Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Нощта бе настъпила, но въздухът беше още прозрачен, тъмнината се спускаше като кошница, окачена на една-единствена мъждукаща звезда. До тях стигаше приглушен звук от клаксона на предната кола. Шофьорът на Брейди караше бавно; стоповете на другата кола от време на време се мяркаха пред тях на завоите — след това изчезнаха. Но след десетина минути те отново видяха колата, спряла встрани на пътя. Шофьорът на Брейди намали скоростта, но точно когато я задминаваха, другата кола бавно потегли. От лимузината се чуваха неясни гласове, а шофьорът на Дайвърови се усмихваше. Те продължиха бързо напред, на места пътят беше съвсем тъмен, на други още светлееше. Шосето се виеше, следвайки бреговата линия, и накрая ги отведе пред високата сграда на хотела на Гос.

Розмари спа около три часа, след това се събуди и продължи да лежи с чувството, че виси между лунните лъчи. Загърната в тъмнината, която предразполагаше към чувствени помисли, тя бързо прекара през главата си всички бъдещи възможности, които можеха да доведат до целувка, но тази целувка изплуваше пред очите й неясна, като филмов кадър. Тя бавно промени положението си в леглото, за първи път не можеше да заспи и се опита да обмисли нещата тъй, както би ги обмислила майка й. В случая тя проявяваше много по-голяма прозорливост, отколкото допускаше опитът й, в съзнанието й изплуваха водени разговори, които се бяха запечатали в паметта й.

Розмари бе израснала с мисълта, че ще работи. Мисис Спиърс бе изразходвала скромните средства, оставени й от нейните двама покойни съпрузи, за да даде на дъщеря си образование, и на шестнадесет години, когато тя разцъфна и стана хубаво момиче с чудно красива коса, отведе я в Екс ле бен и съумя да я вмъкне без предварителна уговорка в апартамента на един американски продуцент, който възстановяваше здравето си. Когато продуцентът замина за Ню Йорк, те тръгнаха с него. Така Розмари издържа приемните си изпити. Последвалият успех и сравнително обещаващото бъдеще позволиха на мисис Спиърс да й каже същата вечер, макар и с недомлъвки, приблизително следното:

„Създадена си да работиш — а не да се омъжиш. Сега намери първия орех, който трябва да строшиш, и той е хубав орех — върви смело напред, каквото и да се случи, ще добиеш опит. Може би ще се нараниш, може би ще нараниш него, каквото и да ти се случи, то няма да ти навреди, защото ти предстои да се трудиш като мъж, така че всъщност си момче, а не момиче.“

Розмари никога не се бе замисляла тъй продължително с изключение на ония моменти, когато се бе възхищавала от изключителните качества на майка си, затова мисълта, че окончателно ще се отдели от нея, й пречеше да заспи. Небето просветля, макар че утрото беше още далеч, и очерта контурите на високите френски прозорци. Тя стана и излезе на терасата. Плочите бяха топли под краката й. Във въздуха се носеха тайнствени звуци, някаква нощна птица неуморно надаваше злокобни тържествуващи крясъци в дърветата около тенис корта; по извитата алея за коли зад хотела отекнаха стъпки, които замряха по затревения път, продължиха по пътеката, покрита с чакъл, по циментовите стъпала, а след това се върнаха по обратния път. Отвъд мастиленото море, горе на чернеещия се хълм, живееха Дайвърови. В мисълта й те бяха двамата заедно, тя ги чуваше да пеят мелодия, чиито безплътни звуци се извисяваха към небето като химн и й се струваха много далечни във времето и пространството. Децата им спяха, а портата им беше затворена за през нощта.

Тя влезе, наметна една лека дреха, обу еспадрилите, излезе отново през френския прозорец и тръгна към главния вход крадешком, защото към терасата гледаха прозорците на спящите обитатели. Забеляза фигура за човек, седнал на широките бели стъпала на парадния вход, и се спря — после разбра, че това е Луис Кемпиън и че той плаче.

Плачеше тихо и тялото му се тресеше като на жена! Тя изведнъж си спомни една от ролите, които бе играла миналата година, приближи се до него и докосна рамото му. Той ахна изненадано, после я позна.

— Какво има? — Тя го погледна съчувствено, в погледа й нямаше грубо любопитство. — Мога ли да ви помогна?

— Никой не може да ми помогне. Знаех, че така ще стане. Сам съм си виновен. Винаги така се случва.

Кемпиън я погледна, за да види дали тя го разбра.

— Не — реши той. — Когато пораснете, ще разберете как страдат ония, които обичат. Как се измъчват. По-добре е да бъдеш млад и незасегнат от любовта. Случвало ми се е и по-рано, но никога както този път, тъй неочаквано, тъкмо когато всичко вървеше добре.

Лицето му беше отблъскващо в предутринния здрач. Тя не помръдна, нито едно мускулче по лицето й не трепна, за да издаде изведнъж обхваналото я отвращение към него. Но Кемпиън беше достатъчно чувствителен, за да го долови, и бързо промени темата на разговора.

— Ейб Норт е някъде тук.

— Но нали е у Дайвърови?

— Да, но го повикаха — не знаете ли какво се случи? — Щорите на един от прозорците на втория етаж изскърцаха и един английски глас каза сърдито и отчетливо:

— Ще бъдете ли така добри да престанете! Розмари и Луис Кемпиън слязоха по стъпалата и отидоха да седнат на една пейка край пътя.

— Тогава вие не знаете какво стана? Това е най-невероятното нещо, което… — Той се оживи, съзнавайки, че възбужда любопитството й. — Всичко стана тъй неочаквано — винаги съм се държал настрана от сприхавите хора, понякога те ме разстройват така, че трябва да лежа няколко дена.

Той я погледна тържествуващо. Тя нямаше понятие за какво й говорят.

— Мила моя! — С неочаквано движение той се наклони към нея и дори сложи ръка на бедрото й, за да й покаже, че това не е случаен жест — до такава степен беше сигурен, че е привлякъл вниманието й. — Ще има дуел.

— Какво!

— Дуел със — още не знаем с какво ще се дуелират.

— Кой ще се дуелира?

— Ще ви разправя всичко отначало. — Той пое дълбоко дъх и каза с такъв тон, като че ли тя се е провинила в нещо, но той й прощава: — Вие, разбира се, бяхте в другата кола. Може да се каже, че в известен смисъл така е било дори по-добре за вас — скъсих си живота най-малко с две години, тъй неочаквано стана всичко.

— Какво е станало? — запита го тя.

— Не знам какъв беше поводът. Най-напред тя започна да говори…

— Коя?

— Вайолет Макиско. — Той сниши глас, сякаш някой под пейката ги подслушваше. — Но не казвайте нищо за Дайвърови, защото той се закани на всеки, който спомене нещо.

— Кой се закани?

— Томи Барбан, затова не казвайте, че съм споменал за тях. Така или иначе, никой от пас не разбра какво искаше да каже Вайолет, защото той непрестанно я прекъсваше, после се намеси мъжът й и сега ще има дуел. Тази сутрин — в пет часа — след един час. — Тон въздъхна и отново потъна в собствените си грижи. — Почти ми се иска да съм на тяхно място. Все едно ми е дали ще ме убият, след като нямам за какво повече да живея. — Гласът му секна и той печално поклати глава.

Железните щори отгоре отново се открехнаха и същият английски глас каза:

— Наистина, това трябва да спре незабавно.

В този момент Ейб Норт излезе от хотела с разсеян вид и забеляза силуетите им на фона на небето, което бе побеляло над морския хоризонт. Розмари му напрани знак да не говори и тримата тръгнаха към една по-далечна пейка. Розмари забеляза, че Ейб не е напълно трезвен.

— Защо не спите? — запита той.

— Току-що станах. — Тя почти се засмя, но се сети за гласа зад щорите и се сдържа.

— Някой славей не ви е давал мира — предположи Ейб и повтори: — Някой славей не ви е давал мира. А тази женичка от кръжеца по плетиво каза ли ви какво се случи?

Кемпиън отговори с достойнство:

— Знам само това, което съм чул със собствените си уши.

Той стана и бързо се отдалечи, а Ейб седна до Розмари.

— Защо се отнесохте тъй грубо с него?

— Грубо ли? — изненада се Ейб. — Той цяла нощ хленчи наоколо.

— Може да му е мъчно за нещо.

— Може.

— А какъв е този дуел? Кой ще се дуелира? Стори ми се, че в колата става нещо нередно. Вярно ли е?

— Наистина, изглежда налудничаво, но е вярно.