Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (59)

Единадесета глава

Дик и Никол бяха свикнали да ходят заедно на фризьор — подстригваха ги и им измиваха косите в две съседни помещения. Никол чуваше как в съседната кабина щракат ножиците, дрънкат монетите, а бръснарят сипе своите „Voila!“ и „Pardon!“. На другия ден след неговото завръщане слязоха в града да се подстрижат и измият под парфюмирания полъх на вентилаторите.

Пред хотел „Карлтън“, чиито витрини упорито остават незасенени с щори през лятото, както вратите на многобройните пивници, мина една кола и в нея беше Томи Барбан. Никол го зърна за миг — лицето му беше замислено; когато я забеляза, той отвори широко очи и се оживи, а тя се смути. Изпита желание да тръгне натам, където отиваше той. Цял час при фризьора — сега това й изглеждаше един от многото пропилени часове, съставящи живота й, още един малък затвор. Фризьорката с бялата си престилка, лъхаща на пудра и одеколон, й напомняше за безброй милосърдни сестри от миналото.

В съседната стая Дик дремеше, загърнат с кърпа и с насапунисано лице. В огледалото пред Никол се отразяваше пътеката между мъжкото и дамското отделение и Никол трепна, когато видя, че Томи влиза и рязко завива към мъжкото помещение. Не без известна радост тя разбра, че ще последва разкриване на картите.

Дочу някои думи от началото — то вече започваше.

— Хелоу, искам да те видя.

— … сериозно?

— … сериозно!

— … напълно съгласен.

След минута Дик надникна в кабинката на Никол; по набързо изплакнатото му лице, загърнато с кърпата, се четеше лека досада.

— Твоят приятел се е напомпал. Иска да говори с двама ни, съгласих се, за да приключим. Ела!

— Но косата ми — подстригана е наполовина.

— Няма значение — ела!

Против волята си тя каза на смаяната фризьорка да свали кърпите.

Със съзнанието, че видът й е лош, тя последва Дик към изхода на хотела. Томи, който беше отвън, се поклони и целуна ръката й.

— Ще отидем в Кафе дез Алие — каза Дик.

— Където и да е — стига да сме сами — съгласи се Томи.

Седнаха под клонестите дървета, където изнасяха повечето маси през лятото, и Дик запита:

— Ще вземеш ли нещо, Никол?

— Цитронада.

— За мен малък коняк — каза Томи.

— Уиски „Блек енд уайт“ със сода — поръча Дик.

— Нямаме „Блек енд уайт“. Имаме само „Джони Уокър“.

— Жена ти не те обича — каза направо Томи. — Тя обича мен.

Двамата се изгледаха безпомощно. За мъже в такова положение е трудно да влязат в контакт; отношенията им се изразяват в това каква част от въпросната жена всеки от тях е притежавал или ще притежава, пречупват се през разполовения и образ, който ги лишава от непосредственост и свързва двамата като лоша телефонна линия.

— Един момент — каза Дик. — Donnez-moi du gin et du siphon.^[1]

— Bien, monsieur.^[2]

— Добре, продължавай, Томи.

— За мен е ясно, че с вашия брак е свършено. Няма какво повече да задържа Никол. Пет години чаках това.

— Да видим какво ще каже Никол.

Двамата обърнаха очи към нея.

— Дик, аз се привързах много към Томи.

Той кимна.

— Аз съм ти безразлична — продължи тя. — Всичко е само навик. След Розмари нещата не можаха никога да станат както по-рано.

Томи не се зарадва, че въпросът се поставя под такава светлина, и рязко се намеси:

— Ти не разбираш Никол. Отнасяш се с нея винаги като с пациентка, защото някога е била болна.

Разговорът им беше прекъснат от един натрапчив американец с неприятен вид, който продаваше току-що получените от Ню Йорк броеве на „Хералд“ и „Ню Йорк Таймс“.

— Предлагам ви всички новини, приятелчета — съобщи той. — Отдавна ли сте тук?

— Cessez cela! Allez ouste!^[3] — кресна Том — и се обърна към Дик: — Няма жена, която да търш…

— Приятелчета — отново ги прекъсна американецът, — вие мислите, че си губя времето — но мнозина други не мислят като вас. — Той извади от портфейла си една изрезка на вестникарска карикатура: на нея бяха изобразени презатлантически кораби, от които слизат безброй американци, нарамили торби със злато. — Да не мислите, че няма и аз да си топна в меда? Напротив, тъкмо обратното. Току-що пристигам от Ница заради обиколката на Франция.

Томи го прогони с едно гневно „allez-vous en“, а Дик извика след него:

— Кога колоната ще бъде тук?

— Всеки момент, приятелчета.

Накрая той си отиде, като им махна с ръка фамилиарно, а Томи отново се обърна към Дик:

— Elle doit avoir plus avec moi qu’avec vous.^[4]

— Говори на английски! Какво искаш да кажеш с това „doit avoir“?

— Doit avoir? — Че с мен ще бъде по-щастлива.

— Ще бъдете нови един за друг. Но Никол и аз сме преживели много щастливи мигове, Томи.

— L’amour de famille^[5] — каза Томи презрително.

— А когато ти и Никол се ожените, това няма ли да бъде „l’amour de famille“?

Около тях настъпи такова раздвижване, че той бе принуден да замлъкне; колоната на колоездачите се зададе като змия по криволичещата крайбрежна улица; изневиделица изскочиха хора, допреди миг потънали в следобедната си дрямка, и се наредиха по тротоара.

Край колоездачите тичаха деца, улицата се задръсти от автомобили, в които се возеха хора с елегантни кожени якета с ресни, свиреха клаксони, за да предупредят за наближаващата колона, по вратите на ресторантите наизлязоха готвачи по фланелки, а откъм завоя се зададе колоната. Първият колоездач се беше откъснал от групата и работеше усърдно и уверено с педалите — той изскочи с червената си фланелка откъм клонящото към запад слънце под оглушителната смесица насърчителни възгласи. Следваха го трима други, напомнящи с движенията си стари парцалени кукли; краката им бяха жълти от спечената прах и пот, лицата — безизразни, очите — натежали от безкрайна умора. Томи се обърна към Дик:

— Мисля, че Никол иска развод — предполагам, че няма да създаваш трудности.

След челната група идваше рояк от петдесетина състезатели, проточили се в колона от двеста крачки; някои от тях се усмихваха срамежливо, други очевидно бяха изтощени, повечето бяха безразлични от умора. След тях тичаха малки момчета, следвани от няколко изостанали, но упорити състезатели, а най-накрая — камионетка, в която бяха натоварени катастрофиралите и отказалите се. Тримата се върнаха на масата. Никол искаше Дик да вземе инициативата, но той, изглежда, беше доволен да си седи с наполовина обръснато лице, което напълно отговаряше на нейната наполовина подстригана коса.

— Не е ли вярно, че вече не си щастлив с мен? — запита Никол. — Ако не съм аз, ще можеш да се заловиш за работата си — би могъл да работиш по-добре, ако се освободиш от грижата за мен.

Томи се размърда нетърпеливо.

— Това е безполезно. Никол и аз се обичаме — това е достатъчно.

— Добре тогава — каза докторът, — след като всичко е уредено, смятам, че можем да се върнем в бръснарницата.

Но Томи беше настроен войнствено:

— Има редица неща, които…

— Никол и аз ще поговорим за всичко — каза Дик спокойно. — Не се тревожи — по принцип съм съгласен, а Никол и аз се разбираме. По-добре е да избегнем разговорите между трима — така ще има по-малка вероятност да си кажем неприятни неща.

Томи не можеше да възрази срещу логиката на Дик, но в същото време френската кръв го тласкаше да демонстрира победата си.

— Нека се разберем, че от този момент нататък аз ще защищавам Никол, докато се уредят подробностите — каза той. — И ще те държа строго отговорен, ако злоупотребиш с обстоятелството, че все още сте под един покрив.

Дик кимна и се отдалечи към хотела, изпратен от очите на Никол, по-студени от всякога.

— Той постъпи честно — призна Томи. — Мила, ще бъдем ли заедно тази вечер?

— Предполагам, че да.

И тъй, всичко бе минало с минимум драматични сцени: Никол чувствуваше, че не е изненадала Дик, даваше си сметка, че той е бил подготвен и е очаквал всичко след случая с камфоровата течност. Все пак тя беше радостна и оживена, а старото желание да сподели това с Дик бързо се изпари. Но нейните очи проследиха фигурата му, която се смали като точка и се смеси с другите точки в лятната тълпа.