Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (20)

Единадесета глава

— Скандалът започнал, когато колата на Ърл Брейди отминала спрялата на пътя кола на Дайвърови. — Ейб разказваше безпристрастно и думите му се стопяваха в неспокойната нощ. — Вайолет Макиско започнала да разказва на мисис Ейбрамс нещо, което тя открила за Дайвърови — изкачила се на горния етаж на къщата им и се натъкнала на нещо, което я изумило. Но Томи бди като предано куче над Дайвърови. Тя наистина внушава необикновено силни чувства… но тези чувства са взаимни и мнозина от приятелите им държат на Дик и Никол, взети като едно цяло, повече, отколкото сами биха признали. Разбира се, това налага известна самопожертвувателност — понякога те приличат на две обаятелни балетни фигури, на които човек не трябва да обръща повече внимание, отколкото обръща на една балетна сцена, но всъщност нещата са по-дълбоки — би трябвало да знаете цялата история. Във всеки случай Томи е един от мъжете, които Дик допуска по-близо до Никол, и когато мисис Макиско продължила да намеква за онова, което имала да разкаже, той се намесил:

— Мисис Макиско, моля, престанете да говорите за мисис Дайвър.

— Не говоря за вас — възразила тя.

— Смятам, че е по-добре да не се занимавате с тях.

— Да не би да са някаква светиня?

— Не се занимавайте с тях. Говорете за нещо друго. Той седял на едната от двете малки седалки до Кемпиън. Кемпиън ми разказа как станало всичко.

— Изглежда, че много обичате да заповядвате — не му останала длъжна Вайолет.

Нали знаете какви разговори се водят в колите късно нощем, някои си шепнат нещо, други са уморени, отегчени или полузаспали и не слушат какво се говори. Така че нито един от спътниците им не може да каже какво точно е станало до момента, когато колата спряла и Барбан извикал с глас на кавалерийски офицер, така че всички подскочили:

— Слизайте! Ако не, ще ви изхвърля — до хотела има само една миля и можете да стигнете пеша. Трябваше да млъкнете и да накарате и жена си да млъкне!

— Вие сте грубиян — казал Макиско. — Знаете, че физически сте по-силен от мен. Но аз не се боя от вас — би трябвало да има кодекс за дуели…

И точно тук сбъркал, защото Томи, който е французин, се пресегнал към задната седалка, ударил му плесница, след това шофьорът отново подкарал колата. В този момент вие сте ги отминали. Тогава жените започнали на свой ред. В това положение стигнали в хотела.

Томи телефонирал на някакъв човек в Кан да му бъде секундант, а Макиско казал, че не иска Кемпиън, който и без това не изпитвал особено желание да става секундант, така че ме повика по телефона, помоли ме да не казвам нищо и направо да идвам. Вайолет Макиско припаднала, мисис Ейбрамс я отвела в стаята й, дали й бром и тя заспала спокойно. Когато пристигнах, се опитах да разубедя Томи, но той бе упорит и каза, че ще се откаже само ако Макиско се извини, но Макиско малко раздразнено ми отговори, че не желае.

Когато Ейб свърши, Розмари запита замислено:

— Знаят ли Дайвърови, че скандалът е заради тях?

— Не, те изобщо няма да разберат, че са замесени.

Този глупак Кемпиън нямаше защо да ви говори за това, но щом като ви е казал… Аз предупредих шофьора: казах му, че ако си отвори устата и каже нещо за станалото, ще изкарам музикалния трион. Цялата разправия си е само между тях двамата — впрочем Томи се нуждае от една хубава война.

— Надявам се, че Дайвърови няма да разберат — каза Розмари.

Ейб погледна часовника си.

— Трябва да се кача и да видя Макиско — искате ли да дойдете? Обзалагам се, че не е мигнал. Сигурно се чувствува самотен.

Розмари си представи как този нервен, дезорганизиран човек бе бодърствувал отчаяно цяла нощ. Поколеба се за миг, раздвоена между съчувствието и неприязънта, след това се съгласи и пълна с утринна енергия, се заизкачва по стълбите редом с Ейб.

Макиско седеше на леглото си и пиянската му войнственост се беше изпарила, въпреки че беше с чаша шампанско в ръка. Имаше нездрав и сърдит вид, а лицето му беше бледо. Той явно бе писал и пил цяла нощ. Погледна объркано Ейб и Розмари и запита:

— Време ли е?

— Не, има още половин час.

Масата бе покрита с изписани листа, които той с известна трудност подреди в дълго писмо; последните страници бяха изписани с необикновено едър и разкривен почерк. Под мъждукащата светлина на електрическата лампа той сложи накрая нечетливия си подпис, напъха всичко в един плик и го предаде на Ейб с думите:

— За жена ми.

— Добре ще е да си облеете главата със студена вода — посъветва го Ейб.

— Смятате ли? — усъмни се Макиско. — Не искам да бъда прекалено трезвен.

— Добре, но сега имате ужасен вид. Максиско послушно влезе в банята.

— Оставям зад себе си ужасен безпорядък — обади се той отвътре. — Не знам как Вайолет ще се върне в Америка. Нямам застраховка. Не се наканих да уредя този въпрос.

— Не говорете глупости, след час ще бъдете отново тук и ще закусвате.

— Да, разбира се. — Той се върна с мокра коса и изгледа Розмари тъй, като че ли я виждаше за първи път. Неочаквано се просълзи. — Не можах да завърша романа си. За това ми е най-мъчно. Не съм ви симпатичен — каза той на Розмари. — Но няма какво да се прави. Аз съм преди всичко човек на перото. — Той издаде неясен, унил звук и безпомощно поклати глава. — Много грешки направих през живота си — безброй грешки. Но бях един от най-обещаващите и в известен смисъл…

Той млъкна и засмука угасналата цигара.

— Напротив, симпатичен сте ми — каза Розмари, — но мисля, че не трябва да се биете.

— Да, трябваше да се опитам да го набия в колата, но вече е късно. Оставих се да ме заплетат в история, в която не трябваше да се заплитам. Имам много несдържан нрав… — Той погледна настоятелно Ейб, като че ли очакваше от него да оспори думите му. След това се засмя отчаяно и поднесе угасналата цигара към устата си. Дишането му се учести.

— Лошото е, че аз предложих дуела — ако Вайолет си бе затворила устата, може би щях да уредя нещата. Разбира се, дори и сега мога да се измъкна, да се надсмея на цялата история, но мисля, че Вайолет няма да ме уважава вече.

— Напротив, ще ви уважава — възрази Розмари. — Ще ви уважава повече.

— Не, вие не познавате Вайолет. Тя става много безцеремонна, когато почувствува, че нейните позиции са по-силни. Женени сме от дванадесет години, имахме седемгодишна дъщеричка, тя умря, а след това знаете как става. И двамата имахме по някое и друго странично увлечение, впрочем нищо сериозно, но се отчуждихме — тази вечер тя ме нарече страхливец.

Объркана, Розмари не намери отговор.

— Ще направим необходимото, за да мине колкото може по-безопасно — каза Ейб. Той отвори кожената чанта. — Ето пистолетите за дуел на Барбан — поисках му ги, за да се запознаете с тях. Той ги носи винаги в куфара си. — Ейб взе едно от старовремските оръжия и го претегли на ръка. Розмари ахна, а Макиско погледна тревожно пистолетите.

— Все пак не е като да се стреляме с едрокалибрени каубойски колтове — каза той.

— Не знам — възрази безпощадно Ейб, — тези са направени с дълга цев, за да можеш по-добре да се прицелваш.

— Какво ще бъде разстоянието? — запита Макиско.

— Поинтересувах се и за това. Ако единият от противниците трябва на всяка цена да бъде ликвидиран, разстоянието е осем крачки, ако е нанесена значителна обида — двадесет крачки, а ако двамата трябва само да защитят честта си — четиридесет крачки. Неговият секундант се съгласи с мен разстоянието да бъде четиридесет крачки.

— Това е добре.

— У Пушкин има едно чудесно описание на дуел — спомни си Ейб. — Всеки един от двамата застава на ръба на една пропаст, така че ако го ударят, да не оживее.

Това се струваше твърде далечно и нереално на Макиско, който го погледна втренчено и запита:

— Какво?

— Искате ли да се окъпете набързо в морето, за да се освежите?

— Не, не, сега не съм в състояние да плувам. — Той въздъхна. — Не виждам за какво е всичко — каза той безпомощно. — Не виждам защо върша всичко това.

То бе първото нещо, което вършеше през живота си. Всъщност Макиско беше от ония хора, за които светът на чувствата не съществува, и изправен пред един конкретен факт, той навлизаше в този свят с изненада.

— Можем да тръгваме — предложи Ейб, тъй като забеляза, че той започва да губи самообладание.

— Добре. — Макиско отпи една дълга глътка коняк, сложи плоската бутилка в джоба си и каза предизвикателно: — Какво ще стане, ако го убия — ще ме хвърлят ли в затвора?

— Ще ви прекарам през италианската граница. Той погледна Розмари, след това се обърна към Ейб умолително:

— Преди да тръгнем, искам да ви кажа нещо насаме.

— Надявам се, че никой няма да пострада — каза Розмари. — Струва ми се, че това е много глупаво, и би трябвало да се опитате да го предотвратите.