има проблеми, свързани със суша, наводнения, добри и лоши реколти, където е необходимо да се борави умело с техниката, с работната ръка, с пазара, винаги щеше да се намери достатъчно работа за тях двамата, за да не им остава време за глупости. Докато не си създадат семейства. А и той самият може пак да се ожени — защо не? — и да има още деца. — Мечтата на патриарха — додаде на глас.
— Това пък какво значи? — озадачи се Джони.
— Нищо, говорех си сам. Представях си как съм заобиколен от стадата и от потомството си.
— Не си въобразявай, че ще се озовеш накрай света — каза Джони, приел думите на Рудолф в ироничен смисъл. — На ранчото има малка самолетна писта. Може да използваш собствен самолет.
— Американската мечта — подметна Рудолф. — Да имаш собствена писта за излитане и кацане на самолети.
— Че какво й е лошо на американската мечта? — учуди се Джони. — Възможността да се придвижваш бързо не е смъртен грях. За един час можеш да бъдеш в Рено или в Сан Франциско, когато си поискаш. Какво ще кажеш? Хем не се оттегляш от активен живот, хем печелиш много предимства. И най-важното — започваш да правиш нещо, нещо ново…
— Ще си помисля — каза Рудолф.
— Защо не се уговорим… двамата… да отидем там другата седмица и да видим нещата на място? — настояваше Джони. — От това вреда няма да има, нали така? А пък аз ще имам извинение да се махна от проклетата кантора. Дявол да го вземе, дори да се окаже безсмислено, ще ни остане поне разходката. Можеш да си вземеш и пианото.
Каква убийствена ирония, помисли си Рудолф. Той знаеше, че Джони приема оттеглянето му от работа като капризно отклонение от правия път, нещо като преждевременен симптом на мъжки климактериум. Самият Джони би се оттеглил само в гробищата. Издигнаха се заедно, спечелиха много пари заедно, нито веднъж единият не измами другия, разбираха се и Рудолф знаеше, че Джони иска в името на тяхното приятелство да го тласне отново към активен живот.
— И без това винаги съм си мечтал да яздя през пустинята — каза Рудолф.
— Не е пустиня, а ранчо — раздразнено уточни Джони. — И е в подножието на планините. През ранчото минава рекичка с пъстърва.
— Тази седмица мога да отсъствам няколко дни, докато Инид е с Джийн. Ти можеш ли? — попита Рудолф.
— Аз ще купя билетите — каза Джони.
Докато преминаваха бързо край безкрайните гробища на Лонг Айланд, където поколения нюйоркчани погребваха мъртвите си, Рудолф затвори очи и си представи високите скалисти плата и планини на сребърния щат Невада.
Гретхен обичаше да работи в събота заедно с помощничката си Айда Коен, когато двете оставяха сами в монтажната зала сред пустата, смълчана сграда. Днес обаче Айда виждаше, че на Гретхен изобщо не й доставя удоволствие да върти мувиолата, да прехвърля раздразнено филма през ръцете си, облечени в бели ръкавици, и да натиска лостчето с остро прищракване. Тя или си подсвиркваше мрачно, или отчаяно въздишаше. Айда знаеше защо тази сутрин Гретхен е в лошо настроение. Режисьорът Евънс Кинсела пак се бе върнал към старите си навици — снимаше мързеливо, неразбираемо и докато се бореше с махмурлука си, оставяше актьорите да правят каквото си искат, като разчиташе на Гретхен да извлече нещо смислено от разточително използваната филмова лента, която й подхвърляше. Освен това Айда се случи в залата, когато предния ден Кинсела се обади по телефона, за да каже на Гретхен, че не може да я заведе на вечеря, както са се уговорили.
Предаността на Айда към жената, с която работеше, бе станала безгранична, а ненавистта й към Кинсела не отстъпваше по сила на страстта, която се бе отдала на каузата на Женското движение, чиито събрания тя фанатично посещаваше и разнообразяваше с пламенни и доста объркани речи. Ниска и дебела, тя бе стигнала дотам, че да се откаже да носи сутиен, докато един ден Гретхен не й се скара:
— Божичко, Айда, с тези цици връщаш развитието на Женското движение с един век назад.
Четирийсет и пет годишната грозновата Айда без мъж, който да я тормози, смяташе, че красивата и талантлива Гретхен позволява на мъжете да я използват. Тя успя да убеди Гретхен да отиде на две събрания, но Гретхен се отегчи и подразни от пискливите ораторки и си тръгна рано с думите:
— Като излезете на барикадите, можете да разчитате на мен. Преди това — не.
— Но ние имаме нужда от жени точно като теб — умолително отвърна Айда.
— Може би, но аз нямам нужда от тях — категорично заяви Гретхен.
Айда въздъхна безнадеждно и каза на Гретхен, че това е престъпна политическа абдикация.
Освен за качеството на филма, върху който работеше тази сутрин, Гретхен се ядосваше и за още нещо. Предишната седмица Кинсела й подхвърли един сценарий и я помоли да го прочете. Сценарият беше написан от млад автор, неизвестен и на двамата, но агентът му настояваше Кинсела да го прочете.
Гретхен го прочете и реши, че е прекрасен, а когато Кинсела й се обади следобед, за да отмени срещата им за вечеря, тя му съобщи какво мисли.
— Прекрасен? — каза той по телефона. — Аз мисля, че е пълен боклук. Дай го на секретарката ми и й кажи да го върне. — И затвори, преди тя да се опита да го опровергае.
Гретхен стоя до два часа през нощта, за да препрочете сценария. Макар че авторът беше млад мъж, главната героиня беше решителна, млада, работеща жена, притисната от скуката и безизходицата на хората около нея, но единствена от своето поколение в малкото, мрачно градче, осмелила се и успяла да скъса с всичко това и да заживее според собствените си представи.
Това би могло да се окаже стимулиращо противодействие, каза си Гретхен, на цялата поредица от нови филми, които за разлика от трогателно щастливите истории, бълвани в миналото от Холивуд, представят всичките си герои като хора, безцелно понесени от течението на живота, безпомощно и вяло негодуващи от съдбата си, които след това бързо изпадат в апатия и оставят зрителите с блудкав вкус в устата. Ако старите холивудски филми с техния задължителен захаросан оптимизъм са фалшиви, днешните скапани погребални истории са не по-малко фалшиви, помисли си Гретхен. Герои се раждат всеки ден. Може и да е вярно, че невинаги се появяват едновременно със собствената си класа, но не е вярно, че всички те загиват със собствената си класа.
Когато прочете за втори път сценария, тя се убеди още повече, че първото й впечатление е вярно и че ако Кинсела успее да се върне към някогашния си стил на работа, ще направи блестящ филм. Дори му се обади в хотела в два и половина през нощта, но телефонът му не отговаряше.
Всичко това й минаваше в този момент през главата като заплетена филмова лента, в която действието се повтаря отново и отново, докато оправяше нескопосната работа на Кинсела от последната седмица.
Гретхен внезапно изключи машината и каза:
— Айда, искам да те помоля да ми направиш една услуга.
— Да? — Айда спря да подрежда и описва филмовия материал.
Гретхен носеше сценария в голямата си чанта, с която винаги ходеше на работа. Стана да я вземе и каза:
— Ще отида в някой музей за около един час. Междувременно искам да оставиш тия глупости, с които се занимаваш, и да прочетеш това. — И подаде сценария на Айда. — Като се върна, ще отидем да обядваме по женски само двете и ще поговорим за сценария.
Айда я погледна подозрително. Гретхен никога не прекъсваше работата по средата, освен за да изпие едно кафе.
— Разбира се — отвърна тя. После си намести очилата и погледна сценария в ръцете си, сякаш се страхуваше, че в него може да има скрито взривно устройство.
Гретхен си облече палтото, слезе долу и се озова сред оживеното Седмо Авеню, където се издигаше сградата. Бързо закрачи и влезе в Музея на модерното изкуство, където неоснователно се надяваше, че ще успокои нервите си с истински произведения на изкуството. Когато излезе от музея, беше все така неспокойна. Не можеше да си представи, че ще се върне при мувиолата, след като бе прекарала повече от час в компанията на Пикасо, Реноар и Хенри Мур. Затова се обади по телефона в монтажната зала и каза на Айда, че ще я чака в един близък ресторант.
— Сложи си малко грим и си оправи чорапите — злобно нареди тя на Айда. — Ресторантът е френски, луксозен, но не е лош. Аз черпя, защото имам неприятности.
Докато чакаше Айда в ресторанта, Гретхен изпи едно уиски на бара. Никога не пиеше през деня, но сега дръзко си каза, че няма закон за тази работа. А освен това беше събота.
Когато влезе и видя Гретхен на бара, Айда подозрително попита:
— Какво пиеш?
— Уиски.
— Значи наистина имаш неприятности. — Макар да споделяше най-авангардните идеи на съвременната философия, във всекидневния живот Айда беше строга пуританка.
— Две уиски, моля — поръча Гретхен на бармана.
— Не мога да работя, след като съм пила, нали знаеш — примоли се Айда.
— Няма да работиш този следобед — отсече Гретхен. — Никой няма да работи този следобед! Мислех, че си против експлоатацията на женския труд. Особено в събота. Нали непрекъснато ми опяваш, че трябва да се въведе двайсет и четири часова работна седмица.
— Теоретично е така — заоправдава се Айда и погледна с отвращение чашата, която барманът постави пред нея. — Но аз лично предпочитам да работя.
— Днес обаче няма да работиш — заяви твърдо Гретхен и даде знак на оберкелнера. — Маса за двама, моля. И изпратете питиетата.
Тя остави щедро два долара бакшиш на бармана.
— Това е ужасно голям бакшиш за три питиета — прошепна Айда, докато следваха оберкелнера към дъното на ресторанта.
— Размерът на бакшишите е една от предпоставките да се постигне равноправие между мъжете и жените — каза Гретхен.
Оберкелнерът ги настани на една маса до кухнята.
— Видя ли — възмутено се огледа Айда. — Ресторантът е почти празен, а той ни сложи точно до кухнята. Само защото с нас няма мъж.
— Изпий си уискито! Един ден ще си отмъстим горе на небето — каза Гретхен.
Айда отпи и направи гримаса.
— Като си почнала да поръчваш, защо не поръчаш нещо сладко — попита тя.
— По пътя към барикадите няма сладки неща — отговори Гретхен и добави: — А сега ми кажи какво мислиш за сценария.
Лицето на Айда светна. Тя можеше да изпада във възторг от добре изпипана сцена в някой филм или от прекрасен откъс в книга.
— Чудесен е — заяви тя. — Божичко, какъв филм ще излезе от него!
— Само дето никой не иска да го направи — отговори Гретхен. — Мисля, че е обиколил вече всички и нашият любим Евънс Кинсела е бил последната надежда на литературния агент.
— Евънс чел ли го е вече?
— Да — каза Гретхен. — И смята, че е пълен боклук. Цитирам точно. Каза ми да дам сценария на секретарката му, за да го върне.
— Простак — ядоса се Айда. — А като си помислиш само за колко важен се пише. Колко ще струва филмът, върху който работим сега?
— Три милиона и половина.
— Има нещо страшно нередно в киното, а следователно и в света, след като на един глупак му се дават три милиона и половина да си играе с тях — отсъди Айда.
— През последните три години е направил два много успешни филма — отговори Гретхен.
— Въпрос на късмет, това е всичко — заяви Айда, — късмет!
— Не съм сигурна, че е само това — каза Гретхен. — Понякога има гениални хрумвания.
— Само че не струват три и половина милиона долара — упорстваше Айда. — И не мога да разбера защо продължаваш да държиш на него след като се отнася така с тебе. Нямам предвид само в службата.
— О, малко мазохизъм никога не е вреден за жената — отговори безгрижно Гретхен, без изобщо да се чувствува безгрижна.
— Понякога направо ме вбесяваш, Гретхен, честна дума — заяви строго Айда.
Келнерът стоеше до масата им с бележник и молив в ръка.
— Време е да поръчаме — каза Гретхен и зачете менюто. — Има печена патица с маслини. За двама. Искаш ли да си разделим порцията?
— Добре — съгласи се Айда. — Аз не обичам маслини. Можеш да ги изядеш всичките.
Гретхен поръча патицата и бутилка вино.
— Не цяла бутилка — разтревожи се Айда. — Моля те. Аз няма да изпия повече от половин чаша.
— Цяла бутилка — поръча Гретхен на келнера, без да й обръща внимание.
— Ще се напиеш — предупреди я Айда.
— Толкова по-добре — отговори Гретхен. — Трябва да взема важни решения, а сигурно няма да мога да ги взема, ако съм трезва.
— Днес гледаш някак странно — констатира Айда.
— Странно, и още как — отвърна Гретхен и допи второто уиски на един дъх.
— Какво си намислила да правиш? — поинтересува се Айда. — Не бъди неразумна, моля те. Сега си ядосана и след като си изпила толкова алкохол…
— Ядосана съм — повтори Гретхен, — глътнала съм мъничко уиски и съм намислила да изпия сама цялата бутилка вино, ако ти не ми помогнеш. А след това… — Тя замълча.
— След това какво?
— След това не съм съвсем сигурна — каза Гретхен и се засмя. Смехът й прозвуча толкова странно, че на Айда всичко й стана ясно: Гретхен се намираше в първия стадий на пагубен алкохолизъм. — След това ще си поговоря малко с Евънс Кинсела. Ако мога да го намеря, в което се съмнявам.
— Какво ще му кажеш? — попита разтревожена Айда.
— Някои неприятни елементарни истини. Като начало — заяви Гретхен.
— Бъди разумна — посъветва я загрижено Айда. — В края на краищата освен всичко друго той все още ти е началник.
— Айда, казвал ли ти е някой някога, че имаш болезнен страх от хората, които притежават власт?
— Не бих казала болезнен — засегна се Айда.
— А какво би казала? Прекомерен, робски, благоговеен?
— Естествен, щом искаш да знаеш. Както и да е, остави ме мене сега. Кажи какво точно ще му кажеш?
— Ще му кажа, че филмът, който сега правим, е отвратителен. Това ще бъде увертюрата — отговори Гретхен.
— О, моля ти се, Гретхен… — Айда вдигна ръце, сякаш да я възпре физически.
— Някой трябва да ти купи пръстени — реши Гретхен. — Имаш красиви ръце и пръстените много хубаво ще ти стоят. Следобед, ако не открием онзи мръсник Кинсела, ще отидем да ти потърсим пръстени.
Айда се огледа притеснено. Ресторантът вече се бе напълнил и на една от съседните маси седяха двама мъже.
— Хората те слушат — предупреди я тя.
— Нека да ме слушат — отговори Гретхен. — Искам всички да чуят тази хубава вест!
Келнерът ловко разрязваше патицата на масата. Виното се изстудяваше.
— Не ми слагайте маслини — каза Айда. — Дайте ги всичките на дамата.
Гретхен се любуваше на келнера, който сръчно режеше патицата на парчета.
— Обзалагам се, че този човек не пие през работно време — подметна тя. За Кинсела такова нещо не можеше да се каже.
— Шшт — отвърна Айда и се усмихна на келнера, извинявайки се за ексцентричната си приятелка.
— Е, какво, пиете ли? — попита Гретхен келнера.
— Не, мадам — засмя се той. — Но не бих отказал, ако някой ми предложи.
— Ще ви изпратя една бутилка още утре сутринта — щедро обеща Гретхен.
— Гретхен, никога не съм те виждала такава — оповести Айда. — Какво ти е станало?
— Хванал ме е бяс — отговори Гретхен. — Обикновен здравословен бяс. Ммм — възхищаваше се тя, докато опитваше патицата, а после жадно отпи от виното.
— Ако бях на твое място — започна Айда, ровейки из чинията си, — щях да изчакам да мине уикендът и тогава да предприемам каквото и да е.
— Хване ли те бяс, никога не го отлагай! Това е стар семеен девиз — проучи я Гретхен. — Особено през уикенда. Много е трудно да си бесен в понеделник сутрин. Цяла седмица е нужна, за да изпаднеш в бясно настроение.
— Кинсела никога няма да ти прости, ако постъпиш така с него — предрече Айда.
— … След увертюрата минаваме към същинската част на представлението — продължи Гретхен, все едно, че Айда нищо не бе казала. — А именно как аз съм се съгласила да се занимавам с неговите глупости само защото съм искала да продължавам да се възползвам от услугите на непорочното му бяло тяло.
— Гретхен, ти веднъж ми каза, че го обичаш — укори я Айда. Като повечето стари моми тя отдаваше голямо значение на любовните истории.
— Веднъж — повтори Гретхен.
— Той ще побеснее.
— Точно това ми е намерението — отговори Гретхен. — И ще продължа, като му кажа, че съм прочела сценария, който ми е наредил да върна на литературния агент, и че според мен този сценарий е оригинален, духовит и твърде хубав, за да може той да го оцени. Но тъй като той е единственият режисьор, с когото аз в момента живея и за когото, бидейки в близки отношения, знам, че може да осигури пари за един филм, залагайки на името си, би следвало, ако все още се смята за толкова умен, колкото се е родил, да се заеме с този сценарий още утре, дори и само защото аз го моля за това!
— Знаеш, че ще откаже — каза Айда.
— Може би.
— Какво ще направиш тогава? Ще избухнеш в сълзи и ще го помолиш за прошка?
Гретхен я погледна изненадано. Айда обикновено не беше саркастична. Гретхен разбираше, че този разговор я смущава.
— Скъпа Айда — започна нежно тя, — не бива да се тревожиш толкова много. В края на краищата аз ще водя сражението.
— Не искам да си навлечеш неприятности — каза Айда.
— Понякога това е неизбежно, а моментът сега е точно такъв… Попита ме какво ще направя, ако той откаже.
— Когато откаже — поправи я Айда.
— Ще му кажа, че от този момент… прекратявам работата по филма.
— Но ти имаш договор… — извика Айда.
— Нека ме съди. Ако иска, да ме съди и за това, че отказвам да се върна в леглото му.
— Нали знаеш, че ако ти напуснеш, напускам и аз — заяви Айда и гласът й се разтрепери от силата, която вложи в изречените думи.
— В една война понякога трябва да се жертва войската — отсече рязко Гретхен.
— Това не е война — възрази Айда. — Това е един филм като хиляди други.
— Точно там е въпросът. Не искам цял живот да създавам филми, които са като хиляди други. — Гретхен видя, че Айда всеки миг ще се разплаче, защото кротките й тъмни очи плувнаха в сълзи. — Ти не бива да плащаш заради моите ексцентрични идеи, Айда — каза. — Няма защо да напускаш, ако аз напусна.
— Не искам да говоря за това — заяви Айда.
— Добре — съгласи се Гретхен. — Въпросът е приключен! Дояж си патицата. Нищо не си хапнала. Не ти ли харесва?
— Много… много ми харесва — проплака Айда.
Известно време ядоха мълчаливо и Гретхен си наля още вино. Виждаше, че Айда прави усилие да възвърне спокойния израз на закръгленото си кротко лице, което напомняше лицето на топчесто дете, и за миг съжали, че й е дала да прочете сценария и я е натоварила със собствените си проблеми. Но понеже не се съмняваше в безкомпромисната почтеност на Айда и в непокварения й вкус, искаше й се да получи потвърждение за качеството на сценария. Без това потвърждение нямаше да се чувства достатъчно уверена, за да се изправи срещу Кинсела. На Евънс Кинсела, помисли си мрачно тя, му предстои тежък следобед, ако си е вкъщи, все едно какво казва Айда Коен. Ако си е вкъщи.
— Измислих нещо — проговори най-сетне Айда и гласът й прозвуча боязливо. — Нещата могат да се решат по друг начин. Не е нужно да се хвърляш с главата напред.
— Сигурно не е нужно, но както знаеш, не умея да върша нещата по заобиколен път.
— Не умееш — изсмя се Айда, — но може би този път поне ще ме послушаш. И двете знаем, че той никога няма да се съгласи. Особено ако вземеш да спориш с него.
— Ти откъде го познаваш толкова добре? — попита Гретхен с престорена подозрителност. — Да не би да си имала любовна връзка с него зад гърба ми?
Айда високо се разсмя, защото настроението й вече се бе подобрило, и каза:
— Няма начин. Той дори не е евреин.
Сега и двете се разсмяха, но Айда бързо стана сериозна.
— Идеята ми е следната — каза тя, — довърши монтажа на филма…
— О, господи — прекъсна я Гретхен.
— Шшт. Чуй какво ще ти кажа. Аз те изслушах, нали така?
— Така е — призна Гретхен.
— Изобщо не му споменавай повече за сценария. Направи се, че си забравила за него.
— Но аз съвсем не съм забравила. Мисълта за филма направо ме е обсебила. Дори в този момент си представям как вървят кадрите…
— Казах „направи се, че си забравила за него“ — повтори ядосано Айда. — Осигури си пари и го купи!
— Дори да намеря пари, после какво? — попита Гретхен, като веднага си помисли за горкия Руди.
— После снимай филма — тържествуващо заяви Айда.
Гретхен се облегна на стола. Знаеше, че в главата на Айда могат да се родят всякакви идеи, но точно такова нещо не бе очаквала.
— Мили боже, каква идея! — извика тя.
— Защо не? — енергично каза Айда, като за пореден път забрави, че трябва да яде. — В миналото повечето режисьори са тръгвали от монтажната зала.
— В миналото. И всичките са били мъже — отговори Гретхен.
— Нали знаеш, че не обичам такива приказки — укори я Айда.
— Извинявай. За момент просто забравих. Но можеш ли все пак да ми изброиш имената, да кажем, на двайсет и пет жени режисьори.
— В миналото и в армията не е имало двайсет и пет жени. — Събранията, които Айда посещаваше, я бяха научили как се водят спорове и тя се възползваше прекрасно от това. — Ти не ходиш по събрания, не четеш дори листовките, които разпространяваме, но може би, ако направиш един хубав филм, ще бъдеш много по-полезна, отколкото ако от сутрин до вечер висиш по събрания. А ако имаш някакви съмнения за това, дали можеш, или не можеш да направиш филма, нека ти кажа, че ти знаеш за киното повече, отколкото Евънс Кинсела знае или някога ще знае.
— Това е идея! Сега, след като първият шок премина, мисля, че това наистина може да се окаже добра идея — замислено отговори Гретхен.
— Такъв филм няма да струва скъпо — продължи бързо Айда. — Малко градче, ще се снима главно извън студиото, вътрешните снимки са лесни, персонажът е малък, главно деца: дори и да имаш пари, пак не можеш да намериш актьори с утвърдено име за тези роли. Аз познавам някои хора, които влагат пари в киното. Мога да се свържа с тях. Ти можеш да говориш с брат си…
Горкият Руди, помисли си отново Гретхен.
— Колко струваше първият филм на Евънс Кинсела? — попита Айда.
— Сто двайсет и пет хиляди — веднага отговори Гретхен. Кинсела непрекъснато се хвалеше, че първият му филм, пожънал голям търговски успех, е сниман почти без пари, и винаги съобщаваше точната сума.
— Сто двайсет и пет хиляди. А сега му дават три милиона и половина — каза Айда.
— Това е шоубизнесът — отвърна Гретхен.
— Днес времената са други, със сто двайсет и пет хиляди е невъзможно да направиш нещо — продължи Айда. — Но се обзалагам, че този филм няма да глътне повече от седемстотин и петдесет хиляди. Повечето от хората ще работят на надница, а главните изпълнители ще си замразят заплатите, за да вземат проценти. Всички пари ще се вложат само в снимането и в нищо друго!
— Скъпа Айда, ти взе да говориш като филмов магнат — засмя се Гретхен.
— Обещай ми само едно — каза Айда.
— Какво е то? — попита подозрително Гретхен.
— Не се обаждай на Кинсела днес или утре. Обмисли всичко поне до понеделник.
— Добре — поколеба се Гретхен, — но ме лишаваш от една прекрасна битка.
— Представи си само каква физиономия ще направи Кинсела, когато филмът излезе, и какво удоволствие ще изпиташ ти, като му кажеш, че е пълен глупак!
— Добре, обещавам — съгласи се Гретхен. — Хайде сега да си поръчаме един разкошен френски десерт, а след това ще продължим да се отдаваме на нови следобедни удоволствия. Я ми кажи колко пъти си гледала Бергмановите „Диви ягоди?“
— Пет пъти.
— Какво ще кажеш да се направим на ученички, избягали от училище, и да го гледаме за шести път.
Настанил се на задната седалка на луксозния континентъл зад Елейн и Джони Хийт, който преодоляваше напрегнатото движение по пътищата в неделя следобед, Рудолф си мислеше за уикенда. Смяташе, че всичко бе минало чудесно. Къщата на Джийн се оказа наистина уютна, а гледката към океана — прекрасна. Масажистката, изглежда, не беше лесбийка, но се прояви като много добра готвачка. Въпреки предвижданията на Джони, нямаше никакви оргии, нито пикници с миди край морето, но всички заедно дълго се разхождаха по твърдия пясък след отлива, а Инид през цялото време държеше майка си за ръка. Двете бяха щастливи, че са заедно, и Рудолф си помисли, без да казва нищо, че може би няма да е лошо Инид да живее с майка си и да учи в малко провинциално училище, вместо да се излага на опасностите, които крият нюйоркските улици. Той винаги можеше да вижда детето през уикендите и ваканциите. Разбира се, ако приемеше сериозно безумната идея на Джони за Невада, щяха да последват усложнения. Но това все едно нямаше да стане нито утре, нито другата седмица, а вероятно не и догодина.
Джийн изглеждаше в добра форма. Двете с масажистката правеха всяка сутрин спартански упражнения, а Джийн извървяваше сама цели километри по брега, за да търси подходящи обекти за снимки. Изглеждаше щастлива по един замечтан и сдържан начин, като дете, току-що събудило се от приятен сън. Зарадва се, като видя съпрузите Хийт, и краткият уикенд, прекаран в тяхна компания, й достави удоволствие. Нито тя, нито масажистката, която се казваше Лорен, не се опитаха да разговарят с Рудолф насаме.
Може би Джийн имаше приятели от околността, но те не се появиха нито в събота, нито в неделя. Когато Рудолф поиска да види снимките й, тя каза:
— Още не съм готова. Може би след около месец.
Седнал отзад в удобната кола, която летеше към града, той осъзна с лека тъга, че през този уикенд Джийн изглеждаше по-щастлива от когато и да било през брака им.
На масата имаше вино, но не и концентрати. Джийн не протегна ръка към бутилката, а и Рудолф не улови нито един предупредителен поглед към нея от страна на Лорен.
Постигнала е душевен мир, помисли си Рудолф. За себе си обаче не можеше да каже същото.
Докато навлизаха в Ню Йорк по моста, сградите сякаш се издигнаха като бойни стени на мелодраматичния фон на залязващото слънце. Зад прозорците се появиха светлинки — малки мигащи точици, също като свещи в бойниците на крепост по здрач. Той обичаше тази гледка и този час на деня — пустите неделни улици, по които се движеха, изглеждаха чисти и приветливи. Ако можеше всеки ден в Ню Йорк да е неделя, никой нямаше да напуска града.
Когато колата спря пред жилището му, той покани съпрузите Хийт да се качат горе да пийнат по нещо, но Джони каза, че са канени на коктейл и че вече са закъснели. Руди благодари на Джони за пътуването, наведе се и целуна Елейн по бузата. През уикенда тя му бе станала още по-симпатична.
— Сам ли ще бъдеш тази вечер? — попита Елейн.
— Да.
— Защо не се качиш пак в колата и не прекараш вечерта с нас? — предложи тя. — След коктейла отиваме на вечеря в „Джино“.
Той се изкушаваше да приеме, но имаше да обмисли много неща и смяташе, че ще бъде по-добре, ако е сам. Не й обясни, че напоследък става нервен, когато наоколо има много хора. Беше сигурен, че това е временно състояние, но трябваше да се съобразява с него.
— Благодаря — каза Рудолф, — но имам цял куп писма, на които трябва да отговоря. Хайде да се видим през седмицата. Само тримата.
— Ще ти се обадя утре, като организирам пътешествието в Невада — каза Джони.
— Ще си бъда вкъщи целия ден — отговори Рудолф. Но докато гледаше как колата се отдалечава, съжали за тези думи. Страхуваше се, че в този момент един от двамата съпрузи пояснява: „Ще си бъде вкъщи целия ден, защото не знае какво да прави с времето си.“
Взе си чантата и изкачи стъпалата пред входа. Не беше нужно да си вади ключа, за да отвори входната врата. Ех, тия хора от долния етаж. Ще трябва да говори с тях. Щом влезе в тъмния коридор, един мъжки глас извика:
— Не мърдай и нито звук! В гърба ти е опрян пистолет!
Чу как вратата се затръшна зад него.
— Кой е твоят апартамент, мистър? — каза гласът.
Рудолф се поколеба. Ако Инид беше горе, нямаше да отговори. Благодари на бога, че тя беше на сигурно място при майка си, на двеста километра оттук. А бавачката — в Ню Джърси. Горе нямаше никого. Усети, че някакъв предмет, вероятно пистолет, го мушка в ребрата.
— Попитахме те нещо, мистър — повтори гласът.
Рудолф усети и друг човек до себе си и отвърна:
— Втория етаж.
— Качвай се! — изкомандва гласът. Рудолф тръгна по стълбите. През процепа на вратата на долния апартамент не се виждаше светлина. Явно нямаше никого. Неделя вечер е, помисли си той, качвайки се машинално по стълбите, следван от тежките стъпки на двамата зад гърба си.
Щом отново извади ключовете, ръцете му затрепериха. Отвори вратата и влезе.
— Запали лампата! — каза същият глас.
Рудолф заопипва стената, намери електрическия ключ и го завъртя. Лампата в антрето светна и той се обърна да види двамата мъже, които го бяха издебнали долу във входа. Бяха млади, чернокожи, единият висок, другият среден на ръст, и двамата спретнато облечени. Лицата им бяха изпити, напрегнати, преливащи от ненавист. Наркомани, помисли си той. Високият държеше насочен пистолет, чийто синьо-черен цвят мрачно проблясваше на светлината на лампите.
— Във всекидневната! — нареди той.
Последваха го във всекидневната и вторият мъж намери електрическия ключ. Всички лампи светнаха. Стаята изглеждаше уютна и подредена, със спуснати завеси на прозорците. Бавачката беше разтребила, преди да заминат предишната сутрин. Часовникът върху камината силно тиктакаше. Рудолф забеляза, че е пет и половина.
— Дай сега да ти видим портфейла, само че без номера — каза високият мъж.
Рудолф бръкна в сакото си и извади портфейла.
Мъжът с пистолета го сграбчи грубо и го подхвърли на приятеля си с думите:
— Виж какво има вътре.
Приятелят му претърси портфейла.
— Трийсет долара — съобщи той, държейки банкнотите в ръка.
— Шибана работа — изруга мъжът с пистолета. — Какво имаш в джобовете?
Рудолф извади всичките си банкноти и две монети по четвърт долар. Вторият мъж протегна ръка и ги сграбчи.
— Пак шибана работа. Тук има само осем долара — каза той, като изпусна на килима двете монети по четвърт долар.
— И ти имаш нахалството да пристигнеш тук с линкълн континентъл и само с трийсет и осем долара в джоба, така ли? — каза мъжът с пистолета. — Много си хитър, а? Страх те е да не те нападнат, така ли, мистър Рокфелер?
— Съжалявам — каза Рудолф. — Това е всичко, което имам. Плюс тези кредитни карти. — Кредитните карти се бяха разпилели по пода.
— Нашата фирма не приема кредитни карти, нали, Елрой? — заяви мъжът.
— Само това оставаше — каза Елрой. Двамата се изсмяха пресипнало.
Рудолф имаше чувството, че се намира много далеч и че всичко това не се случва с него, а с някаква малка, безчувствена фигура, отдалечена от него на голямо разстояние.
— Къде си държиш парите? Къде е сейфът? — попита мъжът с пистолета.
— Не държа пари вкъщи. И нямам сейф — каза Рудолф.
— Ставаш все по-хитър и по-хитър, така ли? — ядоса се мъжът. Със свободната си ръка той удари Рудолф силно през очите. За миг Рудолф ослепя от рукналите сълзи и отстъпи назад. — Това ще те накара да си припомниш истината, мистър.
— Погледнете сами — подкани ги Рудолф невиждащ.
— Давам ти последна възможност да ни покажеш къде са парите, мистър — викна мъжът.
— Съжалявам. Нищо не мога да направя.
Мъжът с пистолета дишаше тежко, неравномерно и очите му святкаха, отразявайки светлината ту на една, ту на друга лампа.
— Какво ще кажеш, Елрой? — попита той.
— Дай му на тоя мръсник да се разбере — каза Елрой.
Мъжът здраво стисна пистолета, замахна и удари Рудолф в слепоочието. Докато се свличаше, Рудолф имаше чувството, че се спуска дълго време бавно и приятно, а когато се строполи на пода, все едно, че се отпусна в красиво меко легло. След известно време един далечен глас се обади:
— Стига толкова, Елрой, нали нямаш намерение да го убиваш.
Той сънуваше. Но докато сънуваше, знаеше, че това е сън. Търсеше Инид на плажа. Вълните се разбиваха с трясък. Неизвестно защо на плажа бяха паркирани автобуси в неправилни фигури и разни хора ту влизаха, ту излизаха от тях, но той не знаеше какви са тези хора, не ги познаваше, а те не му обръщаха внимание и понякога му препречваха пътя, друг път се стопяваха като сенки, докато той си пробиваше път сред тях и крещеше: „Инид! Инид!“ Макар да си даваше сметка, че е сън, силно се измъчваше, защото знаеше, че никога няма да я намери. Чувството, че я е загубил, беше непоносимо.
След това се събуди. Лампите още светеха. Силният им блясък прободе очите му. Той лежеше на пода и всичко го болеше, главата, слабините. Беше цяло мъчение да се помръдне. Лицето му беше мокро. Като го докосна, ръката му почервеня от кръв.
Стаята беше опустошена. Всички тапицирани столове и канапето бяха нарязани с ножове, а тапицерията беше покрила пода като преспи сняг. Разбит, часовникът бе паднал на прага на камината. Всички чекмеджета на бюрото, скриновете и бюфета бяха извадени, а съдържанието им — разхвърляно навсякъде из стаята. Огледалото над камината беше натрошено на остри парчета. Дървените столове, масичката за кафе и малкият бюфет бяха изпочупени с ръжена от камината, а самият ръжен — изкривен под невероятен ъгъл. Всички бутилки от бюфета бяха счупени в стената, всичко наоколо бе посипано със стъкла и отвсякъде се разнасяше миризма на уиски. Прекатуреното върху канапето пиано зееше със скъсани струни, които се изсипваха върху клавишите като животински черва. Рудолф се опита да погледне часовника си, за да разбере колко време е лежал в безсъзнание, но часовникът беше изтръгнат от китката му и на мястото му зееше грозна кървяща рана.
С неимоверно усилие, пъшкайки, той допълзя до телефона. Вдигна слушалката и се ослуша. Апаратът работеше. Слава богу! Дълго време му трябваше да си спомни номера на Гретхен. С мъка го набра. Телефонът зазвъня. Той лежеше на пода и държеше слушалката до бузата си. Най-накрая някой отсреща вдигна.
— Ало — чу се гласът на Гретхен.
— Гретхен — каза той.
— Къде беше? — попита тя. Гласът й звучеше ядосано. — Обадих ти се в пет часа, нали каза, че ще се върнеш в…
— Гретхен — изхриптя той, — ела тук. Веднага. Ако вратата е заключена, извикай полицай да я разбие. Аз… — И отново усети, че пропада. Повече не можеше да говори. Лежеше на пода, а Гретхен крещеше в ухото му.
— Руди! Руди! Руди, чуваш ли ме…?
После настъпи тишина.
Той се остави болката да го зашемети и отново припадна.
Рудолф престоя в болницата две седмици и не можа да отиде в Невада с Джони Хийт.