Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (49)

Първа глава

Фрау Кете Грегоровиус настигна мъжа си на алеята пред тяхната вила.

— Как е Никол? — запита тя меко, но малко задъхано, с което се издаде, че бе тичала по алеята с този въпрос в главата си.

Франц я погледна изненадан.

— Никол не е болна. Защо питаш, мила?

— Ти ходиш да я виждаш тъй често — помислих си, че може да е болна.

— Ще поговорим за това вкъщи.

Кете покорно се съгласи. Кабинетът му беше оттатък, в административната сграда, а в дневната бяха децата с учителя, затова те отидоха в спалнята.

— Извинявай, Франц — каза Кете, преди още той да е отворил уста. — Извинявай, мили, нямах право да те питам това. Знам задълженията си и се гордея с тях. Но между Никол и мен има лошо чувство.

— Птичетата трябва да се погаждат в гнездото — прогърмя гласът на Франц. Той долови, че бе казал това с неподходящ тон, затова повтори с онази тържествена натъртеност, с която някогашният му учител доктор Домлер съумяваше да произнесе и най-баналната глупост, така че да звучи умно: — Птичетата — трябва — да се погаждат — в гнездото!

— Разбирам. Виждал ли си ме някога да не се държа възпитано с Никол?

— Виждам, че понякога не ти достига здрав разум. Никол е наполовина пациент — твърде е възможно да остане в това състояние цял живот. Когато Дик отсъствува, аз отговарям. — Той се поколеба; имаше навика понякога да не съобщава на Кете новините, за да може да я изненада — един вид шега. — Тази сутрин се получи телеграма от Рим. Дик бил болен от грип и утре се връща.

Кете въздъхна облекчено и продължи по-спокойно:

— Струва ми се, че Никол не е толкова болна, колкото си мислят околните — тя използува болестта си като средство, за да се налага. Би трябвало да бъде в киното, както твоята Норма Талмидж^[1] — само там могат да бъдат щастливи американките.

— Нима ревнуваш заради Норма Талмидж от филма?

— Не обичам американците. Те са такива егоисти!

— А Дик?

— Дик е различен — призна тя. — Той мисли за другите.

„Норма Талмидж също — каза си наум Франц. — Освен че е чудно красива, Норма Талмидж сигурно е чудесна, благородна жена. Вероятно я заставят да играе глупави роли; Норма Талмидж сигурно е жена, която човек би бил щастлив да познава.“

Кете беше забравила Норма Талмидж, един образ от екрана, който я бе ядосал страшно една вечер, когато се връщаха от кино в Цюрих.

— … Дик се ожени за Никол заради парите й — каза тя. — Това е неговата грешка — ти сам загатна това една нощ.

— Ставаш зла.

— Не биваше да казвам това — отстъпи тя. — Трябва да се погаждаме като птичета в гнездо, както ти се изразяваш. Но това е трудно, когато Никол се държи като… когато се отдръпва назад и сдържа дъха си, като че ли аз мириша на лошо!

Без да иска, Кете бе налучкала една истина. Тя вършеше повечето от домакинската работа сама и тъй като беше пестелива, купуваше малко дрехи. Една обикновена американска продавачка в магазин, която всяка вечер, щом се прибере, изпира две смени бельо, би доловила, че Кете лъха на вчерашна пот — това беше не толкова миризма, колкото обонятелно доказателство за безконечния труд и съсипия. За Франц това бе тъй естествено, както дъхът на косите й, беше свикнал и то би му липсвало; но за Никол, която от малка ненавиждаше миризмата на ръцете на прислужничките, които я обличаха, то беше нещо неприятно, което трябва да се понася.

— И децата — продължи Кете. — Тя не иска да играят с нашите деца…

Но търпението на Франц се изчерпи:

— Дръж си езика — тези приказки могат да ми навредят на кариерата, тъй като клиниката е купена с парите на Никол. Хайде да обядваме.

Кете си даде сметка, че избликът й е бил неразумен, но последната забележка на Франц й припомни, че американците са богати, и една седмица по-късно тя намери нов начин да изрази неприязънта си към Никол.

Това стана след вечерята, която дадоха на Дайвърови по случай завръщането на Дик. Стъпките им още не бяха замрели по алеята, когато тя затвори вратата и се обърна към Франц:

— Видя ли синьото под очите му? Той е пиянствувал.

— Не бързай — спря я Франц. — Дик ми обясни още щом се върна. Боксирал се е на борда на трансатлантическия кораб. Американските пътници много се боксират на корабите през Атлантика.

— Мислиш, че ще повярвам това? — отвърна тя презрително. — Той трудно си движи едната ръка, а на слепоочието му има незараснала рана — дори се вижда, че там косата му е била обръсната.

Франц не беше забелязал тези подробности.

— Какво ще кажеш? — запита го Кете. — Мислиш ли, че това е хубаво за клиниката? Тази вечер той миришеше на алкохол, а не само тази вечер — много пъти го надушвам, откакто се е върнал.

Бавно, за да придаде по-голяма тежест на думите си, Кете отсъди:

— Дик не е вече сериозен човек.

Франц се заизкачва по стълбите и сви рамене, за да й покаже, че колкото и да настоява, той няма да се съгласи с нея. В спалнята се обърна и й каза:

— Няма никакво съмнение, че той е сериозен човек и блестящ лекар. От всички лекари, специализирали напоследък невропатология в Цюрих, Дик минава за най-блестящия — аз никога не бих могъл да бъда тъй блестящ.

— Срамота!

— Това е самата истина — срамота би било човек да не я признае. Винаги се обръщам за съвет към Дик, когато случаят е заплетен. Неговите трудове продължават да се смятат за най-меродавните по въпроса — иди в която искаш медицинска библиотека и питай. Повечето студенти го мислят за англичанин — не вярват, че такава систематичност и изчерпателност може да съществува в Америка. — Той изсумтя и издърпа пижамата си изпод възглавницата. — Не мога да разбера защо говориш такива работи, Кете. Мислех, че имаш добри чувства към него.

— Срамота! — каза Кете. — Ти си опората тук, ти вършиш цялата работа. Това е като надбягването между заека и костенурката — и мен ако питаш, със заека е вече почти свършено.

— Оо!

— Каквото и да говориш, така е. Той махна рязко с ръка:

— Стига!

Крайният резултат беше, че те бяха разменили гледища като две спорещи страни. Кете призна пред себе си, че твърде строго е съдила Дик, на когото тя много се възхищаваше и който се бе отнасял с толкова разбиране към нея. Що се отнасяло Франц, с течение на времето, когато мнението на Кете проникна в съзнанието му, той престана веднъж завинаги да вярва, че Дик е сериозен човек. Малко по малко успя да убеди сам себе си, че никога не го е смятал за такъв.