Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Розмари, семейство Норт, Дик Дайвър и двама млади френски музиканти бяха във „Воазен“ и чакаха Никол. Оглеждаха посетителите на ресторанта, за да видят дали някой от тях се чувствува удобно — Дик им беше казал, че той е единственият американец, който не се притеснява и умее да запази самообладание, и сега те търсеха някакъв пример, за да го опровергаят. Но нямаше изгледи да успеят — през последните десет минути в ресторанта не влезе нито един мъж, който да не вдигне нервно ръка към лицето си.

— Не трябваше да се отказваме от някогашните засукани мустаци — каза Ейб. — Във всеки случай Дик не е единственият човек, който се чувствува удобно…

— Напротив, единствен съм.

— … но той е единственият трезвен мъж, който се чувствува добре.

Влязоха един добре облечен американец и две жени, насочиха се самоуверено към една от масите и насядаха около нея. Изведнъж мъжът долови, че го наблюдават, ръката му се вдигна конвулсивно и оправи връзката, която нямаше нужда от оправяне. Други двама мъже стояха прави, единият от тях нервно прекарваше длан по гладко обръснатата си страна, а събеседникът му механично поднасяше към устата си угаснала пура. По-щастливите имаха очила, бради или мустаци, така че не се чудеха какво да правят с ръцете си, а онези, които нямаха подобно нещо, прекарваха пръсти по глупаво отворените си уста, дори имаше един, който отчаяно подръпваше ухото си.

Влезе някакъв известен генерал и Ейб, имайки предвид първата година на обучение в Уест Пойнт[1] — годината, през която кадетите не могат да напуснат по собствено желание и която оставя върху тях неизличими следи, — се обзаложи с Дик на пет долара.

Отпуснал естествено ръце, генералът чакаше да му поднесат стол. Внезапно той се изпъна, застана като състезател по скокове във вода и Дик каза: „Ето!“ — предполагайки, че той вече е загубил самообладание, но генералът се окопити и те въздъхнаха облекчено — критичният момент беше почти преминал, сервитьорът му предлагаше стол.

Малко ядосано завоевателят вдигна ръка с отсечен жест и почеса посивялата си безукорно подстригана глава.

— Ето, виждате ли — каза Дик доволно, — аз съм единственият.

Розмари бе напълно уверена в това и Дик, който разбра, че никога не е имал по-добри слушатели, внесе такова оживление в тяхната компания, че Розмари започна да гледа с пренебрежение на всички ония, които не бяха на тяхната маса. Бяха вече втори ден в Париж, но сякаш още се намираха под сенника на плажа. В отделни моменти, както на бала на „Кор де Паж“ миналата вечер, обстановката потискаше Розмари, която още не бе посещавала големите холивудски празненства; но Дик й даваше възможност да се приобщи към околната среда, като поздравяваше някои измежду присъствуващите — личеше, че Дайвърови имат широки връзки. Тези хора поглеждаха Дик изненадано, сякаш не са го виждали много дълго време. „Къде се губихте досега?“ — питаха го те, но той не ги допускаше до затворения кръг, държеше ги на разстояние, после ги отстраняваше с лека ирония. Розмари изпитваше чувството, че тези хора са й познати от едно минало, за което не желае да си спомня, сега се е издигнала над тях, отхвърлила ги е и се е отрекла от приятелството им.

Тяхната компания беше предимно от американци, но на моменти американският дух почти не се чувствуваше. Дик отразяваше собствените им образи, пречупени през призмата на дългогодишни компромиси.

Когато Никол влезе в тъмния задимен ресторант, изпълнен с миризмата на предястията, наредени на бюфета, със синия си костюм сякаш внесе частица от ведрото небе навън. Прочете в очите им възхищение и им благодари със светнала усмивка. Известно време те се държаха мило и внимателно един с друг, бяха учтиви и изискани. После това им омръзна, станаха духовити и язвителни, а накрая започнаха да кроят безброй планове. Смяха се на неща, които по-късно нямаше да могат да си спомнят — повеселиха се, а мъжете изпиха три бутилки вино. Трите жени на масата бяха типичен пример за невероятната леснина, с която американците преминават от един обществен слой в друг. Единият от прародителите на Никол беше самоиздигнал се американски капиталист, а другият — граф от рода Липе-Вайсенфелд. Мери Норт беше дъщеря на занаятчия — калфа в една работилница за книжни тапети, и пряка потомка на университетския ректор Тайлър. Розмари беше от самата среда на средната класа, тласната от майка си към безименните холивудски висини. Те си приличаха една с друга и същевременно се отличаваха от мнозинството американки по това, че и трите бяха намерили щастието си в света на мъжете — те запазваха своята индивидуалност чрез мъжете, а не като им се противопоставяха. Можеха да станат добри куртизанки, както и добри съпруги, не поради случайността, че са се родили в едно или друго семейство, а поради по-голямата случайност за една жена — да намери подходящия мъж.

Розмари се забавляваше, те бяха седем души на масата, което е почти пределният брой за приятна компания. Може би обстоятелството, че тя беше нова в техния свят, действуваше като катализатор и старият им скептицизъм един към друг се стопяваше. Когато станаха от масата, един от сервитьорите упъти Розмари към неугледните вътрешни помещения, типични за френските ресторанти, където на светлината на мъжделивата електрическа крушка тя потърси в телефонния указател някакъв номер и се обади на „Франко-Америкън Филмс“. Да, естествено, те имали копие от „Татковото момиче“, в момента не било при тях, но към края на седмицата можели да й го прожектират на улица Сент Анж 341 — да се обади на мистър Краудър.

Телефонната кабина гледаше към гардеробната и когато Розмари окачи слушалката, чу два тихи гласа зад редицата окачени палта на няколко крачки от себе си.

— Обичаш ме, нали?

— О, и още как!

Това беше гласът на Никол — Розмари се поколеба пред входа на кабината, след това чу Дик да казва:

— Страшно искам да съм с теб — да отидем в хотела още сега.

Никол тихо въздъхна. В момента Розмари не можа да разбере думите, но тонът й беше красноречив. В него имаше потайност, която се предаваше и на нея.

— Желая те.

— Ще бъда в хотела в четири.

Розмари остана на мястото си, спотаила дъх, докато гласовете се отдалечиха. Отначало се бе малко изненадала — беше надникнала в личните им отношения и ги бе видяла естествени, непретенциозни един към друг. Обхвана я вълнение, дълбоко и безименно. Не знаеше дали дочутото я привлича, или отблъсква. Знаеше само, че то дълбоко я развълнува. Когато тръгна обратно към ресторанта, се почувствува страшно самотна, но в същото време и покъртена от страстната изповед на Никол — думите „о, и още как!“ дълго звучаха в съзнанието й. Тепърва й предстоеше да изпитва онова, което бе дочула и доловила, и макар че то беше още далеч от нея, тя го приемаше като нещо естествено — без следа от отвращение, което бе изпитвала при някои любовни сцени в киното.

Макар то да беше още далеч от нея, тя, без да иска, се чувствуваше съучастник и докато обикаляше магазините с Никол, мислеше за уговорената среща много повече, отколкото самата Никол. Гледаше я с нови очи, преценявайки нейната привлекателност. Безспорно тя беше една от най-хубавите жени, които Розмари беше виждала — със своята съсредоточеност, със своята преданост и всеотдайност и с другите неподдаващи се на анализ качества, които Розмари, разсъждавайки със среднобуржоазния ум на майка си, отдаваше на отношението й към парите. Розмари харчеше пари, които сама бе спечелила — тя бе тук, в Европа, защото се бе гмуркала шест пъти във водата през онзи януарски ден, когато имаше температура, и майка й накрая я спря.

С помощта на Никол Розмари купи две рокли, две шапки и четири чифта обувки — всичко това със спечелените от нея пари. Никол правеше покупките си, като четеше един дълъг списък от две страници и вземаше нещата направо от витрините. Всичко, което й харесваше, но не бе подходящо за нея, тя купуваше, за да го подари на някои от приятелите. Купи гердан от цветни мъниста, сгъваеми възглавнички за плаж, изкуствени цветя, мед, едно легло за гости, чанти, шалчета, папагали, миниатюрна кукленска къщичка и три метра от някакъв нов вид плат с цвят на сварени скариди. Купи и дузина бански костюми, един гумен крокодил, малък шах от слонова кост, инкрустиран със злато, големи ленени носни кърпи за Ейб, две велурени якета, едното морскосиньо, а другото златисточервено като есенни листа — купи всичко това не както скъпо платените куртизанки купуват бельо и скъпоценности, с други думи, професионална екипировка и капитал за подсигуряване, а по съвсем различен начин. Никол беше крайният продукт на много труд и находчивост. Заради нея влакове тръгваха от Чикаго и прекосяваха овалния корем на континента до Калифорния; димящи фабрики преработваха чиктли[2], предавателни ремъци въртяха трансмисия след трансмисия; работници размесваха паста за зъби във въртящи се барабани и вода за уста в медни контейнери; сръчни работнички приготвяха доматени консерви през август и напрегнато се трудеха в евтините магазинчета дори на Бъдни вечери; метиси работеха в кафеените плантации, а мечтателите изобретатели се виждаха принудени да преотстъпват патентите си за нов вид трактори — това бяха хората, плащащи десятък от труда си на Никол, и докато цялата тази система с олюляване крачеше напред, трескава разцъфтяваха явления като начина на пазаруване на Никол, тъй както гори с нездрав блясък лицето на пожарникаря, изправен пред заревото на разгарящия се пожар. Тя илюстрираше съвсем прости закони, съдържащи собствената й обреченост, но ги илюстрираше тъй точно, че имаше красота в това и Розмари изпита желание да й подражава.

Часът беше почти четири. Никол стоеше в един магазин с папагал на рамото и се беше разприказвала — нещо, което рядко се случваше с нея.

— Представете си, ако не се бяхте гмуркали във водата този ден — често си мисля за такива неща. Точно преди войната бяхме в Берлин, бях на дванадесет години, малко по-късно мама почина. Сестра ми щеше да ходи на дворцов бал и в нейната картичка за танците бяха вписани имената на трима принцове, всичко бе уредено от камерхера и тъй нататък. Половин час преди да тръгне, получи болки в дясната страна на корема и температура. Докторът каза, че е апандисит и трябва да се оперира. Но мама си имаше вече планове, така че Бейби отиде на бала и танцува до два часа с торбичка лед, привързана под балната рокля. Оперираха я в седем часа сутринта.

„Понякога човек трябва да бъде безпощаден; всички заслужаващи уважение хора са безпощадни към себе си“ — помисли си Розмари. Но часът беше вече четири и тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че Дик очаква Никол в хотела. А Никол трябваше да отиде, не биваше да го кара да я чака. „Защо не тръгваш?“ — мислеше си тя, а след това внезапно: „О, нека отида аз, ако ти не искаш.“ Никол настоя да влязат в още един магазин, където купи корсажи за двете и поръча да изпратят един на Мери Норт. Едва тогава тя даде признаци, че си спомня, умълча се и повика такси.

— Довиждане — каза Никол. — Хубаво прекарахме, нали?

— Много хубаво — отвърна Розмари.

Нещата ставаха по-трудни за нея, отколкото бе предполагала, и цялото й същество се разбунтува, когато Никол потегли пред очите й.

Бележки

[1] Уест Пойнт — военна академия в САЩ, щата Ню Йорк.

[2] чиктли — сгъстен сок на тропическото дърво саподиля; използува се за приготвяне на дъвка.