Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (50)

Втора глава

Дик разказа на Никол за катастрофата в Рим, но така, че историята да звучи прилично — според неговата версия, обзет от филантропични чувства, той се притекъл на помощ на един пиян приятел. Можеше да разчита на Бейби Уорън, че няма да разкрие истината, беше й обяснил как пагубно може да се отрази тя върху Никол. Всичко това не го затрудни — лошото беше, че не можеше да се отърси от спомена за случилото се.

Като реакция на всичко това той започна да се самонаказва — заработи тъй усилено, че Франц, който искаше да скъса с него, не можеше да намери повод за разногласие. Нито едно приятелство, достойно да бъде наричано такова, не може да умре за час, без човек да почувствува, че нещо се къса в него — затова Франц все по-настойчиво се самоубеждаваше, че емоционално и умствено Дик се движи напред тъй бързо, че не издържа скоростта; това беше разликата между тях двамата, а по-рано тъкмо тя беше хубавото, което ги свързваше. Приятелските чувства са като удавниците; когато потъват, ловят се и за сламка.

Едва през месец май Франц намери повод да вбие първия клин между тях. По обед Дик влезе в кабинета пребледнял и измерен.

— Тя свърши — каза той.

— Умря ли?

— Сърцето не издържа.

Изтощен, Дик се отпусна на първия стол до вратата. Три нощи той бе бдял над покритата със струпеи неизвестна художничка, към която изпитваше особени симпатии; формално, за да дозира адреналина, но всъщност, за да освети, доколкото му стигаха силите, тъмната бездна, разтваряща се пред нея.

Обхванат от нещо като съчувствие, Франц набързо заключи:

— Изглежда, че беше невросифилис. Нито една от васермановите проби не ме убеди в противното.

— Няма значение — каза Дик. — Боже мой, няма значение. След като тя тъй държеше на тайната си, че я отнесе със себе си, нека не човъркаме повече.

— Добре е да си починеш един ден.

— Не се безпокой, така и ще направя. Франц вече вбиваше клина си; той вдигна очи от телеграмата, която пишеше до брата на починалата, и запита Дик:

— Или ако искаш да предприемеш едно малко пътуване?

— Не сега.

— Нямам предвид почивка. Има един случай в Лозана. Цяла сутрин говорих по телефона с един чилиец…

— Тя прояви такъв кураж — каза Дик. — А тъй дълго се мъчи.

Франц поклати съчувствено глава, а Дик с усилие се овладя:

— Извинявай, че те прекъсвам.

— Ще бъде едно малко разнообразие. Случаят е следният: бащата има неприятности заради сина си — самият той не може да го доведе тук. Иска някой да отиде там.

— Какъв е случаят? Алкохолизъм, хомосексуализъм? Като казваш Лозана…

— От всичко по малко.

— Ще отида. Ще се изкарат ли пари от тази работа?

— Струва ми се, че да, дори много. Може да останеш два или три дни и ако момчето има нужда от наблюдение, да го доведеш тук. Във всеки случай не бързай, не се притеснявай; съчетай полезното с приятното.

След два часа сън във влака Дик се почувствува освежен и очакваше в добро настроение предстоящата среща със сеньор Пардо и Сиудад Реал.

Срещите от този вид си приличаха. Често пъти съответният родител, представящ семейството, беше от психологическа гледна точка не по-малко интересен от пациента. И този случай не беше изключение: сеньор Пардо и Сиудад Реал, хубав, посивял испанец с благородна осанка, носещ всички белези на богатството и властта, се разхождаше като звяр в клетка в апартамента си в „Отел де Троа Монд“ и разказа случая със сина си с не повече самообладание от това на някоя пияна жена.

— Вече нищо не мога да измисля. Синът ми е покварен. Беше покварен в „Хароу“, беше покварен и в „Кинг’с Коледж“ в Кеймбридж. Той е непоправимо порочен. Сега, като взе и да пие, все повече се издава какъв е и непрекъснато стават скандали. Какво ли не опитах — с един лекар, мой приятел, съставихме план и ги изпратих двамата на обиколка из Испания. Всяка вечер Франсиско е получавал доза кантаридис^[1], а след това са ходили двамата заедно в някои от публичните домове с добро име — около седмица лечението изглеждало ефикасно, но в последна сметка резултат не се получи. Миналата седмица в същата тази стая, по-точно в банята оттатък — той посочи към вратата — накарах Франсиско да се съблече до кръста и го набих с камшик…

Изморен от вълнение, той приседна, а Дик заговори:

— Това е било глупаво — пътуването в Испания също е било безсмислено… — С усилия се сдържа да не се усмихне. — Как може един самоуважаващ се лекар да се впусне в такъв любителски експеримент! Сеньор, трябва да ви кажа, че в тези случаи нищо не можем да обещаем. Що се отнася до пиенето, често постигаме успехи — със съответното съдействие. Първо трябва да се види момчето и да се предразположи, за да се разбере как то гледа на нещата.

Момчето, с което той седна на терасата, беше около двадесетгодишно, красиво и с буден вид.

— Бих желал да знам какво мислите вие — каза Дик. — Имате ли впечатлението, че положението се влошава? И имате ли желание да вземете някакви мерки?

— Струва ми се, че да — отвърна Франсиско. — Чувствувам се нещастен.

— Смятате ли, че причината е в пиенето или в ненормалността?

— Мисля, че второто е причина за пиенето. — За миг той остана сериозен — след това му стана смешно, засмя се и каза: — Безнадеждно е. В Кеймбридж ми казваха „чилийската кралица“. А това пътуване в Испания — единственият резултат е, че сега ми става лошо само като си помисля за жена.

Дик рязко го прекъсна:

— Ако сте щастлив в тази каша, аз не мога да ви помогна и само си губя времето.

— Не, нека продължим — ония, „другите“, също са ми противни. — В момчето имаше известна мъжественост, която се бе изродила в активна съпротива спрямо бащата. Но в очите му се четеше онази предизвикателност, която педерастите добиват, щом се заговори за ненормалността им.

— Това е лоша работа — съсипваща, най-меко казано — обясни му Дик. — Ще провали целия ви живот, ще трябва да се справите и с последиците и няма да имате нито време, нито енергия да предприемете нещо достойно или да си извоювате място в обществото. Ако искате да погледнете очи в очи живота, ще трябва да се научите да се контролирате и преди всичко да прекратите пиенето, което ви прави податлив на изкушения…

Той говореше механично, още преди десет минути бе изоставил случая като безнадежден. Прекараха около час в приятна беседа за дома на момчето в Чили, за амбициите му. Дик никога не беше успявал да вникне тъй добре в подобен случай, разбира се, като се изключи патологическата му страна, и той реши, че именно обаянието на Франсиско му дава възможност да върши безобразията си, а за Дик обаянието винаги бе съществувало като нещо самостоятелно, без разлика дали се касаеше до безумната смелост на нещастницата, починала в клиниката същата сутрин, или до занимателната предизвикателност, с която този пропаднал младеж говореше за неща, които отдавна му бяха известни и му бяха омръзнали. Дик се опита да разчлени това качество, да разбере отделните му съставки; съзнаваше, че един живот, взет в неговата цялост, може да бъде качествено различен от съставящите го части, а също така — че когато човек наближава четиридесетте, може да прави преценка само за отделни периоди от живота си. Любовта му към Никол и Розмари, приятелството му с Ейб Норт и с Томи Барбан в разклатения следвоенен свят — тези връзки му се бяха отразили много, тези личности до такава степен бяха навлезли в съзнанието му, че бяха станали част от личността му; беше се получило положение, при което той можеше или изцяло да ги приеме, или изцяло да ги отхвърли: беше осъден до края на живота си да носи в себе си отражение от характерите на хора, които рано беше срещнал и рано бе заобичал, съществото му да бъде цялостно дотолкова, доколкото бяха цялостни самите те. Във всичко това имаше елемент на самота — за него беше тъй лесно да бъде обичан и тъй трудно да обича.

Докато седеше на терасата с младия Франсиско, една сянка от миналото се появи пред очите му. Една висока, странно поклащаща се мъжка фигура се отдели от околната зеленина и нерешително пристъпи към Дик и Франсиско. Човекът стоеше тъй свит сред внушителната обстановка, че Дик в първия момент не го забеляза, след това скочи на крака, ръкува се разсеяно и си помисли: „Боже милостиви, налетял съм на цяло гнездо!“ — и положи усилия да си спомни името на човека.

— Доктор Дайвър, кали?

— Да, да — а вие бяхте мистър Дъмфри?

— Ройъл Дъмфри. Имах удоволствието да прекарам една вечер във вашата тъй хубава градина.

— Да, разбира се. — Опитвайки се да охлади ентусиазма на Дъмфри, Дик се впусна в хронологическо уточнение: — Това беше през двадесет и четвърта или двадесет и пета година…

Той бе останал прав, но Ройъл Дъмфри, колкото и свенлив да се беше показал отначало, не закъсня да се прояви: той заговори интимно с Франсиско, но последният, засрамен, се присъедини към Дик и също се опита да му покаже, че е нежелан.

— Доктор Дайвър — едно нещо искам да ви кажа, преди да си отидете. Никога няма да забравя вечерта, прекарана във вашата градина — колко мили бяхте вие и жена ви. Това е един от най-хубавите, един от най-щастливите спомени в живота ми. Винаги съм смятал, че това е било най-изисканото събиране, на което съм присъствувал.

Дик продължи да отстъпва по рачешки — заднишком, към най-близката врата на хотела.

— Радвам се, че сте запазили такъв приятен спомен. А сега трябва да видя…

— Разбирам — продължи Ройъл Дъмфри съчувствено. — Научих, че е на смъртно легло.

— Кой е на смъртно легло?

— Може би не трябваше да казвам това — но ние имаме един и същ лекар.

Смаян, Дик млъкна и го изгледа учудено.

— За кого говорите?

— Как за кого, за вашия тъст — може би аз…

— За моя какъв…

— Изглежда, че — значи аз съм първият, който…

— Искате да кажете, че тъст ми е тук в Лозана?

— Но как, аз мислех, че знаете — мислех, че затова сте тук.

— Кой е неговият лекар?

Дик набързо вписа името в бележника си, извини се и се спусна към една телефонна кабина.

Доктор Данжьо отвърна, че ще му бъде удобно да приеме незабавно доктор Дайвър вкъщи.

Младият доктор Данжьо беше от Женева; за миг той се бе изплашил, че ще изпусне един богат клиент, но след като Дик го успокои, той му съобщи, че мистър Уорън наистина е на смъртно легло.

— Той е едва петдесетгодишен, но с черния му дроб вече е свършено: главната причина е алкохолът.

— Не се поддава на лечение?

— Не може да приема нищо друго освен течности — давам му три дни или най-много седмица.

— По-голямата му дъщеря, мис Уорън, не е ли в течение на състоянието му?

— По негово собствено желание никой не е в течение освен личния му прислужник. Едва днес сутринта реших, че трябва да му кажа истината — той се развълнува, макар че от самото начало на болестта си е в религиозно примирение.

Дик се замисли.

— Добре… — реши той накрая — във всеки случай аз ще имам грижата, що се отнася до близките му. Смятам, че те ще поискат консулт.

— Както желаете.

— От тяхно име ще ви помоля да се свържете с един от най-известните лекари в страната — Хербруге от Женева.

— И аз щях да предложа Хербруге.

— Междувременно аз ще съм тук най-малко още един ден, ще поддържам връзка е вас.

Същата вечер Дик отиде при сеньор Пардо и Сиудад Реал и двамата поведоха разговор.

— Имаме големи имения в Чили — каза старецът. — Синът ми би могъл да ги управлява. Или мога да му намеря работа в най-малко десетина предприятия в Париж… — Той поклати глава и излезе през френския прозорец на терасата — навън росеше такъв приятен пролетен дъждец, че лебедите в езерото не бяха потърсили убежище на сухо. — Едничкият ми син! Не можете ли да го вземете с вас?

Неочаквано испанецът коленичи пред Дик.

— Не можете ли да излекувате моя едничък син? Аз вярвам във вас — вие можете да го вземете със себе си и да го излекувате.

— Това не е начинът, по който можете да убедите когото и да било. Дори и да можеше, на ваше място не бих го сторил.

Испанецът се изправи.

— Постъпих прибързано… Не се сдържах…

Дик слезе във фоайето и срещна доктор Данжьо пред асансьора.

— Готвех се да ви потърся в стаята ви — каза последният. — Може ли да поговорим на терасата?

— Почина ли господин Уорън? — запита Дик.

— Положението му е непроменено — консултът ще се състои предобед. Междувременно той иска да види дъщеря си — вашата съпруга, — това е най-силното му желание. Изглежда, че е имало някакво скарване…

— Всичко това ми е известно.

Двамата лекари се спогледаха замислено.

— Защо не поговорите с него, преди да решите? — предложи Данжьо. — Смъртта му ще бъде красива — той просто чезне и постепенно се откъсва от външния свят.

С усилие Дик се съгласи:

— Добре.

Апартаментът, в който Дейвър Уорън красиво чезнеше и се откъсваше от света, беше не по-малък от този на сеньор Пардо и Сиудад Реал — в хотела бяха отседнали голям брой богати човешки развалини, бегълци от правосъдието, претенденти за троновете на анексирани княжества, живееха, поддържайки се с дериватите на опиума или със сънотворни таблетки, чуващи безспир, сякаш преследвани от някакво портативно радио, дрезгавите мелодии на старите си грехове. Това ъгълче от Европа не толкова привлича хората, колкото ги приема без неудобни въпроси. Тук се кръстосват пътищата — оттук минават тръгналите за частните санаториуми или туберкулозните клиники в планините, хората, които са станали персона нон грата във Франция и Италия.

Завесите в апартамента бяха спуснати. Една монахиня с лице на светица се грижеше за Уорън, чиито отслабнали пръсти местеха зърната на молитвена броеница върху белия чаршаф. Той беше все още хубав, характерният му глас прозвуча плътно и дълбоко, когато заговори на Дик, след като Данжьо ги остави насаме:

— В края на живота си разбираме много неща. Едва сега, доктор Дайвър, аз си давам сметка за какво е било всичко това.

Дик мълчеше.

— Бях грешник през живота си. Сигурно знаете колко малко право имам да видя отново Никол, но същество, по-висше от нас, ни казва да прощаваме и да съчувствуваме на ближния. — Броеницата се изплъзна от слабите му ръце и се изтърколи по гладката повърхност на завивката. Дик я вдигна и му я подаде. — Ако мога да видя Никол за десет минути, ще си отида щастлив от този свят.

— Това не е нещо, което мога да реша сам — каза Дик. — Никол е слаба. — В себе си той вече беше решил, но си даваше вид, че се колебае. — Ще трябва да се посъветваме с моя колега.

— Ще приема това, което реши колегата ви — добре, докторе. Трябва да ви кажа, че съм ви неизмерим длъжник…

Дик побърза да стане.

— Ще ви съобщя резултата чрез доктор Данжьо.

Отиде в стаята си и поиска да го свържат с клиниката край Цюрихзее. Мина доста време, след това Кете отговори от дома им.

— Искам да говоря с Франц.

— Франц се качи в планината. Аз също тръгвам — мога ли да му кажа за какво се отнася, Дик?

— Отнася се за Никол — баща й е на смъртно легло, тук в Лозана. Кажи това на Франц, за да разбере, че е важно; кажи му да ми се обади по телефона.

— Ще му кажа.

— Обясни му, че ще бъда в стаята си тук в хотела от три до пет и отново от седем до осем; ако се обади по-късно, да ме търси в ресторанта.

Докато изреждаше часовете, Дик забрави да я предупреди да не споменава нищо пред Никол; когато се сети, в слушалката се чуваше само бучене. Кете ще разбере сама, реши той.

Кете нямаше намерение да каже на Никол за състоялия се разговор, когато потегли към усамотените планински хълмове, покрити с диви цветя и облъхвани от свежи ветрове, където през зимата водеха пациентите на ски, а през лятото на излети. Щом слезе от планинската железница, тя видя Никол, повела децата към някаква лудория. Приближи се до нея, сложи нежно ръка на рамото й и каза:

— Имаш подход към децата — през лятото трябва да ги научиш да плуват още по-добре.

Те се бяха разгорещили от игрите и Никол инстинктивно, почти грубо, се отдръпна от Кете. Сконфузена, Кете остана с ръка, увиснала във въздуха, и тогава и тя реагира, словесно, по начин, за който по-късно съжали.

— Не си мисли, че исках да те прегърна — каза тя остро. — Това беше само заради Дик, говорих с него по телефона и ми стана мъчно…

— Какво се е случило с Дик?

Кете бързо осъзна грешката си, но непоправимото беше вече сторено и след като Никол я притисна с въпроса си: „… Защо тогава ти е мъчно?“ — нямаше друг избор, освен да й отговори:

— Не се отнася за Дик. Трябва да говоря с Франц.

— За Дик се отнася.

Гласът й звучеше уплашено, по лицата на децата, застанали до нея, също се беше изписал страх.

— Баща ти е в Лозана и е болен — капитулира Кете. — Дик иска да говори с Франц за това.

— Много ли е болен? — запита Никол и в същия момент към тях се приближи Франц с добродушната си усмивка на клиничен лекар. Кете беше благодарна за присъствието му и му прехвърли половината от вината си, превръщайки го в изкупителна жертва, но грешката вече беше сторена.

— Отивам в Лозана — съобщи Никол.

— Една минута — спря я Франц. — Не съм сигурен дали е целесъобразно. Трябва най-напред да поговоря по телефона с Дик.

— Тогава ще пропусна теснолинейката — възпротиви се Никол, — а после ще пропусна влака в три часа за Цюрих. Ако баща ми умира, аз трябва… — Тя не довърши думите си, страх я беше да се доизкаже. — Трябва да вървя. Ще изтичам да хвана теснолинейката. — Недовършила още думите си, тя вече тичаше към вагончетата с плоски покриви, които сред облаци пара и скърцане пълзяха по голия хълм. — Ако се обадиш на Дик, кажи му, че пристигам, Франц! — подвикна тя през рамо.

… Дик беше в стаята си в хотела и четеше „Ню Йорк Хералд“, когато при него се втурна приличната на лястовица монахиня — в същия миг телефонът иззвъня.

— Умря ли? — запита Дик монахинята.

— Monsieur, il est parti — заминал е.

— Comment?

— Il est parti — заедно с багажа си и прислужника си.

Това беше невероятно. Човек в неговото състояние да стане и да замине.

На телефона беше Франц.

— Не трябваше да казваш на Никол — запротестира Дик.

— Кете й е казала и е направила голяма грешка.

— Може би вината е моя. На жена никога не казвай нещо, преди да е свършено. Така или иначе, ще посрещна Никол… Франц, тук стана една много щурава работа — нашият човек си нарамил креватчето и си тръгнал…

— Какво? Какво казваш?

— Тръгнал; казвам, че старият Уорън тръгнал да си върви!

— Но защо не?

— Предполагаше се, че е на смъртно легло… Станал и си тръгнал, сигурно е заминал за Чикаго… Не знам, сега тук е сестрата… Не знам, Франц, току-що ми съобщиха… Обади ми се по-късно.

По-голямата част от следващите два часа той прекара в опити да установи къде бе ходил Уорън и как се бе измъкнал. Оказа се, че пациентът използувал момента, когато дневната и нощната болногледачка се сменят, за да отиде в бара, където погълнал четири чаши уиски; платил за престоя си в хотела с банкнота от хиляда долара и наредил на дежурния да му изпратят остатъка по пощата. След това заминал, по всяка вероятност за Америка. Дик и Данжьо се опитаха да го настигнат на гарата в последната минута и единственият резултат беше, че Дик не успя да посрещне Никол; когато двамата се срещнаха във фоайето на хотела, тя му се стори отпаднала и здраво стиснатата й уста го обезпокои.

— Как е баща ми? — запита тя.

— Много по-добре. Оказа се, че все пак имал доста сили. — Той се поколеба, преди да и съобщи лошата новина. — Всъщност станал от леглото и си отишъл.

Поради гонитбата не бяха успели да вечерят, сега му се пиеше, той отведе озадачената Никол към бара и продължи да й обяснява, докато двамата седяха на кожените кресла, поръчвайки уиски с лед и чаша бира.

— Лекарят, който се грижеше за него, сигурно е поставил погрешна диагноза — почакай за минутка, самият аз още не съм имал време да помисля.

— Той е заминал?

— Качил се на вечерния влак за Париж.

Двамата продължиха да седят смълчани. Никол излъчваше безгранична, трагична апатия.

— Инстинктът го е накарал — каза накрая Дик. — Той действително умираше, но се е опитал да поднови стария ритъм — той не е първият човек, който става от смъртно легло — разбираш ли, като стар часовник — раздрусаш го и някак си само по силата на навика той отново тръгва. И сега баща ти…

— О, не ми казвай!

— Единствен страхът му е дал сили — продължи Дик. — Уплашил се е и е избягал. Сигурно ще доживее до деветдесетгодишна…

— Моля ти се, не ми казвай нищо повече. Моля те, недей — не мога да понасям.

— Добре. Малкият дявол, когото дойдох да видя, е безнадежден. Утре можем да си тръгнем.

— Не разбирам защо трябва да… влизаш в контакт с всичко това — избухна тя.

— О, не разбираш ли? Понякога и аз не разбирам. Тя сложи ръка върху неговата.

— Прости ми, че казах това, Дик.

Някой бе донесъл грамофон в бара и те останаха да седят, заслушани в „Куклената сватба“.